Стивън Ледър
Двоен изстрел (17)

Понито постоянно дърпаше надясно и момиченцето се напъваше с всичка сила, за да го насочва право към препятствието. Ритна го здравата отстрани с пети и понито изхърка и скочи, като мина няколко сантиметра над боядисания в бяло и червено прът. Момичето дръпна юздите и спря понито, а лицето й почервеня от вълнение. Зрителите избухнаха в аплодисменти при съобщението, че тя е завършила без нито една грешка за първи път от целия следобед.

— Удава й се естествено — каза Томас Маккормак, като кимна одобрително.

— Естествено друг път — отвърна Джозеф Конъли. — Обучават я най-добрите. Дъщеря ми смята, че малката Теодора ще стигне до олимпийско ниво, като стане на шестнадесет години. Казвам ти, Томас, цяло състояние ни струва.

— Заслужава си обаче.

— А? Какво каза?

— Казах, че сигурно си заслужава.

Конъли потупа с пръст слуховия апарат зад ухото си.

— Това проклето апаратче ми прави номера цяла седмица — оплака се той. — Кажи още нещо.

— Какво да кажа?

— Каквото и да е.

Маккормак погледна над рамките на роговите си очила.

— Проба, проба, проба. Едно, две, три.

— Ха-ха — начумери се Конъли. — Ела, хайде да се разходим.

Отдалечаваха се от открития манеж, когато малкото момиченце дотича до тях.

— Дядо, дядо, видя ли ме?

— Разбира се, че те видях — каза Конъли и се наведе над нея с лъчезарна усмивка. — Справи се без грешка.

— Единствено аз съм без грешки — отговори гордо тя. — Видя ли как за малко не ударих третото препятствие?

— Не, прескочи го както трябва.

Теодора сбърчи нос.

— Следващия път ще се справя по-добре, сигурна съм.

— Обзалагам се, че ще се справиш.

— Скоро ще ми трябва по-голямо пони.

— Да, майка ти ми казваше. Ще видим какво можем да направим към Коледа.

— Сериозно ли говориш, дядо? — каза тя и заподскача нагоре-надолу. — Сериозно?

— Ще видим, Теодора. Сега иди и намери майка си.

Момиченцето изтича и Конъли се усмихна печално на Маккормак.

— Никога не свършва, нали? Тъкмо спреш да плащаш за децата си и идва цяло едно ново поколение.

Зад тях един звънец обяви новия ездач по трасето. Конъли отново потупа слуховия си апарат.

— Онази работа в Кросмаглен е истински кошмар.

— Да, достатъчно неприятно е да убиеш турист, но да убиеш човек, свързан с виден американски политик, Исусе, Мария и Йосифе. По-лош късмет от това няма накъде.

— И детето. Не забравяй детето.

— Да, Джо. Не съм забравил детето.

— Ще трябва да направим нещо — каза Конъли. — Нещо драстично.

Маккормак кимна, извади малката си плоска бутилчица от джоба и я предложи на Конъли. Старецът поклати глава.

— Не точно сега, благодаря. Военният съвет иска кръв, а и Шин Фейн са се разсмърдели. Искат да знаят какво е правил с оръжието в камиона. Разбираш ги, нали?

Маккормак кимна. Прибра бутилката, без да я отвори.

— Аз ти казах ясно, нали? Казах ли ти, че скривалището трябва да бъде предадено както е?

— Да.

Конъли присви очи.

— Сигурен ли си, Томас?

Маккормак посрещна погледа му спокойно.

— Напълно, Джо.

Конъли кимна доволен.

— В такъв случай е необходимо просто да поправим някои неща.

— Какво си намислил?

Конъли не отговори и Маккормак се зачуди дали е чул въпроса му. Двамата мъже вървяха покрай редица празни конюшни. Едно младо момиче, което работеше в конюшнята, плисна кофа вода в последната клетка и се зае да чисти пода с твърда четка. Мъжете я заобиколиха издалеч, за да не ги изпръска.

