Стивън Ледър
Двоен изстрел (18)

Полковникът си наля едно голямо уиски и вдигна бутилката към Алан.

— Сигурен ли си, че не искаш едно?

— Не, благодаря, шефе — отговори Алан.

Полковникът сложи полупразната бутилка на страничната масичка и отиде до бюрото си.

— Как е Крамър с пиенето?

— Контролира се. Прав бяхте, че започнем ли обучението, ще намали малко.

Полковникът сръбна от уискито.

— Трябва му цел на Майк Крамър. Без цел се разпада. Не го подценявай, Алан.

— Няма, шефе.

— А как е в другото?

— Стреля по-добре. Утре ще започнем с разместени мишени и ще видя как се справя под напрежение.

— Смяташ ли, че ще е готов навреме?

— Не знам. Не е във форма, изглежда, е живял зле с месеци, но друг нямаме, нали така?

— Така е.

Полковникът вдигна чашката за тост.

— И ако някой може да направи така, че от всяко дърво свирка да става, това си ти.

Отново отпи, а Алан се засмя.

Един мобилен телефон на перваза изчурулика.

— Ще се видим утре — каза полковникът. Изчака Алан да излезе, преди да вдигне телефона. Обаждаше се човекът, от когото изобщо не очакваше обаждане: Андрю Вандермайер.

— Полковник, нуждая се от една услуга — каза той.

— Къде сте, господин Вандермайер? — запита полковникът.

— Всичко е наред, на яхтата съм.

— Не мисля, че е добре да се обаждате — каза полковникът. — Струва ми се, ясно обясних, че не трябва да осъществяваме никакви контакти, преди въпросът да се разреши.

— Това е важно.

— А поръчката за живота ви не е ли?

Вандермайер пренебрегна риторичния въпрос.

— Ще бъдете в Лондон два дни, така ли?

— Да. Четиридесет и осем часа. След това отиваме в Ню Йорк.

— Имам сделка, която изисква присъствието ми в Лондон.

Полковникът се приведе, леко напрегнат.

— И дума да не става — каза той. — Абсолютно, напълно, сто процента не.

— Полковник, съгласих се да си сътрудничим при условие, че бизнесът ми няма да пострада. Тази среща е жизненоважна. Човекът, който иска да ме види, поема голям личен риск и ако не се срещна с него в Лондон, няма да имам друга възможност. А за онова, което той продава, има много други купувачи.

Полковникът се намръщи.

— Срещали ли сте се досега с този човек?

— Не. Но знам за него.

— Разбирате ли, че той може да е убиецът?

Вандермайер не отговори.

— Това може да е ударът.

— Разбирам — каза Вандермайер.

— Разбирате ли защо не трябва в никакъв случай да се връщате в Лондон?

Настъпи друга дълга пауза.

— Добре. Но искам Су Мин да се срещне с него. Сама.

— И това не бих препоръчал — каза полковникът. — Ще означава, че не сте на линия и ако той е нашият убиец, ще реши, че нещо не е наред. Можете ли да отложите срещата?

— Вече ви казах, невъзможно е.

— Какво толкова важно предлага този човек?

— Нещо, което опитвам да придобия от дълго време — отговори Вандермайер. — Добре де, вашият човек ще трябва да се срещне с него. Няма друг начин. Как се казва той?

— Крамър. Майк Крамър. Каква е целта на тази среща, господин Вандермайер?

— Трябва да получа мостра и документи.

— Значи няма да е необходимо Крамър да познава в дълбочина вашата работа?

— Не. Пък и онзи е руснак и говори малко или пък не говори английски и затова Су Мин ще трябва да превежда всичко.

Полковникът обмисли предложението на Вандермайер. Ако това е ход на убиеца, в най-лошия случай полковникът щеше да сложи Крамър на пътя на куршумите.

— Добре — каза той. — Кога и къде?

