Стивън Ледър
Двоен изстрел (12)

Момчето се въртеше в тясното си легло, без да може да заспи. Отметна завивките и стана. Притисна ухо до стената, като сбърчи лице, докато слушаше. Майка му плачеше, плачеше също както на тъжен филм. Внезапно започна да пищи. От болка. От мъка. Момчето прехапа долната си устна, достатъчно, че да си пусне кръв. Чуваше как баща му опитва да я успокоява, но тя му крещеше, викаше, че й е омръзнало, че иска да умре. Момчето се хвърли на леглото и зарови глава под възглавницата в опит да заглуши писъците. Въпреки възглавницата пак я чуваше. Започна да си припява, за да може собственият му глас да заглуши звуците от нейното страдание.

Крамър вървеше по коридора към гимнастическия салон и стъпките му отекваха в облицованите със зелени плочки стени. На всеки десетина стъпки минаваше край зелени стоманени радиатори, студени и неизползвани сега, когато училището беше празно. Полковникът беше обяснил, че тази институция е паднала жертва на рецесията и все по-голямото нежелание на родителите да изпращат децата си на пансион. Имало разрешително за преустрояване на сградата в център за конференции, но междувременно била реквизирана от Министерството на отбраната.

В края на коридора имаше двойни врати. Крамър ги отвори и стъпи върху дървения под на салона. Той беше достатъчно голям за две игрища за баскетбол и отстрани имаше шведски стени. В единия край от тавана на десетина метра над него висяха въжета, а до стената бяха подредени различни покрити с прах гимнастически уреди: кон за прескачане, трамплин, дървени пейки, кутия с топки. В далечния край стоеше един мъж в сива блуза и дънки. Той беше широкоплещест, с къса тъмноруса коса и подреждаше патрони в един пълнител. Вдигна поглед и кимна.

— Сержант Крамър?

Беше по-висок от него, към метър и деветдесет, с тяло на боксьор и голяма брада, която издаде напред в очакване на отговора на Крамър.

— Името е Майк — каза Крамър. — Моите войнишки дни свършиха. Много, много отдавна.

Мъжът се ухили и протегна голяма длан с идеално направен маникюр.

— Алан — каза. — Група за обучение към специалните части. Радвам се да се запознаем, Майк. Много съм чувал за тебе.

Като се ръкува, Крамър усети силата на дебелите пръсти на Алан. Това беше ръка на убиец и макар човекът да се усмихваше, Крамър знаеше, че гледа в очите на убиец. Алан имаше леко отнесения поглед на човек, видял твърде много хора да умират, и знаещ, че той е отговорен за това. Крамър познаваше този поглед. Виждаше го всеки път в огледалото.

Алан стоеше до дълга маса с кутия патрони и няколко чифта антифони. До едната стена беше издигната втора стена от торби с пясък, висока два човешки боя, а пред нея стояха пет картонени фигури с мишени на сърцето. Целите се намираха на пет-шест метра от масата.

— Ти предпочиташ „Браунинг“, нали, Майк? — запита Алан. Едва сега Крамър долови лек ирландски акцент. Може би от Дъблин, но определено не от севера.

Крамър кимна и Алан пъхна един пълнител в пистолета и му го подаде. Това беше собственият му пистолет, който полковникът взе от него в хеликоптера: белгийски мощен модел „Марк“-, дълъг двадесет сантиметра и тежащ по-малко от килограм. Двуредовият пълнител със зигзагообразно разположени патрони позволяваше стабилно захващане, което беше и една от причините Крамър да харесва това оръжие.

— Сега повечето от нашите момчета използват „Глок“ — каза Алан. — По-леки са и имат по-голям пълнител.

— Да, чувал съм — каза Крамър. — Не ми харесваше откатът. Аз предпочитам по-тежък пистолет.

— Да, откатът е различен — призна Алан и сви рамене, а после подаде единия чифт антифони на Крамър.

— Да видим какво можеш — каза и си сложи своя чифт. — Вземи мишената вляво.

Крамър дръпна затвора и вкара патрон, като държеше пистолета надолу, докато се обръщаше към мишените.

— Бързо или бавно?

— Както искаш.

Крамър кимна. Вдигна пистолета с две ръце, прицели се по дължината на цевта с напълно изправени ръце и стреля веднъж. Куршумът удари точно под сърцето и леко вляво. Той се коригира и стреля отново, а после изпразни целия пълнител в групи по два изстрела.

