Стивън Ледър
Двоен изстрел (20)

Момчето чу писъците на майка си още щом отвори входната врата. Докато стоеше на прага и слушаше животинските писъци от болка, преодоля импулса да затвори вратата и да избяга. Затвори очи и облегна чело на касата на вратата. Писъците спряха и момчето въздъхна дълбоко. Затвори вратата възможно най-тихо, но бравата щракна и майка му го извика. Момчето пусна пълния с книги сак на пода и се качи по стълбите с натежало сърце.

Майка му беше се свила на топка на леглото, прегърнала с ръце краката си, а от очите й течаха сълзи. Момчето застана до вратата на спалнята и се загледа в нея.

— Не мога да издържам повече — каза тя.

— Ще се оправиш, мамо.

— Не, няма.

— Ще се оправиш, знам, че ще се оправиш.

— Боли — отвърна тя и се сви още повече.

Момчето осъзна колко слаба е майка му. Ръцете й бяха като клечки, а кожата изглеждаше опъната плътно по лицето. Но тя беше неговата майка.

— Да повикам ли лекар? — запита с разтреперан глас.

— Лекарят не може да помогне — отвърна майка му. — Не може да махне болката.

Тя дишаше на пресекулки, сякаш се затрудняваше.

— Искаш ли да ти донеса мляко?

Майка му поклати глава.

— Ами нещо за ядене?

— Ти трябва да ми помогнеш — помоли го тя.

— Ще ти помогна — отговори детето. — Всичко ще направя, за да се оправиш.

Тя отново поклати глава.

— Не можеш да помогнеш да се оправя — каза и го изгледа с насълзени очи, — но можеш да спреш болката. Трябва да ми донесеш лекарството.

 

 

Дермот Линч се събуди веднага щом чу шума от пуснатия душ. Отначало не можеше да осъзнае къде се намира — тапетът с жълтите цветя и надиплените пердета придаваха усещане за жена, а на тоалетната масичка имаше пухкаво бяло мече, което го гледаше със сини стъклени очи. През тънките пердета влезе слънчева светлина, а в следващия миг чу някой да влиза под душа. Мери Хенеси. Линч погледна часовника си. Беше малко преди девет, но той не успя да се наспи. Мери го държа буден до късно в разговори за старото време и го молеше да разказва за майка й и баща й.

Линч се беше постарал да цензурира онова, което й каза. Макар родителите й да бяха загинали за ИРА, Мери никога не бе проявявала интерес към организацията и Линч не беше сигурен дали тя знае докъде се простираше тяхното участие. Лиам Хенеси беше съветник на Шин Фейн, политическото крило на ИРА, по време на няколко бомбени кампании в Англия през осемдесетте години. Той стоеше и зад бомбения атентат в хотела в Брайтън, при който за малко не загина министър-председателката Маргарет Тачър. След смъртта на Лиам Хенеси жена му Мери беше възприела още по-активна роля, като премина в нелегалност и взе участие в няколко големи бомбени атентата, или спектакли, както Военният съвет на ИРА предпочиташе да ги нарича. Много хора бяха загинали.

Той се изправи в леглото и разтри лицето си с длани. Все още се чувстваше особено без брадата, сякаш кожата му принадлежеше на друг, но беше доволен от късата коса, защото не се налагаше повече да я отмята от очите си. Наведе се и напипа пистолета, за да е сигурен, че е още на мястото си. Стана от леглото и понечи да отмести пердето, но се замисли. Апартаментът гледаше към къщите от другата страна на пътя и щеше да е по-умно съседите да не виждат, че Мери има гости. В спалнята беше топло и Линч изведнъж си спомни за тялото в багажника на форда, паркиран по-долу. Скоро щеше да се вмирише, а е достатъчен само един любопитен минувач, и районът ще се напълни с полиция.

Спалнята се отвори и той се извърна към Мери, увита в тъмночервена хавлия и с коса, от която капеше вода. Тя изобщо не се смути от голотата му — всъщност Линч се изчерви.

— Банята е свободна — каза тя бодро.

Линч стоеше с ръце върху слабините като футболист в защитна стена.

— Добре, благодаря — отговори.

Усмивката на Мери се разшири и тя вдигна вежда. За момент изглеждаше, сякаш иска да каже още нещо, но после се обърна и го остави сам.

Линч отиде в банята и заключи вратата, преди да пусне душа. Над мивката имаше шкаф с огледало и той внимателно огледа изображението си. Прекара ръка през косата си и се замисли как ли още би могъл да промени външния си вид. Мери не го позна, но онзи от микробуса определено беше го разпознал въпреки обръснатата брада и телените очила. Отвори шкафчето и погледна вътре: аспирин, разтвор за почистване на контактни лещи, шишенца с различно оцветени контактни лещи, тампони за уши, пинцети, бутилка екстракт от самодивско биле и няколко опаковки противозачатъчни хапчета.

— О, Мери, добра католичка като теб… — измърмори Линч. Тя беше хубава жена и той постоянно се питаше с кого ли спи и как ли е между чаршафите.

Цветните лещи бяха добра идея, но той имаше отлично зрение и колкото и слаби да бяха диоптрите на Мери, лещите щяха да го дразнят. Всъщност надяваше се да намери боя за коса.

Затвори вратата на шкафчето и отново се загледа в отражението си. Изглеждаше по-млад без брада и мустаци, а и очилата му придаваха вид на свещеник, който приветства вярващите на парти в двора на черквата. Внезапно на вратата се почука.

— Чай или кафе, Дермот? — обади се Мери.

— Кафе. Ти боядисваш ли си косата?

Настъпи кратка пауза, докато Мери опитваше да си обясни защо й задава този въпрос. След това, изглежда, разбра.

— Не — каза тя през вратата. — Но мога да ти взема нещо от аптеката, ако искаш. След закуска.

Линч се усмихна. Умна и красива. Както мъртвата си майка.

 

 

Мартин ядеше лакомо сутрешната закуска, когато Крамър влезе в столовата. Чинията му беше отрупана с кренвирши, бекон и бъркани яйца, а в малка допълнителна чинийка имаше купчинка филийки хляб с масло. Мартин намигна и вдигна чашката с кафе за поздрав.

Крамър поклати глава удивен. Мартин преглътна.

— Големи стомаси, Майк. Характерна черта на семейството.

Взе две филийки, сложи кренвирш и две парчета хрупкав бекон между тях и ги напъха в устата си, сякаш пуска писмо в кутия.

Крамър си наля чаша кафе и седна срещу него. На съседната маса имаше голям телевизор и видеокасетофон и един бял кабел минаваше по буковите дъски на пода до контакт в стената. Крамър кимна към телевизора.

— Какво има?

Мартин сви рамене и отпи глътка кафе, за да прокара храната.

— Не знам. Полковникът го нагласи още като се събуди.

— Къде е Алан.

— На тенискорта с момчетата. Проиграват няколко комбинации.

— Според теб как се развиват нещата?

— Всичко може да се случи, Майк. Иска ми се да кажа, сигурен съм, че ще го хванем, но имаме малко време за реагиране, знаеш.

— Да, знам.

Под ръководството на Алан времето за реагиране на Крамър се скъсяваше все повече, но в повечето случаи пак не можеше да изтегли пистолета. А дори когато успяваше, не можеше да стреля и убива, преди самият той да бъде убит.

