Стивън Ледър
Двоен изстрел (8)

Майк Крамър вървеше, дълбоко замислен, към моравата за крокет, когато дочу полковника да го вика от френските прозорци в задната част на основната сграда. Вдигна поглед. Полковникът махаше бастуна си като човек, който вика обратно отклонило се гонче. Крамър се усмихна при тази мисъл. Ротвайлерът би бил по-удачен като сравнение. През последните му години в специалните части полковникът беше го използвал за операции, при които качествата на добре обучено куче-нападател бяха по-важни, отколкото способността му да донесе мъртва птица.

Крамър тръгна през тревата. От лявата му страна до редицата високи иглолистни дървета, които отделяха тенис кортовете от моравата, стоеше широкоплещест мъж в тъмносиньо палто от подобна на брезент материя, единият от няколкото дежурни бойци от специалните части. Вятърът надигна палтото му и Крамър забеляза автоматичен пистолет в раменния кобур на мъжа.

Полковникът беше влязъл вътре, когато Крамър достигна прозореца. Той водеше в голяма, просторна стая, която, изглежда, е била кабинет на директорката. Полковникът седеше зад огромно дъбово бюро. Стените бяха голи, но по избелелите тапети се виждаха продълговати белези на местата, където в продължение на поколения бяха висели обрамчени снимки на отбори по нет бол и лакрос. Щом влезе в стаята, Крамър забеляза и друг човек, застанал до празната етажерка за книги.

— Крамър, това е доктор Грийн — представи го полковникът.

Докторът пристъпи напред и се ръкува с Крамър. Беше малко под метър и деветдесет, около петдесетгодишен с пригладена назад коса и очила със златни рамки с двуфокусни стъкла. Носеше кафява жилетка с кожени кръпки на лактите и малка лекарска чанта.

— Съблечете се до кръста — каза лекарят.

— Отгоре или отдолу?

Лекарят изгледа Крамър над очилата си с весела усмивка.

— Както предпочитате, сержант.

Крамър сне якето си и разкопча ризата. Полковникът, изглежда, нямаше намерение да излезе. Разбра изражението по лицето на Крамър.

— Нямаш нищо против да остана, нали? — запита той и сержантът кимна.

Лекарят подсвирна тихо, когато Крамър остави ризата си на бюрото. Отиде до него и леко докосна дебелия изпъкнал белег, който вървеше по корема му.

— Настрани и нагоре. Сякаш са искали да те изкормят.

— Така стана всъщност. Загубих някой и друг метър тръбопроводи и се наложи да нося торба за изпражнения почти година, но май всичко свърши добре.

— А това? — Лекарят докосна дясната гръд на Крамър. На мястото на зърното имаше голям белег.

Крамър сви рамене.

— Лозарска ножица.

Лекарят обиколи около Крамър, като отбелязваше белезите по тялото му. Докосна леко лявото му рамо.

— Четиридесет и пети калибър?

— Според мен 0,357. Куршумът ме прониза и така и не го намериха.

— А това? — Лекарят натисна малка рана на другото рамо.

— Нож за белене на плодове.

— Ами тази тънка линия около стомаха ти?

— Пак нож.

Лекарят поклати глава удивен.

— Изглежда, имате много врагове, сержант Крамър.

— Само един.

— Един мъж ли ви стори всичко това?

— Жена беше. Тя нанесе повечето от щетите.

— Жена? — подсвирна лекарят през зъби. — Не бих искал да я срещна в тъмна нощ.

— Мери Хенеси, така се казва. Беше терорист от ИРА. Сега е мъртва.

Лекарят застана отново пред него и огледа дебелия белег през корема.

— Това трябва да е направило доста поразии отвътре.

— И още как. Ако не бяха ме закарали в болницата, щях да съм умрял.

— Онази те е измъчвала, така ли?

— Измъчваше мой приятел. Той умря малко преди да ме спасят. Това на корема ми го направи, когато вече бягаше. Предполагам, искала е да умра бавно, в силни болки. Желанието й почти се сбъдна. Останалото ми го направи две години по-късно.