— Момчето на Куин ще проговори — каза Конъли. — Ще плаче като бебе, преди ония от Петицата да свършат с него. Ще издаде Пат и Дермот. Ще издаде собствената си майка.

Маккормак усети студ в стомаха си. Можеше да се досети какво щеше да последва.

— Знаем ли къде го държат?

— Аз знам. Но не можем да се доберем до него. Напълно изключено е. Те къде са.

Маккормак свали роговите си очила и ги избърса с червена кърпичка.

— Пат е при братовчед на юг. Дермот е в Англия.

— Въпрос на време е да ги приберат.

— Или елиминират.

Конъли поклати глава.

— Не. Специалните части няма да ги убият. Сигурен съм. Британците ще искат съд, ще искат да покажат на янките, че контролират положението.

— Ще се доберем до Куин. Ако има дело, ще му трябва адвокат. Ще стигнем до него по този начин. Адвокатът ще му обясни какво ще стане със семейството му, ако дава сведения.

— Тогава ще бъде късно. Лошото ще е сторено.

Зад тях се дочуха възгласи и говорителят обяви, че още една ездачка е минала трасето без грешки.

— Теодора няма да се зарадва — промърмори Конъли почти на себе си.

— Най-лошият възможен сценарий е Пат и Дермот да идат на съд — каза Маккормак. — Но те няма да говорят, гарантирам за това.

— Знам — отговори Конъли. — Знам, че няма да говорят.

Маккормак спря да бърше очилата си и ги надяна обратно на носа си.

— Те са добри мъже, Джо. Отдадоха живота си на каузата.

Конъли обърна глава към Маккормак и той разбра какви точно мисли се въртят в главата му.

— О, Господи, Джо. Не. Трябва да има друг начин — възкликна.

— Не можем да си позволим да идат на съд — каза Конъли меко. — Това ще ни унищожи.

— Значи ще им помогнем да изчезнат.

— Къде? Къде могат да идат и никога да не бъдат намерени? Светът стана по-малък, Томас. Вече няма скривалища. Не и за терористи.

Двамата мъже вървяха известно време в мълчание. Маккормак завря ръцете си дълбоко в палтото. Потрепери.

— Аз ще се погрижа — каза.

— Браво. Знаех си, че така ще направиш. Уговорката за събота остава ли?

— Абсолютно — отговори Маккормак. Усмихна се вяло. — Имам една нова муха и умирам да я пробвам. Използвал съм малко перо от паун, лъскаво, синьо-зелено. Ще бъда истински победител, убеден съм.

 

 

Роб Тейлър барабанеше с пръсти по кормилото, докато наблюдаваше залеза на слънцето, оцветило небето в ягодовочервено. Обикновено нищо не го привличаше повече от наблюдаването на африканския залез, но мъжът зад него ставаше все по-нетърпелив и дори леденостуденият джин с тоник от охладителя не го смиряваше. Тейлър трябваше да убие нещо преди утрото или сериозно ще загази.

Тейлър беше писал дузина молби и звънял безброй пъти, преди да се уреди на работа като рейнджър в дивечовия резерват Мала-Мала и когато за първи път облече униформата в цвят каки, изпита неповторимо щастие. Точно сега обаче би дал всичко, за да е отново в плантацията за захарна тръстика на баща си.

В ланд ровъра имаше само двама гости, един огромен като бивол мъж, министър в правителството на Зимбабве, седнал на пейката, която обикновено стигаше за трима, и френската му любовница, изненадващо красива брюнетка, която седеше на пасажерската седалка до Тейлър и копринено гладката й дясна ръка се блъскаше в собствената му ръка прекалено често, за да е случайно. Отзад, на седалка, разположена по-високо от останалите, седеше Джон, зулусът следотърсач, който оглеждаше района с присвити очи. И той като Тейлър гореше от нетърпение да намери нещо за убиване.