Въздухът се изпълни с горчивия дъх на кордит, а дланта на дясната ръка го заболя. Свали антифоните и отиде до целта.

— Добре ги групираш — призна Алан. — Много добре.

Шест от изстрелите бяха точно в центъра на мишената, а другите, с изключение на два, можеха да се покрият с чаша за кафе.

— Но шмекеруваш с първия изстрел за прицелване. В нашето стрелбище няма възможност за това.

— Да, знам. Искаш ли пак да стрелям?

Алан се усмихна, като разкри малка цепка между двата си предни горни зъба.

— Майк, ние сега започваме — отговори, като го потупа по гърба. Крамър почувства огромната му ръка като лопата между раменете си.

— Обучавай се здравата, воювай лесно — това е девизът на Групата за обучение.

Алан помоли Крамър да изстреля още един пълнител във втората мишена и сега той успя да вкара всичките тринадесет куршума в центъра. Алан кимна одобрително.

— По-добре е. Винаги ли стреляш по два?

— Доста често.

Алан взе пистолета и свали пълнителя.

— Започнахме да обучаваме новите на непрекъсната огнева мощ като част от тактиката за близък бой. Я да видим колко бързо можеш да изпразниш пълнителя.

— В мишената?

— Да. Никога не знаеш дали терористът няма в себе си дистанционен взривател или скрито оръжие. Два изстрела може да не стигнат за незабавно елиминиране.

Крамър вдигна вежда.

— Така ли мислиш? Аз никога не съм имал проблем.

— Виждал съм човек да опитва да се измъкне, пълзейки, с два куршума в гърдите. Повече от достатъчно време да взриви бомба.

Той вкара друг пълнител в пистолета и му го върна.

— Този път стискай по-силно с лявата ръка и разтовари дясната. Така по-лесно ще контролираш отката и пръстът на спусъка ще бъде по-гъвкав.

Крамър пое пистолета намръщен.

— Ти знаеш срещу какво ще изляза, нали?

Алан кимна.

— Да. Имай търпение, Майк. Ще стигнем и дотам.

Крамър застана пред средната мишена, а Алан извади хронометър от задния си джоб.

— По твой сигнал — каза.

Крамър успокои дишането си, стабилизира ръката си и стреля тринадесет пъти, като натискаше спусъка колкото можеше по-бързо. Когато свърши, пръстът на спусъка го болеше, а китката си чувстваше като счупена. Извади пълнителя и погледна Алан.

— Пет цяло и две секунди — каза той.

Крамър размаха дясната си ръка, за да възстанови кръвообращението в пръста.

— Това добре ли е?

Алан вдигна рамене.

— С упражнения трябва да стигнеш до по-малко от три секунди.

— Не виждам смисъла.

— Смисълът ли? Към теб ще идва човек от два и половина, три метра със зареден пистолет в ръка. Адреналинът му ще скача, той ще върви към теб, ти ще трябва да извадиш пистолета, да се прицелиш и да стреляш в разстояние на една, може би две секунди. И при най-силна воля, няма да си точен. Един изстрел може да не свърши работа. Дори два. Ще трябва да стреляш, докато онзи умре, за да се надяваш, че ще изпревариш часовника.

Крамър се усмихна леко. В старото време имената на бойците от 22-ри полк на специалните въздушнодесантни части, загинали в бой, бяха изписвани на плочи върху часовниковата кула в полка. След преустрояването на казармите и щаба на специалните части през 1984 г. плочите се слагаха по външната стена на полковия параклис, но да изпревариш часовника все още означаваше да останеш жив. Той разбра, че Алан не осъзнава иронията на думите си — Крамър нямаше абсолютно никакъв шанс да изпревари часовника.

Алан отиде до мишената.

— Точната ти стрелба отиде някъде. Виж това.

Крамър отиде при него до картонената мишена. Прав беше. Един от куршумите беше попаднал в главата, а макар повечето да се намираха в областта на сърцето, разстоянието помежду им беше далеч по-голямо отпреди.

— Да, виждам какво искаш да кажеш — обади се той. Най-малко три от куршумите не можеха да спрат другия. — Значи ще се упражняваме, нали?

Алан поклати глава.

— Ти ще се упражняваш, аз ще гледам.

Крамър се върна при масата и взе нов пълнител. На пода имаше натрупани кутии с патрони. Стотици и стотици патрони.