Стивън Ледър
Двоен изстрел (27)

Мартин спря големия мерцедес до знака при главния път и изчака да се освободи място в потока от коли. Един червен „Голф“ бе паркиран отстрани на пътя и двойката в него се беше навела над една карта и спореше. Крамър се усмихна, като си спомни колко трудно му беше да чете карти и да се ориентира. В сравнение с това да си проправя път из Фолкландските острови в пълна тъмнина, шофирането в Уелс не изискваше никакво усилие. Един камион, пълен с овце, изтрополя край тях и Мартин зави надясно и го последва.

Изведнъж Крамър се досети за нещо.

— Алан, къде точно се намираме? — запита той.

— На две мили от летище Суонси.

— И къде са Брекън Бийкънс?

Алан сви едрите си рамене.

— Тридесетата мили на североизток. — Обърна се и се ухили. — Ти да не искаш да се върнем и да изживеем старите времена?

Крамър изсумтя тихо.

— Мисля, че сега не бих се справил с дългия поход, още по-малко пък за време. Просто се чудех. Забравил съм много неща, това е.

Крамър се облегна и затвори очи. Всичко изглеждаше като преди цял живот. По дяволите, наистина беше преди цял живот. Брекън Бийкънс беше мястото, където специалните части изпитваха своите хора почти до унищожение. Не беше необичайно някой да загине на голите, обветрени планини, а най-трудното изпитание представляваше шестдесеткилометров самостоятелен марш, който трябваше да бъде изпълнен за по-малко от двадесет часа. Наричаха го дългото влачене. Там не проверяваха просто издръжливост или уменията за ориентиране, а нещо по-дълбоко. Без вътрешен мотив, без горещо желание за успех, дългото влачене представляваше непреодолима бариера. Крамър беше изпълнил своя самостоятелен преход за малко повече от осемнадесет часа, въпреки че два пъти се беше губил. Припомни си как се довлече до финала, където го тупаха по раменете и му казаха, че е заслужил значката с крилатия кинжал. Бяха му налели кафето в устата и го натовариха в каросерията на един камион и тогава се беше почувствал най-щастлив, най-горд от постижението си. Толкова много неща се промениха оттогава. Виждал беше да умират хора, беше измъчван и бе убивал. Младият мъж, с мъка овладял сълзите от радост, че го приемат в полка, не беше плакал повече от десет години. Крамър трудно можеше да определи чувствата си през тези дни. Понякога гняв. Със сигурност не и щастие. Страх? Не, не се страхуваше. Прекалено много неща беше преживял, за да се страхува. Със сигурност не се боеше от смъртта. И преди се беше изправял лице в лице с нея и бе причинявал смъртта на други, и със сигурност не излъга, когато каза, че не се притеснява от мисълта, че повече няма да е жив. Плашеше го умирането. Не искаше да угасне като сбръчканата люспа на свръх тренираното човешко същество, което представляваше някога, преди един живот време. Винаги щеше да е благодарен на полковника, че му предложи това, тази възможност да загине като воин.

— Ето ни, господин Вандермайер.

Гласът на Алан го стресна и прекъсна мислите му.

— А? — изпъшка Крамър, като разтърка очи.

— Казах, че пристигнахме, господин Вандермайер.

Крамър осъзна, че Алан нарочно използва това име, за да може той да свикне да отговаря.

— Чудесно — отвърна Майк.

Усмихна се на Су Мин. Тя не показа изненада при споменаването на името на шефа й и затова Крамър реши, че вероятно е инструктирана от полковника.

Мартин показа документите си на един отегчен пазач и той им махна да отидат към хангара. Крамър подсвирна, като видя самолета. Блестящ реактивен „Лиър“ със спусната стълба и с двама униформени пилоти, застанали мирно до нея.

— Инструктирани са — каза Алан, преди Крамър да успее да проговори. — И не се притеснявай, проверени са.

— Те са с господин Вандермайер повече от пет години — добави Су Мин.

Мерцедесът спря до самолета. Крамър остана на мястото си, докато Мартин излезе и му отвори вратата. Алан се качи по стълбичката първи, изчезна в самолета и след няколко секунди се появи отново и махна към Мартин. Крамър тръгна нагоре, последван от Су Мин, а Мартин беше последен, понесъл пакета със сандвичи и термоса с кафе. Пилотите кимнаха за поздрав на Крамър, но той виждаше, че го преценяват и се опитват да разберат що за човек заема мястото на шефа им.

Крамър влезе в самолета и се огледа. Интериорът беше по-луксозен от всяко първокласно помещение, което беше виждал. Прозорците бяха големи като на влаковете, имаше шест седалки, всяка с размерите на фотьойл, а в задната част се намираше кожен диван пред шкаф от орехово дърво, в който се виждаха телевизор и видеокасетофон. Подът беше покрит с дебел сив килим и обувките на Крамър потънаха в него, когато тръгна към средата на самолета.

— Отзад има баня с душ — каза Су Мин. — Диванът се разтяга и става двойно легло.

— Ето как живее другата половина на човечеството — каза Мартин.

— Определено е по-добре от „Херкулесите“^[1] — съгласи се Алан.

Единият пилот затвори вратата, а другия изчезна в кабината.

— Сега трябва да ви направя пълен инструктаж, но тъй като това сме го правили и преди, ще ви кажа само да си сложите коланите при излитането и при кацането и да ви пожелая приятен път.

Пилотът последва колегата си в кабината.

Крамър седна в един от огромните фотьойли и закопча колана си. Су Мин се отпусна в съседното кресло.

— Хей, Су Мин, в колко започва филмът по вътрешната система? — запита Мартин.

— Няма филми — отговори Су Мин, която прие въпроса на сериозно.

Двата реактивни двигателя започнаха да вият, после изреваха и след минутка-две самолетът тръгна по асфалта. Крамър си пое дълбоко дъх няколко пъти. Усещаше адреналина в тялото си дотолкова, че почти му се виеше свят. Всичко започваше.

 

 

— Сега какво? — запита Мери, докато Линч наблюдаваше самолета, който ускоряваше по пистата. Машината се издигна във въздуха, изкачи се стръмно, а после се наклони надясно. След няколко секунди се загуби в облаците.

— Дай ми химикалка, бързо — каза Линч.

Повтори наум регистрационния номер на самолета, а после, когато Мери му подаде химикалката, го записа в ъгъла на картата.

— Мога да разбера къде са отишли — обясни той.

— От същия човек, който ти каза, че са в Уелс ли?

Линч кимна.

— А после какво?

Линч се усмихна на нейното нетърпение.

— Зависи къде е отишъл, скъпа.

— Аз бих се обзаложила, че е за Лондон — каза Мери.

— Така ли? Защо?

— Самолетът е с британска регистрация и летеше на изток. Но може и да отива в Европа.

— Откъде знаеш, че е английски?

— Първата буква на регистрационния номер е в, нали? Всички самолети с британска регистрация започват с в.

— Откъде знаеш това?

Тя го потупа по бедрото.

— Излизах с един пилот известно време — обясни. — Хайде да използваме телефона. Искам да се обадя до офиса и да кажа, че ще отсъствам още два дни.

— Оставаш, така ли? — запита Линч, като откъсна парченцето от картата, върху което беше записал номера.

— О, да, Дермот. Ще залепна за теб като лайно на кравешка опашка.

— Приятна аналогия — отговори Линч.

Включи на скорост и отиде в паркинга за кратък престой. След като паркира, натика пистолета под предната седалка.

Намериха няколко телефонни будки в залата за заминаващите пътници. Линч прерови джобовете си и извади шепа монети. Набра служебния номер на Макдъно. Отговори някаква жена, която отначало не искаше да го повика, но Линч й каза, че колата му е пострадала. Пъхна още две монети, докато чакаше. Когато Макдъно взе телефона, беше определено разтревожен.

— Кой е?

— Спокойно, Люк — каза Линч. — Аз съм, Дермот.

Гласът на Макдъно се сниши до шепот:

— Защо ми се обаждаш тук, мамка му?

— Трябва ми една услуга.

— Ти каза, че онова беше еднократна работа — каза Макдъно.

— Така беше. И нямаше да ти се обадя, ако не е важно. Самолетите подават полетен план, нали?

— Виж какво, може би не се изразявам ясно. Ти каза…

— Млъквай, мамка му! — просъска Линч. — Трябва ми една услуга и толкова. Сега вземи химикал и запиши следното.