Министърът беше долетял в резервата сутринта, на път за среща в Претория и беше настоял да му покажат голямата петорка — слон, носорог, лъв, леопард и бивол. Освен това беше настоял да наблюдава как един от хищниците поглъща плячката си. На Тейлър се падна да кара скоростно натам-насам из резервата през по-голямата част от следобеда в търсене на животните. Времето за пребиваване в парка беше подходящо — реката почти пресъхваше и затова дивечът стоеше близо до водоизточниците, а и само след няколко часа бе успял да покаже на министъра един огромен слон с бивници над два метра, стадо водни биволи, които бавно излизаха на запад от съседния национален парк „Крюгер“, два носорога и един леопард, който търпеливо дебнеше при дупката на брадавичеста свиня. В един момент Тейлър си беше помислил, че ще може да приключи с всичко преди стъмване, но въпреки старанията си не можеше да намери лъв, още по-малко с плячка.

Предложил беше да гледат залеза с напитка в ръка, но изглежда, колкото повече пиеше министърът, толкова по-противен ставаше и предупреждаваше Тейлър, че има приятели по високи места и че ако няма лъв, то мястото му ще изстине. Тейлър се съмняваше дали ще го уволнят само защото няма лъвове, но голяма част от работата на рейнджъра включваше работа с посетителите и той не искаше шефът му да смята, че не го бива. В слушалката дочу друг рейнджър, който говореше за голям мъжки гепард, тръгнал към Мартли за вода, но коремът му бил надут и очевидно нямало да ловува няколко дни. Големите гепарди бяха рядка гледка, но Тейлър знаеше, че министърът нямаше да се задоволи с нищо по-малко от лъв.

Тейлър свали микрофона от таблото и го поднесе до устните си.

— Тук е Роб, някакви следи от лъв?

— Не — отговори един глас. Той принадлежеше на Карл, неотдавна постъпил рейнджър, който караше група японски туристи към леопарда.

— И тук няма нищо — обади се Раси, бивш водач на бронетранспортьор, който определено се наслаждаваше на притеснението му. Тейлър усещаше, че Раси би искал да каже още нещо, но линията беше открита и се следеше в лагера, а шефът не търпеше глупости по време на работа.

— Е? — изгърмя министърът, наведен напред, за да разтрие врата на метресата си. В жеста му имаше нещо хищническо и Тейлър си представи как той чупи врата й с едно натискане, а после се храни от меките й части. Потрепери неволно.

— Намерили са следи — каза, като знаеше, че министърът не може да е чул казаното в слушалките. — Скоро трябва да стигнем.

— Добре — отговори министърът и кимна като слон, готов да нападне. — Време беше.

Облегна се назад и джипът изскърца сякаш от болка.

— Виждаш ли нещо, Джон? — запита Тейлър следотърсача си на зулу. Внимателно беше проверил дали министърът разбира зулу, но не откри нищо и продължи да използва родния език на следотърсача, когато говореше с него, просто за в случай на неприятни новини.

— Нищо — отговори Джон. Сви рамене, за да покаже, че му съчувства. — Да опитаме кладенеца Мамба?

— Да, ще опитаме.

Тейлър потри брадата си и подсмръкна. Имаше чувството, че настива. Само това му липсваше. Министърът разказваше на метресата си как Маргарет Тачър посетила Мала-Мала с Ф. В. де Клерк, тогава президент на ЮАР. Южноафриканският президент не видял голямата петорка, но Тачър твърдяла, че е забелязала леопард, и така се поставила над него. Министърът смяташе това за смешно, отметна глава назад и се засмя, а предният му златен зъб блесна в угасващата светлина на слънцето. Момичето се усмихна на Тейлър, сякаш за да потърси съчувствие.

— Значи аз също ще бъда над Де Клерк — прогърмя министърът.

— Нали? Днес ще видим лъв с плячка, а?

— Да, сър — отговори Тейлър. Погледна назад към Джон. — Включи прожектора — нареди той на следотърсача. — Ще се повозим наоколо и ще видим дали ще имаме късмет.

