Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (11)

10.

Клисура Чобар, Непал

Вратата на килията се открехна със скърцане. Един пазач надникна, оглеждайки Сам така сякаш всеки момент затворникът щеше да се опита да избяга. След това се дръпна встрани и направи път на Реми. Облечена в торбест светлосин гащеризон, със стегната на конска опашка коса, тя пристъпи в килията с порозовяло току-що измито лице.

Пазачът изломоти на развален английски.

— Моля, седете. Чакайте — и затръшна вратата.

Сам, облечен в подобен гащеризон, се надигна от масата, отиде при Реми и я прегърна. После се отдръпна леко, огледа я отгоре до долу и се усмихна.

— Приказна, просто приказна!

Тя се ухили.

— Идиот!

— Как се чувстваш?

— По-добре. Изумително е какво можеш да постигнеш за няколко минути с парцал и гореща вода. Не е съвсем като душ или вана, но и това става…

Седнаха на масата. Мястото, където ги държаха полицаите в Катманду, приличаше повече на чакалня, отколкото на затворническа килия. Стените и подът бяха боядисани в светлосиво, а масата и столовете (всички заковани за пода) бяха от алуминий. От другата страна на масата имаше широк прозорец с метална мрежа, през който се виждаше общото помещение. Петима-шестима униформени офицери си вършеха работата, вдигаха телефони, пишеха доклади и си говореха. Засега, с изключение на няколко учтиви, но непреклонни заповеди на развален английски, никой не бе говорил с тях през двата часа, откакто ги „спасиха“.

От каросерията на полицейската кола, която ги откарваше към града, Сам и Реми с любопитство наблюдаваха пейзажа и се оглеждаха къде точно беше изхода от пещерите. Видяха го почти веднага, след като прекосиха клисурата Чобар и завиха на североизток към Катманду.

Подземното им бродене ги беше извело на повърхността едва на три километра от мястото, където влязоха. Когато осъзнаха това, Сам и Реми първо се усмихнаха, а след това, за недоумение на двамата полицаи на предната седалка, се смяха с глас цяла минута.

— Някакви идеи кой се е свързал с тях? — попита Реми и погледна Сам.

— Никакви. Доколкото мога да преценя, не сме арестувани.

— Сигурно ще ни разпитат. Каква ще е версията ни?

Сам се замисли за момент.

— Максимално близка до истината. Излезли сме малко преди изгрев на преход. Изгубили сме се и сме се лутали, докато ни открият. Ако настояват, ще караме с „Не сме сигурни“. Нищо не могат да докажат, освен ако не открият екипировката ни.

— Ясно. А в случай, че не ни хвърлят в някакъв забутан непалски затвор за нарушаване на неясно какви закони?

— Ще трябва да си върнем…

Сам спря да говори и присви очи.

Реми последва погледа му през прозореца към лявата част от общото помещение. На прага стояха Ръсел и Марджъри Кинг.

— Ще ми се да можех да кажа, че съм изненадана — промърмори Реми.

Главният сержант забеляза двамата Кинг и побърза да отиде при тях. Започнаха да говорят. Макар Сам и Реми да не чуваха разговора, маниерите на сержанта, както и позата му, им даваха нужната информация: угодничеше, дори изглеждаше леко уплашен. Накрая сержантът кимна и се върна на мястото си. Ръсел и Марджъри се отправиха към преддверието.

След няколко секунди вратата на Сам и Реми се отвори и сержантът пристъпи вътре заедно с един от подчинените си. Седнаха на масата срещу двамата Фарго. Сержантът каза нещо на непалски, след това кимна на другия, който заговори на английски — добър, но с тежък акцент:

— Сержантът пожела да превеждам. Приемате ли?

Сам и Реми кимнаха.

Сержантът отново проговори и след няколко секунди другият мъж преведе:

— Ако обичате, моля потвърдете самоличността си.

— Арестувани ли сме? — попита Сам.

— Не — отвърна офицерът. — Вие сте временно задържани.

— На какво основание.

— По силата на непалските закони не сме длъжни да отговорим на този въпрос. Моля потвърдете самоличността си.

Сам и Реми го сториха и през следващите няколко минути отговаряха на рутинни въпроси — „Защо сте в Непал?“, „Къде сте отседнали?“, „Какъв е мотивът на посещението ви?“… Най-накрая преминаха към същността.

