Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (10)

9.

Клисура Чобар, Непал

На обувката нямаше грайфери — значи не бе модерна. Една кост се подаваше през изгнилата част от обувката.

— Странно ли е, че подобни неща вече не ме шокират? — попита Реми, като продължаваше да зяпа крака.

— На не един и два скелета сме се натъквали — съгласи се Сам. Подобни находки бяха част от призванието им. — Някакви капани?

— Не виждам.

— Да поогледаме отново.

Сам подпря крака на едната стена, с гръб към другата. Реми използва ръката му, за да се вмъкне. Той също се промуши нагоре по наклона. След като огледа, той се обади:

— Всичко е наред. Ела, Реми! Сигурен съм, че искаш да видиш това.

Реми застана зад гърба му почти на мига. Двамата клекнаха и разгледаха скелета.

Защитени от климатични промени и животни, останките отчасти се бяха мумифицирали в сухата пещера. Дрехите, които сякаш бяха направени от слоеве обработена кожа, бяха почти непокътнати.

— Не виждам следи от травма — каза Реми.

— Колко е стар?

— Може би… на около четиристотин години.

— Колкото и копието.

— Точно така.

— Това прилича на униформа — каза Сам и докосна единия ръкав.

— Тогава и ето това се връзва — Реми посочи към дръжката на кама, която се подаваше от останките от ножница на колана му.

Тя завъртя глава.

— Мил мой дом…

— Дом, може би, но мил… Предполагам, че всичко е относително.

На няколко разкрача от равното място, където лежеше скелетът, тунелът се превръщаше в кухина с площ от около девет квадратни метра. В няколко ръчно издълбани ниши в стените на скалата имаше останки от свещи. В основата на една от стените се виждаха следи от огън, а до тях, купчина дребни кости от животни. В далечния край гниеха някакви кожи, меч в ножница, десетина грубо наострени копия, сглобяем лък и колчан с осем стрели. По пода бяха пръснати още предмети — кофа, разпадащо се въже, кожена раница, кръгъл щит от кожа и дърво, дървен сандък…

Реми се изправи и закрачи.

— Определено е очаквал неприятелска компания — отбеляза Сам. — Това по всичко прилича на последен бой. Но защо?

— Може би има нещо общо с това — каза Реми и приклекна до дървения сандък.

Сам отиде при нея.

Сандъкът бе с размерите на малка табуретка, в съвършената форма на куб от черна, многократно лакирана твърда дървесина, с ремъци за носене от три страни и по-къси ремъци за рамене от четвъртата. Сам и Реми не успяха да открият панти, нито пък заключващи механизми. Местата където стените се събираха, бяха толкова добре снадени, че почти не се виждаха. На върха на сандъка бяха гравиране четири сложни калиграфски знака, в групи два под два.

— Познаваш ли езика? — попита Сам.

— Не.

— Това е забележително — рече Сам. — Дори с модерни дървообработващи инструменти е нужно невероятно умение, за да направиш нещо подобно.

Той почука с кокалчетата на ръката си. Чу се плътен звук.

— Не е кух. — Сам разклати внимателно сандъка. Отвътре се дочу слабо дрънчене. — Само че е. А и е доста лек. Не виждам маркировка. А ти?

Реми се наведе, огледа сандъка и поклати глава.

— Дъното?

Сам го обърна. Реми провери и отново не откри нищо.

— Някой е вложил много усилия да сътвори това — отбеляза Сам — и като че ли приятелчето ни тук е дал живота си, за да го опази.

— Може да е и нещо повече от това, което си мислиш — рече Реми. — Май се натъкнахме на най-голямото съвпадение в нашата история, мисля, че открихме това, което е търсел Люис Кинг.

— Как го е пропуснал? Бил е толкова близо.

— Ако не е успял да прекоси рова — отвърна Реми. — Дали е жив?

— Само един човек знае отговора.

Двамата се заеха да опишат предметите в пещерата. Не знаеха колко скоро ще могат да се върнат, а и можеха да вземат със себе си малка част от намереното, затова трябваше да разчитат на снимки, рисунки и записки. За щастие Реми бе добре подготвена. След два часа старателна работа тя обяви, че е готова.

— Чакай — рече тя и приклекна до щита.

Сам клекна до нея.

— Какво има?

— Виж тези драскотини… личат на светлината. Мисля, че… — тя се наведе, пое дълбоко дъх и духна върху повърхността на щита. Частици изгнила кожа се пръснаха във въздуха.

