Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (21)

20.

Ло Мантанг, Мустанг, Непал

Карна се засмя:

— Май мислите, че ви поднасям?

— Не ни приличате на такъв човек — каза Сам, — но трябва да признаете, че Шангри-Ла си е измислица.

— Така ли? Какво знаете за това място?

— Това е утопия. Хората си го представят като долина някъде в Хималаите, пълна с абсурдно щастливи и безгрижни хора.

— Сам, забрави да кажеш и „безсмъртни“ — добави Реми.

— Да, извинявай. И безсмъртни.

— Така я описва Джеймс Хилтън през 1933 г. в романа си „Изгубеният хоризонт“. Поредният пример за това как популярната култура идеализира и изкривява една пленителна и може би вярна история.

— Слушаме ви с внимание — каза Реми.

— В повечето азиатски култури човек може да открие трошички информация за Шангри-Ла. Тибетците го наричат Нге-Беюл Кимпалунг. Вярват, че е в района Макалу-Барун или в планините Кунлун, или — това е последният кандидат, древният град Цапаранг в Западен Тибет. Няколко места в Индия също се борят за тази чест, както и десетки места в Китай, включително Юннан, Съчуан, Джондиан… Добавете Бутан и долината Хунза в Северен Пакистан. Стигнахме до най-интересната част — както знаете, нацистите са се прехласвали по окултното. Една от целите на експедицията, в която е участвал Люис „Були“ Кинг през 1938 г. била да открие Шангри-Ла. Били сигурни, че това е домът на древна господарска раса, арийци, неповлияни от времето и генетичните примеси.

— Не знаехме… — каза тихо Реми.

— Може би крал Чарли не търси Теуранг, а Шангри-Ла — предположи Карна.

— Всичко е възможно — отвърна Сам. — Но Кинг не ми прилича на човек, който вярва в свръхестественото, било то с реални корени или не. Ако не може да го докосне, да го види, да го помирише…

— Или да го продаде… — добави Реми.

— … тогава не го интересува — довърши Сам. — Какво мислите вие? Предполагам, смятате, че е реално място? От всички възможности, коя ви се струва най-подходяща?

— Нито една от тях. Проучванията и инстинктът ми подсказват, че за хората на Мустанг Шангри-Ла е представлявал извор — едновременно рождено място и място за вечен покой на Теуранг, когото са смятали за свой предтеча. Подозирам, че това, което днес наричаме Шангри-Ла е там, където Теуранг е бил открит. Не мога да кажа колко отдавна, но това е мнението ми.

— А ако трябва да заложите на конкретно място? — попита Реми.

— Мисля, че тибетската етимология предлага отговора: „шанг“, което се произнася още „цанг“, в комбинация с „ри“ значи планина, а „ла“ значи проход.

— Значи, прохода на планината Цанг.

— Не съвсем. На кралския диалект на Мустанг „ла“ значи още и клисура или каньон.

— Каньонът Ярлунг Цангпо! — възкликна Сам. — Това е обширна територия. Колко беше дълга реката, която тече през него? Двестатина километра?

— Повече — рече Карна. — Той е по-голям от вашия Гранд каньон. А планините са гъсто залесени. Част от най-обезсърчаващия терен в света.

— Ако сте прав за местоположението и за легендата — каза Реми, — нищо чудно, че точното място е останало тайна толкова време.

Карна се усмихна.

— Тримата заедно може би сме по-близо до това да намерим Шангри-Ла, както и Златния човек, отколкото всеки друг човек досега.

— Може би — отбеляза Сам, — но все още не сме намерили нищо. Казахте, че са ви нужни и трите диска. Да кажем, че кутията при Селма съдържа един от тях. Нужни ни са още два.

— И картата — допълни Реми.

— Тя е най-малкият ни проблем — каза Карна. — Открил съм четири претендента за истинската карта и поне един от тях ще ни свърши работа. Колкото до другите два диска… Какво ще кажете за Балканите?

Сам и Реми се спогледаха.

— Веднъж ядохме развалено агнешко в България, но иначе нямаме нищо против — каза Реми.

— Радвам се да го чуя — усмихна се лукаво Карна.