— Къде бяхте тръгнали, когато се изгубихте?

— Наникъде конкретно — отвърна Реми. — Изглеждаше като чудесен ден за излет.

— Паркирали сте колата си при клисурата Чобар. Защо?

— Чухме, че районът е много красив — каза Сам.

— По кое време пристигнахте там?

— Преди съмване.

— Защо толкова рано?

— Не ни свърта — отвърна Сам с усмивка.

— Какво значи това?

— Обичаме да сме заети — уточни Реми.

— Моля, кажете ни накъде ви е отвел излетът ви.

— Ако знаехме — рече Сам, — сигурно нямаше да се изгубим.

— Имали сте компас. Как сте се изгубили?

— Въобще не ставам за бойскаут — засмя се Сам.

Реми се намеси.

— Пък аз при момичетата — скаути само продавах курабийките.

— Това не е смешно, господин и госпожа Фарго. Смешно ли го намирате?

Сам се престори на надлежно засрамен.

— Извинете ни. Изтощени сме и малко засрамени. Благодарни сме ви, че ни открихте. Кой ви е предупредил, че може да сме в беда?

Полицаят преведе въпроса. Сержантът изсумтя нещо и отново продума.

— Сержантът ви моли да се ограничавате с отговорите на неговите въпроси. Казахте, че сте планирали целодневен преход. Къде бяха раниците ви?

— Не очаквахме да се лутаме толкова дълго — каза Реми. — Не ни бива и в плановете.

Сам кимна тъжно, за да подчертае думите на жена си.

Полицаят попита:

— Очаквате да ви повярваме, че сте отишли на преход без никаква екипировка?

— Носех швейцарското си ножче — отбеляза сухо Сам.

Когато разбра какво казва Сам, сержантът изгледа свирепо двамата американци и излезе от стаята.

— Моля, изчакайте тук! — каза полицаят и също излезе.

Разбира се, сержантът прекоси общото помещение и отиде право в преддверието. Сам и Реми виждаха само гърба му — Ръсел и Марджъри бяха скрити от погледа им. Сам се изправи, отиде до дясната страна на прозореца и притисна лице към стъклото.

— Виждаш ли ги? — попита Реми.

— Да.

— И?

— Изглеждат недоволни. Нито една самодоволна усмивчица. Ръсел жестикулира… Хм, това е интересно…

— Какво?

— Имитира формата на кутия — със същите размери като сандъка, който намерихме.

— Това е добре. Предполагам, че са претърсили района, където ни намериха. Ръсел не би питал за нещо, което вече са открили.

Сам се дръпна от прозореца и се върна бързо на стола си.

Сержантът и подчиненията му отново влязоха в стаята и седнаха. Разпитът продължи, този път малко по-напрегнато и целеше заобиколно да хване Сам и Реми в лъжа. Същината на въпросите обаче оставаше същата: знаем, че трябва да сте имали принадлежности, къде са? Сам и Реми заникъде не бързаха и се придържаха към версията, а пред тях гневното безсилие на сержанта растеше. Накрая реши да ги заплашва:

— Знаем кои сте и с какво се занимавате. Подозираме, че сте дошли в Непал, за да търсите антики за черния пазар.

— На какво се основават съмненията ви? — попита Сам.

— Източници.

— Грешно са ви уведомили — заяви Реми.

— Има няколко члена, по които можем да ви обвиним — за всичките наказанията са тежки.

Сам се приведе напред и се втренчи в сержанта.

— Обвинете ни тогава! Веднага след това ще поискаме среща с правното аташе в американското посолство.

Сержантът издържа на погледа на Сам десет дълги секунди, а после се отпусна назад и въздъхна. Каза нещо на подчинения си, изправи се и излезе от стаята, като тръшна вратата на излизане.

Полицаят преведе:

— Свободни сте.

Десет минути по-късно, облечени в собствените си дрехи, Сам и Реми излязоха през предния вход на полицейското управление и заслизаха по стълбите. Падаше сумрак. По ясното небе звезди блещукаха като диамантен прах. Паветата на улицата бяха осветени от улични лампи.

— Сам! Реми!

