Стивън Ледър
Двоен изстрел (24)

Крамър стоеше до прозореца на спалнята, загледан към паркинга. Бели халогенни прожектори осветяваха района и хвърляха отблясъци по колите. През асфалтираната площадка мина една котка на червени и бели шарки с вирнати уши и изправена нагоре опашка, сякаш патрулираше. Крамър се усмихна при тази мисъл — котка, обучена от специалните части да убива без чувства, котка, която би издържала повече и би победила в бой и в пиене всяка друга котка. Котката спря по средата на площадката, сякаш забелязала нещо. В светлината се появи една фигура и тръгна към котката. Крамър разпозна Алан.

Той отиде при котката и клекна до нея. Тя изви гръб, отърка се в протегнатата му ръка и Крамър си представи как мърка от удоволствие. Алан погледна нагоре. Майк не беше сигурен дали отразените в стъклата ярки светлини биха позволили на Алан да го види, но всички негови съмнения се изпариха, когато Алан се изправи и му махна с ръка. Крамър отвори прозореца.

— Чакай, идвам! — извика.

Алан отговори с вдигнат палец. Сградата беше тъмна, но Крамър не включи осветлението. Тихо слезе по стълбите и се измъкна през задната врата, където Алан го чакаше с котката в ръце.

— Всичко наред ли е? — запита Крамър.

— Да. Познаваш ли Джинджър?

Крамър погали котката.

— Към училището ли е?

— Предполагам. Изглежда достатъчно питомна. Като за котка.

Алан се наведе и пусна котката. Тя го изгледа няколко секунди, а после тихо изчезна в тъмнината.

— Ти как си?

Крамър кимна.

— Добре. Просто исках малко въздух.

Двамата отидоха заедно зад сградата на училището и тръгнаха през полянката. Високо горе в осеяното със звезди небе забелязаха светлините на самолет. Човекът, нападнал Крамър в столовата, стоеше до портата и кимна на двамата. Алан помаха с ръка.

— Ти как попадна тук? — запита Крамър.

— Полковникът искаше човек с опит като телохранител и предполагам, че отговарях на изискванията.

— Как така.

— Ами те не го разгласяват, но нашият полк осигурява бодигардове за кралското семейство и за политици, когато ходят зад граница, освен това обучаваме телохранители на чужди държавници. Преди да дойда в звеното за обучение, прекарах шест месеца със султана на Бруней.

— А Мартин?

— Аз го предложих. Преди години той напусна рейнджърите, за да започне собствен бизнес като телохранител в Южна Франция. Добре я кара. Полковникът трябваше доста да го уговаря, за да го убеди, но пък той е най-добрият. Ами ти, Майк? — запита след кратко мълчание.

— Какво искаш да кажеш?

При портала се обърнаха и тръгнаха към тенис кортовете. Очите на Крамър непрекъснато се движеха, проверяваха сенките, търсеха всевъзможни признаци, че някой от хората на Алан се готви да го нападне.

— Знаеш какво искам да кажа. При стандартната операция като телохранител главната цел е да опазиш клиента. Стоим наблизо, правим необходимото да осигурим безопасна среда и ако се разхвърчат лайна, заставаме между клиента и неприятностите и го измъкваме адски бързо. Неговата безопасност е над всичко.

Крамър кимна. В далечината се обади бухал.

— Двамата с Мартин не пазим теб, Майк. Знаеш го. Инструкциите ни са да ударим убиеца. Твоето оцеляване е на второ място.

Крамър прочисти гърлото си.

— Второ? Мислех, че е по-ниско от това.

Алан се усмихна леко.

— Та защо избраха теб за тази работа?

— Искаш да кажеш за примамка? Предполагам, че извадих късмет.

Алан кимна и спря да задава повече въпроси. Известно време вървяха, без да говорят. Прожекторите около тенискорта бяха включени. По твърдата шамотова повърхност блестяха празни гилзи, останали от днешното упражнение.

— Ти къде си служил преди специалните части? — запита Майк.

— Парашутист ли си бил?