— Това, което ще ви кажа, не съм споделял с другиго. Въпреки уважението, с което се ползвам тук, не съм сигурен как хората от моята втора родина биха реагирали на теорията ми.

— Събудихте любопитството ни — каза Сам.

— Преди три години открих текстове, които мисля, че са били писани от личния секретар на краля в седмиците преди нашествието през 1421 г.

— Какви текстове?

— Нещо като личен дневник. Кралят, разбира се, е бил наясно с размерите на нахлуващата вражеска армия и е бил съгласен с пророчеството за предстоящата гибел на Мустанг. Освен това се съмнявал дали Пазителите ще успеят да изпълнят задълженията си. Изглежда е имал чувството, че шансовете им са незначителни. И бил убеден, че някой от близкото му обкръжение е предател и дава информация на врага. Тайно възложил на най-елитния сред Пазителите — мъж, познат като Дакал, задачата да пренесе Теуранг в Шангри-Ла. В два от трите сандъка, уж съдържащи дисковете, той поставил два фалшификата. Само в един сандък дискът бил истински.

— А двата истински диска? — попита Реми.

— Дал ги на двама православни свещеници.

Последните думи на Карна бяха толкова изненадващи, че Фарго бяха сигурни, че не са чули добре.

— Моля? — рече невярващо Сам.

— Година преди нашествието Ло Мантанг бил посетен от двама свещеници от Източната православна църква.

— Било е през петнайсети век — каза Реми. — По онова време най-близкото средище на Православната църква е било… — тя сви рамене, като не успя да се сети как да продължи.

— На територията на съвременен Узбекистан — помогна й Карна. — На повече от две хиляди километра оттук. И за да отвърна на незададения ви въпрос, не, не съм срещал в нито една църковна история да се споменават православни мисионери толкова на изток. Но имам нещо по-добро, скоро ще стигна и до него. Както пише в дневника на краля, той посрещнал мисионерите и скоро те станали негови приятели. Няколко месеца след като свещениците пристигнали, някой се опитал да убие краля. Свещениците му помогнали. Единият дори бил ранен. Кралят се убедил, че тези двама чужденци са част от пророчеството, изпратени, за да може някой ден Теуранг отново да се върне в Ло Мантанг.

— Затова им дал по един диск и ги върнал по родните им места — предположи Реми.

— Точно така.

— Моля ви, кажете ми, че сте открил нещо за тях — каза Сам.

Карна се усмихна.

— Открих. Отец Бесим Мала и отец Матей. И двете имена фигурират в архивите на Православната църква от петнайсети век. И двамата били изпратени в Самарканд, Узбекистан, през 1414 г. След смъртта на Чингис хан, отслабването на Монголската империя и възхода на Тамерлан, Православната църква искала да вкара неверниците в християнската вяра, така да се каже.

— Какво се е случило с безстрашните свещеници? — попита Реми.

— Мала умрял през 1436 г. на албанския остров Сазани, а Матей — шест години по-късно в София, България.

— Времето се връзва — каза Сам. — Ако са тръгнали от Ло Мантанг през 1421 г., година и нещо след това ще да са се върнали на Балканите.

Сам и Реми потънаха в мисли.

Карна каза:

— Малко фантасмагорично, нали?

— Добре, че го казахте — отвърна Сам. — Не исках да звуча грубо.

— Не се обиждам. Знам как звучи. И имате пълното право да сте скептични. Самият аз цяла година след като открих дневника се опитвах да го изоблича. Напълно неуспешно. Ето какво ви предлагам — ще предам записките си на тази ваша Селма. Ако тя може да обори теорията ми, така да бъде. Ако ли не…

— Балкани, дръжте се, идваме! — засмя се Реми.

Карна взе от спалнята лаптопа си и го постави на масичката за кафе пред себе си. Вкара единия край на интернет кабела в лаптопа, а другия — в контакт, който вероятно водеше до сателитната чиния.

Скоро лицето на Селма се появи на монитора. Иззад раменете й се подаваха Пийт Джефкоут и Уенди Кордън, а зад тях се виждаше работното помещение в дома на Фарго в Сан Диего. Както можеше да се очаква, Селма беше в работната си униформа — очила с рогови рамки на синджир и тениска на цветни петна.

