Стивън Ледър
Двоен изстрел (14)

Майк Крамър дочу гърмежите, докато вървеше към гимнастическия салон. Преброи бързите изстрели. Общо осемнадесет, изстреляни за по-малко време, отколкото му трябваше да направи две крачки. Отвори вратата и видя Алан, който разглеждаше една от картонените мишени в естествен ръст.

— Добро утро, Майк — каза той през рамо.

— Как е? — запита Крамър.

— Не питай, само ще се депресираш — ухили се Алан, като измъкна празния пълнител от пистолета. — Първокласна подстрижка. Може би ще помоля госпожа Елиът да ме подстриже и мен.

Подът беше осеян с празни гилзи.

— Виждал ли си от тези?

Алан подаде пистолета с дръжката напред.

Крамър поклати глава. На цевта се виждаха думите „Хеклер и Кох“, а на дръжката беше щамповано VP70.

— Това е автоматичен пистолет „Хеклер и Кох“ VP70. Спусъкът е с двойно действие и затова няма предпазител, скоростта в цевта е 550 метра в секунда, осемнадесет патрона, тежи деветстотин грама напълно зареден.

— Усещането е хубаво — каза Крамър, като го претегли на дланта си. — Твой ли е?

Той го върна на Алан.

— Не, на Мартин е. Аз само си играя с него. Моят е „Глок“-18.

Алан взе един приклад от масата и го прикачи към дръжката на пистолета.

— Този пистолет рита. Тук отгоре пред приклада има селектор, който позволява да го нагласиш на залпове от по три изстрела, напълно автоматично.

Алан му подаде чифт антифони.

— Гледай.

Включи селектора в положение „3“ и се прицели в мишената, като притисна приклада към рамото си, докато се прицелваше. Дръпна спусъка и трите изстрела се чуха като звън, така близо, че бяха почти неразличими. Алан изстреля всичките осемнадесет патрона към мишената и Крамър остана впечатлен от попаденията в центъра на черната точка. Не беше виждал много по-добри стрелци от Алан. Кимна одобрително.

— Добре стреляш.

— Да, но не съм свикнал с пистолета. Нали ти казах, той е играчката на Мартин.

Отиде до масата и махна с ръка към няколко пистолета.

— Разгледай ги, Майк.

Крамър се наведе над масата и разгледа трите пистолета. И трите бяха значително по-малки от неговия „Браунинг хай пауър“.

— Този отдясно е…

— „Валтер“-РРК — прекъсна го Крамър, — калибър 7,65 мм, зарежда се от газовете, полуавтоматичен. Седем патрона.

Дръпна затвора и вкара патрон в цевта.

— Такъв използваше Джеймс Бонд, нали?

— Не знам това, но е разработен за немските служби. РРК означава Polizei Pistole Kurz^[1]. А там е деветмилиметровата му версия. Нагласихме го с много лек спусък, малко над седемстотин грама. Така са и другите пистолети тук.

Крамър сложи пистолета на предпазител и го върна на масата. Вторият беше „Берета“, модел 1934. Крамър го взе. Беше поне с два и половина сантиметра по-къс от дланта му.

— Тежи колкото РРК, към шестстотин и тридесет грама, и също има седем патрона в пълнителя. И той е с калибър девет милиметра. Честно казано, между него и валтера човек не може да намери големи разлики.

Крамър го сложи на масата и взе третия пистолет. Изглеждаше като детска играчка и отдолу на дръжката беше написана думата „бебе“. Над нея забеляза емблемата FN на белгийската компания „Fabrique National Herstal Liege“, производителите на неговия „Браунинг“.

— Това е по-малкото братче на твоя пистолет — каза Алан. — Всъщност продаваха го под името „Бебе Браунинг“. Фирмата ги произвежда от 1906 г., но в наши дни не се срещат често. Забранени са в Щатите.

Крамър вдигна вежди.

— Защото са много малки ли?

— Да. Много лесно може да ги крие човек. За теб това е истинско предимство.

Крамър провери теглото му.

— Двеста грама?

— Сто деветдесет и осем и половина грама — отговори Алан. — Голяма работа, нали? Цевта е дълга пет сантиметра и два милиметра, а общо е десет сантиметра.

— Това е женски пистолет — каза Крамър.

— Не мисли така — каза Алан. — Като механика е същият като джобния автоматичен АСР25, който произвеждаха „Колт“. Никой не би го използвал в престрелка, а над три метра все едно стреляш грахови зърна, но отблизо събаря човек.

Крамър се загледа в пистолета. Трудно беше да повярва, че той би убил човек. Цевта беше по-къса от показалеца му.

— Не знам, Алан. Не ми изглежда достатъчно мощен.

Алан сви рамене неопределено.