— С Алан ще направим всичко, за да ти дадем повече време, но в крайна сметка оставате двама, само дето ти не знаеш по кого да стреляш.

Крамър отпи кафето.

— Няма ли да ядеш? — запита Мартин.

— Остана ли нещо?

Мартин се ухили и си направи нов сандвич с бекон и кренвирш. Крамър чу полковника да влиза в помещението зад гърба му.

— Добро утро — каза полковникът и започна да вдига капаците на съдовете от неръждаема стомана и да души като куче.

— Как са кренвиршите тази сутрин?

— Първокласни — отговори Мартин. — Не знам защо Майк не си похапва.

— Може би по-късно — каза Крамър.

Полковникът загреба бъркани яйца в една чиния и с едни щипки си взе две половинки печен домат.

— Говорих с нашите приятели в Щатите — каза той на Крамър. — Ще проверят за предишни убийства с изстрел в главата. Ще ни се обадят, ако открият нещо.

Крамър кимна в знак на благодарност. В столовата беше студено въпреки газовата печка и полковникът носеше якето си. Отиде при видеокасетофона и сложи в него касета, преди да седне до Крамър. Мартин се помести встрани, за да могат всички да виждат добре екрана. От джоба си полковникът извади дистанционно управление. Преди да натисне бутона, бутна чинията с яйца и домати пред Крамър. Той понечи да протестира, но полковникът го смълча с ръка.

— Яж — заповяда и Крамър с нежелание взе една вилица. Телевизорът примигна и се включи.

— Това са записи от охранителните камери в „Хародс“ — каза полковникът. — Качеството не е съвсем добро, но както ще видите, то не е от значение.

На екрана един арабин в галабия ходеше из магазина, предшестван от трима телохранители. От двете страни на арабина имаше още двама мъже в костюми, но те изглеждаха по-скоро като администратори, а не телохранители. Зад арабина крачеха три жени в черни дрехи, с покрити лица. Крамър не чу изстрелите, но видя първия телохранител да пада на пода и тогава убиецът се появи на екрана с протегната ръка, прицелил се към втория телохранител. Пистолетът със заглушител изстреля два куршума в гърдите на човека. Третият телохранител умря, преди да успее да извади собствения си пистолет. Устата на Крамър пресъхна. Убиецът беше бърз. Бърз и точен, по-бърз дори от хората от специалните части, с които се упражняваше на тенискортовете. Лицето на убиеца беше обърнато настрани от камерата, когато той мина край арабина и застреля една от жените — един куршум в лицето, един в гърдите, — а след това бързо излезе от обсега на обектива.

Крамър сложи хапка бъркани яйца в устата си и бавно ги сдъвка срещу мигащия екран. Този път картината показваше стълбището. Две елегантни блондинки в маркови палта се усмихваха и кимаха към един млад мъж в дънково яке, който се беше обърнал, за да огледа краката им. Убиецът влезе в кадър, забързан, с приведена глава и лице, извърнато от камерата, притиснал пистолета отстрани на тялото си. Една от блондинките сложи ръка на устата си, с широко разтворени и уплашени очи, и в този миг убиецът изчезна. Крамър се намръщи.

— Накуцваше ли? — запита.

— С левия крак — каза Мартин.

Алан пристигна, облечен в тъмносин блейзър и сив анцуг, приличаше досущ на съдия на олимпийски игри. Застана зад полковника със скръстени на гърдите ръце. Кимна за поздрав на Крамър, а после се загледа в екрана.

— Това е „Египетската зала“ — обяви полковникът при следващото трепване на екрана. Убиецът премина край едно копие на Розетския камък^[1] в реален размер и край щанд с малки статуетки. Крамър остави вилицата. Нямаше съмнение, че мъжът накуцва. И тук не беше възможно да го идентифицира човек, защото главата му беше извърната настрани от камерата. Когато излезе от нейния обхват, екранът мигна и картината се смени с изглед на секцията за канцеларски материали.

— Много се притеснява от камерата, нали? — отбеляза Мартин, докато нареждаше поредния сандвич с бекон и кренвирши. Никой не обръщаше внимание на убиеца, когато той се насочи към вратата на склада, независимо че продължаваше да държи пистолета със заглушител. Отвори вратата и се изгуби зад нея и екранът трепна още веднъж.

Следващата картина беше от подземния тунел. Този път убиецът носеше престилка на работник от склада и пистолетът не се виждаше. Мина край двама работници, но те не му обърнаха внимание. Крамър забеляза, че сега, изглежда, накуцваше по-слабо.

Последният кадър от записа показа млад човек от охраната, който говореше по телефона. Младежът погледна наляво, отвори уста, за да каже нещо, и след това падна, а от гърлото му бликна кръв. Убиецът се появи за миг в долната лява част на екрана, виждаха се само тилът и раменете му. Полковникът угаси телевизора с дистанционното.

— Това е единственият случай, в който нашият човек е заснет на лента — каза. — Искам всички вие да гледате колкото пъти трябва, за да добиете усет за начина му на движение.

— Накуцването — каза Алан. — Не е истинско, нали?

Полковникът кимна.

— Накарахме един хирург-ортопед да погледне тези кадри и той твърди, че накуцването не е истинско. За отклоняване на вниманието. Толкова време човек гледа в куцукането, че не забелязва другите особености.

— Той е знаел къде се намират всички охранителни камери — изтъкна Крамър. — Сигурно първо е огледал магазина.

— Правилно — съгласи се полковникът, — но записите се изтриват през редовни интервали. Имаме записи от четиридесет и осем часа преди убийството, прегледали сме ги, но от него няма и следа.

— Е, знаем, че е бял, борави с дясната и е добър — обади се Мартин.

— Добър? Направо е супер — каза Алан. — Не е нервен, никаква напрегнатост. Сякаш е на разходка в парка в неделя следобед. Не съм виждал такова нещо. Очиства трима телохранители и целта си, а после излиза, без дори да погледне назад.

— Сякаш не му пука — каза Крамър.

Мартин поклати глава.

— Не, истински професионалист е. Знае, че ако бърза или се оглежда, само ще привлече внимание към себе си.

Алан сложи голямата си длан на рамото на Крамър.

— Готов ли си, Майк?

Крамър доизпи чашата си и стана. Полковникът погледна с вдигнати вежди недовършената му закуска, но не каза нищо.

— Ще отработим някои движения в гимнастическия салон — поясни Алан. Крамър излезе заедно с Алан и Мартин, застанали от двете му страни. Усещаше костюма като усмирителна риза, независимо че му прилягаше идеално. Би предпочел да носи яке и дънки, но разбираше колко важно е да се облече както се изисква. Това беше камуфлаж, толкова важен за тази роля, колкото униформата в зелено и кафяво, която беше носил на Фолкландските острови и в граничните райони на Северна Ирландия. Бръкна в сакото и докосна дръжката на своя пистолет, сякаш за да се убеди отново, че е там.

Стъпките им отекваха в покритите с плочки стени на коридора, докато вървяха към салона. Мартин натисна вратата и застана настрани, за да пропусне Крамър.

— Благодаря — каза Крамър. Не чу, а по-скоро усети човека зад вратата и като се обърна, дясната му ръка посегна за пистолета. Пръстите му бяха на сантиметри от дръжката, когато отекна първият изстрел и той усети на бузата си горещината от експлозията. Продължи да се обръща и видя своя нападател — русокос мъж към тридесетте, стиснал един „Смит и Уесън“. Гръмна и вторият изстрел, този път към гърдите му.