— Няма драскотини — отбеляза Сам и духна още няколко пъти. Показа се чистата повърхност на щита.

Както Реми подозираше, „драскотините“ всъщност бяха гравирани символи.

— Това дракон ли е? — попита тя.

— Или динозавър. Вероятно е бил символ на бойна част.

Реми снима изображението няколко пъти и се изправи.

— Готово — каза тя. — Ами сандъкът?

— Трябва да го вземем. Инстинктът ми подсказва, че точно заради него този мъж се е бил барикадирал така. Каквото и да има вътре, е мислел, че си струва да умре за него.

— Съгласна съм.

За няколко минути Сам направи плетеница от ремъци, с която да прикрепи сандъка към собствената си раница. Двамата огледаха за последно пещерата, кимнаха за довиждане на скелета и тръгнаха.

Сам застана на ръба на рова и погледна надолу.

— Хм, това е проблем.

— Искаш ли да ми кажеш какво става? — попита Реми.

— В другия край въжето е поддало. Виси в рова.

— Можеш ли да измайсториш…

— Не и така, че да съм спокоен. Под този ъгъл, ако се опитам да пристегна подвижния възел, просто ще се плъзне и няма да се захване. Няма да можем да оберем въжето.

— Значи имаме само една възможност.

Сам кимна.

— Надолу!

Само след минута Сам вече бе обезопасил въжето. Междувременно Реми заби клин в една пукнатина точно под отвора, за да притегнат въжето около него. Щом всичко беше готово, Сам се заспуска бавно, като заобикаляше сталагмитите. Реми го наблюдаваше отгоре и от време на време му казваше да спре и да смени позицията, за да не се търка въжето по неравностите в скалната стена.

След около две минути, той спря.

— Стигнах до котвата. Имам добри новини: измъкнала се е от цепнатината, където я бяхме сложили.

— Ще приема това за добри новини — рече със съмнение в гласа Реми.

Ако се беше скъсало въжето, щеше да им се наложи да свържат останалата част от него със скъсания край. Но сега Сам имаше под себе си двайсет метра въже. Още не знаеше дали ще му е достатъчно, за да стигне до дъното. Ако отдолу ги чакаха ледените води на Багмати, имаха петнайсет минути да намерят път навън, преди да измръзнат до смърт.

Крачка по крачка Сам слизаше внимателно, а светлината от челника му се губеше все по-надолу.

— Вече не те виждам — обади се Реми.

— Не се тревожи. Ако падна, няма да пропусна да надам ужасен писък.

— Никога през живота си не съм те чувала да пищиш, Фарго!

— Стискай палци това да не е първият ти път.

— Как са стените?

— Все същ… Ау!

— Какво?

Отговор не последва.

— Сам!?

— Добре съм! Подхлъзнах се. Стените се заледяват. Сигурно с капчици от водата под мен.

— Много ли е зле?

— Само тънък слой. Сталагмитите обаче не ми вдъхват доверие.

— Връщай се горе! Ще измислим друг начин.

— Продължавам! Имам още десетина метра въже.

Минаха две минути. Челникът на Сам се превърна в едва забележима точица, която подскачаше насам-натам в мрака, докато той заобикаляше сталагмитите.

Внезапно се чу шум от трошащ се лед. Челникът на Сам започна да се върти и да примигва. Преди Реми да успее да отвори уста, Сам извика отдолу:

— Добре съм! С главата надолу съм, но съм добре.

— Ако може, повече детайли, моля!

— Завъртях се в колана и се преобърнах. Но имам добра новина: виждам водата. На около три метра под мен е.

— Предусещам едно „но“.

— Течението е бързо… поне три възела… и изглежда дълбоко. Вероятно ще ни стигне до кръста.

Макар че три възела бе по-бавно от бърз човешки ход, дълбочината и температурата на водата увеличаваха опасността. Само една невнимателна стъпка можеше да доведе до необратими последици, а и усилието да стоиш прав ускоряваше хипотермията.

— Върни се! — извика Реми. — Без да спориш!

— Съгласен! Дай ми секунда да… Чакай!

От мрака се чу още пукане на лед, последвано от плисъци.

— Говори ми, Фарго!

— Един момент!

След около трийсетина секунди пукане се чу гласът на Сам:

— Има страничен тунел!

На Сам му бяха необходими десет минути, за да разчисти входа на тунела. След като свърши, той извика:

— Размерите му хич не са лоши. Човек почти може да се изправи. Влизам. Дай ми минута да поставя колче за обтягане на въжето.

