Стивън Ледър
Двоен изстрел (29)

Момчето гледаше телевизора с невиждащи очи. Даваха някакъв детективски филм за Сан Франциско, но всъщност то не гледаше. Непрекъснато вдигаше очи към тавана и очакваше всеки момент да чуе тупането на бастуна по пода на спалнята. Стана и закрачи из стаята с объркани мисли. На телевизора двамата полицаи арестуваха един чернокож, блъснаха го към колата и му сложиха белезници.

Момчето отиде в антрето и се заслуша, но чуваше само собственото си дишане. Върна се в хола и погледна месинговия часовник върху полицата на камината. Четири и половина. Оставаха два часа, докато баща му се върне. Момчето преглътна. Погледна отново към тавана, а после към часовника. Застана напълно неподвижно цели пет минути, а после отиде на пръсти по стълбите и почука плахо на вратата на спалнята на майка си. Никой не отговори. Залепи ухо на вратата и се заслуша, свъсило вежди. Чуваше как майка му охка. Бавно, сякаш се боеше, че дръжката на вратата ще го ухапе, то я хвана и я завъртя.

Майка му лежеше диагонално върху леглото с една ръка върху възглавницата, а другата — върху корема. Устата й беше широко отворена и запенена, между зъбите й се стичаше бяла течност и капеше по чаршафа. Момчето гледаше ужасено, когато тя се закашля и извърна глава настрани. Гърдите й се вдигаха и спадаха и тя изви гръб, сякаш ударена от ток. Ръцете й се свиваха и отпускаха, сякаш живееха отделно от тялото. Шишенцето с лекарство лежеше до нея. Празно.

Момчето застана до леглото, като гледаше майка си отгоре. Тя измърмори нещо и то се наведе, за да я чуе, но звуците от устата й нямаха смисъл. Съборила беше една от възглавниците на пода и момчето я вдигна. Тя беше изцапана с повръщано и слюнка и по нея имаше петънца кръв. Момчето притисна възглавницата до гърдите си, затвори очи и обеща на Бога, че ще направи всичко само ако Той пощади майка му. Отвори очи. Бялото вече излизаше и от носа й. Момчето осъзна, че това е млякото. Млякото, което то й беше дало. Качи се на леглото и клекна над нея, а по бузите му се стекоха сълзи. Целуна я по челото леко, а после постави възглавницата на лицето й и натисна с всичка сила.

 

 

Мартин привършваше един сандвич с бекон, когато Алан влезе в кухнята.

— Готов ли си да тръгваме? — запита той, докато обличаше ризата върху бронежилетката си.

Мартин кимна и прокара сандвича с няколко глътки кафе.

— Ще взема мерцедеса — каза той и избърса уста с опакото на дланта си. — Той как е?

Алан сви едрите си рамене.

— Мълчи, но не му е лесно.

— Вярно е, доста кураж трябва, за да си мишена.

Той взе ключовете от колата.

— Ще чакам отвън.

Мартин взе асансьора до приземния етаж и мина през фоайето. Не искаше да взема асансьора до паркинга и затова се спусна по стълбите. Дежурният портиер в долното фоайе му кимна.

— Изглежда, ще вали — каза той.

Мартин разпозна в него Мат Ричардс, друг боец от специалните части, с когото бяха учили.

— Да, прогнозата е за шибан порой.

После отвори вратата към стълбите на паркинга. Стъпките му отекнаха в голите бетонни стени, когато слезе надолу.

Мерцедесът беше паркиран в далечния край на паркинга, в средното от трите места, определени за апартамента на Вандермайер. Преди да отвори вратата, Мартин огледа колата отдолу с малко огледало и надникна през стъклата, за да провери дали вътре нещо не е както трябва. Когато се убеди, че колата не е била докосвана, отвори вратата с дистанционното управление и седна в нея. Шофьорската му шапка се намираше на седалката на пътника и той си я сложи, а после се огледа в същото огледало, с което провери колата отдолу. Изплези се на образа си, после пусна огледалото в джоба си.

— Давай, Силвър — промърмори и запали двигателя. Единственият звук през звукоизолацията на скъпата германска кола беше слабо мъркане, не се чувстваха почти никакви вибрации. Хубава кола, но ако Мартин имаше пари, не би избрал такава. Мерцедесът беше кола за мекушави хора, направена да ги изолира от външния свят. И беше проектирана не за да я кара човек, а да го вози в нея. Той предпочиташе нещо по-агресивно, нещо мощно, което реве, а не мърка. Порше може би или ягуар.

Включи на скорост и бавно потегли на заден ход. Не видя сивата кола до последния момент и я удари странично, като бронята на мерцедеса блъсна задната врата на колата.

— Ти пък откъде се взе, по дяволите? — изруга той, като се загледа злобно в колата през огледалото за задно виждане. Съмняваше се, че е повредил мерцедеса — той беше много по-тежък от другата кола. Извърна се в седалката си. Шофьорът на другия автомобил излезе. Мартин се усмихна, като видя, че е жена, при това хубава.