Лекарят накара Крамър да отвори уста и извади малко фенерче от джоба на жилетката си. Надникна в гърлото му, а после натисна врата му отстрани, сякаш търсеше отоци.

— Изглежда добре — промърмори, а после натисна стомаха на Крамър с плоската част на дланта си. Крамър изохка. Лекарят натисна отново, този път по-надолу и сержантът изгрухтя.

— Боли ли? — запита лекарят.

— Малко.

— Лекарите в Мадрид смятаха ли, че този рак може да е причинен от травма?

Крамър кимна.

— Да, и стрес. И пиенето.

Лекарят кимна.

— Болката силна ли е по принцип?

— По принцип е добре. От време на време ме стяга. Боли най-силно, когато ям.

— А как си с апетита?

— Почти изчезна. Отчасти защото боли, но най-вече, защото повечето време не съм гладен.

— Кървене?

— Да. Затова и отидох в болницата. Лайната ми бяха черни.

— И губеше тегло?

— От осемдесет и три слязох на седемдесет и седем килограма. Мислех си, че е, защото не се хранех.

— Още ли слабееш?

Крамър кимна.

— Колко време ти даваха лекарите в Испания?

— Три месеца максимум.

Лекарят изсумтя.

— Видях снимките от рентгена и скенера. Според мен са оптимисти.

Изправи се и отиде до чантата си.

— Ще ти инжектирам витамини и ще ти дам таблетки.

— Без болкоуспокояващи. Не искам.

— Само витамини ще ти дам. Но не след дълго ще ти трябват болкоуспокояващи.

— Да, ще ги вземам, когато се наложи.

— Аз ще ти оставя нещо. Вземай го, ако и когато се наложи. И към края ще ти трябва нещо значително по-силно. Ще ти уредя морфин и ще можеш да си го вземаш сам.

— Няма да се стигне дотам.

— Сега мислиш така, но като стигнеш към края…

— Няма да се стигне дотам — настоя Крамър.

Лекарят го изгледа няколко секунди, а после кимна в знак на съгласие. Отвори чантата си и извади опакована в целофан спринцовка и ампула с безцветна течност. Инжектира витамините и даде на Крамър шишенце с таблетки.

— Това са само витамини — обясни той. — Те ще компенсират онова, което не получавате от храната си. На ваше място бих пил мляко и сигурно бих ял яйца, ако мога да не ги повръщам. Добре ще ви се отразят плодовете, но в малки количества. По-добре е да ядете малко, но често, отколкото да се насилвате с големи порции.

Погледна през рамо към полковника.

— В обикновена ситуация бих му дал съвет да живее спокойно, но в случая май това не е възможно, нали?

— Сержант Крамър ще работи, вярно е.

— Е, Бог да му е на помощ. Само това мога да кажа.

— Едва ли ще помогне, но благодаря за съчувствието — язвително отговори Крамър.

Докторът му подаде друго шишенце със зелени капсули.

— За болката — обясни. — Не ги вземай на празен стомах. Не повече от една всеки път. И не повече от шест за двадесет и четири часа.

— Благодаря, докторе — отговори Крамър.

— И като ти казах, че ще ти уредя морфин, говоря сериозно.

— И аз като казах, че няма да се стигне дотам, също говорех сериозно — отвърна Крамър, докато си обличаше ризата.

 

 

Дермот Линч седеше вдигнал крака на масичката за кафе и гледаше „Новините в девет“ на Би Би Си, когато телефонът иззвъня. Остави телефонния му секретар да отговори, докато гледаше как кореспондентът на Би Би Си по въпросите на промишлеността разяснява най-новите мрачни цифри в търговията. Отвори кутия изстудена бира „Гинес“ и си наля ловко във висока чаша, когато гласът от секретаря каза, че той не може да се обади. Но щом чу гласа на Пат О’Риордан остави чашата и вдигна слушалката.

— Да, Пат, тук съм.

— Прослушваме обажданията, а? — обади се О’Риордан.