Макдъно млъкна и Линч почти усещаше как мисли. Макдъно знаеше кой е Линч и на какво е способен.

— Добре — каза накрая. — Добре, но само този път.

— Благодаря — отвърна Линч. — Оценявам го, наистина.

Нямаше смисъл да му се кара. Прочете номера от откъснатия ъгъл на картата.

— Казваш, реактивен самолет, нали?

— Да, някакъв бизнес самолет. Искам да знам и на кого принадлежи. Можеш ли да го направиш?

Макдъно млъкна за няколко секунди.

— Да, мога.

Гласът беше студен, почти като на робот.

— Люк, съжалявам, че ти се сопнах — каза Линч възможно най-любезно.

Необходимо му беше диспечерът да направи каквото трябва и ако се налагаше да го гали, Линч беше готов да го направи. Ако се намираше в една и съща стая с Макдъно и ако имаше пистолет в ръката си, вероятно подходът му щеше да бъде друг.

— Направи ми тази услуга и няма да искам нищо повече от теб, обещавам. Кълна се в живота на майка си.

Майката на Линч беше починала от масиран инфаркт преди пет години и беше погребана до баща му в едно гробище извън Касълуелан, но той не се притесняваше да споменава името й.

— Добре — каза Макдъно, този път не така горчиво.

— Според теб колко време ще ти трябва?

— Няколко телефонни обаждания — отговори Макдъно. — Кажи си телефонния номер и аз ще ти се обадя.

— Аз ще те потърся — каза Линч. — След половин час как е?

— Става.

Връзката прекъсна и Линч върна слушалката на мястото й. Мери все още говореше по своя телефон. Оживено му махна с ръка и той се приближи до нея.

Мери остави слушалката.

— Все по-любопитно става.

— Кое?

— Обадих се на брокера, чието име беше на училищната табела. Казах му, че шефът ми се интересува от имота. Момичето ми отговори, че вече е закупен от компания от Бристол, която възнамерява да го превърне в конферентен център. Ще се нанесат до два месеца.

— И в такъв случай кой е там сега?

— Не каза. Аз дори се направих на претоварена секретарка, казах й, че шефът ме притиска, но тя отговори, че не може да ми каже. Било поверително. Мисля, че тя не знае.

— Със сигурност става нещо странно.

— Ами твоят човек?

— Половин час. Аз ще му се обадя.

Отидоха в кафенето. Линч поръча две кафета и си избраха една тиха маса.

— Какво ще правиш, Дермот? — запита Мери, докато разбъркваше кафето си.

— В какъв смисъл?

— Полицията е след теб, организацията, изглежда, иска смъртта ти, нямаш видими средства за издръжка.

— Е, има и по-лошо.

Ухили се, но видя, че тя говори сериозно.

— Ти какво искаш да кажа, Мери?

— Просто се питах какви ли са плановете ти.

Линч облегна глава на ръцете си и се вгледа в нея развеселен.

— Затънал съм дълбоко, знам, че съм загазил, но мисълта за това няма да премахне проблема. Мога да избягам, но светът не е толкова голям, колкото някога. Не са много местата, където мога да се скрия и както казваш, не бъкам от пари. Значи по въпроса за планирането за бъдещите дни — не планирам. Или, както казва Дорис Дей^[2], que sem, sera^[3]. Ако питаш за краткосрочния ми план, той е да видя Крамър мъртъв и погребан и може би да потанцувам на гроба му.

Мери кимна съчувствено.

— Сигурен си, така ли?

— Какво искаш да кажеш?

Тя сви рамене и сложи лъжичката в чинийката.

— Няма да е лесно да хванем Крамър. Просто искам да съм сигурна, че ще го направиш докрай.

Линч въздъхна бавно, загледан в Мери. В нея имаше някакъв почти детски ентусиазъм. Напомни му за Дейви Куин. Бедния, мъртъв Дейви Куин.

— Ти не си била сгодена, нали? — запита той.

— Не.

— Не си срещала човек, за когото да искаш да се омъжиш? Някой, с когото да искаш да прекараш остатъка от живота си?

Мери поклати глава.

— Не.

— Случва се човек да срещне някого и да разбере, че е попаднал точно на когото трябва. Сродни души. Струва му се, че животът му го е водил към тази среща. Аз така се чувствах, когато срещнах Меги.

— Любов от пръв поглед.

— Знам, че е клише. Но когато тя дойде в живота ми, сякаш всичко си застана на мястото. Сякаш бяхме един за друг. Тя беше на двадесет и две години, тъкмо се бе дипломирала като електроинженер от „Куинс“ и възнамеряваше да промени света. Косата й блестеше като мед, а очите й приличаха на котешки, зелени като изумруди.

Спря, когато осъзна, че Мери му се хили.

— Знам, знам, че говоря с изтъркани изрази.

— Не, Дермот, говориш като влюбен мъж.

— Да, бях влюбен. До уши. Нищо след това не можеше да се сравни с онези чувства. Имах усещането, че ще живея вечно. Исках да живея вечно.

Той вдигна кафето си и го помириса, стиснал чашката в двете си ръце.

— Знаеш ли кое беше шантавото нещо? Аз знаех, че симпатизира на ИРА, но не знаех, че е доброволец. Тя участваше в активна бойна група и не ми каза и думичка. Освен това беше шотландка и предполагам, затова не съм смятал, че е вербувана.

— Ти каза ли й, че също участваш?

Линч поклати глава и сръбна от кафето си.

— Е, защо си изненадан, че тя е запазила тайната? Ти не ми ли каза, че само един член на всяка клетка познава другите от друга клетка.

— Да, разбира се. Но тя беше толкова близо до мен, толкова близо, че няма да повярваш.

— Държала се е като професионалист.

— Знам.

Той остави чашката на масата.

— Искаш ли нещо за ядене?

Мери поклати глава.

— Мисля, че са я вербували в университета — продължи Линч. — Вероятно организацията е предложила тя да учи специалността си.

— Електроинженерство?

— Да. Завърши с отличен. Имаше остър ум. Като нож. Не можеше да я будалкаш, не падаше по гръб.

— А защо електроинженерство?

Линч я погледна в очите.

— Тя беше майстор на бомби. Правеше бомби.

Мери настръхна и Линч й даде време да асимилира думите му.

— Тогава бяхме във война — каза накрая.

— Не е необходимо да обясняваш всичко — каза Мери.

— Знам, но просто…

— Просто си помисли, че ще започна да нервнича или че може да се уплаша и да се откажа. Не се надявай, Дермот. Ако ИРА не беше направила онова, което правеше, англичаните изобщо нямаше да преговарят с Шин Фейн. Така че не трябва да обясняваш нищо.

Линч кимна.

— Добре — каза. — Сгодихме се в годината след като тя се дипломира. Тя работеше в една фирма край Белфаст. Правеше видеокасетофони. Аз получавах социална помощ като безработен, но по онова време вече бях станал доброволец. Не й казах, но смятам, че тя се досещаше. През почивните дни трябваше да ида на обучение и тя не питаше къде ходя.

— Странна връзка. И двамата криете тайни един от друг.

Линч въздъхна.

— Трябваше да го правим. Не можех да й кажа нищо, защото щях да наруша заповедта. Нейният контролиращ беше член на Военния съвет, но дори другите от съвета не знаеха какво прави тя. Изпратиха я в Лондон, а на мен каза, че отива при роднини в Глазгоу. Аз бях изпратен на юг за специално обучение с оръжия. Не знам дали това беше съвпадение или не. Но изведнъж в Лондон започнаха да гърмят бомби. Огромни бомби.

— Спомням си — тихо отговори Мери.

— Специалните части разбраха, че бойната група е в апартамент в Уопинг. Нападнали и убили доброволците. Меги била простреляна в гърба, Мери. В гърба, докато лежала на пода. Това се разчу при следствието. Крамър даваше показания, скрит зад параван. Наричаха го войник „Б“, но беше Крамър. Каза, че Меги посягала за пистолет. — Линч изсумтя подигравателно. — Имали са „Хеклер и Кох“ и тя е лежала по лице. Защо, мамицата му, ще посяга за пистолет? Те я екзекутираха, Мери, Крамър я е застрелял в гърба, защото не са искали съдебно дело. Такива са специалните части. Правителствени убийци.

Ръцете на Линч се бяха свили в юмруци и той ги удари по масата. Мери се пресегна и хвана ръцете му.