— Ще трябва да се срещнат в офиса ми в Кенсингтън. Според графика, който ми дадохте, вашият човек Крамър ще бъде там в четвъртък следобед и затова ще уредя срещата за четири и половина. Преди това трябва да му кажа някои неща.

— Това ще трябва да сторите, преди да тръгнем за Лондон — каза полковникът. — В никакъв случай не трябва да ми се обаждате, нито на него, по време на операцията. Нямаме представа какви скенери или подслушвателна апаратура има той.

— Няма проблем. Аз просто ще си седя на палубата и ще се пека на слънцето.

— Още нещо, господин Вандермайер. Мострата какво е?

— Промишлена съставка. Нищо опасно. Но ценно.

 

 

Дермот Линч излезе от кръчмата „Уоруик касъл“ в Малката Венеция и тръгна към апартамента по „Бломфийлд Роуд“. От лявата му страна, отвъд боядисани в черно парапети, минаваше канал, бреговете на който бяха осеяни с красиви тесни лодки, много от тях украсени с цветя по-скоро като домове, отколкото като плавателни съдове. Както вървеше по тротоара, зад него приближи ръждясал син „Форд транзит“ и забави ход. Стъклото откъм пътника се спусна надолу. Линч погледна към колата. Човекът на предната седалка беше към двадесетгодишен, с дълго, слабо лице и рошава мазна коса.

— Това ли е пътят за улица „Елгин“? — запита той.

Линч позна акцента. Западен Белфаст. Нищо чудно да е роден съвсем близо до собствения му дом. Съвпадението беше прекалено голямо.

Линч продължи.

— Направо, а после втората улица надясно. Ще го намерите.

Човекът кимна.

— Вие ли сте Дермот?

Линч поклати глава.

— Не съм аз, приятел — каза. Ускори крачка. С обръсната брада, с късо подстригана коса и с очилата с телени рамки не беше лесно да го разпознаят. Освен ако не търсеха точно него.

— Дермот Линч — каза мъжът.

— Не го познавам — отговори Линч. Единственият начин да знаят, че той е онзи, когото търсят, е, ако са дебнали апартамента. Но само един човек знаеше къде е той — Томас Маккормак. Обаче ако ги е изпратил Томас, защо просто не са почукали на вратата? Нямаше нужда от поръчкови убийства на улицата късно вечер. Линч знаеше, че е загазил. Микробусът беше без прозорци отстрани и той не виждаше колко души има отзад.

— Сигурен ли сте? Имаме нещо за вас. От Маккормак.

Линч спря. Фордът — също.

Линч стоеше с празни ръце и леко разкрачени крака. Не беше въоръжен — дори нож нямаше.

— Така ли? И какво е то?

— Това.

Ръката на мъжа се показа над сваленото стъкло, стиснала един плик.

Линч се усмихна. Изглеждаше като плик, пълен с пари, но знаеше без капка съмнение, че това е трик. Парите можеха също толкова лесно да му бъдат предадени в кръчмата или в апартамента, или пък човекът можеше да позвъни по телефона и да уговори предаването. Нямаше причина да го правят на открито. Линч тръгна към колата с протегната ръка и с широка усмивка на лицето си.

— Защо не казахте още в самото начало?

Мъжът се ухили. Държеше плика с лявата си ръка, а дясната беше скрита. Като се доближи, Линч забеляза, че челюстта му е здраво стисната — сигурен признак на напрежение, а погледът му — втренчен. Реши, че не смятат да го убиват точно тук. Имаха други планове за него.

— Как се казваш, синко? — запита Линч. Въпросът изненада мъжа. Той се намръщи, но преди да успее да отговори, Линч протегна ръка, хвана го за косата и прасна лицето му в рамката на вратата. Хрущялът на носа му се пръсна с приятен звук на цепещи се кости.

Линч тресна главата му още веднъж, но този път лицето му издаде по-мек, хрускав звук. Навсякъде плисна кръв. Шофьорът се разкрещя и Линч дочу тропане на крака в задната част на колата.

