Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (40)

39.

Регион Арунахал Прадеш, Северна Индия

— Джак! — провикна се Реми. — Не мислех, че ще те видим тук.

Карна се измъкна от джипа и се озова в прегръдките на Реми.

— Радвам се, че се върна, Джак — стисна топло ръката му Сам.

— Аз също.

До Карна Аджай им кимна и им се усмихна.

— Изглеждате по-добре от последния път, когато видях лицата ви — усмихна се Карна. — Реми, как е кракът ти? А гърдите?

— Достатъчно добре, за да се разхождам насам-натам, без да стискам зъби. Имам ластични превръзки, удобни ботуши за катерене и няколко опаковки ибупрофен.

— Страхотно!

— Ще изпревари всички ни — не се сдържа да я подкачи Сам.

— Някакви проблеми със стигането дотук? Някой да ви е следил? Някакви подозрителни хора?

Реми отвърна:

— Нищо от гореизброеното.

След последния си разговор с Чарлс Кинг нито го бяха виждали, нито го бяха чували. Децата му и Жилан Шъ също не се бяха мяркали. Сам и Реми бяха хем доволни от това, хем изпълнени с подозрения.

— Джак, как преодоля страха си от летенето? — попита Сам.

— Всъщност не съм — отвърна Карна. — От мига, когато излетяхме от Катманду, до този, в който слязохме в Бангладеш, бях ужасен. Вълнението ми за експедицията обаче временно победи страха… Воала! Ето ме тук.

„Тук“ беше краят на едно осемстотинкилометрово пътуване по земя, което Сам и Реми приключиха няколко часа по-рано.

Разположен по бреговете на река Сианг (Брахмапутра), тихият градец Инкьон с население деветстотин души беше последният малко по-населен град в най-северните части на Индия. Следващият град Нинчи в Тибет се намираше на сто и петдесет километра на североизток, заобиколен от едни от най-непроходимите джунгли в света.

Бяха изминали десет дни от разговора в чата. От тогава Сам и Реми се подготвяха за прехода. Карна, верен на думата си, се свърза с тях ден след разговора, след като беше работил цялата нощ с надеждата да дешифрира картата от разказа.

Уменията за ориентиране по земя на Де Терци са си съперничели с тези на Пазителите, обясни Карна. И ориентирите, и разстоянията по картата на Де Терци били изключително точни. След изчисленията си Карна беше сигурен, че е успял да определи къде се намира Шангри-Ла, с отклонение до три километра. Както беше подозирал, координатите бяха в сърцето на клисурата на река Цангпо.

Сам и Реми проучиха района в „Гугъл Земя“, но видяха само високи върхове, буйни реки и гъсти гори. Нищо не им заприлича на гъба.

Карна потупа двамата си приятели по гърбовете и каза:

— Какво ще кажете да влезем някъде, да пийнем и да поговорим? Най-добре да разберете какво ви очаква, преди да тръгнем утре сутринта.

Хотелът им беше двуетажна сграда с ламаринен покрив и дъсчени стени. Долното ниво беше отделено за рецепция и ресторант, сякаш откраднат от уестърн — дървени подове, заоблен барплот, вертикални подпори и открити напречни греди на тавана.

Стаите им бяха на втория етаж.

Ресторантът беше изненадващо пълен. Намериха си маса до стената, под примигващ неонов надпис, и си поръчаха четири бири.

— По-голямата част от това, което ще ви кажа, научих от Аджай, но тъй като той не е много по приказките, ще разчитате на паметта ми. Както ви казах, Аджай обича да се навърта тук, така че сме в добри ръце. Между другото, Аджай, как сме с транспорта?

— Всичко е уредено, господин Карна.

— Отлично. Поправи ме, ако се отнеса в маловажни приказки, Аджай.

— Добре, господин Карна.

Карна въздъхна.

— Не мога да го накарам да ми вика Джак, нищо, че опитвам от години.

— Изглежда двамата със Селма са учили маниери на едно и също място — отбеляза Сам.

