Стивън Ледър
Двоен изстрел (3)

Младежът намали скоростта на синия ситроен почти до човешки ход, като разглеждаше номерата на къщите.

— Ето — каза на спътника си. — Номер шестнадесет.

— Как се казва той? — попита спътникът, червенокос юноша, с бледа кожа и воднистосини очи.

— Туоми. Айдан Туоми.

— Не съм чувал за него.

Шофьорът спря колата и се извърна, за да погледне спътника си.

— Е, навярно и той не е чувал за теб, Поли. Разликата е, че Айдан Туоми изкара десет години в „Кеш“ за каузата и Маккормак се вслушва в думите му, така че бих внимавал какво говоря, чуваш ли?

Поли вдигна ръце в знак на примирение.

— Чувам, Дейви. Господи, колко си докачлив днес.

Дейви сви рамене. Беше с две години по-голям от Поли и след смъртта на баща им привикна да е мъжът в семейството. Прокара длан през гъстата си пясъчноруса коса.

— Това е важно, Поли. Не бива да се оплескаме.

— Няма — каза Поли. Отвори жабката, извади един револвер и провери дали е пълен. Револверът беше стар, някога принадлежеше на баща им, но никога не бе използван в пристъп на гняв. През последните години седеше под дъските на пода на таванското помещение, завит в намаслен парцал.

— Какво правиш с това, по дяволите? — изсъска Дейви.

— Може да ни потрябва.

— Маккормак каза да наблюдаваме и да докладваме за оня човек, докато дойдат момчетата.

— Е?

— Е, каза да гледаме, а не стреляме. Няма да ни е необходимо оръжие, Поли.

Той го взе от брат си и го пъхна под предната седалка.

— Маккормак би ти откъснал топките, ако ни заловят с това.

— Кой ще ни залови? Това не е Северът.

Дейви го изгледа.

— Прави каквото ти казват, ако обичаш! Гледаме, чакаме и толкова.

— И момчетата от Белфаст обират цялата слава?

— Така е. Не се притеснявай, ще дойде и нашият ред.

Излезе от колата и тръгна по пътеката към предната врата на красивото бунгало с изглед към морето по-долу. Градината беше добре подредена, тревата старателно подстригана, а в центъра на полянката се виждаше бетонна вана за птици. Поли го последва със сърдито изражение.

Дейви натисна звънеца и вратата се отвори незабавно. Туоми присви очи към двамата посетители, сякаш се нуждаеше от очила.

— Здравейте, момчета. Баща ви е в колата, така ли?

— Не, ние сме… — започна Поли, но Дейви го смълча със зъл поглед.

— Томас ни изпрати — каза Дейви.

— О, значи Томас, а не Маккормак, а? — запита Туоми. Усмихна се дяволито. — Будалкам се, момчета. Влизайте.

Въведе ги в хола и им наля доста уиски, без да ги пита. Подаде им преливащите чаши и седна на щампования с цветя диван.

— Значи сте само вие двамата, така ли?

— Четирима пристигат от Белфаст — отговори Дейви.

— Знаете ли как се казват?

Дейви поклати глава. Усети как се изчервява, като осъзна, че това е признак на ниското му място в организацията.

— Томас искаше да наглеждаме човека от специалните части, докато те пристигнат.

Туоми пресуши чашата си.

— В такъв случай да ви покажа къде е. Ще идем с моята кола. Ще си взема якето, май ще вали.

Майк Крамър стоеше на вълнолома с гръб към пристанището. Лицето му беше мокро и когато облиза устни, усети вкус на сол. През ситния като мъгла дъжд виждаше огромната подобна на гърбица скала, наречена Окото на Ирландия, изправена в кипящото море като айсберг. Дъждът удряше лицето му, но представляваше фин спрей, а не мокрещ до костите порой. Без студения вятър би бил освежаващ.

Вълноломът обикаляше пристанището, като пазеше яхтите от бурните води, а в далечния му край се намираше един фар, чийто лъч вече мигаше към морето, за да води рибарските лодки към дома. Един черен лабрадор с блестяща мокра козина се приближи и помириса ботушите на Крамър, като махаше опашка. Крамър го потупа разсеяно по главата. Обърна се и тръгна обратно по вълнолома към пристанището. При яхтклуба се виждаше паркирана самотна кола. В нея седяха трима души, един възрастен и двама други, по всяка вероятност юноши.

— Започна се — каза той на кучето.

То изръмжа, сякаш разбираше, и Крамър се усмихна. Възрастен с две хлапета. Би трябвало да дойдат още, гарантирано.