Взе празната чаша на министъра, постави я в хладилната кутия в задната част на колата и отново се качи на шофьорската седалка. Слънцето се спусна под хоризонта и над главите им заблещукаха звезди. В слушалките си Тейлър чу Раси да съобщава за стадо импала. Тези елени се срещаха често като зайците през това време на годината и Тейлър знаеше, че Раси прави това само за да го дразни.

Министърът удари нетърпеливо по гърба на седалката на Тейлър. Той посегна към контактния ключ, но преди да запали двигателя, дочу рева на приближаващ „Ланд ровър“. Тейлър се намръщи. Раси беше посочил местонахождението си на повече от двадесет километра от тук, при язовира „Бъфало буш“, а Карл все още стоеше при леопарда. Доколкото знаеше, само още един друг рейнджър се намираше навън, но той бе паркирал до мястото за водопой в Мартли.

От лявата му страна един „Ланд ровър“ се появи с трясък през храсталаците. Халогенният му прожектор разсече тъмнината на нощта и заслепи Тейлър така, че се наложи да закрие очи с длан. Взе микрофона с другата ръка и натисна бутона за излъчване.

— Хей, внимавайте с този прожектор.

Слушалките останаха безмълвни, докато двигателят на приближаващия джип изрева и колата премина върху туфа папур.

— С кого разговаряш, Роб? — обади се гласът на Раси.

Ланд ровърът спря на не повече от петнадесет метра от колата на Тейлър, но прожекторът продължаваше да го заслепява и той не можеше да види шофьора.

— Джон, виждаш ли кой е този? — запита Тейлър на зулу.

— Не, но е от нашите джипове — отговори следотърсачът.

— Какво става, по дяволите? — запита министърът. — Накарай го да угаси прожектора!

Тейлър усети една мека длан на коляното си и кракът му подскочи неволно. Момичето беше настоятелно и бавно помести пръсти нагоре по бедрото му. Тейлър беше прекалено ангажиран с джипа, за да може дори да мисли за онова, което момичето правеше. Дочу тупкане, когато шофьорът скочи на пясъка. Обзе го лошо предчувствие. Сложи дясната си ръка върху пушката „Сако.375 Магнум“, хваната с ремък върху предния капак. Тя беше заредена.

— Какво има — запита министърът, като плесна облегалката на Тейлър.

Тейлър сви очи в ярката бяла светлина. Внезапно в лъча изскочи черен силует и бавно тръгна към неговия джип.

— Кой е? — извика Тейлър. Когато фигурата не отговори, Тейлър дръпна пушката от мястото й. Преди да сложи приклада на рамо, усети остра болка в гърдите. Погледна надолу и с изненада откри как едно червено петно се разлива по плата на униформата. Чу туптене на кръв в ушите си и опита да си поеме дъх, а пушката изпадна от вцепенените му пръсти. Последното, което видя, беше черният силует, който направи още една крачка към джипа, а после Тейлър се свлече напред и челото му се удари във волана. Момичето се разпищя истерично, а министърът изруга и опита да стане. Преди да умре, Тейлър дочу още два изстрела, но не видя как двата куршума улучиха министъра — единият в главата, другият — в сърцето.

 

 

Дермот Линч сложи монета в процепа и набра номера на Томас Маккормак. Не се представи, но Маккормак веднага позна гласа му.

— Къде си? — запита Маккормак.

— Лондон.

— Къде точно? Ще ми трябва адрес.

— Линията безопасна ли е?

— За Бога, Дермот, телефоните ми се проверяват за подслушване всеки ден. Ще ти трябват пари и трябва да знам къде да ти ги пратя.

— Отседнал съм при Иймън Фоли.

— В Мейда Вейл ли?

— Да. Какво става там? Появи ли се малкият Куин?

— Няма вести. Но изглежда, не те търсят. Никой не е идвал у вас, а и О’Риордан, изглежда, е на чисто.

— Куин може би е по-твърд, отколкото мислехме.

— Може би, но е по-добре да стоиш настрана, Дермот. Стой, където си и мирувай. Ще оправим нещата.

