Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (7)

6.

Катманду, Непал

Пътуването до клисурата Чобар мина бързо — първо поеха на запад, обратно към града, по магистрала Арнико. В покрайнините завиха на юг по Ринг роуд и караха по него покрай южния край на Катманду, до района на Чобар. Оттам беше лесно, трябваше само да последват два пътни знака. Час след като си тръгнаха от професор Каалрами, в пет следобед, спряха в парка Манджусри, от който имаше гледка към северната скална стена на клисурата.

Излязоха да се разтъпчат. За пореден път през последния час, Сам провери айфона си за поща. Поклати глава.

— Още нищо!

С ръце на хълбоците Реми се огледа наоколо.

— Какво търсим? — попита тя.

— Огромен неонов надпис „Були беше тук“ би ни дошъл много добре, но не очаквам да видя нещо такова.

Истината бе, че нито един от двамата не знаеше има ли въобще нещо за намиране. Бяха стигнали дотук благодарение на странното съвпадение, че и Франк Олтън, и Люис Кинг бяха прекарали тук последните си часове преди да изчезнат. Ала, познавайки Олтън, Фарго не мислеха, че е дошъл без причина. С изключение на двама мъже, които вечеряха рано на една пейка, паркът — всъщност нисък хълм покрит с храсталаци, бамбукови стволове и спираловидна пътека за туристи, беше изоставен. Сам и Реми закрачиха по застланата с чакъл автомобилна алея и последваха лъкатушенията й до началото на клисурата Чобар. Макар че главният мост беше от бетон и достатъчно широк, за да минават по него коли, по-ниските части на клисурата, както и оттатъшния край бяха достъпни само чрез три висящи моста от дъски. Мостовете висяха на различни височини и туристите можеха да ги достигнат по няколко туристически пътеки. От двете страни на клисурата се гушеха малки храмове, скрити от дебели дървета. На двайсет метра под тях река Багмати се пенеше и се блъскаше в канарите.

Реми отиде до една табелка, прикрепена към фасадата на моста и зачете на глас английския текст:

— Чобар Гучи е тясна долина, образуван от река Багмати, и представлява единствения излаз от цялата долина Катманду. Счита се, че долината Катманду някога е била гигантско езеро. Когато Манджусри^[1] стигнал до долината, видял лотус на повърхността на езерото. Отворил единия склон, за да се оттече водата и да направи място за Катманду.

Сам попита:

— Кой е Манджусри?

— Не съм напълно сигурна, но ако трябва да отгатна, бих казала, че е бодхисатва — просветен.

Сам кимаше, докато проверяваше имейла си.

— Получих ги. Синът на професор Каалрами си е свършил работата.

С Реми отидоха до едно дърво наблизо, за да се скрият от лъчите на залязващото слънце. Сам отвори снимките, общо пет. Макар да бяха дигитализирани добре, изглеждаха стари: малко мътни, с неестествени цветове. Първите четири бяха на младия Люис Кинг и Адала Каалрами поотделно, и двамата полегнали на едно одеяло, а край тях — чинии, чаши и храна.

— Нито една заедно — отбеляза Реми.

— Не е имало самоснимачки — отвърна Сам.

На петата беше Люис Кинг, този път прав, в три четвърти профил. На гърба му имаше раница с метална рамка.

Огледаха за втори път снимките.

Сам издиша шумно и рече:

— Не биваше да си подхранваме надеждите.

— Не прибързвай — каза Реми, като приближи лице към екрана на айфона. — Виждаш ли какво държи?

— Брадвичка за лед.

— Не, вгледай се по-внимателно.

Сам го стори.

— Брадвичка за спускане в пещери.

— Виж какво е прикрепено на гърба му, вляво от спалния чувал. Виждат се част от очертанията.

Сам се взря. Усмихна се.

— Не знам как съм го пропуснал.

— Проклет да съм. Каска!

Реми кимна.