— Тя беше бременна, Мери. Бременна от два месеца. Това откриха, като я разрязаха. Може би дори тя не е знаела. Крамър я уби и уби моето бебе. Затова не трябва да ме питаш дали няма да се откажа. Аз се заклех на гроба на Меги, че ще отмъстя за нея. За нея и за нашето бебе. О, да, Мери, дори и да умра, ще убия Крамър.

Внезапно Линч осъзна, че я гледа злобно, толкова силни бяха чувствата му. Насили се да се отпусне.

Мери го изгледа сериозно.

— Ще ти помогна — тихо каза тя. — Аз искам смъртта му толкова, колкото и ти.

Известно време седяха мълчаливо. Линч погледна часовника си.

— Ще се обадя на онзи отново. Ти ме чакай тук.

Линч се върна при редицата телефони и набра номера на Макдъно. Този път отговори самият диспечер.

— Самолетът е частен, не на фирма за чартърни полети. Собственикът е регистриран под името Вандермайер. Андрю Вандермайер. Искаш ли адреса?

— Определено.

Линч си записа адреса — офис в Кенсингтън. Макдъно дори знаеше пощенския код и телефонен номер.

— Накъде отиде самолетът? — запита Линч.

— Подали са маршрут за „Хийтроу“. Вече трябва да кацат.

— А после? Ще летят ли за друго място?

— Не са подали друг маршрут, ако това питаш. Виж какво, имам работа, нали разбираш?

— Благодаря ти, Люк.

— Да, добре.

Макдъно прекъсна връзката. Линч се загледа в името и адреса, които си записа. Андрю Вандермайер. Кой, по дяволите, е Андрю Вандермайер. И защо онзи от специалните части лети в неговия самолет?

Линч се обърна и откри, че Мери стои зад него. Той вдигна вежда.

— Да не се притесняваш, че ще се чупя?

Тя вдигна ключовете от колата и ги раздрънка.

— Не.

Метна му ключовете и запита:

— Е, какво каза?

Линч й даде името и адреса.

— Необичайно име — каза тя. — Какво ще правим сега?

— Връщаме се в Лондон.

— Не е ли опасно? Като се знае какво има там.

Линч претегли ключовете в дланта си.

— Можем да оставим голфа тук и да наемем друга кола. Стига да сме далеч от къщата ти, няма проблем.

— Но те ще търсят теб, нали?

— Нека видим какво пише във вестниците и ще разберем.

Отидоха до будката за вестници в залата за заминаващите пътници и купиха „Таймс“, „Дейли телеграф“ и „Индипендънт“, и повечето от таблоидните вестници. Единствено големите вестници пишеха за намереното тяло на Фоли в багажника и никой не беше го свързал със смъртта на онези от ИРА в Мейда Вейл. Линч се намръщи, докато четеше статията в „Дейли телеграф“. Полицията със сигурност е проверила колата за отпечатъци и ако техниците не са напълно некомпетентни, нямаше да се затруднят да разберат чии са.

— За теб не споменават нищо — каза Мери.

— Да, но това може да е капан. Може би искат да си мисля, че съм в безопасност.

Той цъкна с език, а след това бързо взе решение:

— Какво толкова, по дяволите, в Лондон няма да е по-зле от тук. И колкото повече отлагаме, толкова по-вероятно е Крамър да изчезне отново. Хайде да тръгваме.

— А защо не идем със самолет?

— Защото полицията контролира всички летища. Човек не ги вижда винаги, но са там, проверяват всички пристигащи. Освен това няма да можем да прекараме пистолета през детекторите за метал. Не, по-добре е да караме.

— Искаш ли да вземем колата на мое име? — запита тя.

— Не, скъпа. Имам книжка на чуждо име и кредитна карта.

Линч реши да не казва, че документите са на Шон Райън, един от мъжете, които той уби в Мейда Вейл.

 

 

Самолетът се приземи леко, като гумите му целунаха асфалта така меко, че Крамър не можа дори да усети в коя точка се докоснаха до земята.

— Плавно кацане — каза Алан одобрително. — Тези момчета си знаят работата.

Той откопча колана на седалката си, докато самолетът рулираше към своето място, воден от човек в син комбинезон. По-надалеч спря един черен мерцедес. Изглежда, беше близнак на другия, който оставиха в Суонси. Мъжът в комбинезона отведе самолета на петдесет метра от колата.

— Готов ли си? — запита Алан.

— Да — отговори Крамър.

— От този момент насам ти няма да се отпускаш нито за секунда и не се доверяваш на никого.

Той се наведе над Крамър, сложи ръце на раменете му и се взря в очите му като хипнотизатор, който се опитва да предизвика транс.

— Ти можеш да се справиш, Майк. Можеш да отвърнеш на всичко, което оня ще ти поднесе. Ти си по-добър от него, така ли е?

— Така е — отговори Крамър.

— Не ме проваляй. Ако се оставиш онзи да те победи, аз ще ти бъда страшно ядосан, разбра ли?

Алан се изправи.

— Окей, Мартин, провери колата и тръгваме.

Пилотът, който им беше дал кратките указания за безопасност, излезе от кабината и отвори вратата. Отвън приближиха една подвижна стълба и пилотът даде знак, че Мартин може да слиза. Крамър поиска от Су Мин да види графика си и тя му го даде. Според напечатаното разписание сега отиваха в апартамента на Вандермайер в Челси Харбър, а следобеда щяха да прекарат в офиса в Кенсингтън. Крамър погледна през прозореца. Мартин беше отворил капака на двигателя и го оглеждаше.

— Само да ти напомня — стъклата на мерцедеса са бронирани и страничните части са подсилени — каза Алан. — В колата си в безопасност, но си уязвим, когато влизаш и излизаш.

Крамър се изправи и се протегна. Няколко пъти пое дълбоко дъх.

— Готов съм — каза.

Мартин се появи отново. Отнякъде беше намерил шофьорска шапка и я носеше по сержантски, с козирката спусната до половината на носа. Направи знак на Алан с вдигнат палец. Тръгнаха надолу по стълбата. Мартин държеше задната врата отворена, за да влязат Крамър и Су Мин, и я затвори след тях. Крамър отново се почувства сякаш обвит в луксозна какавида. Запита се какво ли е да прекараш живота си изолиран от мръсотията и неудобствата на реалния свят. Само колата би отнела заплатата му на сержант от Специалните части за няколко години, можеше единствено да гадае колко милиони лири струва самолетът.

— Може ли да включа радиото? — запита Мартин.

— Разбира се — отговори Крамър.

Мартин завъртя копчето за станциите и намери новини. Слушаха, докато караха към центъра на Лондон, но нямаше какво да привлече вниманието на Майк: министър-председателят беше обявил сериозни промени в кабинета, полицията продължаваше да търси човек, който убил трима и ранил един в престрелка в Мейда Вейл, Англия губеше на крикет. Крамър отдавна се беше отказал да чете вестници, да гледа телевизия или да слуша радио. Вече нищо на този свят не го интересуваше особено силно. Изтегна се назад и затвори очи. Чувстваше се уморен като куче. Предишната нощ беше спал неспокойно и сънува кошмари. В повечето от тях го преследваше тъмна фигура с пистолет и не му трябваше психиатър, за да му обясни какво го тревожи. На зазоряване той стана от леглото, зави се в един халат и седя до прозореца, където прочете за последен път досиетата от убийствата. Един изстрел в лицето, един в гърдите. Бум-бум. Каква ли ще е неговата съдба? Дали жертвите чуваха втория изстрел, или бяха мъртви, когато куршумът се разбиваше в гърдите им? Интересът на Крамър не беше чисто академичен — той знаеше, че има вероятност да се превърне в тема на поредното досие и че полковникът ще го даде на следващия, избран да се изправи срещу убиеца. Крамър си представи разговора: „Последния път убиха един от нашите. Казва се Крамър. Бивш боец от специалните части, но се провали. Загубил беше уменията си. Надяваме се, че ти ще се справиш по-добре.“

— Студено ли ти е? — запита Су Мин.

Крамър отвори очи. Тя го гледаше с явна загриженост.

— Някой току-що премина върху гроба ми, това е.

— Не си ял днес, нали?

— Не бях гладен.

— Аз ще ти сготвя, когато стигнем в апартамента.

Крамър потри лицето си и се прозя.

— Кое наричаш дом?

— Какво значи това?

— Не съм чувал да казваш нищо за своя дом.

— Имаме домове по целия свят.

— Къщи. Апартаменти. Не домове.