Ако Реми паднеше в подземната река, колчето щеше да позволи на Сам да я издърпа. Стига разбира се да няма подводни скали, в които Реми да се размаже.

Когато Сам се намести стабилно, готов да обира въжето, Реми започна спускането. По-лека и малко по-ловка от съпруга си, тя измина разстоянието за по-малко време, като спря веднъж, само за да позволи на Сам да обере въжето.

Накрая се показа пред погледа на Сам и спря на входа на тунела. Светейки в лицата си с челниците, те се усмихнаха с облекчение.

— Ти пък откъде се взе? — попита Сам.

— По дяволите!

— Какво?

— Бях готова да се обзаложа, че ще ми кажеш: „Какво прави хубаво момиче като теб в почти бездънен ров като този?“

Сам се разсмя.

— Добре, а сега се оттласни от отсрещната стена. Ще те хвана.

Реми си си пое въздух и нагласи колана си така, че да увисне успоредно на реката. Напрегна мускули и се засили, за да се оттласне с върховете на пръстите от срещуположната стена. С протегнати ръце тя се люшна напред-назад и наведе глава, за да се вмъкне в тунела. Ръцете на Сам стиснаха нейните.

— Хванах те! — извика Сам. — Хвани се с двете ръце за лявата ми китка.

Реми изпълни точно указанията. С дясната си ръка Сам освободи част от въжето и Реми се покачи по ръката му. Горната част на тялото й вече беше в тунела. Сам запълзя назад, докато и краката на Реми се озоваха в тунела. После се отпусна назад и въздъхна облекчено.

Реми се разсмя. Сам вдигна глава и я погледна.

— Какво?

— Все ме водиш по такива хубавите места.

— Обещавам след това да си вземем една голяма вана с мехурчета за двама.

— На една вълна сме.

Макар и два пъти по-широк от раменете им и достатъчно висок, за да ходят леко прегърбени, подът на тунела бе като швейцарско сирене — толкова надупчен, че виждаха кипящата черна повърхност на реката под краката си. През дупчиците се вдигаха ситни капчици и на светлината на челниците им образуваха блещукаща мъглица. Подобно на рова зад тях, стените на тунела бяха покрити с тънък слой лед. Докато вървяха, тънки като молив ледени висулки се отчупваха от тавана и се разбиваха на пода със звън. Макар и не много заледен, подът бе доста хлъзгав и бяха принудени да се крепят за стените, докато вървят.

— Не че искам да съм досадна — обади се по едно време Реми, — но се движим с идеята, че това води донякъде, нали?

— Да — отвърна Сам.

— А ако грешим?

— Тогава се връщаме обратно, изкачваме рова и се връщаме откъдето дойдохме.

Тунелът се виеше, издигаше се и се спускаше, но според компаса на Сам се движеха все на изток. Редуваха се да броят стъпките си, но без джипиес, който да измерва изминатото разстояние, и само със скицираната от Сам карта, нямаха представа колко километра са извървели.

Сам реши, че е време да починат. Седнаха на земята. Споделиха няколко глътки вода и четвърт от останалото им сушено месо и плодове. После постояха смълчани, вслушани в шума на водата под краката си.

— Колко е часът? — попита Реми.

Сам погледна часовника си.

— Девет.

Макар че казаха на Селма къде отиват, я помолиха да не вдига на крак никого преди следващата сутрин, местно време. Дори тогава, колко ли време щеше да отнеме на властите да организират спасителен отряд и да ги търсят? Добрата новина бе, че тунелът не се разклоняваше — ако решат да се върнат, нямаше да им е трудно отново да стигнат до рова. Но в какъв момент трябва да вземат това решение? Изходът зад ъгъла ли ги чака или е на километри, или изобщо не съществува?

Нито Сам, нито Реми смееха да говорят за това. А и нямаше нужда. Годините им заедно и всички съвместни приключения ги бяха настроили на една вълна. Знаеха мислите си и без да говорят.

— Още искам от теб онази вана с мехурчета — каза Реми.

— Забравих да ти кажа, ще има и релаксиращ масаж.

— Моят герой! Продължаваме ли?

Сам кимна.

— Да повървим още час. Ако не се материализира червен килим, ще се върнем, ще си починем и ще прекосим рова.

— Дадено!