— От теб зависи. Все още не трябва да решаваме, но бих искал да се запознаеш и с трите.

Подаде на Крамър кожен презраменен кобур.

— Сложи си това. Време е да упражняваме изваждането.

Крамър остави малкия пистолет и Алан му помогна да си сложи ремъците и да нагласи кобура така, че да прилепне към ризата. Крамър вдигна валтера. Кожата беше гладка и гъвкава и пистолетът влизаше и се изваждаше с минимално триене.

— Не се пресилвай отначало — каза Алан. — Вади оръжието с дясна ръка, а после, като го движиш напред, вдигни лявата си ръка върху дясната, както при статична стрелба. Не забравяй — силен захват с лявата ръка и отпускаш дясната.

— Ясно — отговори Крамър, като изваждаше и вкарваше пистолета в кобура.

— Изстреляй няколко пълнителя, за да добиеш усет за изваждането, не бързай и стреляй с напълно изправени ръце. Свикнеш ли с действието, искам да забравиш за прицелването. Искам да стреляш, преди ръцете ти да се изпънат, просто да изпразваш пълнителя възможно най-бързо. Толкова близо ще бъдеш до целта, че прицелването ще е губене на време.

Крамър си сложи антифоните.

— Добре, да започваме.

Алан свали мишената, която беше използвал, и сложи нова.

— Седем изстрела, бърза стрелба — каза той и застана встрани.

 

 

Дермот Линч се прозина и отвори очи. Претърколи се, загледа се в дългата кестенява коса на момичето до себе си и се зачуди колко бързо може да се отърве от нея, без да я засегне. Тя беше хубаво момиче и изумително добра в леглото, но Линч обичаше сутрин да е сам. Маги се казваше. Маги О’Брайън. Беше пищна, дори пълна, с красиво лице и с най-зелените очи, каквито беше виждал само при котките. Работеше като барманка в една кръчма край „Гроувнър Роуд“ и от време на време посещаваше неговото легло. Наскоро беше навършила двадесет години и знаеше, че връзката им няма бъдеще, но бе страхотна в леглото и Линч с удоволствие се обръщаше от време на време към нея за физическа утеха. Само му се искаше тя да добие навика да си тръгва преди утрото.

Линч имаше няколко приятелки в Белфаст. Преди много години бе решил да не се жени, нито да създава дълготрайни връзки. Положението му на активен член на ИРА означаваше, че връзките го правеха уязвим както от службите за сигурност, така и за протестантските терористични организации. По-добре беше да е сам. Той произлизаше от голямо семейство и имаше предостатъчно племенници и племеннички, за да навакса липсата на собствени деца.

По възможност Линч предпочиташе да прави любов със своите приятелки на техен терен, за да може сетне да се измъкне след бърза целувка по бузата и да се прибере с такси. Маги живееше с родителите си и затова трябваше да я заведе в своята малка къща. Тя измърмори в съня си и се притисна към него. Голата й плът топлеше бедрата му, но той се отдръпна. Сексът беше за през нощта, за тъмното. Ръката на Маги се плъзна зад нея и посегна между краката му и Линч разбра, че тя не спи. Тя пое члена му в ръката си и леко го стисна, защото го желаеше, но Линч не беше възбуден ни най-малко. Той се измъкна от леглото и отиде в банята.

— Дермот, ела тук — изохка Маги.

Линч се престори, че не я е чул, и затвори вратата на банята. Наведе се над мивката и се загледа в отражението си в огледалото. Очите му бяха налети с кръв в резултат на сериозното пиене вечерта, а в брадата му имаше трохи. Преди да си легне, беше изял пликче чипс с оцет и сол. Усмихна се похотливо. Господ само знаеше защо Маги иска да го докосва веднага след като се събуди. Той изглеждаше ужасно. Сви длани пред устата си, издиша, а след това помириса. Да, и миришеше лошо.

Започна да пълни ваната, докато си миеше зъбите. Когато изплю пяна в мивката, звънецът на предната врата позвъня. Той се зави около кръста с хавлиена кърпа и се върна в спалнята. Маги лежеше на леглото, покрита само с един чаршаф. Той не можеше да скрие много от пищното й тяло, но Дермот не се изкуши. Отиде до прозореца и погледна. Беше Пат О’Риордан, облечен, сякаш идва направо от фермата.

Линч слезе и му отвори. О’Риордан погледна часовника си многозначително.

— Знам, знам. Имах тежка вечер. Какво не е наред?

— Ченгетата бяха вчера в къщата на Куин. Дейви е мъртъв, а Поли е изчезнал.

— Мамка му — изруга Линч.

— Да. Мамка му.

— Искаш ли кафе?

— Имаш ли нещо по-силно?