Стисна косата на мъжа с две ръце и рязко го изтегли през вратата. Онзи се дърпаше и Линч го ритна силно в ребрата. Мъжът продължаваше да стиска плика, а в другата си ръка държеше пистолет. Линч хвана оръжието и го измъкна от ръката му. Насочи го в тила му и натисна спусъка. Гърмежът отекна в редицата къщи край пътя. Линч знаеше, че полицията ще пристигне след минути, а може би и по-бързо.

Извъртя се с лице към колата. Шофьорът държеше пистолет в ръцете си и натисна спусъка, като скърцаше със зъби. За удивление на Линч нищо не се случи.

— Мамка му! — изкрещя шофьорът и Линч със задоволство разбра, че онзи не е вдигнал предпазителя. Стреля със своя пистолет и шофьорът се отпусна назад с широка червена дупка на мястото на носа си.

Задните врати на автомобила се отвориха с трясък. Линч се наведе през прозореца на пътническата седалка. Един мъж се виждаше като силует на уличната лампа, готов да скочи. Линч го застреля в гърба, а после се хвърли на земята и се претърколи настрани, когато четвъртият мъж се появи отстрани на колата, приведен и с автомат „Калашников“ в ръце. Автоматът затрещя и куршумите се посипаха по борда на автомобила, като пробиваха с тъп звук метала, сякаш е картон. Преди онзи да успее да свали цевта, Линч го простреля в гърлото. Мъжът се извъртя и изпусна автомата, стиснал с ръце гърлото си. Устата му се отваряше и затваряше, но от нея не излизаха думи. Между зъбите му се цедеше кръв. Линч стана на крака. Очите на мъжа се оцъклиха и той се свлече на колене, като хъркаше. Линч мина край него и провери задната част на колата. Човекът там беше мъртъв, легнал по лице върху металния под. Линч прерови джобовете му и извади портфейла му.

В далечината чу сирена. Изтича откъм страната на шофьора. Той беше целият в кръв и предното стъкло беше опръскано с мозък и кости, а се долавяше и остра миризма на урина. Линч отскубна пистолета от ръката на мъртвия мъж и потупа окървавеното му яке, докато намери портфейла във вътрешния джоб. Сирената се чуваше все по-ясно и Линч долови викове от къщите до пътя. Изтича по тротоара, прескочи парапета, спусна се по пътеката за теглене на лодките и се изгуби в тъмнината.

 

 

Гърдите на Крамър се повдигнаха и той повърна, а жълтата течност плисна върху дървената седалка на тоалетната и започна да се цеди в чинията. Той изохка. Главата му щеше да се пръсне и стомахът му сякаш гореше. Разтърка слепоочията си и се изплю, за да махне горчилката от устата си. Гаденето намаля, той стана и отпи от крана за студената вода, изжабурка устата си, а после изплю течността.

На вратата на спалнята се почука тихо.

— Да, изчакайте минутка — извика. Изми зъбите си с голямо количество паста, за да се отърве от остатъчната горчилка. Наплиска лицето си със студена вода, а после избърса седалката на тоалетната с къс хартия и пусна водата.

Когато отвори вратата, намери пред нея Су Мин.

— Нещо не е наред ли? — запита тя.

„О, да — помисли Крамър, — нещо съвсем не е наред. В червата ми расте рак, навън някъде чака убиец с куршум с моето име и ако някой от тях не ме убие скоро, с тази болка сигурно ще налапам сам пистолета и ще се гръмна.“

— Добре съм — отговори.

— Господин Вандермайер иска да говори с нас — каза тя.

— Тук ли е?

— Не. Трябва да му позвъним по телефона.

— Полковникът знае ли за това?

— Господин Вандермайер вече разговаря с него.

Крамър се облегна на касата на вратата. Чувстваше се слаб, но не искаше Су Мин да знае колко е зле.

— Какво има? — запита.

— Мисля, че господин Вандермайер иска да ви каже сам това, но става въпрос за една среща, която иска да проведете вдругиден.