Тя го изучаваше, докато мислеше над думите му.

— Прав си — каза накрая. — Май наистина нямам дом. Ами ти?

Крамър преплете пръсти и изпука кокалчетата си. От доста време Крамър не беше мислил за нито едно място като за дом. Може би полкът. Това беше дом, макар и да се намираха в постоянно движение. За него дом не означаваше мястото, където да закачи дрехата си, а чувството за принадлежност. И откакто се наложи да напусне специалните части, не смяташе, че принадлежи където и да е.

— Предполагам, че и аз съм така — обади се той. — Домът е там, където е сърцето, казват.

— Те? — запита жената. — Кои са те?

Крамър съжали, че я е питал за дома й.

— Не знам. Това е поговорка.

Погледна през прозореца. Караха през Фулъм, макар че „каране“ не съвпадаше съвсем точно с темпото на охлюв, с което пълзяха през задръстените от коли улици.

— Малко остава — обади се Алан, като се извърна назад.

— Ти бил ли си тук вече? — запита Крамър.

— Направих един предварителен оглед, преди да ида в училището. Апартаментът е близо до последния етаж, всеки етаж представлява отделен апартамент с асансьор с парола и две пожарни стълбища. Вратата към тях се отваря само отвътре и затова охраната там е лесна. Но проблемът си остава същият. Уязвим си, когато влизаш и излизаш, но ние ще влизаме и излизаме през подземния паркинг.

— Има ли портиер?

— Няколко. Всичките са проверени и двамата с Мартин имаме техни снимки. Ако на вратата се появи ново лице, веднага ще разберем. Фоайето, което води към подземния паркинг, е най-важно, и затова там ще разположим наш човек, но ти в никакъв случай не трябва да показваш, че го познаваш. Отнасяй се с него като с човек от персонала.

Крамър кимна.

— Какво мислиш, Алан? Смяташ ли, че оня ще направи опит тук, в Лондон?

Алан направи гримаса, сякаш е лапнал нещо неприятно.

— Трябва да допуснем, че ще опита. Но с ръка на сърцето мога да кажа, че навярно ще чака да идеш в Щатите; там са извършени повечето убийства. Е, може би е така, защото половината жертви са американци, но оставам с впечатлението, че там той се чувства най-удобно. Той има графика ти и знае, че след три дни ще бъдеш в Ню Йорк.

Той насочи пръст към Крамър.

— Не че можеш да намалиш бдителността си. Смятай, че си изложен на риск, където и да си и с когото и да си.

Отбиха от булеварда и Мартин пое с колата по задни улички с увереността на истински таксиметров шофьор. Минаха по „Кингс Роуд“ с модните антикварни магазини, а после свиха по пътя за комплекса Челси Харбър, смесица между модерни офиси и жилищни блокове. Един жилищен блок се извисяваше над останалите като сив пръст от стомана и стъкло, насочен към небето и с прилична на будистки храм пирамида в кремав цвят най-отгоре.

— Ето там отиваме — обясни Алан, като кимна към блока. — Всеки апартамент струва към милион лири. Друг свят, нали? Кой, по дяволите, може да си позволи един милион лири за жилище?

— Аз — отговори Крамър ухилен.

Минаха край огромен бял хотел, „Конрад“, и после Мартин вкара колата в един подземен гараж. Направи два остри завоя наляво и спря плавно пред входа към блока. Остави двигателя да работи, излезе от колата и заобиколи, за да отвори вратата на Крамър. Алан вече беше застанал на мястото си, когато Крамър стана от задната седалка и тримата мъже тръгнаха към входа точно както бяха се упражнявали толкова пъти, а Су Мин ги следваше. Двойно остъклената врата изсъска и се отвори с някаква електроника и един портиер в сива униформа вдигна поглед, когато влязоха. Крамър разпозна в него един от хората, които бяха дежурили в училището в Уелс. Казваше се Мат, но Крамър се съобрази с указанията на Алан и не му обърна внимание, влязъл в ролята на Вандермайер, на богатия човек, който не си прави труда да се занимава с прислугата.

Качиха се с асансьор до приземния етаж, където дежуреше друг портиер със същата сива униформа като на първия. Той беше към шестдесетгодишен и имаше набраздено лице и къдрава сива коса като на бивш моряк на товарен кораб. Усмихна се за поздрав на Су Мин и й подаде малка купчинка с поща. Ако знаеше, че Крамър не е обичайният обитател на апартамента на Вандермайер, не го показа.

Трябваше да преминат през фоайето до втори асансьор, който водеше към горните етажи. Асансьорът пристигна няколко секунди след като Алан натисна бутона, и те влязоха в него. Су Мин набра паролата на малка клавиатура над таблото с бутоните и вратите се затвориха тихо. Изпитаха неясно усещане за движение, от онзи вид, който само японските технологии могат да произведат. Вратите отново изсъскаха и се отвориха. Крамър понечи да излезе в коридора, когато гигантската длан на Алан легна на рамото му.

— Първо аз. Няма да излизаш или влизаш в асансьор, докато Мартин или аз не сме го проверили.

Крамър почервеня. Първи ден, а той вече забрави едно от правилата, които Алан беше му наливал от началото. Изчака Алан да излезе, преди да го последва. Су Мин извади една карта от чантичката си и я пъхна в четящо устройство отстрани на вратата. Тя щракна и се отвори и жената се отдръпна, за да ги пропусне.

— Много старателно действат — каза тя.

— Шефът ти няма ли телохранители? — запита Крамър.

— Да. Двама американци, бивши агенти от тайните служби. Винаги са с него.

— Как ги намираш в сравнение с Алан и Мартин?

Тя върна картата в чантичката си.

— Винаги съм смятала, че телохранителите на господин Вандермайер работят само за парите. За тях това е просто работа. Твоите приятели се грижат за теб. За тях това не е просто работа.

Преди Крамър да успее да каже нещо, Алан се върна.

— Чисто е — каза и отвори широко вратата.

Апартаментът беше огромен, с панорамен изглед към Темза и Южен Лондон през изцяло остъклените стени. Холът продължаваше по цялото протежение на блока и изглеждаше още по-огромен от минималното количество мебели — черни дивани с изчистени линии, фотьойли от стомана и черна кожа, маси за кафе от стъкло и мрамор и плитки черни пепелници отстрани. Подовете бяха от лакирани букови дъски, стените — бели с едва загатнато синьо, и осветителни тела от алпака. Всичко в апартамента беше твърдо, изобилстваха острите ръбове и бляскавите повърхности. Имаше стил и определено беше много, много скъп, но мястото му беше в страниците на някое архитектурно списание. В него нямаше нищо, което да покаже, че тук живеят хора.

— Кой го чисти? — попита Крамър.

Су Мин се усмихна.

— Странен въпрос.

— Просто всичко изглежда толкова идеално. Често ли идвате тук?

— По няколко дни всеки месец. Зависи.

— От какво?

— От това дали имаме работа тук. За чистенето се грижи една фирма.

Крамър прекара пръст по ръба на една от стъклените масички за кафе и го разгледа.

— Добре се справят. Блести като в казарма.

— Господин Вандермайер има високи изисквания — каза Су Мин. — За всичко.

— Спалните са там. — Алан посочи една врата вдясно от хола. — Ти трябва да вземеш голямата спалня. Су Мин ще бъде в своята стая, а ние в Мартин ще се редуваме в първата спалня, която е най-близо до вратата. Един от нас ще бъде в спалнята, а другият — тук.

— Аз слизам да паркирам колата и да донеса куфарите — обади се Мартин, като нахлузи шапката си с козирка.

Когато Мартин излезе, Су Мин пусна чантичката си на един диван и отвори друга врата, която извеждаше от хола. Тя направи знак на Крамър да я последва. Стаята представляваше огромна кухня, дълга към шест метра и почти толкова широка, обзаведена с дъбови шкафове и безупречно германско оборудване. Су Мин застана до един огромен хладилник.

— Гладен ли си?

— Не.

Тя отвори вратата на хладилника. Пълен беше с храна. Крамър се намръщи.

— Същата фирма, която чисти, се грижи и за хладилника и килера — обясни жената.

Извади кутия нискомаслено мляко и обвита в целофан паничка от стиропор с пресни пилешки гърди.

— В шкафа зад теб има ориз — каза тя, като коленичи и започна да вади найлонови торбички със зеленчуци от долната част на хладилника.