— Така… Ето малко подробности за Арунахал Прадеш — в зависимост от това кого питате, в момента може да сме в Китай.

— Еха! Я повтори? — удиви се Сам.

— Официално Китай претендира, че този район е част от южен Тибет. Разбира се, за местните хора Арунахал Прадеш е индийски щат. Северната граница между Арунахал Прадеш и Китай се нарича линията Макмеън и е начертана след споразумение между Тибет и Обединеното кралство. Китайците никога не са му обръщали внимание, а от индийска страна спазват границата едва от 1950 г. насам. В края на краищата, Китай и Индия смятат това за своя територия, но никой не прави нищо, за да изясни въпроса окончателно.

— А военното присъствие? — попита Сам.

— Има индийски войници в региона, а китайците стоят на север от линията Макмеън. Отношенията са доста приятелски, всъщност.

— Това е добре за нас — каза Реми.

— Да, ами… Това, което не е толкова добре, са ОСАН — Освободителните сили Арунахал нага. Те са най-новата и най-силна терористична група в района. Напоследък си падат по отвличания. Въпреки това Аджай казва, че вероятно няма да имаме проблеми, защото армията се била заела сериозно с тях.

Сам каза:

— Според картите, целта ни е на около четирийсет километра в китайска територия. Като гледам терена, едва ли има много контролно-пропускателни пунктове.

— Прави сте. Както споменах в Мустанг, границата е относително отворена. Всяка година през нея преминават няколкостотин души, за да правят преходи. Китайското правителство като че ли не го е грижа. В района няма нищо от стратегическо значение.

— Още добри новини — каза Реми. — Разкажи ни за недостатъците.

— Без да споменавам абсурдно неприятния терен ли?

— Да.

— Недостатъците са, че на практика влизаме незаконно в Китай. Ако имаме нещастието да ни хванат, ще свършим в затвора.

— Вече ни е грозяло веднъж — отвърна Сам. — Да се постараем да го избягваме, а?

— Разбира се. Добре, да преминем към змиите и отровните насекоми…

След бърза вечеря с пиле тандури, Сам и Реми се оттеглиха в стаята си. Видяха, че обзавеждането съвпада с мотива на целия хотел — холивудски уестърн шик, без шика обаче. Макар навън да бе едва петнайсет градуса, влажността ги задушаваше. Скърцащият таванен вентилатор бавно движеше въздуха, но след залез температурите паднаха и скоро в стаята стана приятно.

В осем часа и двамата вече спяха.

На следващата сутрин Сам и Реми се събудиха, когато Аджай почука леко на вратата. Сам изпълзя от леглото в мрака и се затътри да отвори.

— Кафе, господин Фарго — каза Аджай и му подаде две чаши димящо кафе.

— Без чай? Приятна изненада! Впрочем аз съм Сам.

— О, не, сър!

— Колко е часът?

— Пет сутринта.

— Олеле! — Сам погледна през рамо към спящата си съпруга. Госпожа Фарго не си падаше по ранното ставане. — Аджай, имаш ли нещо против да ни донесеш още две чаши кафе веднага?

— Не, разбира се. Направо ще донеса каната.

След трийсет минути и четиримата бяха седнали да закусват в ресторанта на хотела. Щом приключиха, Карна каза:

— Време е да приготвим багажа, защото смъртоносната ни машина скоро ще е тук.

— … Смъртоносна машина ли каза? — попита учудено Реми.

— Може би ви е позната с обикновеното име: хеликоптер.

Сам се позасмя.

— След всичко, което ни се случи, може да се каже, че добре го описа.

Сигурен ли си, че искаш да летиш с нас?

Карна вдигна едно дунапреново топче с размерите на топка за софтбол. Беше надупчено от пръсти.

— Играчка за преодоляване на стреса. Ще се справя. И бездруго ще летим кратко.

След като приготвиха екипировката си, се отправиха към една широка поляна в северния край на Инкьон.