Крамър се изви и насочи пръст към Алан:

— На какво си играеш? — извика той.

— Не си играя, Майк — спокойно отговори Алан. — Това не е игра. Между рундовете няма гонг. В момента, в който си приел работата, животът ти е изложен на риск. Не можеш да сваляш гарда. Никога.

Крамър се успокои. Пое дълбоко дъх и кимна. Чуваше пулса си във вените и здраво стискаше юмруци. Наложи си да се успокои. Знаеше, че Алан е прав, просто беше раздразнен от собствената си глупост. Мартин трябваше да влезе в стаята първи, за да провери дали е чиста, но от ухилената му физиономия ставаше ясно, че нарочно не го направи. Крамър кимна.

— Добре, Алан. Разбрано.

Алан го плесна по гърба. Човекът, който го простреля с халосни патрони, се отдалечаваше навътре в салона. Трима други стояха до шведската стена, облечени неофициално и с презраменни кобури.

— Ще се оправиш, Майк — каза Алан. — Просто искам да съм сигурен, че накрая ще излезеш цял от всичко това.

Ушите на Крамър още звъняха от изстрелите и той разтри слепоочията си.

— Знам, Алан. Знам. Хайде да започваме.

— Искам да ти покажа нещо — каза Алан. — Ти и момчетата ще нападнете мен и Мартин, ти реши кой да стреля.

Крамър се ухили. Поне веднъж и той щеше да бъде на печелившата страна. Отиде при четиримата мъже в далечния край на салона и обясни какво трябва да правят.

— Готови ли сте? — извика Алан.

Крамър отговори с вдигнат палец. Мартин застана до Алан и двамата заедно тръгнаха бавно по дървения под. Крамър и четиримата мъже се разпръснаха, всички държаха ръцете си свободно отпуснати отстрани. Един се престори, че ще кихне и Мартин застана нащрек, когато ръцете на човека се вдигнаха към носа. Алан оправи вратовръзката си с дясната ръка, а очите му оставаха напрегнати и внимателни. Крамър изчака, докато стигне на два метра от Алан, преди да извади пистолета си. Алан реагира мигновено, дясната му ръка се пъхна в левия ръкав и излезе от там с кама. Пристъпи напред, като замахна с ножа нагоре, към брадичката на Крамър. Крамър натисна спусъка с пръст, но закъсня, защото лявата ръка на Алан се вдигна нагоре като камшик и отблъсна встрани ръката му подобно на светкавица с цвета на синия блейзър. Камата боцна врата на Крамър. Алан спря, вперил поглед в очите на Крамър. Усмихна се.

— Какво мислиш?

Свали камата и я подаде на Крамър.

Той я разгледа намръщен. Острието не беше от метал, а от черен, подобен на пластмаса материал.

— Ти знаеше, че аз ще стрелям, нали?

Алан сви рамене.

— Предположих, че ще опиташ, но това не би имало значение. Стига да видя, че посягаш за пистолета си, ще мога да извадя ножа първи.

Протегна лявата си ръка и дръпна ръкава. Към китката му, върху ризата, имаше закрепен кожен калъф.

— С ръце отстрани на тялото винаги ще е по-бързо да извадиш ножа, отколкото пистолет. Но ще трябва да отидеш напред, към убиеца. Към пистолета.

— От какво е направено това? — запита Крамър.

— Последна новост от Щатите — отговори Алан. — Един приятел от „Делта Форс“ ми го даде като мостра. Композитна въглеродна смес, страничен продукт от космическата програма, много лек, не се чупи и винаги остава остър.

Ухили се.

— Дори можеш да се обръснеш с него. Предимството от твоя гледна точка е, че не може да бъде засечен.

Крамър кимна замислен, с поглед върху камата.

— Дай да опитам.

 

 

Мери Хенеси постави кана мляко и кутия мюсли на кухненската маса до чиния с филийки хляб, маргарин и мед.

— Аз съм вегетарианец — обясни тя, когато Линч вдигна поглед.

— А, ясно. Добре изглеждаш като такава — каза Линч и се ухили.

Запита се дали да каже нещо за баскетболните маратонки „Чарлз Джордан“, които беше видял в антрето, но се въздържа. Виждаше се, че са скъпи и определено не от изкуствени материали. Имаше и няколко книги в кожена подвързия по двете лавици в хола. Каквато и да беше Мери Хенеси, очевидно подбираше с какво да се поглези.

— Излизам за парите — каза тя, като погледна бързо часовника си. Облече един син блейзър и провери косата си в огледалото с позлатена рамка над камината, преди да излезе.

Когато тя затвори външната врата след себе си, Линч вдигна кутията с мюсли и я помириса.

— Храна за зайци — промърмори тихо и я остави обратно на масата. Като намаза дебел слой мед върху една филия, започна да изрежда наум какво още имаше да свърши. Единственото място, в което знаеше, че се намира Майк Крамър, беше ориентир по карта, географска дължина и ширина, и за да може това да означава нещо, щеше да му трябва координатна карта на района. Не се съмняваше, че ще убие човека от специалните части. Имаше два пистолета, чешкия „Модел“-75 в спалнята и един „Токарьов“ в колата, и беше добре обучен да използва малокалибрено оръжие. В Ирландия предпочиташе „Калашников“, но пистолетът можеше да се крие по-лесно. Наведе се, за да разгледа джобовете на сакото си, което висеше на облегалката на един стол. Извади двата портфейла, които беше взел от нападателите си в Мейда Вейл. В тях имаше над триста лири, кредитна карта „Баркликард“ и шофьорска книжка. Линч се изненада от шофьорската книжка, защото доброволците на активна служба в ИРА бяха инструктирани да отстраняват от себе си всички средства за установяване на самоличността. Взе шофьорската книжка и я погледна. Изглеждаше истинска, както и кредитната карта, но Линч се съмняваше, че не са подправени. Просто се надяваше да минат, когато отиде да вземе кола под наем. Но първо ще трябва да се отърве от форда долу на улицата.

 

 

Крамър се упражняваше да вади камата от кожената калъфка, когато отгоре изрева хеликоптер и разтърси прозорците на салона. Забеляза нещо зелено през оцапаните прозорци, после машината се изгуби.

— Готов ли си, Майк? — запита Алан.

Крамър кимна. Нагласи ръкава си и отпусна ръце отстрани. Алан се отдалечи, а после застана с лице към Крамър и с ръце на хълбока. Мартин застана до него. Двамата тръгнаха напред заедно, сякаш подали си мълчалив сигнал, който Крамър не разбра. Вървяха по дървения под, без да бързат. Крамър остана на място. Чакаше. Алан направи първото движение — бръкна в якето и извади автоматичния си „Глок“. Дясната ръка на Крамър се пъхна в левия ръкав за камата. Когато ръката с пистолета се вдигна, за да се прицели, Крамър замахна с камата, но Алан се отмести. Макар и едър, той беше коварно бърз, движеше се като боксьор от лека категория в първия рунд и вече прицелваше пистолета в лицето на Крамър, когато той замахна пак с камата. Алан дръпна спусъка два пъти и Крамър почти оглуша от гърмежите.

— Мамицата му — каза той унило.

Алан извади пълнителя и зареди други два халосни патрона.

— Достатъчно бързо вадиш камата, но не се движиш напред — каза той, като върна пистолета в кобура. — Тя върши работа само ако се приближиш. Близо и под брадата, направо нагоре в мозъка.