— Шефът ти обича ли твоите ястия? — запита Крамър, като взе една пластмасова кутия и я разтърси. Изглежда, беше пълна с ориз.

— Готово — отвърна Су Мин, без да поглежда назад.

Изправи се и затвори вратата на хладилника.

— Да. Обича повечето ориенталски ястия. Измий шепа ориз и я сложи в тигана.

Крамър я послуша. Су Мин го наблюдаваше и в същото време режеше пилешките гърди на малки късчета с огромен нож. Крамър сложи тигана с ориз върху печката.

— Ще ти трябва вода — обади се жената с усмивка. — Две пълни чашки.

Крамър занесе тигана до мивката и наля в него студена вода.

— Каква е работата между теб и Вандермайер? — запита той.

Су Мин замръзна. Ножът проблесна на флуоресцентните лампи.

— Какво имаш предвид?

Крамър сви рамене и постави тигана обратно на печката.

— Искам да кажа, че си доста млада за такава работа. Очевидно той е доста важен човек и работата на неговия сътрудник трябва да е трудна.

— Пусни котлона. На средно положение — каза тя.

След кратко мълчание продължи:

— Обучена съм да се грижа за интересите му.

Отново започна да кълца месото с кратки, прецизни движения.

— Къде, в колеж за секретарки ли?

— Не. Господин Вандермайер ме обучи.

— Обучил те е? Как?

— Вкара ме в своя бизнес. Представи ме на всичките си партньори. Показа ми как да работя с хората.

Тя свърши с месото и го изгреба от дъската в малка бяла купа. Избърса ръцете си в една кърпа.

— Но не ме е учил да готвя.

Свали един стоманен тиган от куката на стената и го сложи на печката.

— Ами предсказването на бъдещето?

Тя го погледна рязко, но по развеселения му поглед разбра, че той я подкача. Закани му се с пръст.

— Опитваш да ме разстроиш, Майк Крамър.

На задната страна на вратата висеше престилка на сини и бели ленти и тя си я сложи и завърза косата си отзад.

— Баба ми ме научи да използвам И Чин. Майка ми ме научи да гледам на ръка, като бях малка. Но повечето неща не могат да бъдат предадени. Това е талант. Аз съм го наследила.

— Талант ли?

— Дарование.

— Затова ли те избра Вандермайер, заради дарованието ти?

Су Мин скръсти ръце на гърдите си. Брадичката й беше вдигната предизвикателно нагоре, сякаш се готвеше да се сдърпа с него.

— Защо? Защо все питаш за него?

Крамър се облегна на мивката.

— Просто изглежда странно, това е.

— Странно? Кое е странно?

— Той е американец, а ти… по дяволите, аз дори не знам откъде си.

— Аз съм половин тайландка, четвърт китайка и четвърт виетнамка. Баща ми беше тайландец, майка ми половин китайка и половин виетнамка. Какво значение има това?

— Защото имам чувството, че не ви свързва само работата, сякаш…

— Сякаш какво? — запита тя студено.

Погледът й стана суров.

Крамър вдигна ръце, сякаш се предава.

— Виж какво, не исках да те обидя. Очевидно не искаш да говориш на тази тема.

— Не, ти повдигна въпроса и ми кажи какво според теб не е наред в отношенията ми с господин Вандермайер.

Крамър пое дълбоко дъх. Съжали, че не си беше държал устата затворена.

— Така говориш за него, така го защитаваш, че сякаш ти е като баща или нещо такова.

Су Мин облиза устни. Езикът й беше малък и остър. Известно време Крамър мълча. Су Мин го чакаше да проговори.

— В Уелс каза, че си била с него петнадесет години, нали?

— Да.

— Тогава си била малка.

— Единадесетгодишна.

— Значи Вандермайер те е осиновил, така ли?

— Нещо такова.

— И родителите ти са мъртви?

— Не, не са.

— Значи те са те дали за осиновяване?

— Нещо такова.

— Вандермайер май не е женен. Това не е ли необичайно?

— Предполагам, че е така. Господин Вандермайер е много необичаен човек.

Оризът започна да бълбука и Су Мин завъртя копчето на котлона.

— Родителите ми бяха много бедни — каза тя с гръб към него. — Единственото им богатство бяха децата. Имах петима братя. Живеехме в Северен Тайланд, в малка ферма, близо до границата с Камбоджа. Много трудно се живееше, Майк Крамър. Нямаш представа колко трудно. А и беше опасно като бях дете. Червените кхмери бяха оставили навсякъде мини. Налагаше се баща ми да чисти нивата с ръка, защото мините бяха малки.

Су Мин започна да кълца зеленчуци с ножа, навела глава ниско над дъската.

— Господин Вандермайер дойде в селото ни на път за границата. Това стана преди много време и бизнесът му не беше така голям. Той дойде с голяма кола, шофьор и преводач. В нашето село имаше едно ресторантче за тестени храни. Продаваха тайландска храна и безалкохолни напитки. Господин Вандермайер спря там. Забеляза ме и опита да говори с мен, но аз, разбира се, не говорех английски, а той не знаеше тайландски или китайски. Майка ми го попита дали не иска аз да му гледам на ръка. Той реши, че това е много забавно. Тогава беше млад, красив и все се усмихваше. Даде на майка ми пет бахта и седна на един стол, за да виждам ръката му.

Су Мин сложи стоманения тиган на печката и включи горелката под него.

— Той имаше представа от гледането на ръце, защото попита майка ми как съм се научила. Азиатците не гледат на ръце. Китайците гадаят на лице, но гледането на ръце е от Франция. Баба ми беше виетнамка и го е научила от една французойка в Ханой. Майка ми му каза за моя дар. Гледането на ръка не е просто способност да четеш линиите, всеки го може. И машина го може. Но разликата е в това, което долавяш от човека. Според мен той не й повярва. Смееше се и мисля, очакваше да му кажа, че го очаква дълъг и щастлив живот и че ще има три деца и седем ще е щастливото му число.

Тя се засмя горчиво, рязко, като възклицание или по-скоро като вик от болка.

— Отначало преводачът не искаше да му казва какво говоря. Твърдеше, че ще го раздразня и че трябва да му казвам само хубави неща. Майка ми го сгълча и накрая той преведе думите ми точно. Казах му за неща, които са се случили с него преди. Неща, които смяташе, че никой не знае, че никой не би могъл да ги знае. Тайни. Тогава спря да се смее. Не мога да си спомня какво му казах, не всичко. След няколко минути спрях да гледам линиите на дланта му. Все още я държах, но гледах през нея. Той започна да задава въпроси на преводача, който ми ги превеждаше, но аз не можех да им отговоря. Можех само да му кажа какво виждам.

Тя наля малко олио в горещия тиган и го разклати.

— И тогава видях нещо в бъдещето. Казах му да се пази от един по-възрастен човек, който не го гледа в очите и винаги се усмихва. Предупредих го да не го изпуска от погледа си, защото онзи човек иска да му навреди и не бива да му се вярва. Той ме запита кога ще се случи това, но аз не знаех, защото то не става така. Искаше да разбере още неща, но аз бях уморена и майка ми ме накара да спра. Това човек не може да го насилва — то или става или не.

Крамър кимна, въпреки че тя не гледаше към него. Представяше си малкото момиче, в чиито ръце шепата на мъжа изглежда огромна, широко разтворените й очи, докато гледа в дланта му.

— И вярно ли излезе?

— Той се качи в голямата кола с преводача и заминаха на север, към границата. Аз не мислех, че ще го видя отново. Майка ми взе парите и купи с тях газ за лампите и малко плат, за да ми ушие рокля. Тъкмо я шиеше една вечер, когато голямата кола спря при нашата ферма.

Су Мин пусна късчетата пилешко месо в горещия тиган и с две клечки започна да обръща цвърчащите парченца.

— В колата беше Вандермайер. Сам. Задното стъкло беше пръснато и отстрани през цялата кола се виждаха дупки от куршуми. С ризата си беше направил примка за ръката, а в колата навсякъде имаше кръв. Дошъл беше, за да ми благодари. Каза, че съм му спасила живота, и ми даде десет хиляди бахта. Толкова пари баща ми не можеше да изкара за цял живот. Вандермайер си замина, за Банкок, предполагам.

Жената изсипа зеленчуците в тигана и се обви в облак пара. Започна да разбърква пилето и зеленчуците с дървена бъркалка.

— Предсказанието ти сбъдна ли се?