Като се нагаждаше към трисекундното забавяне на сигнала, Реми представи Карна на тримата им сътрудници и след това им разказа докъде са стигнали. Селма, както й беше обичаят, не разпитваше, докато Реми говореше, а след това мълча цяла минута, докато подреждаше получената информация в главата си.

— Интересно — каза накрая тя.

— Само толкова ли? — попита Сам.

— Е, предполагам, че дипломатично сте казали на господин Карна колко пресилено звучи теорията му.

Джак Карна се позасмя.

— Казаха ми, госпожо Уондраш.

— Селма.

— Тогава, Джак.

— Материалите от проучванията ви в дигитален формат ли са?

— Разбира се.

Селма даде на Карна връзка с офисния сървър и каза:

— Качете ги тук и ще започна да ги пресявам. Междувременно ще предам сандъка на Пийт и Уенди. Вие тримата може да се опитате да го отворите.

След двайсет минути всички записки на Карна бяха качени на сървъра. Почти толкова време беше необходимо на Джак, за да убеди Сам и Реми да подремнат в стаята за гости. След това заедно с Пийт и Уенди се заеха с кутията. Карна първо поиска да види снимки на сандъка във висока разделителна способност, включително и близки снимки на символите по него.

Взря се в тях на екрана на лаптопа, като току накланяше глава в различни посоки. Накрая, мърморейки под нос, той се изправи, тръгна по коридора и минута след това се върна с книжчица, подвързана с червен плат. Запрелиства я и след още няколко минути възкликна:

— Аха! Както си и мислех — символите са на лова и един от многото кралски диалекти. Надписът трябва да се чете отвесно, от дясно наляво. Грубият превод гласи: „Чрез осъществяване, благоденствие, чрез съпротива, гнет…“

Уенди каза:

— Мисля, че съм чела нещо такова в една книга за самопомощ.

— Не се съмнявам — засмя се Карна, — но в случая това е предупреждение, нещо като проклятие. Предполагам, че този текст го има на всички сандъци на Пазителите.

Пийт се включи:

— Накратко, текста казва нещо като „откарай това до целта му и ще откриеш щастието; попречи му да достигне целта си и си прецакан“, така ли?

— Впечатляващо, младежо — засмя се Карна. — Не бих използвал тези думи, разбира се, но уловихте същината на съобщението.

— Това съобщение за Пазителите ли е било? — попита Уенди.

— Не мисля. Било е към врага или който се сдобие със сандъка чрез нечисти методи.

— Но ако езикът лова е бил толкова рядък, кой би могъл да го разчете, освен благородниците на Мустанг?

— Не е важно кой ще го прочете. Проклятието си остава, независимо дали можеш да го прочетеш, или не.

— Безкомпромисна работа — отбеляза Пийт.

— Да огледаме самия сандък, какво ще кажете? В една от снимките на Реми забелязах съвсем тънък шев по долния край.

— И ние го забелязахме — каза Уенди. — Чакайте, мисля, че я имаме отблизо…

След няколко клика изображението изпълни екрана на Карна. Той го гледа няколко минути и каза:

— Виждате ли шева, за който говоря? Който прилича на поредица от осем тирета?

— Да — каза Пийт.

— А под него другия шев, непрекъснатия?

— Да.

— Забравете за него, той е за отвличане на вниманието. Ако не бъркам, прекъснатият шев е ключалка с комбинация.

— Цепнатините са изключително тънки — каза Уенди. — Как ще…

— Около два милиметра. Ще ви трябва нещо тънко и здраво, което да вкарате в цепнатините. Във всяка от тях трябва да има месингов или бронзов фланец, всеки с три настройки — горна, средна и долна.

— Чакайте — каза Уенди. — Смятам… Това са над шест хиляди и петстотин възможни комбинации.

— Не е чак толкова стряскащо — рече Пит. — С достатъчно време и търпение човек би могъл да намери верните.

Карна каза:

— Вярно е, само че имаш право само на един опит. Ако не уцелиш комбинацията, вътрешният механизъм ще се заключи автоматично.

— Това усложнява нещата.