— Да, знам — отговори Крамър.

— Ставаш все по-добър — каза Мартин, като отвори пакет дъвка „Ригли“ и му предложи. Крамър поклати глава.

Прекъсна ги отварянето на вратите на залата. Блеки, един от бойците на полковника, извика, че Крамър трябва да иде в кабинета на директорката. Алан и Мартин се ухилиха.

— Май ще има шест пръчки на голо — каза Мартин.

Крамър отиде по коридора до кабинета. Съблече палтото, метна го на дясната си ръка и почука на вратата. Полковникът го въведе. Един мъж гледаше навън през прозореца и не се обърна, когато полковникът затвори вратата. Мъжът беше малко под метър и осемдесет и стискаше дланите си една в друга като гробар, наблюдаващ погребение. И в облеклото му имаше нещо погребално; черен костюм и черни обувки, лъснати до блясък, а от всеки ръкав се виждаше по два сантиметра бял колосан маншет на риза. Косата му беше тъмнокафява, вързана на малка опашчица, която се извиваше над яката му като небрежно изписана запетайка. Крамър по принцип не правеше прибързани заключения за хората, но инстинктивно намрази този човек. Отчасти заради начина му на обличане, отчасти заради опашчицата, но предимно заради крещящата му грубост — ако не беше напълно глух, позата до прозореца беше само за ефект.

Мъжът се обърна бавно, сякаш едва сега разбрал за присъствието на Крамър. Косата беше сресана назад над лицето му, гладко като на момче. Секунда-две разглежда Крамър през очилата си с червени рамки, след това се усмихна и подаде ръка.

— Вие трябва да сте Майк Крамър — каза. Ръкува се. Имаше силна ръка и Майк забеляза, че ноктите му са идеално изрязани. Напомниха му за добре поддържаните нокти на Алан.

— Аз съм Бърнард Джакман.

Произнесе малкото си име провлачено, по тексаски, с ударение на втората сричка.

— Аналитикът? — запита Крамър.

Джакман наклони глава.

— На вашите услуги.

Полковникът отиде до бюрото си и седна, като кимна на Крамър и Джакман да се настанят на кожените фотьойли до незапалената камина. Джакман изпъна ръбовете на панталона си, преди да кръстоса крака. Имаше нещо много точно и премерено в движенията му, сякаш изнасяше представление.

— Бърнард се отби на път за Южна Африка — каза полковникът, като сложи бастуна си на масата. — Решихме, че това е добра възможност за кратък разговор.

— Има ли доклад за убийството в Южна Африка? — запита Крамър.

— Готви се — отговори полковникът.

— Вече разговарях с един от следователите — каза Джакман. — Според всички признаци това убийство е също толкова професионално, колкото и останалите. Облечен е бил като рейнджър и е карал „Ланд ровър“ — очевидно добре е планирал всичко. Аз ще ида на местопрестъплението, за да видя дали мога да открия още нещо. Ще напиша доклада си още там и ще ви го изпратя по факса или ще ви го съобщя по телефона.

— Имате ли представа кой е платил за удара? — запита Крамър.

— Имал е много врагове и в Зимбабве, и в Южна Африка — отговори полковникът. — Врагове, които нямат проблем да платят хонорара на нашия човек.

Джакман се обърна към Крамър:

— Четохте ли анализа ми за убиеца?

Крамър кимна. Вкара пръст в яката на ризата си.

— Интересен беше — отговори уклончиво.

— Интересен? — повтори Джакман. — Надявах се, че ще ви бъде повече от интересен.

Крамър раздвижи рамене в ризата си.

— Не се обиждайте, но голяма част изглежда само догадки.

— Догадки? — бавно произнесе Джакман, като наблегна на гласните.

Крамър погледна полковника, който му кимна да продължава.

— Казвате, че човекът, когото търсим, е интелигентен, но това е ясно, защото не би могъл да направи всичко това, ако е глупав — каза Крамър.

— Вярно — отговори Джакман.

— Но предполагате, че в училище е бил побойник и че не е учил в университет.

Джакман събра пръсти под брадичката си и започна да изучава Крамър.

— И отстоявам това.

— То е догадка, нали?

— Какво още не ви харесва? — запита Джакман, без да обърне внимание на въпроса на Крамър.

— Казвате, че има армейска подготовка, и аз твърдя, че и това се разбира от само по себе си. Но твърдите, че е напуснал армията и не е можел да си намери постоянна работа след това. Според мен човек с армейска подготовка и с интелект над средното ниво не би имал проблем да си намери постоянна работа.

— Като вас ли? — тихо запита Джакман. Крамър устоя на погледа му няколко секунди. Джакман се усмихна тънко.

— Друго?

— Да. Защо смятате, че са му отнели шофьорската книжка?

Полковникът издаде тих звук като хъркане, сякаш потиска смях, но Джакман не отклони погледа си от Крамър. Вдигна очилата си нагоре по носа с показалец.

— Чувствам се като Шерлок Холмс в момента, преди да започне да обяснява на доктор Уотсън. Но няма да е за първи път.

Той изправи, а после отново кръстоса крака, като пак оправи ръбовете си.

— Какво знаете за изготвянето на профили чрез анализ?

— Гледал съм „Мълчанието на агнетата“.

Джакман отпрати още една тънка усмивка на Майк.

— Добре, разбирам как незапознатият смята, че работата ми е само догадки, но трябва да не забравяте, че аз базирам това на хиляди казуси, данни за убийци и жертвите им от целия свят. Тези казуси позволяват на мен и аналитиците като мен да правим определени изводи, да приписваме определени черти на убийците. В около пет процента от случаите, по които работят аналитици във ФБР, прекият изход е арестуване на престъпника. В други десет процента от случаите престъпникът е арестуван в резултат на пренасочване на следствието заради анализа. И в почти всички случаи на успешна присъда престъпникът отговаря в значителна степен на аналитичния профил. Аналитичната работа има успехи, Майк, това е несъмнено.

Джакман потри дланите си, които издадоха мек звук като шепот. Очите му бяха фиксирани в тези на Майк с почти мисионерска страст.

— Ако оставим настрани особеностите на човека, когото търсим в случая, по принцип серийните убийци са бели и от мъжки пол. Това е вярно почти без изключения, така че дори и да нямаме очевидец, пак бих допуснал, че нашият убиец има тези две характеристики.

— С една дума, допускате, че платеният убиец има същите характерни черти като серийния убиец? — запита Крамър. — Аз си мислех, че серийните убийци са все откачени.

Джакман поклати глава.

— Това е всеобща заблуда. Всъщност само два процента от серийните убийци се диагностицират като луди. От моите изследвания смятам, че сравнението между серийния убиец и човека, когото търсим, е възможно. Той убива редовно, убийствата зачестяват и методът му на убиване е постоянен. Това са все черти на организирания сериен убиец.

Крамър се намръщи.

— Организиран ли? Какво значи организиран?

— Ние разделяме убийците на два типа: организирани и неорганизирани. По принцип организираният убиец планира убийството, а неорганизираният подхожда според случая. Организираният убиец носи оръжието със себе си, неорганизираният може да вземе нож на местопрестъплението и да го използва. Организираният убиец често пътува, за да извърши убийството, а после скрива следите си, докато неорганизираният убива близо до дома си и не се интересува след колко време ще намерят тялото или дали е оставил пръстови отпечатъци.