— Жени шофьори — въздъхна Мартин, изключи от скорост и дръпна ръчната спирачка. Огледа жената отстрани, докато тя преминава към обратната страна на колата си. Беше брюнетка, привлекателна, с фигура на човек, който се занимава с аеробика. Двадесет и пет, тридесетгодишна и почти сигурно далеч над неговата класа. Тя сложи ръце на хълбок и огледа злобно повредата, а после ритна ядно предното колело. Мартин се усмихна на тази показност на яд, която не съответстваше никак на скъпите дрехи и грима като за модно списание. Отвори вратата и излезе.

— Не е много зле, нали?

Момичето се обърна към него с приятна усмивка.

— Идеално е.

Едва когато Мартин усети един пистолет да опира в кръста му, си спомни, че това е същата кола, която беше ги следвала по пътя към Челси Харбър предишната вечер.

 

 

Крамър гледаше през прозореца, когато Су Мин влезе в хола. Тя носеше кремав копринен костюм, със свободен панталон и сако с малка якичка, а в ръце държеше малка черна кожена чантичка.

— Добро утро — каза тя.

— Здравей — отвърна Крамър. — Ти написа ли си домашното?

Жената свъси вежди, учудена.

— Документите — обясни той. — Прочете ли ги докрай?

— А, да. Готови ли сме?

Говореше отсечено и делово и Крамър отново се замисли дали не си е представил откраднатата целувка.

Алан излезе от кухнята.

— Колата трябва да е долу — каза. — Да тръгваме.

Заедно отидоха до асансьора. Су Мин остана две крачки назад, сякаш искаше да се дистанцира от Крамър. Алан натисна бутона на асансьора и му се усмихна.

— Добре ли спа?

Крамър направи жест „горе-долу“ с ръка. Почти не беше спал.

 

 

Мери Хенеси избърса ръце в полата си. Те бяха мокри от пот, а не можеше да си позволи да се хлъзгат по волана. Усмихна се вътрешно, като осъзна колко странно е, че ръцете й са мокри от пот, а устата — суха. Преглътна, но мускулите в гърлото й сякаш не действаха. Ръцете й се разтрепериха и тя стисна волана силно, за да ги спре. Щеше да го направи. Наистина. След минутка-две щеше да помогне да убият виновника за смъртта на родителите й. Очакването имаше почти сексуален привкус. Толкова време беше чакала отмъщението и сега Дермот Линч щеше да й помогне да го получи.

Натисна газта, за да е сигурна, че двигателят на ровъра няма да угасне. Ревът на двигателя отекна от бетонните стени на подземния паркинг и тя потрепна, като осъзна риска от това, че привлича вниманието към себе си. „Скоро — помисли си тя. — Скоро всичко ще приключи.“ Трябваше само да не губи самообладание и да прави точно каквото й беше казал Дермот. Загледа се към входа на блока с разтуптяно сърце. През двойните врати премина една фигура. Това беше телохранителят — онзи с квадратната челюст и широките рамене. Мери включи на задна скорост. Време беше.

 

 

Полковникът погледна часовника си. Беше девет и според разписанието трябваше да тръгват от апартамента. На перваза на прозореца имаше приемо-предавател. Включен беше, но от говорителя му се разнасяше само пращене. Полковникът беше настоял за радиомълчание до мига, в който убиецът направи своя ход. Един от неговите бойци се приближи отзад.

— Кафе, шефе?

— Благодаря, Блеки — отговори полковникът, като взе чашата черно кафе. — Всичко готово ли е за Ню Йорк?

— Всичко е опаковано.

Полковникът тупна бастуна си на голия под.

— Кажи на момчетата да се държат добре с янките, като стигнем там. Никакви майтапи, знаеш колко са чувствителни.

Боецът се усмихна.

— Разбира се, шефе.

Полковникът се обърна към прозореца и отпи от димящото си кафе.

 

 

Сутринта беше студена, но Крамър се потеше в кашмиреното си палто. Су Мин все още го следваше по петите. Той се спря и изчака тя да го настигне.

— Добре ли си? — запита я.

Тя подскочи, стресната.

— Какво?

— Питах дали си добре.

Тя потрепери.

— Добре съм.

— Изглеждаше на километри от тук.

— Добре съм — повтори тя.

Този път в гласа й се долови остра нотка, сякаш не хареса неговата намеса в мислите й.

— Къде е колата?

Крамър се огледа. Права беше. Мерцедесът го нямаше. Алан застана на тротоара и се заоглежда, като потропваше нетърпеливо с крака.

— Не мърдайте от мястото си, господин Вандермайер — каза той.

Крамър се върна назад във фоайето заедно със Су Мин. Портиерът вдигна поглед, но после видимо се отпусна, като видя кой влиза.

— Добре — викна Алан. — Идва.

 

 

Линч изкара мерцедеса от паркинга. Пред себе си видя Мери в ровъра, леко смачкан от страната на пътника. От ауспуха му се вдигаше бял дим. Тя изглеждаше нервна, гледаше право напред, стиснала здраво ръце върху волана. Той искаше да кимне или да й помаха, за да й каже, че всичко е наред, но я беше предупредил да не поглежда към него, защото всяко подобно нещо би предупредило телохранителя.