— Ето, идва — каза Аджай и посочи на юг. Масленозелен хеликоптер се носеше над река Сианг.

— Изглежда направо древен — отбеляза Карна.

Когато машината се приближи, Сам забеляза на страничната врата бледо лого на Индийските военновъздушни сили. Някой беше опитал, доста неуспешно, да заличи символа. Извърнаха лица, за да се предпазят от вихрушките прахоляк, които хеликоптерът вдигна при приземяването си.

— Аджай, какво е това нещо? — попита Карна.

— Лек и пригоден за всякакви цели хеликоптер „Четак“, сър. Много е надежден. Като войник летях на подобни машини много пъти.

— На колко години е?

— От шейсет и осма е.

— Да му се не види!

— Ако ви бях казал предварително, господин Карна, нямаше да дойдете.

— О, напълно си прав! Добре, добре, да приключваме по-бързо с това.

Хвърлиха екипировката си на борда и докато Джак яростно мачкаше топчето си, се качиха един по един. Аджай провери обезопасителните колани на седалките, затвори вратата и кимна на пилота.

Издигнаха се и се понесоха напред.

 

 

Отчасти, за да управлява по-лесно и отчасти, за да улесни евентуално издирване, ако машината се разбие, пилотът следваше лъкатушещия път на река Сианг. По бреговете имало още няколко селища, обясни Аджай. Ако имат късмет, някой би видял как хеликоптерът пада и би съобщил за произшествието.

— О, просто фантастично! — надвика Карна рева на мотора.

— Мачкай си топчето, Джак — отвърна Реми през смях. — Аджай, познаваш ли пилота?

— О, да, госпожо Фарго! Много добре при това. Служили сме заедно. Гупта сега има фирма за транспорт — разнася стоки до отдалечени части на Арунахал Прадеш.

Хеликоптерът продължи на север, като не се издигаше на повече от стотина метра над кафявите води на Сианг. Не след дълго се озоваха над остри хребети и дълбоки долини, покрити с толкова гъста джунгла, че Сам и Реми не виждаха нищо, освен зелен килим. Сианг беше широка и бавна река, но на няколко места, където имаше тесни клисури, водите се разпенваха бурно, а вълните изглеждаха страшно дори и от въздуха.

— По тези води май не може да се плава — обади се Сам, докато гледаше през прозореца.

— Това не е нищо — отвърна Карна.

— Клисурата на река Цангпо, накъдето сме се упътили, е позната като Еверестът на реките. Има части от Цангпо, които просто не могат да бъдат преминати.

— Някой някога опитвал ли е да ги прекоси? — попита Реми.

— О, да, много пъти. Най-вече екстремни каякари, нали, Аджай?

Аджай кимна.

— Мнозина са загубили живота си, а телата им никога не са били открити.

— Не ги ли намират надолу по течението? — попита Сам.

— Обикновено налягането ги затиска към дъното и ги смазва. Няма много за откриване след това.

След четирийсет минути Гупта се обърна назад и каза:

— Наближаваме Тутинг. Пригответе се за кацане.

Сам и Реми с изненада установиха, че селцето си има писта за приземяване, макар и пообрасла с разни растения. Приземиха се и всички се измъкнаха от хеликоптера. На изток, нагоре по долината над върховете на дърветата се виждаха няколко покрива. Навярно Тутинг, предположиха Сам и Реми.

— От тук нататък ще вървим — заяви доволно Карна.

Тримата със Сам и Реми се заеха да разтоварват екипировката.

— Извинете ме за момент — каза Аджай и се отдалечи заедно с пилота. След малко се приближи отново.

— Гупта има предложение за вас — каза той. — Попита ме колко навътре в Китай отиваме и аз му казах. За допълнителна сума ще ни закара почти до крайната ни цел.

— Не го ли тревожат китайците? — попита Сам.

— Не много. Каза, че нямат радар в района, а и районът до целта ни е осеян с дълбоки и ненаселени долини. Може да прелети, без никой да го види.