 

 

Пат О’Риордан вкара трактора в хамбара и угаси двигателя. Той продължи да работи още няколко секунди и човекът си отбеляза наум, че трябва да провери центровката, когато му се удаде възможност. Слезе от машината и изпъна гръб. Беше седял в трактора повече от четири часа и изпитваше болка. Фермата беше малко по-голяма от неговата в Балимена, но собственикът й, Шиймъс Тиърни, беше отдал две от нивите си за паркинг на мобилни жилища и каравани — печеливша реколта, която му донасяше по няколко хиляди лири месечно през лятото. Тиърни обновяваше няколко от мобилните жилища и затова О’Риордан се нае доброволно да свърши малко работа. Това беше най-малкото, което можеше да направи за Тиърни и жена му, които му осигуриха безплатна стая и храна.

Една от многото котки във фермата влезе в хамбара, като ходеше, сякаш краката й бяха вдървени, с изправени уши и с размахана като метроном опашка. О’Риордан се наведе, за да я почеше по главата, но тя избяга. Когато се изправи, видя двамата мъже на вратата — едри мъже със зелени якета и черни скиорски маски. Един от двамата бе насочил рязана пушка към гърдите на О’Риордан. Другият носеше кашон като за телевизор. О’Риордан бавно вдигна ръце. Зад себе си дочу шум. Там имаше трети човек с автомат. Сигурно се бе крил в другия край на хамбара. Котката се търкаше в краката на онзи с автомата.

Влезе четвърти мъж с въже в ръката си. Онзи с рязаната пушка махна с оръжието.

— Не ни създавай трудности, Пат.

Акцентът му беше от Белфаст, твърд и носов.

— Какво има, момчета? — запита О’Риордан.

Мъжът до него постави кашона на земята и го отвори. Извади голямо бяло одеяло. О’Риордан се намръщи.

— Какво има?

Направи крачка назад, но дулото на автомата го спря.

Мъжът с пушката имаше бледи сини очи, които се взираха в О’Риордан, без да мигат. О’Риордан знаеше, че го чакат неприятности. Сериозни неприятности. Мъжът с пушката отново размърда ръка.

— Можеш да си свалиш ръцете. И без глупости.

О’Риордан се подчини. Мъжът с одеялото се приближи към него.

— Какво искате? — запита О’Риордан. Определено беше объркан. Специалните части не биха използвали рязана пушка, Ълстърските доброволци или всяка от другите протестантски военизирани групи просто щяха да му пръснат главата и да го оставят да лежи мъртъв. Въжето и одеялото просто не се вписваха. Освен ако не възнамеряваха да го отвлекат. Може би точно това искаха. Но защо би искал някой да го отвлича? Стоеше неподвижен, докато омотаваха одеялото върху него, като оставиха главата му свободна. Очакваше да го вържат с въжето, но за негова изненада двама мъже го хванаха — един около гърдите, другият — за краката. Всичко това беше почти смешно и ако я нямаше рязаната пушка и другите оръжия, щеше да си помисли, че си правят първоаприлска шега с него.

Човекът с въжето хвърли единия му край във въздуха и то се преметна върху една греда на тавана. О’Риордан едва сега забеляза примката. Започна да се дърпа, но примката бе ловко надяната през главата му и стегната, като заглуши виковете му. Мъжът с въжето скочи във въздуха и дръпна края му с всички сили. О’Риордан отскочи от земята, но двамата, които го държаха, продължаваха да натискат одеялото около него, за да не може да се съпротивлява. Той умря само с един белег — този от въжето по врата му.

 

 

Крамър премина през столовата и отвори двойните врати към кухнята, като очакваше да види госпожа Елиът да се суети около печката. С изненада откри Су Мин, която кълцаше зеленчуци с голям нож. Тя използваше сръчно ножа — стоманата проблясваше на милиметри от пръстите й, докато режеше зелени чушки, лук, гъби и други зеленчуци, които Крамър не разпознаваше. Беше закачила якето си на облегалката на един стол. В тениската и дънките си изглеждаше осемнадесетгодишна.