— Още не сме започнали със сложностите, момчето ми. Когато преодолееш комбинацията, започва истинското предизвикателство.

— Как така? — попита Уенди. — Какво е то?

— Чували ли сте за китайска кутия?

— Да.

— Това пред вас е майката на всички китайски кутии. По едно стечение на обстоятелствата, мисля, че разполагам с комбинацията за първоначалния заключващ механизъм. Ще започваме ли?

 

 

Три часа по-късно Сам и Реми, вече будни и с по чаша чай в ръка, се присъединиха към Карна, точно навреме за да чуят възклицанието на Пийт: „Успях!“

На екрана се виждаха той и Уенди, надвесени над сандъка на Пазителя. Бяха го осветили ярко с халогенна лампа.

Отвори се нов прозорец с лицето на Селма:

— Какво успя?

— Това е китайска кутия — отвърна Уенди. — Когато се справихме с комбинацията, се появи тесен панел с три малки дървени копчета. Следвахме указанията на Джак и натиснахме едното. Отвори се нов панел, с него още копчета и т.н. Колко направихме, Джак?

— Шейсет и четири. Остава едно. Ако сме си свършили работата, ще се отвори. Ако ли не, може да загубим съдържанието завинаги.

— Как така? — попита Сам.

— О, боже, забравих да спомена капана, нали? Толкова съжалявам!

— Споменете го сега — каза Реми.

— Ако кутията съдържа диск, той виси в основното отделение. По стените на това отделение би трябвало да има стъкленици с киселина. Ако последното движение е погрешно или се опитате да отворите отделението насила… — Карна въздъхна — оставаме с обезобразена буца злато.

— Дано греша — каза Селма, — но не мисля, че вътре има диск.

— Защо? — попита Пийт.

— Вероятности. Сам и Реми се натъкват на един-единствен сандък на Пазител и той е този с истинския диск? Не ми се струва много вероятно.

— Но не са се натъкнали на него случайно, нали? — намеси се Карна. — Следвали са стъпките на Люис Кинг, прекарал поне седем години в търсене на Теуранг. Каквито и да са били мотивите му, едва ли е тършувал напразно онзи ден в клисурата Чобар. Изглежда така и не е намерил гробницата на Пазителя, но подозирам, че е знаел, че сандъкът не е празен.

Селма помисли.

— Има логика — отвърна простичко тя.

— Има само един начин да разберем — рече Сам. — На кого ще се падне честта? Пийт… Уенди?

Пийт каза:

— Благородството ми е в кръвта. Давай, Уенди!

Уенди си пое дълбоко въздух, посегна и натисна едно от копчетата. До пръстите й се отвори квадратна дупка, широка не повече от три сантиметра.

Карна каза тихо:

— Сега внимателно опипай отвътре с кутре, докато не усетиш квадратен бутон.

— Добре, напипах го.

— Плъзни бутона… чакай… надясно — не, наляво! Наляво!

— Наляво — повтори Уенди. — Сигурен ли сте?

Карна се поколеба за миг и после кимна.

— Да, наляво!

— Добре, натискам.

През тонколоните на лаптопа се чу прищракването на дърво.

Уенди извика:

— Капакът се отвори!

— Сега внимателно го вдигни право нагоре. Ако е там, дискът ще е от долната страна.

С много бавни движения Уенди се зае да повдига капака сантиметър по сантиметър.

— Не е лек.

— Не го клати — прошепна Карна. — Още малко…

Пийт дрезгаво каза:

— Виждам да виси връв. Прилича на нещо като хирургически конец.

Уенди продължи да повдига.

Халогенната светлина се отрази в нещо твърдо и заоблено — проблесна злато.

— Бъди готов, Питър — каза Карна.

Уенди вдигна капака докрай. Останалата част от връвта се вдигна от кутията, а в края й — златен диск с диаметър десет сантиметра.

Пийт посегна към него с гумени ръкавици. Уенди постави диска в дланите му, а той го премести на поднос на масата.

Всички въздъхнаха с облекчение.

— Сега идва трудната част — каза Карна.

— Какво? — стресна се Уенди. — Това не беше ли тя?

— Боя се, че не, скъпа. Сега трябва да разберем дали разполагаме с истинския диск.