— Всичко ще бъде наред, Мери, скъпа — прошепна тихо Линч.

Свалил беше козирката на шофьорската шапка ниско до носа си и носеше неговото сако. На седалката лежеше пистолетът, който шофьорът беше скрил в кобура на рамото си, но Линч възнамеряваше да използва своя чешки деветмилиметров пистолет. Десетте куршума в пълнителя щяха да стигнат, при условие че Мери не се изплаши. Линч зави надясно и подкара към входа на блока. На паважа телохранителят махаше на Крамър и момичето, за да излязат от фоайето.

 

 

Алан се извърна, за да провери за възможни заплахи. Повечето от местата в паркинга бяха заети от скъпи автомобили, включително няколко ролс-ройса и едно „Ферари“. Една млада жена седеше зад волана на един ровър и се канеше да потегли. Изглежда, беше сама в колата. Крамър и Су Мин се присъединиха към Алан на тротоара.

Мерцедесът беше на петнадесетина метра и Алан застана на ръба на тротоара, готов да отвори вратата на Крамър и момичето. Ровърът ускори. Алан се намръщи. Не отиваше към изхода, а право към входа на блока. Нещо не беше както трябва.

Той пристъпи между колата и Крамър, вдигнал лявата си ръка настрани, готов да го избута назад. Не откъсваше очи от ровъра. Очакваше да види как на задната седалка се изправя мъж с пистолет, но младата жена определено беше сама в колата.

— Назад — каза Алан на Крамър.

Мерцедесът продължаваше да се движи към тях и Алан го подкани с ръка. Ако Мартин настъпи газта, ще застане пред ровъра и заплахата ще бъде неутрализирана. Мерцедесът продължи да лази към тях.

— Връщайте се във фоайето — каза Алан, но в този момент гумите на ровъра изпищяха и той подскочи напред. Су Мин изпищя, Алан посегна за пистолета си с дясната си ръка и бутна Крамър с лявата. Пръстите му докоснаха дръжката на пистолета, но преди да успее да го изтегли, колата стигна до него. Той се преметна надясно, но калникът го удари и чу как кракът му се счупи над коляното. Болката последва след миг, сякаш целият му крак гореше, и той прехапа устни, за да потисне вика.

Ровърът сви наляво и се отдалечи бързо. Алан се претърколи в агония по тротоара, а пистолетът изпадна от пръстите му. Мерцедесът ускори към тях, а двигателят ревеше между стените на паркинга.

 

 

Полковникът духна върху кафето. Парата кондензира върху прозореца и той я изтри с ръка. Долу в моторната яхта боецът миеше палубата с кофа и гъба.

Един сивокос мъж в сако и бял панталон помагаше на две русокоси момичета да се качат на една петнадесетина метра дълга моторна яхта. Нивото на Темза беше в най-ниската си точка за деня и каналът между пристана и нея беше празен, и затова очевидно мъжът не възнамеряваше да отплава, поне няколко часа. По-високото момиче се препъна, като стъпи от кея в яхтата и мъжът й подаде ръка, за да й помогне. Полковникът предполагаше, че им е баща, но не можеше да обърка хищническия поглед в очите му. Изгубиха се вътре в яхтата. Полковникът си помисли, че е напълно възможно мъжът да иска да им покаже машинното отделение. „И налъмите ще цъфнат“ — помисли си той.

Погледна към жилищния блок. Апартаментът на Вандермайер се намираше почти на върха на сградата. Слънцето се отразяваше в прозорците и полковникът не можеше да види нищо вътре. Закри очи с дясната си ръка, но пак не виждаше нищо.

Зад него иззвъня факсът, три пъти, а после забръмча тихо, когато заизлизаха листовете. Долу в пристана моторната яхта започна да се поклаща леко. Полковникът поклати глава удивен, но осъзна, че всъщност е логично. Възрастен човек, наел стая в хотел с две млади момичета, би предизвикал учудване и затова една луксозна яхта, паркирана близо до града, представляваше отлично място за непозволени срещи, стига да имаш парите. Полковникът се зачуди колко ли струва яхтата. Сто хиляди лири? Може би повече.

Първият лист изпадна от факс машината. Беше записка от Дан Грийнбърг, в която той казваше, че подрежда записките за убиеца, за който си бяха говорили. Казваше се Антон Медели и през последните девет години лежеше в затвора „Марион“ в единична килия. Полковникът застана до машината, когато се показа вторият лист.

Листът беше излязъл наполовина, когато приемо-предавателят изпращя. Обаждаше се Ричард, младият боец, който седеше във фоайето до паркинга.

— Алан е ударен. Ударен е на паркинга.

Полковникът изпусна чашата, като се обърна и хвана приемо-предавателя. Натисна бутона за излъчване.

— Тръгвайте! — извика. — Всички да тръгват веднага!