— В Лондон ли?

Су Мин кимна.

— Сигурен ли сте, че всичко е наред?

Крамър се изправи.

— Къде е телефонът?

— В стаята на полковника.

Тя се обърна и тръгна по коридора. Крамър изостана, загледан в нея, и я последва надолу по стълбището.

Единствената светлина в кабинета идеше от лампата със зеления абажур върху бюрото, която осветяваше само плота и почти нищо друго. Полковникът седеше зад бюрото, поставил пред себе си един мобилен телефон.

— Мислех, че той трябваше да стои скрит, докато всичко това свърши — каза Крамър.

— Изникна нещо.

— Нещо толкова важно, че според него си струва да рискува живота си?

Полковникът кимна в знак на съгласие.

— Казах му, но настоява. А и за този вид работа от него се иска добра воля.

— Добра воля? Та нали някой е платил за живота му.

— Казва, че ако ти и Су Мин не се срещнете с човека, той ще дойде сам. А ако се появи на сцената, цялото шоу пропада.

Крамър седна в един фотьойл.

— Кой е човекът, с когото трябва да се срещна?

— Вандермайер каза само, че е руснак и има нещо за продан.

— И аз трябва да преговарям с него? Но аз не знам нищо за бизнеса на Вандермайер.

— Поради което иска да говори с теб.

Полковникът подаде телефона на Су Мин.

Тя набра номера и го сложи до ухото си. Вандермайер отговори след няколко секунди.

— Аз съм — каза Су Мин. Заслуша се. — Да — каза и погледна към полковника. — Да — повтори и свали телефона. — Господин Вандермайер пита дали можем да водим този разговор насаме.

Полковникът стана. Взе бастуна си и го чукна в дървения под. Изглеждаше сякаш е готов да спори, но се насочи изправен към вратата и излезе.

— Добре — каза Су Мин в телефона. Отново мълча сякаш няколко минути и кимаше, притиснала телефона до ухото си. — Добре, ще ти го дам — каза накрая. Отиде до Крамър и му даде телефона.

— Да? — обади се Крамър лаконично.

— Майк? Мога ли да те наричам Майк?

— Разбира се — отговори Крамър. Връзката работеше с известно закъснение и чуваше слабо ехо на собствения си глас, докато говореше. Това го разсейваше и той напрегна мислите си.

— Добре, Майк, твоят шеф каза ли ти какво става?

Гласът беше прекалено приятелски, от онези ведри и сърдечни гласове, каквито използваха продавачите на стъклопакети и евангелистите от телевизионния екран. Крамър прецени, че акцентът е на американец от южните щати. Гласните бяха протяжни, а в гласа се долавяше известна леност, сякаш бързото говорене изисква прекалено много усилия. Глас, от който Крамър реши, че доста бързо би се отегчил.

— Знам само, че искаш да се срещна с някакъв руснак.

— Да, чудесно. Той се казва Тарланов. Почти не знае английски, но пък Су Мин говори свободно руски.

Крамър вдигна вежди изненадан. Би очаквал тя да може да говори източни езици, но свободното владеене на руски беше неочаквано дарование.

— Тарланов ще ти предложи нещо, мостра от химическо вещество, което искам да купя. Не тежи повече от килограм и ще бъде запечатано в метален термос. Искам да го пазиш, докато стигна до Лондон.

— Какво има в термоса?

Настъпи пауза и Крамър чуваше само почуквания и слаби подсвирквания.

— Колко ти плащат за тази работа, Майк? — запита накрая Вандермайер.

— Какво? — каза Крамър, изненадан от прекия въпрос.

— За това ти плащат, нали?

Крамър осъзна, че с полковника изобщо не бяха говорили за пари. Когато му предложиха задачата, парите бяха последното, за което мислеше. Дори когато служеше в полка, не се беше интересувал колко му плащат, а в случая изобщо не бе мислил по този въпрос.

— Не го правя за пари — отговори.