— Знаем, че нашият човек е организиран — каза Крамър. — Трябва да е такъв, ако ще е наемен убиец.

— Точно така — съгласи се Джакман. — Човекът, когото търсим, е съвършеният организиран убиец. Което означава, че имаме всички основания да смятаме, че се вписва в профила на организирания сериен убиец.

Аналитикът стана и отиде до прозореца. Застана там, загледа се навън, стиснал длани зад гърба си, и продължи с лекцията:

— Организираните убийци и неорганизираните убийци обикновено имат различен произход — добави Джакман. — Това го знаем не от велики психологически прозрения, а защото в Отдела за поведенчески науки на ФБР са съставили профили за всеки сериен убиец, хващан някога. Едно време работех в този отдел и част от работата ми беше да разговарям с такива хора, за да вляза в главата им и да видя кое ги кара да са такива. Като сравним произхода им, можем да си правим заключения за общите им особености.

Джакман се обърна и застана с лице към Крамър. Вдигна лявата си ръка и започна да отброява на пръсти:

— Първо, организираните серийни убийци са интелигентни над средното ниво. Не е необичайно коефициентът им да надвишава 120. Второ, отчасти заради високия коефициент на интелигентност организираните убийци имат чувство на превъзходство и това ги кара да се бият, да карат прекалено бързо, да спорят с шефовете си. Питахте защо смятам, че нашият човек е загубил шофьорската си книжка. Защото повечето организирани убийци, за които са направени профили в Отдела за поведенчески науки, имаха поредица от пътни нарушения и повечето от половината бяха останали без книжки. Да им кажеш, че карат твърде бързо, е безрезултатно, защото те смятат, че си знаят по-добре. Трето, организираните убийци обикновено са от семейства, в които бащата е имал работа, но дисциплината вкъщи е била слаба. Неорганизираните убийци често пъти произлизат от семейства, в които е имало душевноболни или проблеми с наркотиците, и много често — насилие. Не непременно сексуално, но почти сигурно побоища и други такива. Четвърто, обикновено организираните убийци са много общителни, или поне на повърхността. Неорганизираните убийци са самотници, организираните се чувстват по-добре в тълпи. Пето, организираните убийци по принцип имат многобройни сексуални партньори и са добри в леглото.

Джакман забеляза недоверчивото изражение на Крамър и се усмихна.

— Вярно е. Често пъти изглеждат добре и са страхотни за разговори, но поради характера си обикновено не могат да задържат дълготрайни връзки.

— Отегчават се лесно — каза полковникът.

Джакман кимна в знак на съгласие.

— А, и са склонни да намират недостатъци на партньорите си. Освен това поради успеха си с жените много организирани убийци изпитват дълбока омраза към противния пол. Трябва да си спомните, че повечето серийни убийци избират жени за свои жертви, но това може да не е така в случая. Смятам, че може да се допусне, че нашият убиец произлиза от нездраво семейство. Съмнявам се, че е насилван сексуално. Възможно е да е преживял развод или ранна смърт на родител.

— Казвате, че загубата на родител повишава вероятността детето да стане сериен убиец? Това е адски голямо обобщение.

Джакман скръсти ръце.

— Както го представяш, такова е. И очевидно е невярно. Много деца от семейства с един родител стават напълно уважавани и трудещи се граждани. Аз загубих майка си на десетгодишна възраст, но не станах убиец. Важно е онова, което става след това, важно е как останалият жив родител третира детето. Децата трябва да научават разликата между доброто и лошото, трябва да бъдат учени на общителност, да разбират, че не са центъра на вселената и че и другите хора са от значение. Липсата на такова възпитание създава личност, способна да стане сериен убиец. Следите ли мисълта ми?

Крамър кимна. Не му харесваше да му четат лекция, не му харесваше и прекалената увереност на Джакман, но ако той можеше да даде някаква улика за убиеца, Майк беше готов да чака.

— ФБР започна да съставя профили на осъдени убийци в края на седемдесетте години — продължи Джакман. — Започнаха с убийци и с нереализирали се убийци като Сирхан Сирхан и Джеймс Ърл Рей, които трябваше да попълват въпросник на шестдесет страници и от тях да се търсят общи черти, онова, което отделя убиеца от останалите хора.

— Освен че убиват хора ли? — запита Крамър. Полковникът му отпрати предупредителен поглед, но Джакман не обърна внимание на прекъсването.

— Повечето убийци убиват, за да привлекат вниманието към себе си — продължи аналитикът. — Може и да твърдят, че действат в името на една или друга политическа кауза, но по принцип търсят внимание. Например често пъти водят дневници. Когато хванете вашия човек, смятам, ще установите, че някъде е водил дневник или записки за делата си. Почти сигурно със снимки, изрезки от вестници, а може би и видеозаписи на новините.

Крамър се размърда на стола си.

— Да, разбирам какво говорите — каза той. — Но не разбирам как то ще ми помогне да идентифицирам убиеца.

— За откриването му в тълпата сте прав — призна Джакман. — Профилите не вършат такава работа. ФБР и другите правораздавателни служби ги използват, за да подберат най-вероятните заподозрени лица и за да могат да съсредоточат средствата си по най-ефективен начин.

Крамър изпусна дълга въздишка и разтри врата си. Струваше му се, че колкото повече искаше да измъкне конкретни данни от аналитика, толкова повече той размиваше нещата. Като да опитваш да хванеш мъглата с ръка.

— Ами от каква националност е? — запита Крамър.

Джакман сви рамене.

— Най-вероятно е да е американец или англичанин, а може би и австралиец или южноамериканец.

— Защо?

— Спокойствието му под натиск и точната стрелба предполагат обучение в специални части.

— А защо да не е германец?

Джакман свали очилата си и ги развъртя в дясната си ръка.

— Да, възможно е да е германец. Но независимо от националността му очевидно има афинитет към езиците. Свидетелите, чули го да говори, са на напълно различни мнения за гласа и акцента му. Работил е като сервитьор три дни, преди да убие момиченцето на Киприано, и е говорил свободно гръцки. Имаме свидетели в Маями, които са сигурни, че има акцент на нюйоркчанин, а един телохранител, чийто клиент бил убит в Банкок, твърди, че акцентът му е шотландски.

— Шотландски?

— Телохранителят е от Глазгоу и се кълне, че акцентът е истински. Не съм убеден, че германец би могъл да говори идеално гръцки и английски без следа от немски акцент.

На вратата се почука и госпожа Елиът се появи с количка за чай пред себе си. Полковникът се усмихна в знак на благодарност, когато тя остави количката до бюрото му и излезе от стаята.

— Има нещо, което не прочетох в доклада ви, но ми се струва, че е добре да се спомене — каза Крамър.

Джакман вдигна вежди и спря да върти очилата си.

— Начинът, по който убива. Отблизо, един изстрел в лицето и един в гърдите.

Джакман кимна.

— Това е подписът му. Това е начин да каже на света, че той го е направил. Както Зоро рисува „З“ с шпагата си.

— Има по-лесни начини да убиеш. Изстрелът в главата е рискован. Ние не сме обучавани да убиваме така.

— Вие как бихте го направили?

Джакман се приведе напред, нетърпелив да чуе отговора му.

Крамър сви рамене.

— В гърдите. Това е най-голямата област, вероятността да не улучиш, е по-малка. Удар в сърцето или белите дробове, или дори в черния дроб, и край.