Сам и Реми бяха привикнали на трудности и затова бързо намериха най-щадящия ритъм на придвижване — двайсет минути ходене, две минути почивка, ориентиране по компаса и нанасяне на промени в картата, после пак напред. Единият час мина бързо. Ляв крак, десен, ляв, десен… Реми отдавна беше изключила челника си, за да пестят батериите, а Сам бе превключил своя на най-слабия режим на работа. Крачеха в сумрак. Студът, пропълзяващ от пода, им се струваше все по-силен, все по-трудно намираха стабилна опора за краката, а звънтенето на висулките постоянно ги тормозеше.

Ненадейно Сам спря. Реми се блъсна в него. Сам прошепна.

— Усещаш ли?

— Какво?

— Студен въздух.

— Сам, навсякъде има…

— Не, по лицето ти. Отпред. Извади запалката от раницата ми, моля те.

Реми бръкна в раницата и му я подаде. Сам направи няколко крачки напред, като търсеше част от пода без дупки. Откри подходящо място, спря и щракна запалката. Реми се примъкна до ръката му. По заледените стени играеше сянката на трепкащото пламъче. След малко спря и застана неподвижно.

— Изчакай — промълви Сам, без да откъсва поглед от пламъка.

Минаха пет секунди.

Пламъкът пак се люшна встрани и след това назад, към лицето на Сам.

— Ето!

— Сигурен ли си? — попита Реми.

— Въздухът също изглежда по-топъл.

— Или си въобразяваш?

— Да проверим.

Походиха още малко, спряха и пак провериха със запалката. Пламъкът отново се стрелна назад, този път по-силно. Изминаха около седем метра и повториха теста — същия резултат.

— Чувам свистене. Вятър е! — зарадва се Реми.

След двайсетина метра стигнаха до разклонение. Със запалката пред себе си, Сам продължи по левия тунел — оказа се задънен. Върна се по десния. Пламъкът все така трептеше, докато в един миг ненадеен порив на вятър почти не го угаси.

Сам свали раницата.

— Чакай! Връщам се веднага.

Той включи челника на най-силния режим и се скри в тунела. Реми се заслуша в заглъхващите му стъпки.

Погледна часовника си, изчака десет секунди и погледна пак.

— Сам?

Тишина.

— Сам, отговори…

Пред нея се появи светлината от челника му.

— Извинявай — каза той.

Реми увеси нос.

— Няма червен килим — продължи Сам. — Дано се задоволиш само с дневна светлина.

Реми вдигна глава и срещу нея под лъча светлина грейна и усмивката на Сам. Тя присви очи и го цапна по рамото.

— Не е смешно, Фарго!

Както каза Сам, нямаше червен килим, но след десетина метра ги посрещна нещо още по-хубаво — няколко естествени стъпала, които водеха към петно мъглява слънчева светлина.

Две минути по-късно Сам изкачи най-горното стъпало и се озова пред къс страничен тунел. Вместо от скала, стените и подът бяха от пръст. В далечния край, през стръкове трева проникваха лъчите на слънцето. Сам запълзя към изхода и се измъкна. Реми се показа след няколко мига и заедно легнаха на тревата, усмихнати и взрени в небето.

— Почти обед е — отбеляза Сам.

Бяха прекарали цялата сутрин под земята.

Внезапно Сам се изправи и се огледа. После се приведе към Реми и прошушна:

— Статичен шум. Преносимо радио.

Сам се претърколи по корем, припълзя до един шипков храст на около метър от тях и надникна иззад него. Рязко наведе глава и се върна при Реми.

— Полиция.

— Спасителен отряд? — попита Реми. — Кой би ги повикал?

— Само догадка, но най-вероятно доскорошните ни пазители, близнаците Кинг.

— Как…

— Не знам. Може би греша. Но по-добре да не рискуваме.

Свалиха всичко, което би подсказало къде са били и какво са правили — каски, челници, раници, катераческа екипировка, картата на Сам, фотоапарата на Реми, кутията от пещерата — и ги оставиха в тунела. Скриха входа с пластове трева.

Щом свършиха с това, поеха на изток, следвайки извивките на дефилето. Щом се отдалечиха на около четиристотин метра от тунела, спряха и се ослушаха за радиошум. Сам потупа ухото си и посочи на север. На около стотина метра няколко души се движеха между дърветата.

Сам прошепна:

— Сложи си най-унилата физиономия.

— Няма да ми е трудно — отвърна Реми.

Сам сви длани около устата си и извика:

— Хей! Тук!