Двамата, разбира се, очакваха да видят Ръсел и Марджъри на тротоара.

— Току-що чухме — каза Ръсел, подтичвайки. — Добре ли сте?

— Уморени, малко засрамени, но не особено зле — отговори Сам.

Вече бяха решили да се придържат към историята си за загубването по време на излет. Беше опасна маневра — всички знаеха, че Сам и Реми лъжат.

Какво щяха да сторят Ръсел и Марджъри? По-добър въпрос: понеже вече беше ясно, че целта на Чарли Кинг е съвсем различна от споделената със Сам и Реми, то какво ли планираха децата му? Какво преследваше Кинг и каква беше истинската история с изчезването на Франк Олтън?

— Ще ви закараме до колата ви — каза Марджъри.

— Ще я вземем утре сутрин — отговори Реми. — Връщаме се в хотела.

— По-добре да я вземем сега — каза Ръсел. — Ако имате екипировка вътре…

Сам не можа да спре усмивката си.

— Нямаме. Лека нощ.

Сам хвана Реми за ръка и заедно поеха в обратната посока.

Ръсел се обади:

— Ще ви се обадим сутринта!

— Недейте, ние ще ви се обадим — заяви Сам, без да се обръща.

 

 

Хюстън, Тексас

— Да, по дяволите! Бих казал, че съвсем се отклоняват от плана — викаше Чарлс Кинг, седнал на плюшения си офисен стол. Зад него градската панорама изпълваше прозорците от пода до тавана.

На половин свят разстояние от там, Ръсел и Марджъри Кинг не продумваха нищо. Знаеха, че не бива да прекъсват баща си. Ако иска да знае нещо, ще зададе въпрос.

— Къде, по дяволите, са били цял ден?

— Не знаем — отвърна Ръсел. — Мъжът, когото наехме да ги следи ги е изгубил на югозапад от…

— Наели? Как така наели?

— Той е един от нашите… охранители при разкопките — каза Марджъри. — Надежден е…

— Само че некадърен! Какво ще кажете да си намерите някого и с двете качества? Да сте мислили по тоя въпрос? И защо изобщо наемате някого? Вие двамата къде бяхте?

— При разкопките — каза Ръсел. — Готвим се да изпратим…

— Както и да е. Няма значение. Възможно ли е Фарго да са били в пещерите?

— Възможно е — рече Марджъри, но и ние сме били там. Няма нищо за намиране.

— Да, да. Въпросът е, ако са били там, как са разбрали къде да отидат? Трябва да получават само информацията, която искаме да получават, ясно?

— Да, тате — отвърнаха едновременно Марджъри и Ръсел.

— А нещата им?

— Прегледахме ги — каза Ръсел. — И колата им. Нашият човек в полицията ги разпитва един час, безуспешно.

— Извивал ли е ръце?

— Доколкото е могъл.

— Каза, че Фарго не са се впечатлили.

— Какво казват, че са правили?

— Загубили се на преход.

— Простотии! Това са Сам и Реми Фарго. Ще ви кажа какво е станало: двамата сте се издънили и Фарго са станали подозрителни. Сега си играят с вас. Сложете още хора да ги следят. Искам да знам къде отиват и какво правят. Разбрахте ли?

— Може да разчиташ на нас, тате — рече Марджъри.

— Няма да е лошо да мога да разчитам на вас наистина — промърмори Кинг. — Междувременно, няма да рискувам повече. Пращам подкрепления.

Кинг се приведе напред и натисна гневно бутона за прекъсване на връзката. От другата страна на бюрото, скръстила ръце, стоеше Жилан Шъ.

— Суров си тях, Чарлс — каза тихо тя.

— А ти ги глезиш! — стрелна в отговор Кинг.

— До инцидента с Фарго се справяха чудесно.

Кинг се намръщи и тръсна ядосано глава.

— Предполагам. Въпреки това, искам да отидеш, за да е сигурно, че работата няма да излезе от релси. Нещо е направило Фарго подозрителни. Вземи гълфстрийма и тръгвай. Оправи нещата. И се оправи с онзи Олтън. Вече е безполезен.

— Може ли да си по-конкретен?

— Накарай Фарго да си играят ролята. Иначе… Непал е голямо място и там хора изчезват постоянно.