Тя не вдигна поглед, когато той отиде до хладилника и си взе кутия мляко. Крамър отпи от кутията и се загледа как тя изля малко олио в голяма стоманена тенджера.

— Госпожа Елиът ще ти сготви, ако я помолиш — каза Крамър, като избърса уста с ръкав.

— Аз я отпратих. Не я искам до храната си.

Тя постави тенджерата върху печката и пусна газта.

— Разбираш ли, че те трови с тези животински мазнини?

Крамър изгледа кутията с мляко и сви рамене. Погледна към зеленчуците на дъската за рязане.

— Какви са тези неща?

— Корен от джинджифил, бамбукови кълнове, водни кестени — отговори жената. Изсипа зеленчуците в димящото олио и ги разбърка енергично с дървена бъркалка.

Около тенджерата се насъбра дим и Крамър го помириса одобрително.

— Ти ли готвиш на шефа си?

— Аз правя много неща за господин Вандермайер — отговори тя, докато пускаше шепа грах и бобени кълнове в сместа. — И между другото го съветвам по въпросите на храненето.

— И познаваш за него какви са хората?

Тя го погледна през рамо.

— Съветвам го по много въпроси.

Крамър отново отпи от кутията.

— Ти не се храниш, така ли? — запита тя.

Крамър сви рамене.

— Млякото ми е достатъчно.

— Не си добре. — Това беше констатация, а не въпрос.

— Това от ръката ми ли го разбра?

Су Мин свали тенджерата от котлона и изля пържената смес в купа. Отсипа с бъркалката варен ориз от един тиган в друга купа и постави двете купи на масата. Застана, вперила очи в Крамър няколко секунди, а после кимна, сякаш взела решение.

— На стойката за сушене на чинии има купа и клечки — каза тя и седна.

Крамър седна на масата и тя изгреба ориз и зеленчуци в купата му. Трудно му беше да използва клечките и жената се усмихна на тромавите му опити.

— Би ли предпочел вилица?

Крамър поклати глава и продължи да упорства. Су Мин с къси, пестеливи движения пренасяше храната от купата в устата си.

— Хубаво е — каза Крамър. Зеленчуците бяха хрупкави и вкусни и въпреки че нямаше много голям апетит, храната поне не беше трудна за преглъщане.

— Знам — отговори тя. — И е по-полезно от животинските тлъстини и скорбяла, с която те храни онази жена.

Крамър нагласи клечките. Усещаше пръстите си големи и неловки.

— Колко време работиш за господин Вандермайер? — запита.

Клечките на Су Мин спряха по средата над купата.

— Петнадесет години — отговори тя.

— Петнадесет? — повтори Крамър. Су Мин кимна и продължи да се храни. Крамър се намръщи. Не можеше да повярва, че Су Мин е на повече от двадесет и пет години, което означаваше, че е започнала да работи за търговеца на оръжие още като десетгодишна.

— Какво е станало с родителите ти? — запита той.

Су Мин остави клечките на масата. Очите й бяха студени, лицето — безизразно.

— Тук съм, защото господин Вандермайер каза, че трябва да сътруднича на вашия полковник — каза тя с отмерена интонация, като родител, който говори на непослушно дете. — Това е единствената причина. Вече съм изяснила чувствата си по този въпрос, но господин Вандермайер настоява. Не съм тук, за да си бъбрим. Не желая да ти ставам приятел, нито пък ти — мой. Определено не желая да разкривам лична информация пред теб. Ясно ли се изразих?

Крамър седеше зашеметен. Тя не беше повишила глас и не беше показала никакви чувства, но думите й го прорязаха.

— А, извинявай — каза. — Аз само…

— … приказваше — довърши тя изречението вместо него.

— Точно така. Приказвах.

Су Мин отново взе клечките.

— Животът е твърде кратък за приказки — каза тя и сложи зърно грах в устата си.