Алан се усмихна.

— Не, Майк. Работех на свободна практика?

— Свободна практика ли?

— Бях в една кръчма в Лондон и видях реклама в „Дейли експрес“ за телохранители в Южна Африка. Помислих си, че е за охрана на магазини или нещо такова. Две седмици по-късно се намирах в храсталаците в Ангола с „Калашников“ в ръце. Бях на деветнадесет години.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Онези просто искаха пушечно месо и хич не се интересуваха колко сме опитни. — Алан сви масивните си рамене. — Макар че, да си призная, малко преувеличавам. Аз постоях две години, но когато стана напечено, се върнах в Дъблин и основах собствена охранителна фирма, работих в едно нощно заведение и даже бях малко актьор. Но онова ми липсваше.

— Да — съгласи се Крамър. — Знам.

Той знаеше точно какво иска да каже Алан. Никога не беше се чувствал така жив, както в специалните части. Не просто заради адреналина, а заради другите, заради факта, че работи в екип с хора, обучени до степен, която малцина могат да достигнат. Полкът му липсваше и не можа да намери с какво да запълни празнината, останала след това.

Някакво малко насекомо избръмча край ухото на Алан и той го пропъди с ръка.

— Затова се преместих в Лондон и се кандидатирах за териториалните сили. Тогава бях на двадесет и три години и смятах, че съм твърде стар за редовната армия, но си мислех, че специалните ще ме вземат. Първия път се провалих, но ми казаха да поработя над тялото си и да опитам пак. На следващата година ме приеха. Танците по време на изпита продължиха осемнадесет часа в най-скапаното време. Полковникът присъстваше като наблюдател и след това дойде при мен и ме пита дали не искам да служа редовно. Помогна ми и се записах в 22-ри полк на специалните части.

Крамър остана впечатлен. Рядко се случваше някой от териториалната отбрана да получи предложение за редовно място в полка.

— Харесва ли ти в звеното за обучение? — запита той.

— По-добре е, отколкото да стоиш пред някой нощен клуб на улица „Лийсън“ в проливен дъжд и да се разправяш с пъпчиви тийнейджъри, които се опитват да те баламосат и да влязат.

Ухили се.

— Впрочем в Дъблин по-често чуках. Това е сигурно.

Заобиколиха тенис кортовете и тръгнаха през игрището за крокет. Алан се смееше, но Крамър остана нащрек, защото се страхуваше от нападатели в тъмнината. Пистолетът му се намираше в кобура, но ако не го нападнеха по-бавно от обичайното, предпочиташе да използва камата. Под напътствията на Алан сега печелеше повечето схватки. В началото на обучението имаше мигове, когато Крамър се чудеше какъв е смисълът да се обучава непрекъснато, защото в крайна сметка не беше сигурен дори дали иска да оцелее след срещата с убиеца. Болката в корема му се засилваше с всеки ден и вече все по-трудно се хранеше — нямаше никакъв апетит, а когато си наложеше да хапне, си плащаше за това няколко часа по-късно. Знаеше, че тази болка е само част от онова, което му предстои, и че щеше да дойде ден, в който куршумът в лицето би подействал като желано облекчение, но под постоянното уговаряне и натискане от страна на Алан професионализмът му се беше върнал и сега работеше здравата, за да изчисти своята техника. Сега чакаше възможността да се изправи пред убиеца, за да докаже пред себе си и пред Алан колко е добър.

Крамър отстъпи, за да избегне един обръч, останал на поляната, но непрекъснато шареше с очи натам-насам.

— Спокойно, Майк — каза Алан. — Обучението ти приключи.

Крамър го изгледа с присвити очи.

— Какво искаш да кажеш с това „приключи“?

— Полковникът ме помоли да ти кажа, че утре тръгваме за Лондон. Отсега нататък нещата стават реални.

Крамър преглътна. Усети как стомахът му се стяга в смесица от страх и вълнение, каквито не беше изпитвал от доста време. Почти забрави за рака, който растеше там. Почти. Но не съвсем.