Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (37)

36.

Северен Непал

Пламъците подскачаха в мангала и се губеха в гърлото на балона, който висеше на около петдесет сантиметра над платото. Краката на Сам и Реми докосваха земята.

— Когато кажа, бутай с всичка сила! — обърна се Сам към жена си.

Той сложи двете последни парчета ракита в мангала и зачака. Очите му играеха от мангала към балона, а от там — към земята.

— Сега! — викна той.

Двамата едновременно се оттласнаха.

Балонът се издигна бързо на три метра и също толкова бързо се спусна.

— Готова да буташ отново! — нареди Сам.

Краката им докоснаха леда.

— Бутай! — викна той Балонът отново се стрелна нагоре и после се върнаха почти до земята, макар и по-бавно.

— Ще стане! — рече ободряващо Сам.

— Трябва ни ритъм — рече замислено Реми. — Все едно сме подскачаща топка.

Заподскачаха над платото, като всеки път набираха малко повече височина отпреди. Движението ги измести вляво към края на скалата.

— Сам… — предупреди го Реми.

— Знам. Не гледай натам, просто подскачай — или ще полетим, или ще заплуваме!

— Прекрасно!

Оттласнаха се още веднъж. Един повей подхвана балона и ги понесе към ръба на скалата. Кракът на Реми се плъзна по леда и увисна в нищото, но тя запази самообладание и използва другия си крак максимално ефективно.

Ненадейно всичко притихна. Чуваше се само лекото свирене на вятъра във въжетата.

Летяха и се издигаха.

Сам посегна към торбата, извади два брикета и ги сложи в мангала. През димоотвода се стрелнаха пламъци и балонът се издигна нагоре.

— Още! — каза Реми.

Сам пусна трети брикет в мангала.

Балонът се изкачи още.

Боровете бяха на няколкостотин метра и наближаваха бързо. Един порив на вятъра улови балона и го завъртя. Сам и Реми стиснаха въжетата. След три завъртания платформата се стабилизира и се успокои.

Като гледаше през рамото на Реми, Сам прецени колко остава до склона.

— Докъде сме? — попита Реми.

— На около двеста метра. Минута и половина, плюс-минус… — Погледна я в очите. — Ако минем, ще е на косъм. Да рискуваме ли?

— Да!

Сам сложи и четвърти брикет в мангала. И двамата погледнаха през платформата. Върховете на боровете изглеждаха твърде близо. Нещо закачи крака на Реми и тя се подхлъзна настрани. Сам се приведе и я хвана за ръката.

Добави още един брикет.

И още един.

— Сто метра! — викна той.

Още един брикет.

— Петдесет! — Взе поредния брикет от торбата, тръсна го в длани и протегна ръка към Реми. — За късмет!

Тя духна.

Сам го сложи в мангала.

— Вдигни крака! — нареди Сам.

Върхът на един бор простърга по долната част на платформата и тя рязко се разклати.

— Закачихме се! — обади се Сам. — Наведи се!

Двамата едновременно се наклониха в противоположни посоки, висейки над ръба на платформата и стиснали по едно от въжетата. Сам ритна с крак, за да освободи платформата от клоните, които я държаха.

Чу се силен пукот и клонът се счупи. Платформата се изравни. Сам и Реми седнаха и се огледаха с облекчение.

— Свободни сме! — извика Реми. — Успяхме!

Сам въздъхна.

— Не съм се съмнявал и за миг.

Реми го изгледа продължително.

— Добре, де… — призна си той. — Може би за миг-два.

Балонът премина хребета и вятърът поотслабна — движеха се на юг с петнайсетина километра в час по преценка на Сам. Не бяха изминали и сто метра, когато започнаха да губят височина.

Сам извади още един брикет от торбата. Пусна го в мангала и балонът се заиздига.

Реми попита:

— Колко брикета ни остават?

Сам провери в торбата.

— Десет.

— Може би ще е добре да ми кажеш и за план Б.

— Имаме нищожен шанс да не се приземим плавно и затова най-добрият ни вариант са боровете. Трябва да открием няколко по-нагъсто и да опитаме да полетим право към тях.

— Току-що ми описа катастрофа без удар в земята.

— Горе-долу да.

— Не горе-долу, точно това си е.

— Добре де, точно това е. Дръж се здраво и се надявай клоните да ни послужат като мрежа.

— Като площадките на самолетоносачите.

— Да.

Реми помисли за миг. Сви устни и отмахна кичур коса от челото си.

— Добре, харесва ми.

— Така и предполагах.

Сам пусна още един брикет в мангала.

Плъзгаха се все на юг с гръб към късното следобедно слънце и от време на време слагаха брикети в мангала, като се оглеждаха за удобно място за приземяване. За шестте километра път видяха само сипеи, ледници и единични борове.

— Губим височина — каза по едно време Реми.

Сам добави нов брикет, но балонът продължи да се спуска.

— Какво става?

— Слънцето залязва и температурите падат. Балонът губи топлина по-бързо, отколкото можем да я поддържаме.

Сам пусна още един брикет в мангала. Забавиха спускането донякъде, но не можеше да се отрече, че слизат все надолу. Започнаха да набират скорост.

— Време за избор — каза Сам. — Няма да стигнем до ливада, но наближаваме един план Б.

Той посочи зад рамото на Реми. Пред и под тях имаше няколко бора. Следваше ги осеяна с канари долина.

Сам каза:

— А може и да натъпчем останалите брикети в мангала и да се надяваме да намерим по-добро място.

— Твърде много насилихме късмета си. Готова съм да стъпя на твърда земя. Как да го направим?