— Е, това ми звучи много по-добре от шестдневно вървене първо в едната посока, а после и в другата — отбеляза Карна. — Колко иска?

Аджай попита Гупта на хинди и каза:

— Двеста хиляди рупии — четири хиляди щатски долара.

— Нямаме толкова у себе си — въздъхна Сам.

— Гупта предположи, че ще е така. С радост ще приеме кредитна карта.

Съгласиха се с условията на Гупта и пилотът предаде по радиото информацията за кредитната карта на Сам на базата в Итанагар.

— Това си е направо сюрреалистично — отбеляза Сам. — Седим си насред нищото, а индийски пилот ни изпразва кредитните карти.

— Както казах в Непал, нито миг не скучаем — засмя се Реми. — Знам, че глезенът ми ще се зарадва на тази промяна в плановете.

Аджай каза:

— Гупта казва, че плащането е минало. Можем да тръгнем, когато решите.

Хеликоптерът пое на север по долината на река Сианг. Скоро подминаха последното индийско селище преди границата. Не след дълго Гупта се обърна към тях и каза:

— Пресичаме линията Макмеън.

— Това е — каза Сам. — Нахлухме в Китай.

Самото прекосяване мина без произшествия, но скоро пейзажът се промени. Както им каза Гупта, върховете и хребетите се изостриха. Долината стана по дълбока, стените й се извисиха стръмно нагоре, а горите се сгъстиха. Най-стряскащата разлика беше Сианг. Тук, в южния край на клисурата Цангпо, реката кипеше, а вълните избухваха в канари и скални стени, хвърляйки пръски високо във въздуха. Гупта държеше машината колкото се може по-близо до реката и под хребетите.

— Петнайсет минути — каза по едно време Гупта.

Сам и Реми споделиха по една усмивка. Преминаха през толкова много перипетии, изминаха толкова много пътища и сега целта им беше само на петнайсет минути… или поне така се надяваха.

Карна беше кълбо от нерви. Стискаше челюсти, мачкаше топката в ръката си и не отлепяше очи от гледката през прозореца.

— Добре ли си, Джак? — попита Сам.

— Идеално, приятелю! Почти стигаме, нали?

— Наближаваме периметъра на координатите, които ми дадохте — заяви Гупта.

Аджай беше дал ориентировъчен диаметър от три километра. Около тях се издигаха подобни на обелиски възвишения с плоски върхове. Река Цангпо се увиваше в основите на отвесните скали като разпенена бяла панделка.

— Не виждам много каяци — отбеляза Сам. — Или какъвто и да било знак от хора.

Карна вдигна погледа си от картата, която гледаше, и отвърна:

— Бих се изненадал, ако видите. Погледнете на какво прилича терена. Само най-решителните — или най-лудите, смеят да припарят тук.

— Не знам като обида или като комплимент да го приемем — прошепна Реми на Сам.

— Ако се върнем живи, ще е комплимент — отвърна й той с усмивка.

Карна се обърна към Аджай:

— Помоли Гупта да се движи така, че да огледаме по-добре тези възвишения. Ако изчисленията ми са верни, сме точно над мястото.

Аджай предаде молбата на пилота. Гупта забави скоростта и започна да обикаля всяко едно от скалните възвишения. Променяше височината, за да могат пътниците да оглеждат отблизо образуванията. Реми не спираше да снима.

— Там! — извика внезапно Джак и посочи напред.

На сто метра от другата страна на прозореца се издигаше скално възвишение със средни размери — триста метра високо и широко около петстотин. Отвесните гранитни стени бяха покрити с увивни растения, листа и големи туфи мъх.

— Виждате ли го? — Показалецът на Карна се движеше по стъклото. — Формата… Започнете отдолу и продължете нагоре… Виждате ли къде започва да се разширява и как на трийсет метра под платото, внезапно се разгръща? Кажете ми, че го виждате!

На Сам и Реми им трябваха няколко секунди и по лицата им бавно се разляха усмивки.

— Огромна гъба! — възкликна Реми.