— По-бързо от изстрел в главата?

— По-лесно е да не улучиш в главата.

— И според вас това е важно?

— А според вас не е ли?

— Аз просто мисля, че това е неговият начин да каже на клиента си, че той е свършил работата.

Крамър вдигна ръка до устата си и потупа устните си замислен.

— Може би — каза.

— Не изглеждаш убеден. Но той не може да раздава визитки, нали?

Джакман се усмихна и в усмивката му се забеляза нещо, което напомняше за куче, загледано в кокал.

 

 

Дермот Линч миеше съдовете, когато чу ключа да влиза в ключалката на предната врата. Взе един голям нож за месо, но почти веднага от антрето се чу гласът на Мери:

— Аз съм.

Линч върна ножа в сапунената вода.

Мери влезе в кухнята и сложи найлонова торбичка на масата.

— Голям къщовник си — каза тя.

Линч сви рамене.

— Така трябва, ако живееш сам. Бързо научаваш, че ако не го свършиш веднага, няма да го направиш никога.

— Дермот, нима искаш да кажеш, че в живота ти няма някоя млада жена, която да чисти след теб?

Линч се засмя и изплакна ножа и вилицата под крана за студена вода.

— Има няколко млади жени, Мери, но не мисля, че са от онези, които биха ми вършили къщната работа.

Взе кърпа и избърса ръцете си. Мери извади издут плик от ръчната си чанта и го отвори.

— На банкноти по петдесет и двадесет са. Ще стигнат ли?

— И още как — каза той, като прокара палец върху банкнотите. Пъхна плика в задния джоб на дънките си, а след това импулсивно пристъпи напред и я целуна по бузата. За негова изненада, тя обърна лицето си така, че устните й докоснаха неговите, и тя отвърна на целувката му. Линч сложи ръце на хълбока й и опита да я целуне по-добре, но тя вдигна ръце, сложи ги на раменете му и го отблъсна. Погледна го с дяволито вдигната вежда. По бузата й се спускаше кичур коса.

— Според мен идеята е лоша, нали, Дермот?

Линч се усмихна.

— Да, така е.

Мери продължи да го гледа и той виждаше собственото си отражение в зениците й. Тя се усмихна и наведе глава настрани, сякаш размисляше.

— Може би по-късно — каза.

— Да, може би — обади се Линч. Знаеше, че тя няма предвид по-късно през този ден. Имаше предвид после, след като Крамър умре. Кимна, все още загледан дълбоко в очите й.

Тя отговори на погледа му няколко секунди, а после се обърна и извади три кутии от торбичката.

— Боя за коса — обясни, като му ги подаваше. — Не знаех какво да взема и затова купих една черна, една руса и една червена.

Линч взе кутиите в ръце и се замисли, а Мери отиде в другия край на кухнята и се зае да пълни каната с вода.

— Ти какво мислиш? — попита Линч.

— Аз бих се боядисала в черно — отговори тя. — Червеният цвят е винаги рисков. И ще демонстрира ирландския ти произход. Не съм сигурна и че ще ти отива да си като изрусен сърфист, но исках да ти дам възможност да избираш.

Линч остави две от опаковките на масата и занесе черната в банята. Мери се показа на вратата със стара кърпа, докато Линч четеше инструкцията.

— Вземи това — каза тя — и се постарай да не оцапаш навсякъде.

Права беше — боядисването включваше много цапане и когато Линч свърши, банята изглеждаше сякаш някое мокро куче се е изтръскало в нея. Обви хавлията върху мократа си коса и се постара да изчисти мивката и огледалото. Когато се върна в кухнята, Мери му наливаше чай. Линч взе чашата и я помириса с благодарност. Тя не беше допуснала грешката да го запарва твърде дълго и бе наляла млякото в чашката преди чая, за да не се пресече. Отпи и седна на масата. Мери протегна ръка и разви кърпата.

— Кой те е подстригвал? — запита тя.

— Аз сам — призна Линч. — Не е добре, нали?

— Съвсем не е супер — съгласи се тя, като прокара пръсти през гъстите му кичури. — Я да видим дали ще мога да го пооправя.

Тя взе една ножица от чекмеджето и отведе Линч в спалнята, където го накара да седне пред тоалетната й масичка. Линч я наблюдаваше в огледалото, докато тя го сресваше. Лицето й беше замислено като на малко момиченце, изправено пред трудно решение. Работеше с ножицата внимателно, сякаш се боеше да не сгреши. Пооправи бретона и му остави път, след това се съсредоточи върху тила, като подряза косата така, че едва докосваше яката на ризата. Когато остана доволна, застана зад него и го потупа по раменете.

— Харесва ли ви така, господине?

Линч завъртя глава насам-натам. Добра работа беше свършила.

— Отлично. Наистина е добре. Кой те е учил да подстригваш?

Тя се наведе над него, за да остави ножицата на тоалетната масичка, и косата й докосна бузата му.

— Ти си ми първият клиент — отговори тя. Линч се обърна към нея и устните му срещнаха нейните. Този път инициативата дойде от нея, устните й се притиснаха върху неговите, а мекият й език си проби път в устата му. Тя пиеше чая си със захар и Линч усети сладостта на езика й. Мери го заобиколи, като не отделяше устните си от неговите, седна на коленете му и обви врата му с ръце.

Първи се отдръпна Линч, задъхан.

— Хей, мислех, че идеята не е хубава.

— Не е — отговори тя. Целуна го отново, този път по-силно. Линч стана и я пренесе до леглото. Коленичи на одеялото и я спусна нежно. Тя легна с изпънати ръце и с мързелива усмивка на лицето.

— Сигурна ли си? — запита Линч.

— Започвай, Дермот — засмя се тя и протегна ръце към него.

 

 

Симон Шайон прелистваше своя брой на „Европари“ и търсеше нещо интересно. Списанието май ставаше все по-дебело с всяка година и ако продължаваше така, сигурно щеше да заприлича на телефонен указател. Но въпреки това много малко можеше да привлече вниманието му. Месинговата табелка на вратата на кабинета му показваше, че е личен банкер и финансов съветник, но Шайон не беше типичен швейцарски финансист.

Секретарката му почука тихо на вратата и влезе в кабинета.

— Куриерска доставка — каза, като постави на бюрото му плик на „Федерал Експрес“.

— Благодаря ти, Тереза. — Шайон вдигна очи от списанието. Изборът да чете статията за най-новите прогнози на Световната банка или да наблюдава как двадесет и пет годишната блондинка ходи върху плюшения зелен килим беше ясен. Тереза се върна бавно до вратата, като поклащаше бедра, сякаш знаеше, че той я наблюдава, и люлееше гривата си като нетърпелив състезателен кон. Петдесет и осем годишният Шайон беше достатъчно стар, за да й е баща, но в отношението или намеренията му нямаше нищо бащинско. Тя работеше при него от осемнадесет месеца — предишната секретарка беше загинала при пътна катастрофа — и все още й нямаше доверие. Именно затова остави плика на бюрото неразпечатан, докато тя не затвори вратата. Шайон погледна навън през прозореца си към река Лимат и корабчетата за разходка близо до катедралата „Гросмюнстер“ с двете кули. Може би днес ще я покани на вечеря. Шайон нямаше проблем да смесва работата с удоволствията. Ако не друго, то една сексуална връзка щеше да я привърже към него.