— Така каза той. Не ми е разправял подробности. По-късно същата година имаше наводнение и загубихме реколтата и животните си. Изхарчихме всичките пари. Тогава господин Вандермайер се върна. Каза на баща ми, че иска да ни помогне. Предложи сделка. Винаги го бива в сделките. Ще плати за образованието ми, ще се грижи за мен и ще дава на баща ми сто хиляди бахта годишно. В замяна, аз ще живея с него като негова дъщеря.

Крамър отвори уста изненадан.

— Той те е купил?

— Не, не ме е купил.

— Той е платил за теб, Су Мин. Това е като робство.

Тя поклати глава и разбърка ястието в тигана.

— Ти не разбираш какво е в Тайланд. Не можеш дори да си представиш колко бедни бяхме. Имах братя, които се нуждаеха от образование, лекарства, а дори и храна. Моите родители ми бяха дали всичко и щяха да си загубят фермата. Тази жертва беше малка, Майк Крамър. А виж какво ми предложи той. Възможност да пътувам, да видя света. Да науча неща, за които дори не можех да сънувам. И в замяна аз трябваше само да му помагам. Да му помагам да върши работата си и да му казвам какво долавям в хората.

— Ами твоето семейство? Виждаш ли се с тях?

Тя сне тигана от печката и изля димящото пиле със зеленчуци в чиния.

— Разбира се. Виждам ги, когато пожелая. Сега са много богати — най-богатите хора в селото. Един от братята ми е лекар, другият учи в университета в Банкок. Господин Вандермайер се отнесе много добре с мен и семейството ми. Вземи ориза, ако обичаш.

Крамър прецеди ориза, докато Су Мин вадеше малки купи и клечки от слонова кост от един шкаф. Спря, като забеляза, че Крамър я гледа.

— Недей — каза.

— Какво недей?

— Недей да ме съжаляваш. Аз си избрах този живот. Никой не ме е насилвал.

— Щастлива ли си?

Тя сви рамене, сякаш личното й щастие не е от абсолютно никакво значение.

— Яж — каза.

 

 

Линч забеляза как ръцете на Мери се стягат върху волана, когато полицейската кола ги изпревари с ревящ двигател, с виещи сирени и мигащи светлини.

— Спокойно, Мери, скъпа — каза той.

Полицейската кола светна с фаровете си и една бяла „Тойота“ отби отстрани на пътя.

— Извинявай — отговори Мери. Намираха се в западните предградия на Лондон и бяха взели пътя за доста добро време с наетия „Ровър“. Мери беше предложила да кара след Бристол и Линч с удоволствие прие. Мери караше добре, макар и малко агресивно. На два пъти се наложи да й напомня да спазва ограниченията за скоростта, тя се усмихваше засрамено и забавяше.

— Ще ни трябва карта на града — каза Линч.

— Аз ще спра до някоя будка за вестници. Те трябва да имат карта. Какъв е планът? Да идем в офиса на този Вандермайер ли?

— Да — отговори Линч. — Ще ми се да знам повече за този човек.

— Необичайно име.

Мери сбърчи чело, сякаш потънала в дълбок размисъл.

Линч я потупа по бедрото.

— Не се тревожи. Ще измисля нещо. Права си, можем да започнем от офиса.

— Имам една идея. Мой приятел работи в „Таймс“. Може да ме вкара в архива на вестника.

— Няма ли да пита защо?

— Досега не е питал. Ще му кажа, че е за работата. Търся информация за евентуален клиент.

— Сигурна ли си, че няма да заподозре нещо?

— Напълно.

Линч се замисли над това, докато Мери караше.

— Този приятел ти е гадже, нали?

— С ударение върху приятел, Дермот. Излизахме няколко пъти, два пъти му скочих. Добре де, може би три пъти. Сега е просто приятел. Струва си да опитам, при тях ще намеря всичко, което някога е писано за Вандермайер. Може дори да го имат на снимка. Виж, първо ще му се обадя, да опипам почвата. Ако няма проблем, можем да идем до офисите им в Допинг.

Линч погледна часовника си. Искаше да стигне в офиса на Вандермайер преди пиковия час, но имаха време.

— Добре, да опитаме.

Мери спря до магазинче за вестници в Хамърсмит. Остави Линч в колата и след няколко минути се върна с карта на Лондон, която пусна през прозореца.

— Ето там има телефонна будка. Ще му позвъня — каза тя.

Линч я наблюдаваше как отива към телефона. Докато разговаряше с приятеля си, играеше с кичур от косата си и намигна на Линч, за да разбере той, че всичко е наред. Линч се огледа в огледалото за задно виждане и осъзна, че скоро ще трябва да се изкъпе и обръсне. Немарливият външен вид винаги привлича внимание — това беше едно от нещата, които му набиха в главата още като се записа доброволец. Мери изглеждаше добре, като се има предвид, че бяха прекарали над двадесет и четири часа на пътя, но дори и тя имаше нужда да се освежи. Линч реши, че е по-добре той да кара в града, и се премести на шофьорската седалка.

— Каза, че мога да дойда, когато поискам. Ще му се обадя от портала.

— Добре, да вървим — каза Линч. — Ако седим още тук, ще ни глобят.

 

 

Мартин докара мерцедеса пред сградата.

— Пристигнахме — каза.

Крамър погледна през страничното стъкло. Безлична сграда от сив камък с квадратни прозорци в метални рамки и двойни стъклени врати. Над входа имаше охранителна камера. Един млад мъж във вълнено палто седеше свит до някакъв помияр на черни и бели петна. На земята пред него имаше парче картон, на който се четеше надпис: „Моля, помогнете на бездомника.“

— Виждам го — каза Алан, сякаш прочете мислите на Крамър.

Мартин вече беше излязъл от колата и отваряше вратата на пътника. Алан се придвижи бързо, заобиколи отзад мерцедеса и застана между Крамър и просяка.

Крамър излезе от колата. Костюмът и палтото го ограничаваха повече от всякога. Пистолетът се намираше в кобура и Крамър усещаше натиска му върху тялото си през шитата по поръчка риза. Раздвижи рамене в тесните дрехи, подръпна нервно ръкавите на палтото и последва Мартин към двойните врати. Алан се огледа настрани, но погледът му постоянно се връщаше към просяка.

Един мъж в тъмен костюм със събран чадър тръгна бързо по улицата към тях и Крамър се напрегна. Мъжът имаше същия ръст, възраст и тяло, но пък така беше и половината от мъжкото население на Лондон. Мъжът бързо премина край тях. Имаше стойка и походка на военен и Крамър реши, че е бивш войник, който си е намерил работа в града.

Мартин отвори двойните врати и бързо провери фоайето, преди да кимне на Крамър, че е безопасно. Алан продължаваше да стои между просяка и Крамър, когато той влезе след Мартин. Един униформен портиер вдигна поглед от вестника си. Свъси вежди при вида на мъжете, но щом забеляза Су Мин, се усмихна любезно.

Тръгнаха към асансьора. Той пристигна празен и Алан влезе първи, последван от Крамър и Су Мин. Вратите на асансьора се затвориха и Крамър си пое дълбоко дъх няколко пъти.

— Добре ли си, Майк? — запита Алан.

— Да — отговори Крамър. — Просто ми се иска онзи да си свърши работата и да се приключи.

— Спокойно, не знаем колко време ще чакаме. Ще се изтощиш, ако си толкова напрегнат.

Крамър пъхна пръст под яката на ризата си и опита да я разхлаби. По гърба му се стичаха ручейчета пот, въпреки че усещаше устата си суха като шкурка.

— Нищо ми няма.

— Запомни, трябва да си нащрек, но не и напрегнат. Ако си напрегнат, ще се забавиш.

Крамър кимна. Су Мин го наблюдаваше обезпокоена и той се усмихна, за да я успокои, макар че не му беше до смях. Усещаше се като в капан в ушитите по мярка дрехи и чувстваше някаква празнота дълбоко в стомаха си, студен ужас от това, че въпреки обучението си, като се срещне лице в лице с убиеца, няма да може да реагира навреме.

Вратата на асансьора се отвори и Крамър последва Мартин и Алан по зеления килим в коридора, Су Мин тръгна след тях. Като минаха край една врата, тя се отвори и ръката на Крамър се отмести инстинктивно нагоре към скрития пистолет. От стаята излезе жена на средна възраст в костюм от туид. Крамър отпусна ръката си и се наруга наум. Ако продължаваше така, щеше да си съсипе нервите до края на седмицата.