— С фенерче. Люис Кинг се е бил запътил към някоя пещера.

Не знаеха какво търсят, но се надяваха да са прави и само след десетина минути го намериха. На другия край на моста имаше тристенна дървена кабинка. На едната й стена бяха закачени информационни брошури с карта на клисурата. Двамата огледаха внимателно номерираните точки и надписите в долния край.

На около два километра от моста, на северния бряг се намираха „Пещери Чобар. Затворени за туристи. Да не се влиза без разрешение.“

— Хм, малко вероятно е според мен — заяви Реми. — Люис като нищо е поел към планините, а Франк просто се е загубил.

— Малките вероятности са точно по нашата специалност — напомни Сам на жена си. — Освен това, или го правим, или прекарваме още един ден с Ръсел и Марджъри.

Този довод беше повече от убедителен. Реми се засмя и попита:

— Каква е вероятността в Катманду да има магазин на „РЕИ“^[2]?

 

 

Както се оказа, вероятността беше нулева, но все пак откриха магазин за екипировка на непалската армия, на няколко преки от площад „Дурбар“. Стоката вътре далеч не бе модерна, но пък бе качествена. Семейство Фарго не бяха убедени, че тази обиколка из чобарските пещери ще им помогне в разследването, но от друга страна се чувстваха добре, че вършат нещо. А това си беше и техен принцип: когато се съмняваш, просто направи нещо. Каквото и да е.

Малко преди седем паркираха колата си пред „Хаят“. Докато излизаше от колата, Сам забеляза Ръсел и Марджъри под тентата на входа и измърмори:

— Бандити на три часа.

— Уф, ужас!

— Не продумвай нищо за намеренията ни. Ще искат да дойдат.

Ръсел и Марджъри се приближиха припряно.

— Хей! — каза Ръсел. — Започнахме да се тревожи за вас. Наминахме да видим как я карате, а администраторът ни каза, че сте наели кола и сте тръгнали нанякъде.

Марджъри попита:

— Всичко наред ли е?

— Два пъти ни обраха — оплака се Реми със сериозно изражение.

— А мен май ме подмамиха да се оженя за коза.

След няколко секунди младите Кинг се ухилиха.

— А, шегувате се — каза Ръсел. — Схванахме. Сериозно обаче, не бива да се откъсвате така…

Сам го прекъсна.

— Ръсел, Марджъри, искам да ме чуете! Слушате ли ме внимателно?

В отговор получи две кимвания.

— Двамата с Реми, заедно и поотделно, сме пропътували повече страни, отколкото вие, заедно и поотделно, можете да назовете. Оценяваме помощта и… ентусиазма ви, но отсега нататък, ако се нуждаем от вас, ще ви звъннем. Не ни се натрапвайте и ни оставете да свършим това, за което сме дошли.

Ръсел и Марджъри зяпнаха и се втренчиха в Сам, без да мигат. Преместиха очи към Реми, която само сви рамене.

— Каквото му е на ума, това му е на устата.

— Ясно ли е? — попита ги Сам.

— Ами, да, сър, но баща ни поиска…

— Това си е ваш проблем. Ако баща ви иска да говори с нас, знае как да се свърже. Други въпроси?

— Това не ми харесва — заяви Ръсел.

Марджъри добави:

— Просто се опитваме да помогнем.

— И ви благодарихме. Ако продължите да настоявате, ще преминете границите на търпението и любезността ни. Хайде, тичкайте! Ще ви повикаме, ако се окажем в беда, с която не можем да се справим.

След миг колебание двамата Кинг се врътнаха и се качиха в мерцедеса. Колата бавно се плъзна покрай Сам и Реми и през сваления прозорец два ледени погледа пронизаха семейство Фарго.

— Ако можеха, щяха да ни убият с поглед — каза Реми.

Сам кимна.

— Мисля, че току-що видяхме истинските лица на близнаците Кинг.