Отвори плика. В него имаше три цветни снимки, направени с дългофокусен обектив. Снимките бяха леко зърнести, но образите се виждаха ясно: един мъж, висок, с леко хлътнали очи и леко разтревожен, излизаше от голям мерцедес, от дясната му страна се виждаше телохранител, а точно зад него имаше млада азиатка; същият мъж, излизащ от врата; и една близка снимка само на мъжа. Шайон се замисли след колко време човекът на снимката ще бъде мъртъв. Клиентът му беше съвършеният професионалист. Никога не се беше провалял и никога не се налагаше да връща хонорарите му. По тази причина струваше толкова скъпо.

Наред със снимките имаше три напечатани листа, формат А4. Шайон не ги прочете, предпочиташе да знае възможно най-малко за жертвите. Не че беше гнуслив, ставаше въпрос за самозащита. Интересуваше го само едно нещо. Вдигна телефона, свързан с частната му линия, и се обади до един офис на не повече от километър от неговия. Шайон продиктува деветцифрен идентификационен номер и запита дали през изминалите четиридесет и осем часа е направен влог. Отговорът беше положителен. Петстотин хиляди долара. Шайон остави слушалката. Сложи снимките и листовете в друг плик и го залепи. Пликът отиде в нов пакет на „Федерал Експрес“.

Шайон се обърна на стола си и застана с лице към компютъра, чийто екран показваше списък с цени на японски акции. С мишката включи модема и след секунди се свърза с един бюлетин на западното крайбрежие на Съединените щати. Там имаше една дума: Лондон. Шайон прекъсна връзката. Пръстите му затанцуваха върху клавишите. От екрана откопира един адрес в Лондон върху фактурата за „Федерал експрес“, а след това натисна копчето на разговорната система и помоли Тереза да дойде в кабинета му.

Тя отново почука, преди да влезе. Шайон винаги се забавляваше с нейната учтивост. Докато тя се носеше към бюрото му, той се замисли дали би била учтива в леглото.

— Изпрати това веднага, Тереза — каза, като й подаде пакета. Нямаше нищо против тя да види името върху плика: то беше на една агенция, една от многото, които клиентът му използваше по целия свят.

 

 

— Аз ли ще бъда майка? — запита полковникът.

Джакман сви вежди.

— Майка? — повтори той.

— Това е английски израз — отговори полковникът, като взимаше чайника. — Означава, че аз ще наливам.

Наля димящ чай в бяла порцеланова чаша и я подаде на аналитика. Джакман си взе мляко и две бучки захар.

— Кога заминавате за Южна Африка? — запита полковникът. — Ще хващам пиянския самолет — отговори Джакман. Разбърка чая си замислено. — Американски израз за нощен полет… Крамър не изглежда да е много впечатлен от работата ми.

— Той има да мисли за много други неща.

Джакман кимна и направи гримаса.

— Смел е, това е сигурно. — Той почука с лъжицата по чашата. — А целта, другият е, в безопасност, нали?

— Далеч извън обсега — съгласни се полковникът.

— Хубаво. Какво сте направили с него?

— Тази информация е поверителна.

— Предполагам, че аз нямам право да я чуя — кимна Джакман. — Ами човекът, който е дал поръчката?

— Диценза ли? ФБР го държат под защитен арест в Маями. Никой не може да се добере до него.

Джакман отново разбърка чая си, загледан в кафявата течност, която се въртеше в чашата.

— Крамър разбира ли доколко самият той отговаря на профила на човека, когото търсим?

Полковникът отпи от чая си, а после поклати глава.

— Ако го разбира, не го е споменавал.

— Пусни крадеца да хване крадеца?

— Не е точно така. Избрахме го по друга причина. Не бях забелязал сходството, докато вие не ми прочетохте досието му и не изтъкнахте приликата.

Джакман отиде до количката и остави лъжицата си на нея.

— Загубил е майка си относително малък, баща му рядко се е прибирал, когато той е бил юноша, в училище не са го харесвали особено много, обучаван е в специалните части, след като е напуснал полка, не се е задържал на постоянна работа. Предполагам, че знаете къде е бил през последните две години?

Полковникът се усмихна.

— Не, не знам. Но Майк Крамър не е нашият убиец, гарантирам го. Не е такъв тип.

Джакман погледна часовника си.

— Това е проблемът, полковник. Точно такъв тип е.

 

 

Линч лежеше по гръб, прегърнал с ръка Мери. Тя си играеше с космите по гърдите му, навиваше ги нежно около пръста си, а после дърпаше леко.

— Още ли мислиш, че идеята не е добра? — запита той.

— Определено — изкикоти се Мери. — Но за нищо на света не бих го пропуснала. Кой те е учил да се любиш?

— Ти си ми първият клиент — отвърна Линч.

Мери се засмя и го плесна по гърдите.

— Не мисля. — Целуна го отстрани по врата и се притисна към него. — Искам да го направим заедно — прошепна тя.

— Току-що го направихме.

— Сещаш се за какво говоря.

— Не.

— Мога да ти помогна.

— Не — повтори той.

— Защо?

Ръката й тръгна неумолимо надолу.

— Защото това е моя битка, а не твоя.

Ръката й се задържа между краката му, като го галеше и докосваше.

— Те убиха майка ми и баща ми, Дермот. Битката е също толкова моя, колкото и твоя.

— Знам, Мери. Но тази операция не е одобрена. Лична е. Искам Крамър заради онова, което стори на Меги.

— А аз го искам заради онова, което стори на баща ми.

— Не.

— Трябва да ми позволиш да ти помогна.

Линч се претърколи върху нея, като се повдигна на лакти, за да може да я гледа отвисоко.

— Ти помогна. Повече, отколкото си мислиш.

Отново я целуна и тя разтвори краката си, вдигна ги нагоре и ги стегна около кръста му. Стисна го силно.

— И така няма да ме накараш да променя решението си — каза той.

Изтърколи се настрани и се отправи към банята.

 

 

Крамър седеше между Алан и Мартин в столовата и отново гледаше видеозаписа от „Хародс“. За десети път наблюдаваха случилото се. Крамър чувстваше, че знае наизуст всяка секунда, но разбираше колко е важно да добие усещане за убиеца, за начина му на движение и за държането му. Прекарал беше безброй дни в разузнавателни операции по границата, където наблюдаваше и чакаше терористи от ИРА, и в много случаи можеше да ги разпознава по походката, по наклона на главата, по свиването на раменете. На големи разстояния често пъти телата се познаваха по-лесно, отколкото лицата. Проблемът с видеозаписа се състоеше в престореното накуцване. То променяше всичко в движението на мъжа и Крамър вече се питаше дали видеото не би попречило.

— Какво смяташ, Алан? — запита той. — Би ли го забелязал в тълпата?

Алан сви рамене.

— Опитвам се да добия усещане за силуета му. Проблемът е, че той може да го промени с подплънки.

— Или с диета — обади се Мартин, който дъвчеше купчина сандвичи с шунка и кисели краставички, направени по-рано от госпожа Елиът.

— Да, прав беше, като каза, че всички знаем, че е бял и силен с дясната ръка.

— Може и да е силен с двете — обади се Мартин, като посягаше за нов сандвич.

— Страхотно — каза Крамър.

— Ще ти кажа нещо, Майк — обади се Алан, докато навиваше касетата обратно към началото. — Всъщност този човек прилича малко на теб.