Офисът на Вандермайер се намираше в далечния край на коридора. Крамър изчака отвън с Алан, а Мартин и Су Мин влязоха вътре. През отворената врата Крамър забеляза една брюнетка с вързана на опашка коса, седнала зад бюро от тисово дърво. Су Мин говореше с нея, а Мартин оглеждаше офиса. Той се извърна и кимна на Алан, който въведе Крамър в стаята. Вътре той забеляза второ бюро, на него не седеше никой.

Една врата водеше до кабинета на Вандермайер и Су Мин подкани Крамър с ръка да влезе. Офисът беше много по-голям и обзаведен досущ като апартамента в Челси Харбър — дъбов паркет, полиран до блясък, дъбово бюро и мебели от стомана и кожа. На бюрото нямаше нищо с изключение на персонален компютър, но едната стена беше осеяна с телевизионни екрани, които показваха цени на акции и новини от целия свят, а под тях се виждаха телефакс и телекс.

— Ще чакаме отвън — каза Алан. Погледна часовника си. — Руснакът ще дойде след два часа. Преди да го пуснем при теб, ще го претърсим, но бъди готов, нали така.

Крамър отвърна с бойскаутски поздрав.

— Да, да, да.

— Ще ти дам едно „да, да, да“ ако измъкне пистолет и те застреля — каза Алан.

Сви пръсти, сякаш стиснал пистолет, и се престори, че застрелва Крамър в лицето.

— Бъди на крака, когато влезе в офиса. Много по-трудно е да вадиш оръжие седнал.

Алан и Мартин затвориха вратата след себе си и оставиха Крамър и Су Мин сами. Крамър застана зад стола и облегна лакти на него. Кимна към мониторите.

— Какво точно прави шефът ти?

— Мислех си, че полковникът ти е казал.

— Спомена, че е търговец на оръжие. А за какво са му тези финансови неща?

Су Мин се облегна на бюрото и се вгледа в мониторите.

— Господин Вандермайер има много инвестиции и предпочита сам да ги управлява.

— Не доверява на никого парите си, така ли?

Су Мин го погледна през рамо и му отпрати тънка усмивка.

— Не става въпрос за доверие. Никой не го прави по-добре от него.

— И какво е богатството му?

Су Мин сви рамене уклончиво и отново му обърна гръб.

— Той е много богат.

— Богат? Или истински богат?

— Много богат.

— Милиони или милиарди?

— Зависи каква валута използваш.

Тя се отдръпна от бюрото и отиде при телекса. Поигра си с клавишите.

— Парите толкова важни ли са за теб, Майк Крамър?

Крамър седна на стола и опита да отвори чекмеджетата. Заключени бяха. Крамър се зачуди дали са заключени винаги или само сега, когато той използваше офиса.

— Не. Парите никога не са били от значение за мен. Това ли го мотивира?

Су Мин спря да си играе с клавишите на телекса.

— Мисля, че да.

— Е, кажи ми какво прави. Има офиси, има самолети, но не мога да схвана точно какво прави.

— Прави сделки. Да кажем, че управляваш държава в Африка и искаш да си купиш бронирани автомобили. И да предположим, че не можеш да купуваш директно от производителя. В такъв случай трябва да минеш през посредник. Някой като господин Вандермайер.

— Защо да не мога да купя от производителя?

— Възможно е страната производител да не иска да търгува с теб.

— Защото съм диктатор?

— Често това дали някой е диктатор или водач е въпрос на семантика. Когато Саддам Хюсеин беше приятен, всички правителства по света с удоволствие търгуваха с него.

— След това влезе в Кувейт.

— И изведнъж стана персона нон грата. Западът спря да търгува с него, което значеше, че бизнесмени като господин Вандермайер започнаха да правят много пари.

— Вандермайер още ли търгува с Ирак?

Су Мин кимна.

— Разбира се.

— Според теб има ли нещо нередно в това?

— Той е бизнесмен. Освен това е реалист.

Крамър прокара пръст по ръба на бюрото. Както мебелите в апартамента на Вандермайер, и тук нямаше и прашинка.

— Какви оръжия продава?

Су Мин се обърна с лице към него.

— Всякакви.

— Всякакви?

— Оръжието е стока, както всичко друго. Има продавачи и купувачи.

— Самолети?

— Да.

— Ракети?

— Да.

— Работи ли с Русия?

— Доста.

— Затова ли е искал от теб да научиш руски?

— Това му дава предимство при разговорите. Не очакват азиатка да говори езика им.

Крамър завъртя стола така, че да гледа през прозореца.

— Предполагам, че след разпадането на Съветския блок има доста евтино руско оборудване.

— На тях силно им трябва чужда валута. А това е едно от нещата, които господин Вандермайер има в изобилие.

— Знаеш ли какво опитва да продаде този руснак?

Той се извърна и по лицето й разбра, че знае.

— Господин Вандермайер ми нареди да не казвам.

— Оръжие ли е?

— В известен смисъл. Зависи как го използваш. В определени ръце моливът също е оръжие или пък с него можеш да напишеш стихотворение.

Крамър се засмя.

— Стига де, Су Мин. Не може да вярваш в тази измислена логика. Бомбата си е бомба. Пушката си е пушка. Чула си и една друга поговорка: „Пушките не убиват хора, хората убиват хора.“ Само че това са глупости. Пушките убиват хората. Пушките и бомбите, и ракетите, и гранатите. И не ми харесва как ме използват. Никак.

Су Мин го разглеждаше мълчаливо, сякаш смутена от избухването.

— Извинявай — каза той. — Знам, че правиш каквото ти наредят.

Тя кимна.

— И аз като теб изпълнявам заповеди.

Крамър се отпусна на стола и се загледа в тавана.

— Къде сгреших? Прекарах живота си да се уча да боравя с оръжие и накрая свършвам с нищо. А той продава оръжията и печели милиони.

— Ти си избрал собствения си живот — каза Су Мин.

Крамър въздъхна.

— Да, предполагам, че си права.

Той сложи ръце на тила си и преплете пръсти.

— И какво трябва да правя сега?

Су Мин взе разписанието от чантата си и го разгледа.

— Ще чакаме тук до пет часа.

— Не мога ли да направя някоя сделка, докато седя? Може би ще успея да продам няколко изтребителя Ф-16, а?

Су Мин го разглеждаше развеселена.

— Знаеш ли, Майк Крамър, че твоето чувство за хумор ще ми липсва, когато всичко това приключи. Това си мисля.

 

 

Дермот Линч остави Мери пред входа на огромния комплекс „Нюс интернешънъл“. Имаше опашка от шестдесет камиона, които чакаха да влязат вътре за вечерния тираж. Усещаше вибрацията от дизеловите двигатели през седалката си. Той мина край високата тухлена стена, която заобикаляше вестникарските офиси и печатницата, и паркира до стар склад, превърнат в модни апартаменти. Старите железни конструкции, използвани някога за вдигане на чували и сандъци до етажите на склада, сега бяха боядисани в яркочервено, а до прозорците висяха телени кошници с ярки цветя.

Пусна радиото и се заслуша в някаква програма, в която слушатели се обаждаха, за да дадат мнението си за смъртната присъда. Линч слушаше с половин ухо и наблюдаваше влизащите един след друг в печатницата камиони. Там се печатаха повечето от вестниците с големи тиражи: „Таймс“, „Сън“, „Сънди таймс“, „Нюз ъф дъ уърлд“. ИРА кроеше планове да постави бомба тук няколко пъти и в единия случай бяха складирали над тон изкуствен тор и няколко килограма семтекс в гараж на остров Айл ъф догс. Линч беше помагал да сложат експлозивите на място, а друга бойна група беше инструктирана да отвлече един от товарните камиони, да го напълни с експлозивите и да го закара в печатницата. Прекратяването на огъня през 1994 г. спря тази операция и експлозивите сега се намираха заровени някъде в Ню Форест в пластмасови кофи за боклук. „Жалко“ — помисли си Линч. Адски добра експлозия щеше да стане. Пък и той не харесваше „Сън“.