— Правиш го само защото си с добро сърце, така ли?

— Помолиха ме за помощ.

— Рискуваш живота си, ето какво правиш. Справедливо е да ти платят добре.

— Накъде биете, господин Вандермайер.

— Андрю. Наричай ме Андрю. След като заемаш мястото ми, смятам, че е справедливо да сме на малки имена.

— Накъде биеш, Андрю?

— Натам, че ти предлагам значителен хонорар за помощта. Да кажем, четвърт милион долара?

Крамър затаи дъх.

— Срещу какво?

— Искам да работиш за мен. Искам да се срещнеш с Тарланов и да вземеш каквото ти дава. Но искам и да бъдеш дискретен.

— Искаш да купиш мълчанието ми, така ли?

Су Мин го изгледа разтревожена.

Вандермайер се засмя тихо.

— Ти хващаш бика направо за рогата, нали, Майк? Добре, така е. Не искам да казваш на никого за моя бизнес. Намираш се в силно привилегировано положение, ще видиш и чуеш неща от много поверителен характер, неща, които мнозина от конкурентите ми биха дали мило и драго да научат.

— Вижте, господин Вандермайер, тук съм за едно-единствено нещо, а то е да хванем човека, на когото са платили да ви убие. Свършим ли тази работа, всичко приключва. Сумата от четвърт милион долара няма да промени начина ми на работа. И ще трябва да разбера какво има в контейнера, който искате да взема от Тарланов.

— Предпочитам това да остане поверителна информация — каза Вандермайер. — И моля те, Майк, наричай ме Андрю.

— Не разбирам как очакваш да се срещна с този човек, без да знам какво трябва да взема от него.

— Су Мин ще проведе разговора. Тарланов иска само да види лично човек на име Вандермайер. В този бизнес има много мошеници, Майк, и той настоява за среща лице в лице. Но няма да се наложи да казва кой знае колко на този етап, просто ще ми даде мостра за проверка и документи към нея. Ако мострата е каквото той казва, ще купувам.

— Значи не искате да го питам за нищо?

— Су Мин ще задава въпросите.

— Това няма ли да изглежда малко странно, все едно опашката да маха кучето?

— Не и ако английският на Тарланов е толкова слаб, колкото си мисля.

— А ако не е? Ако разбира повече, отколкото мислите?

— Су Мин може да се справи, Майк, не се тревожи. Само си играй ролята. Бъди учтив, предложи му напитка, ръкувай се с него, а после го разкарай от офиса ми.

— Опасно ли е?

— Кое?

— Материалът, който ще ми даде. Трябва ли да вземам някакви специални предпазни мерки?

Вандермайер отново се засмя.

— Пробвай, Майк. Просто вземи мострата и я занеси в апартамента. В кабинета има сейф. Су Мин знае комбинацията. Сложи материала в сейфа заедно с документите, които той ще ти даде. Направи го за мен, не задавай въпроси, уважи правото ми на тайна и ще получиш четвърт милион долара, когато това свърши. Сега, моля те, дай ми пак Су Мин.

Крамър отмести телефона от ухото си и няколко секунди гледа в него, като клатеше глава смаян, почти неспособен да повярва, че човек, когото никога досега не беше виждал, му предлагаше малко богатство без никаква очевидна причина. Можеше да си представи колко богат е Вандермайер, след като предложи такава сума, без да се замисля.

— Крамър? — обади се Су Мин, протегнала ръка към телефона.

Той й даде апарата. Жената отиде в другия край на стаята, сякаш се опасяваше, че може да ги чуе. Застана до закрития със завеса прозорец, като кимаше, докато говореше. Крамър чу само последните й думи, преди тя да прекъсне връзката.

— Да — прошепна тя почти недоловимо. — И аз те обичам.

Тези думи се въртяха в мислите на Крамър дълго след като се беше върнал в спалнята си. Тя ги беше изрекла без чувство, с равен глас, лишен от емоция, сякаш Вандермайер я заставяше да ги кажа.