— Какво? — възкликна Крамър, но видя, че Алан се хили, и престорено замахна да го удари по брадата. Алан отмести глава и натисна бутона за възпроизвеждане, а после се върна на стола си и седна пред трептящия екран. Мартин погледна през рамо и останалите се обърнаха, за да видят какво има. Беше Су Мин. Носеше сини дънки и черен пуловер с ръкави, набрани до лактите. Крамър стана и я представи на Мартин. Тя кимна за поздрав, но не протегна ръка.

— Вие китайка ли сте? — запита Мартин.

— Не — тросна се жената и се извърна настрани.

— Ядохте ли? — запита тя Крамър. Той поклати глава.

— Ще ви приготвя нещо — каза тя и тръгна към кухнята.

Отвън чуха виенето на запусната турбина на хеликоптер.

— Това е аналитикът — обясни Крамър в отговор на въпросителния поглед на Алан.

— Не остана много.

— Нямаше кой знае какво за казване. Много мнения, малко факти.

— Така ли?

— Да. От него има толкова полза, колкото от онези ясновидци, дето използват махало и кристална топка, за да кажат на полицията къде са заровени телата.

Алан се почерпи с един от сандвичите на Мартин.

— Жалко. Надявах се, че ще ни даде нещо конкретно.

— Човекът, когото търсим, вероятно е насилван като дете — каза Крамър.

Мартин се ухили.

— Страхотно. Значи ще търсим човек, който се напикава в леглото.

Един от охраната излезе от кухнята с нова кана кафе. Мартин доизпи чашката си.

— Точно навреме — каза.

Крамър гледаше как убиецът на екрана се приближава към втория телохранител. Два изстрела в гърдите. Крамър се зачуди защо само жертвите получават изстрел в лицето. Обяснението на Джакман, че това е подпис, изглеждаше прекалено хлъзгаво. Вдигна поглед и видя как мъжът с каната за кафе минава зад телевизора. Крамър го беше видял за последно да стои охрана на входа на училището. Той беше към двадесет и пет годишен, с широки рамене и тесен в кръста като балетист. Крамър усети, че се напряга вътрешно. Нещо в начина, по който мъжът държеше каната, не беше наред — сякаш гледаше да е далеч от тялото му. Може би просто се боеше да не разлее горещата течност, но в този момент Майк забеляза как очите на онзи за миг се насочиха към него и разбра, че не греши. Избута Алан встрани, като скочи на крака, а с дясната си ръка бръкна в ръкава за камата.

Мъжът пусна каната за кафе и се обърна към Крамър. Изненадан, отвори уста, като видя, че Крамър вече изважда камата. Докато тя се появяваше от ръкава му, Крамър продължаваше да върви напред и да поддържа инерцията, протегнал настрани лявата си ръка и насочил очи в гърлото на мъжа. Каната се разби на пода. Парещата течност плисна по панталона на Крамър, но той не усети нищо, защото беше насочил цялото си внимание върху мъжа пред себе си. Дясната ръка на мъжа изчезна под коженото яке, но Крамър се намираше достатъчно близо, за да удари мъжа с ръка по гърдите и да навре камата под брадичката му достатъчно, за да натисне кожата, но не и да пусне кръв. Мъжът го изгледа с широко отворени и уплашени очи и разтворена уста.

— Пипнах те! — изкрещя Крамър.

— Браво! — викна Мартин, като скочи на крака и нанесе удар във въздуха.

Алан беше по-тих — изправи се и потупа Крамър по рамото.

— Браво, Майк.

Крамър отстъпи и пъхна камата в ножницата. Мъжът с коженото яке разтри брадата си и се усмихна печално.

— За малко не успях — каза.

— Точно там е работата — отвърна Крамър, като седна отново. Сърцето му биеше лудо и той няколко пъти пое дълбоко дъх, за да се успокои. Вдигна поглед и видя Су Мин, застанала на вратата на кухнята с голяма купа в ръце и ужасена гримаса на лицето. Той осъзна, че трябва да е видяла нападението. Преди да може да й обясни случилото се, тя изчезна обратно в кухнята.

Алан остана прав, като гледаше надолу към Крамър.

— Успяваме, Майк. Определено успяваме. Но има едно нещо. Защо използва ножа, а не пистолета? Имаше време.

Крамър се ухили.

— Господи, Алан, може ли нещо да те задоволи?

Алан поклати глава.

— Не и докато всичко това не приключи.

Крамър стана и отиде в кухнята. Су Мин кълцаше аспержи, но спря, като го видя.

— Упражнявахме се — каза й той, преди тя да успее да произнесе нещо. — Не знаем кога или как ще нападне онзи и затова Алан ме проверява по всяко време.

— Вие ще го убиете, нали?

— Платено му е да убие шефа ти — отговори Крамър. — Той е поръчков убиец. Убиец под наем. Плаща му се да убива хора и не можем просто да извадим разрешително за обиск и да му кажем, че го арестуваме.

— Изплашихте ме — каза тя, като избягваше погледа му. — Не с това, което направихте, а с начина. Бяхте като машина. Машина за убийства. В очите ви се виждаше желанието за кръв.

— Владеех се, Су Мин. Това прави Алан — тренира ме да реагирам инстинктивно. Няма да имам време за мислене; или той, или аз.

Су Мин остави ножа и скръсти ръце на гърдите си, сякаш се прегръща сама. Изглеждаше абсурдно млада в големия пуловер.

— Вие сте убивали преди, нали?

— Да. Няколко пъти.

— И това не ви притеснява?

Крамър не отговори няколко секунди.

— Не, не ме притеснява — каза накрая. — Вече не.

— Когато убиете онзи човек, убиеца, аз ще съм там, нали?

— Вероятно. Да.

— Значи или ще видя как вие убивате човек, или как убиват вас. Голям избор, нали? И в двата случая ще има убит мъж.

— Правим го, за да спасим живота на вашия шеф, Су Мин, и на всички други, които този маниак може да убие. Досега той не се е провалял. Ако не го спрем, шефът ви не може да се скрие никъде, няма да си намери безопасно място. Трябва да го елиминираме.

Су Мин потрепери, сякаш беше на течение.

— Добре ли сте? — запита той.

Тя сви рамене.

— Казаха ми, че трябва да ви придружавам и че трябва да следваме разписанието на господин Вандермайер.

— Сигурно сте разбирали какво се готви.

Той протегна ръка, за да я докосне по рамото, но тя се отдръпна.

— Да. Но не мисля, че някой го е казвал направо. Всъщност никой не е казвал, че гласим капан, за да убием човек.

Крамър леко потри корема си. Не беше сигурен дали според нея капанът не е за него, дали изобщо й пука.

— Ще се постараем да не пострадате — каза той с възможно най-успокояващ глас. — Алан и Мартин ще направят всичко по силите си, за да ви държат настрана. И освен това онзи ще иска мен. Не вас.

— Не е там работата — отговори жената и поклати глава.

— Какво искате да кажете?

Тя присви очи и отново потрепери, но после бързо му обърна гръб и взе ножа. Започна да кълца аспержите с бавни, точни движения. Крамър наблюдаваше, без да знае какво да каже. Су Мин продължи да реже аспержите на малки късчета, които хрускаха тихо под ножа. Крамър продължи да я наблюдава мълчаливо, но се досети, че разговорът е приключил. Тя го беше изключила като мида, затворила се, за да се защити.