Сам огледа дърветата, към които приближаваха. Опита се да прецени скоростта, разстоянието дотам и ъгъла на движение. Според него разполагаха с около три минути. Движеха се с около двайсет километра в час. С кола биха оцелели при подобен сблъсък, но на платформата шансовете им бяха петдесет на петдесет.

— Ако имахме някакви въздушни възглавници… — промърмори той.

— Ами щит? — попита Реми и почука с крак по платформата.

Сам веднага разбра накъде бие жена му.

— Опасно е.

— Много по-малко опасно от това, за което си мислеше. Познавам те, Сам Фарго, познавам всяко твое изражение. Какви са шансовете ни?

— Петдесет процента.

— Платформата може да добави още няколко.

Погледът на Сам се стрелна към дърветата, а после към Реми. Тя му се усмихна. Той й отвърна със същото.

— Ти си невероятна!

— Знам.

— Това няма да ни трябва повече — каза Сам. Преряза ремъците, крепящи мангала и го избута от платформата. Мангалът се удари в земята, пръскайки струйка искри, претърколи се надолу в долината и се разби в една скала.

Сам се приближи до Реми и двамата се сгушиха един в друг. Тя вече стискаше въжетата с две ръце. Сам хвана още едно с лявата си ръка, наведе се назад и започна да реже едно от въжетата, свързващи платформата с балона. Въжето изсвистя като скъсана струна. Платформата се наклони леко.

Сам премина към второто въже.

— Колко време има до удара? — попита той.

— Не знам…

— Отгатни!

— Няколко секунди!

Сам продължи да реже. Острието беше доста изтъпено от прекалена употреба и не вършеше много добра работа. Но Сам стисна зъби и заработи още по-усърдно.

Второто въже се скъса. Сам премина към третото.

— Времето ни изтича — каза Реми.

Скъса се и третото.

Единият край на платформата вече се крепеше само на едно въже, което се люшкаше като връвта на хвърчило. Реми почти висеше на него, подпряла един крак на платформата. Сам яростно стискаше въжето до нейното.

— Още едно! — извика той и започна да реже. — Хайде… Хайде…

Успя.

Платформата увисна само на две въжета. Сам понечи да хвърли ножа, но промени решението си, после стисна с дясната си ръка една от обтяжките.

Реми вече се наместваше така, че тялото й да е зад платформата. Сам направи същото. Надзърна иззад платформата и видя връхлитащата зелена стена.

Светът се преобърна. Платформата пое голяма част от удара, но от сблъсъка с клоните се завъртя доста силно. Сам и Реми стиснаха очи и инстинктивно наклониха глави към гърдите си. Сам опита да прикрие лицето на Реми с дясната си ръка.

Тя извика:

— Пусни се!

Западаха през клоните на дървото. Внезапно падането свърши. Сам отвори уста, но успя само да изхрипти. Опита отново.

— Реми! — извика той.

— Тук — чу се слабият й глас. — Зад теб съм.

Изтърсен по гръб диагонално върху два клона, Сам внимателно се претърколи по корем. На три метра под него Реми лежеше на земята върху купчина борови иглички. Лицето й беше издраскано като от телена четка. Очите й сълзяха.

— Как си? — попита той.

Тя се насили да се усмихне и немощно вдигна два палеца.

— А ти, безстрашни пилоте?

— Нека полежа малко и ще ти кажа.

След известно време Сам реши, че е време да слезе.

— Не се движи — каза той на Реми. — Лежи си.

— Щом настояваш.

Сам имаше чувството, че някой го е пребил с бухалка, но тялото му като че ли работеше нормално, макар и малко мудно.

С дясната си ръка той се пусна от последния клон и се строполи до Реми. Тя го погали по бузата и рече:

— И минута скука няма с теб.

— Нито минута.

— Сам… врата ти.

Той опипа мястото. По пръстите му остана кръв. След секунда напипа десетсантиметрова вертикална драскотина под ухото си.

— Ще се съсири — каза той. — Нека огледам теб.

Дрехите им ги бяха спасили, бързо осъзна Сам. Дебелата подплата и високите яки на якетата бяха защитили телата и гърлата им, а плетените шапки бяха омекотили ударите по главите им.

— Не е зле, като се има предвид през какво минахме — заяви Реми.

— Идеята с щита ни спаси.

Тя махна нехайно.

— Къде е Летеца?

— Заплетен в клоните на едно дърво.

— Бамбуковата пръчка още ли е у мен?

Краят й се подаваше от яката на Реми.

— Да.

— Лицето ми колкото твоето ли е издрано?

— Никога не си била по-красива.

— Лъжец! Но благодаря. Слънцето залязва. Какво ще правим сега?

— Сега ще ни спасят. Наклаждам ти огън, после отивам да намеря дружелюбни селяни, които ще ни предложат легла и топла храна.

— Просто ей така?

— Просто ей така.

Сам се надигна и се протегна. Сякаш цялото му тяло бе една голяма пулсираща рана.

— Стой тук, сега се връщам.

Той бързо успя да намери раницата от резервния парашут, а скоро мерна и торбата с брикетите. Тя бе паднала малко преди удара. Откри само три от седемте брикета.

Върна се при Реми, която бе успяла да седне и да опре гръб на дървото. Той оформи малък кръг от пръст и запали един брикет в него. Отстрани сложи другите два брикета.

— Връщам се след миг — каза й той.

— Обещавам, че ще съм тук, когато и да дойдеш.

Той я целуна и тръгна.

— Сам?

— Да?

— Пази се от йети.