Повечето от слушателите, които се обаждаха, се обявяваха за връщане на смъртната присъда и няколко предложиха сами да я изпълняват. Линч се усмихна. Знаеше от доста време, че в характера на англичанина има жестокост, като коварно подводно течение, не много далеч от повърхността, и разговорите по радиото, изглежда, изкарваха най-лошото сред населението. Изглежда, всички бяха съгласни, че престъпниците трябва да бъдат обесвани и закачани на ченгел, и дори водещият се съгласяваше с мнозинството. Човек оставаше с чувството, че британската публика не е чувала за четиримата от Гилфорд или за безброй други несправедливи присъди, при които, ако имаше смъртно наказание, нямаше да съществува възможност за обжалване, нито пък да се докаже, че фактите са били подправени или съдът е бил подведен.

Програмата отиваше към края си, когато Мери излезе през охранявания портал и тръгна по улицата към колата. Ходеше сякаш на пружини и полюляваше ханша си натам-насам. Походката й беше секси, младежка, походка на момиче, свикнало да бъде наблюдавано. Походка, която мъжете запомняха и която можеше да е опасна. Линч знаеше, че не е добре да те запомнят. Много по-добре е да се сливаш с тълпата, да оставаш анонимен, за да можеш да дойдеш и да си идеш, без никой да те запомни. Всички доброволци имаха това качество, тази способност да остават незабелязани в тълпите. Идеята, че членовете на ИРА са големи, заплашителни фигури, беше измислица на вестникарското въображение. Те не бяха чудовищата, обрисувани във вестници като „Сън“, повечето от тях не изглеждаха по-страшни от обикновен банков чиновник. На война не ръстът и физическата сила имаха значение, а умствената нагласа, жилавостта. Характерът. Линч се запита дали Мери има онова, което е необходимо. Тя беше ентусиазирана и мотивирана, но имаше голяма разлика между това да искаш смъртта на даден човек и това да натиснеш спусъка.

Мери отвори вратата и седна в колата.

— Твоят човек Вандермайер е потаен тип.

— Потаен ли?

— През последните десет години е споменат само два пъти.

— В „Таймс“?

— В което и да е британско и американско издание. Имат компютърна база данни, която ти позволява да въведеш думите и да извикаш всяка статия, в която са използвани тези думи. За повечето издания има информация до десет години назад, за други — повече. А Андрю Вандермайер е споменат два пъти — веднъж в статия за търговци на оръжие в „Нюзуик“ преди три години и втория път в „Ейжън уол стрийт джърнъл“ преди пет години.

— За какво пишат?

— Китайците планирали да продават тактически ядрени бомби. Говори се, че са се обърнали към няколко търговци на оръжие и той е един от тях.

— Господи, ядрено оръжие ли?

Мери му подаде разпечатка от компютърна статия.

— Прочети сам. Статията не дава почти никакви факти, но го представя като американски търговец на оръжие с контакти по целия свят.

Линч изсумтя и взе листовете. Разгледа ги бързо. Както каза Мери, за него не се говореше много: едно изречение в „Нюзуик“ и два абзаца в „Джърнъл“.

— Мисля, че можеш да забравиш онова с ядреното оръжие — каза Мери. — То е било преди три години и така и не е станало. Статията ми звучи малко като „ами какво би станало, ако…“

— Да, но очевидно е доста силен. Човек се пита какво ли прави с Крамър?

Той напъха разпечатката в жабката.

— А снимки?

Мери свали сенника и огледа грима си в огледалото. Линч се досети, че сигурно е целунала журналиста.

— Няма. И в двете статии нямаше снимки на Вандермайер, нито пък в архивите на „Таймс“. Моят приятел се обади на „Ройтерс“ и „Асошиейтед прес“, но и те нямат. Андрю Вандермайер не се е снимал.

Тя вдигна сенника.

— Ами сега какво?

— В офиса на Вандермайер. Възможно е Крамър да е още там. Ако не е, ще можем да намерим Вандермайер. Ще действаме според случая.

 

 

Мъжът, когото Симон Шайон бе познавал като мосю Ролф, отвори кутия диетична кола и вдигна крака на масичката за кафе. Телевизорът беше включен на финансовите новини по Си Ен Ен. Една блондинка с тупирана коса и мъж на средна възраст с вид на идол на светски коктейли обсъждаха силата на долара спрямо йената с отмерената сериозност на хора, които не са съвсем сигурни за какво говорят и се боят, че това ще си проличи.

Мъжът не проявяваше никакъв интерес към финансовата ситуация в света. Имаше повече от достатъчно пари, повече, отколкото можеше да изхарчи, скрити в трезори по целия свят. Лихвените интереси и валутните колебания вече не го интересуваха. Взе дистанционното управление и запрехвърля каналите, докато отпиваше от кутията, но нищо не можа да задържи вниманието му. Спря се на канал, който предаваше клипове с кънтри музика. До една купчинка списания на масата лежеше кафяв плик. В него имаше три цветни снимки, но той ги захвърли настрани. Интересуваха го трите печатни листа във формат А4. Първият лист съдържаше биографията на целта, Андрю Вандермайер, и подробностите за неговия антураж. Мъжът се наведе и взе снимката, на която целта се отдалечаваше от един мерцедес. Зад него вървеше азиатка, красива, но със свъсено чело. Името й беше Су Мин. Не се казваше нищо за презимето й. Мъжът разгледа снимката и прокара пръст по лицето и тялото на жената. Тя имаше момчешка фигура, малка и стегната, точно както мъжът ги харесваше. Щеше да му е приятно да се срещне със Су Мин в други обстоятелства, но се съмняваше дали щяха да прекарат дълго време заедно. Мъжът целуна показалеца си, а после го притисна върху снимката.

— Не се притеснявай, Су Мин, не тебе търся — прошепна той.

Той пусна снимката на масата и се зачете в графика на Вандермайер. Лондон. След това Ню Йорк. После обратно в Лондон и от там за Хонконг. Жилището на Вандермайер се намираше в Челси Харбър, район, който мъжът беше посещавал няколко пъти. Там имаше отличен ресторант, „Кантийн“, отчасти собственост на филмовата звезда Майкъл Кейн, и един петзвезден хотел. Районът беше тих, особено вечер — идеалното място за удар.

Мъжът върна листовете в плика. Убийството на Вандермайер можеше да почака. Преди това имаше по-неотложна работа. Отпи дълга глътка кола и усили звука на телевизора.

 

 

Дермот Линч паркира колата в една странична улица, от която се виждаше сградата с офиса на Вандермайер. Мери излезе и пусна монети в паркинговия апарат, а после се наведе през стъклото в колата.

— Ето там има телефонна будка. Няма да се бавя.

— Бъди внимателна — каза той, като й подаде химикалка и късчето хартия, на което беше записал подробностите за собственика на самолета. — Бъди спокойна, не се натрапвай и не им давай причина да те запомнят.

— Да, да, да — отвърна Мери.

Линч я стисна за китката достатъчно силно, за да й причини болка.

— Мери, това не е игра — изсъска той.

Тя изведнъж стана сериозна.

— Знам.

Линч пусна ръката й.

— Бъди внимателна — повтори той.

Тя разтърка китката си.

— Не се тревожи. Няма да те изложа.

Потупа покрива на колата, сякаш се сбогува със семеен любимец, а после тръгна по Кенсингтън хай стрийт към телефонната кабина — от старомодните червени будки, които бързо изчезваха от улиците на Лондон. Пусна монета и набра номера от листчето хартия.

Отговори някакво момиче, което произнасяше гласните с дразнещ есекски акцент. Мери си я представи с къса пола, прекалено тясно горнище, ярко боядисана коса и най-вероятно бели обувки с високи токчета.

— Добър ден — каза Мери, като имитираше възможно най-добре говора, на който възпитаваха в изисканите девически училища. — Можете ли да ми кажете дали Вандермайер е в офиса?

— Да, искате ли да ви свържа?

— Не, просто трябва да изпратя брошура за нашия център за конференции и исках да съм сигурна, че това е адресът. Мога ли да го сверя с вас?

Мери прочете адреса и момичето потвърди, че е верен.

— Господин Вандермайер има ли офиси в други страни?

— О, да — отвърна момичето с ентусиазъм. — Има офис в Ню Йорк, един в Лос Анджелис и друг в Бон, Германия.

— Германия, наистина ли? — каза Мери. — Ще ми направите ли една голяма услуга? Ще ми дадете ли адресите им? Бих искала да изпратя брошури и там.

Момичето продиктува адресите. Мери си ги записа, благодари и окачи слушалката на място. Върна се при колата и седна до Линч.

— Там е. Вандермайер е там.

Дишаше задъхано като прекалено развълнувано куче.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме. Щом Вандермайер е там, сигурно и Крамър е при него.