— Просто си почивам. Мислех си, че го заслужавам. Как са нещата?

— Предполагам, няма да ми предложиш помощта си да почистим прасетата, а?

— Напълно си прав.

— Какво ще кажеш за по една напитка?

Линч погледна бирата в чашата с дебел, гъст слой пяна отгоре.

— Четеш ми мислите.

 

 

Госпожа Елиът сервира пилешко задушено, билков кейк, пресен чеснов хляб и разбито като масло картофено пюре. Полковникът и Крамър се хранеха сами в огромната столова до газовата печка. Полковникът беше намерил бутилка червено вино, но Крамър отказа. Вместо вино пи чаша мляко. С голяма доза уиски в нея.

Крамър си поигра с храната, като поемаше малки хапки и дъвчеше старателно, преди да преглътне. Полковникът го наблюдаваше как яде.

— Не е ли вкусно? — запита той.

— Храната си е добре — отговори Крамър, като остави вилицата си на масата. — Аз и като бях здрав, нямах кой знае какъв апетит.

Взе папката, която беше чел преди вечерята.

— Чели ли сте тази папка? — запита той. — За убийството в „Хародс“?

— Втората жена на външния министър на Саудитска Арабия ли? Ан-Мари Уилкинсън. Според полицията първата жена е платила за убийството.

— По-евтино е от развода, мисля.

— Саудитците май не си правят труд да се развеждат, а? — отговори полковникът. — Според мен си вземат колкото жени си искат.

Крамър сви рамене и отпи дълга глътка мляко, след което добави дълга глътка уиски.

— Както и да е, първата жена е имала парите — продължи полковникът. — Тя е роднина на саудитското кралско семейство и, изглежда, не е харесвала вниманието, което е получавала Ан-Мари.

Крамър вдигна фотокопие от написан на машина доклад.

— Била е бременна.

Полковникът кимна.

— Знам. Смята се, че това е още една причина за убийството. Имал е три деца от първата жена и може би тя не е искала конкуренция. Ти какво мислиш?

— Убил е бременна жена. Не смяташ ли, че е нужен не какъв да е убиец, за да посегне на бременна жена?

Полковникът сложи ножа и вилицата на масата.

— Познавам мнозина, които биха го сторили, без да се замислят.

— Професионалисти? За такива ли ги смяташ?

Полковникът се наведе над чинията си.

— Ти си убивал жени, сержант Крамър. За кралицата и страната. И за войнишката заплата.

— Убивал съм терористи, които бяха жени, полковник. Има разлика. А убийството в Киприано? Момиченцето. Осемгодишно. Убил е осемгодишно момиченце.

Полковникът разлюля леко виното в чашата си и се загледа в него.

— Плащат му добре за работата. Половин милион долара на удар е онова, което знаем. Може би парите улесняват нещата.

— Не мисля.

— Казваш, че ако ти предложат половин милион долара, не би го сторил?

Крамър вдигна рязко очи.

— Дете? Не, не бих го сторил. А вие?

— Разбира се, че не. За никаква сума. Но не говорим за мен, а за някой, който е готов да убива за пари. Ти си обучаван да убиваш. И си убивал по простата причина, че така ти е заповядвало. Е, има неща, които не би направил, но не всеки е способен на такива морални преценки.

Крамър кимна, без да се ангажира с мнение, но очите му се присвиха, докато изучаваше лицето на полковника.

— Ами ако е в интереса на националната сигурност, полковник? Бихте ли го направили тогава?

Полковникът няколко секунди се взира в Крамър, макар на него да му се струваше, че тишината се проточва цяла вечност. Полковникът спря да поклаща виното и пресуши чашата си. Тъкмо възнамеряваше да отговори, когато се появи госпожа Елиът. Полковникът остави чашата си, докато тя събере чиниите, намръщена при вида на количеството оставена от Крамър храна. Когато се върна в кухнята, полковникът се изправи и се извини, като каза, че иска да си легне рано. Неполучилият отговор въпрос, остана да витае във въздуха подобно на черен дъждовен облак.