— Не докосвам — отговори Линч с усмивка. Заведе О’Риордан в хола и наля големи дози уиски „Джеймсънс“. Чукнаха чашите си и пиха. Линч махна на О’Риордан да седне на дивана.

— Става по-лошо — каза О’Риордан.

— По-лошо ли? Как може да стане по-лошо?

— Не си чел вестници, нали?

Линч поклати глава.

— Човекът, който караше колата, е роднина на американски политик. Член на Камарата на представителите.

— О, мамка му! — Линч облегна глава назад върху фотьойла и се загледа в тавана. — Мамка му, мамка му, мамка му!

— Да бе. Той е от хората, които натискаха за отпускане на повече зелени карти за ирландците.

— О, Господи!

— Има и още. Жена му е роднина на семейство Кенеди. Кенеди, Дермот.

Линч затвори очи.

— Пат, ако ми кажеш, че е сестра на папата, мисля, че ще се гръмна.

— Нещата ще станат много объркани — каза О’Риордан. — Ще обърнат небето и земята, за да ни намерят. Американците ще окажат натиск на ирландското правителство и на британците. Закъсахме го.

Линч се изправи и прокара ръка през брадата си.

— Ако знаят, че сме ние — отговори той. — Дейви е мъртъв, казваш.

— Убит от полицаите. Имал револвер.

— Да не е някой от нашите?

О’Риордан поклати глава.

— На баща му. Доколкото разбрах, дори не е бил зареден.

— Бедното копеле.

— Да, но ако питаш мен, заслужил си го е, задето е държал револвера. Не си задал големия въпрос — каза той след кратко мълчание.

Линч седна на един фотьойл и вдигна голите си крака на масичката за кафе.

— Искаш да кажеш, защо полицаите са били в тяхната къща?

О’Риордан вдигна едната си вежда.

— Небрежните приказки струват човешки живот.

— Не е бил Дейви, сигурен съм. — Отпи глътка уиски и я разплиска из устата си, преди да преглътне. — Поли го няма, казваш?

— Изпратихме адвокат на семейството и той опитва да го открие. Но според нас вече не е в полицията.

— Какво, мислиш ли, че ония от Петицата са го взели? Ако е така, ще проговори.

— Да, знам.

— Можем ли да се свържем с него?

— Дори не знаем къде е.

Двамата мъже седяха мълчаливо известно време. Горе Маги беше превзела ваната на Линч. О’Риордан се ухили при шума на плискаща се вода.

— Познавам ли я?

— Да, жена ти.

О’Риордан направи гримаса и допи уискито си. Поднесе празната чаша, но Линч му направи знак с глава да си налее сам.

— Говори ли с Маккормак? — запита Линч.

— Да. Затова съм тук. Иска да кротуваме. Докато се погрижат за Поли. Бесен е.

— Страхотно — каза Линч и тресна чашата си на масата. — Мамка му. Ами шибаната идея да вземем братята беше негова.

— Той го знае, Дермот, но на твое място не бих му го навирал в лицето.

— Какво ще правиш?

На горния етаж Маги запя ирландска народна песен.

— Отивам на юг. Имам приятели в Кларни, но няма да стоя на едно място.

— Ами фермата?

— Маккормак ще изпрати някой да помага. — О’Риордан се наведе и допълни чашата на Линч. — Иска да напуснеш страната.

Линч кимна.

— Няма проблем. Ще прекося водата.

— Къде ще отседнеш?

— Най-добре е да не знаеш, Пат. Аз ще държа връзка с Маккормак. Нещата наистина се объркаха — каза той, след като отпи нова глътка.

— И още как.

О’Риордан вдигна поглед към плискащата се вода.

— Ще ме представиш ли на приятелката си?

— Ще представя единствено крака си на твоя задник — отговори Линч.

О’Риордан остави празната чаша и се изправи ухилен. Протегна ръка и Линч стана и я разтърси здраво. О’Риордан пристъпи и го стисна в мечешка прегръдка, толкова силно, че въздухът изхвърча от дробовете му.

— Пази се, мекушаво копеле такова.

— Да, и ти — отвърна Линч задъхан.

След като изпрати О’Риордан, той се върна на втория етаж. Маги беше в спалнята и се изсушаваше с хавлия.

— Кой беше това?

— Никой — отговори Линч.

Маги се усмихна лукаво и остави хавлията да падне на земята. Сложи ръка на пълния си хълбок, погледна към леглото, а после към Линч. Повдигна едната си вежда съблазнително, но той й обърна гръб и тръгна към банята.

— Няма да те изпращам, скъпа — каза.

Чу трясъка на предната врата няколко минути по-късно, докато махаше брадата си с къси, внимателни движения на дългия бръснач.