Стивън Ледър
Двоен изстрел (11)

— Как е, момчета? — извика Линч. Виждаше само главите на Поли и Дейви Куин, които изхвърляха с лопати пръстта от дупката.

Дейви Куин вдигна глава и обърса челото си с ръкав.

— Всичко е наред — въздъхна той.

Поли нападаше пръстта с лопатата, като си помагаше с крак, за да я забива по-дълбоко.

— Поли, по-леко — каза Линч.

— Нищо ми няма — изръмжа младежът, като изхвърли лопата пръст.

— Да, може да е така, но аз се тревожа за семтекса.

Поли спря да копае. Вгледа се в почвата под краката си, а после в Линч.

— Семтекс ли?

— Да — отговори лаконично Линч. — Знаеш, онова, дето прави бум.

Поли погледна към брат си.

— Ти не каза нищо за семтекс.

— Не знаех — отговори брат му. — Но това не прави нещата по-различни, нали?

Поли се намръщи.

— Така е — каза и енергично потупа земята с лопатата.

— Всичко ще бъде наред, момчета — каза Линч, който не желаеше да прекалява с шегата. Искаше да се махне от това поле възможно най-бързо. — Ако беше опасно, аз нямаше да стоя тук, нали така?

Дейви се усмихна и отново заби лопатата. Поли последва примера му, но сега действаше с далеч по-малко енергия. Линч наблюдаваше. О’Риордан се приближи зад него, като все още държеше в ръце автомата.

Лопатата на Дейви удари в някакъв найлон. Поли се присви, сякаш някой го удари, и Линч му се усмихна.

— Подайте ми лопатите, момчета — каза. — После изгребете пръстта с ръце.

Братята се подчиниха. Започнаха да копаят с ръце като кучета, които търсят кокал. След няколко минути ровене разкриха голяма кофа за боклук, опакована в найлон. Линч погледна към О’Риордан.

— Това са муниции — каза. — Бронебойни патрони за автомат М-60.

Линч кимна.

— Добре, момчета. Подайте кофата.

Братята вдигнаха кофата нагоре и Линч и О’Риордан я изтеглиха от дупката.

Момчетата продължиха да копаят. Извадиха още два пакета, дълги и тънки, опаковани в дебел полиетилен.

— Това са автоматите — каза О’Риордан.

— И тях — отговори Линч.

Линч и О’Риордан занесоха трите обемисти пакета при камиона и ги натовариха отзад, докато Дейви и Поли продължаваха да копаят.

— Имаш ли представа какво смята да прави Маккормак с тези неща? — запита Линч.

— Ще ги зарови на някое друго място, мисля — отговори О’Риордан. — Иска да задържи хубавите неща, а старите да предаде на армията.

Линч избърса ръце в джинсите си.

— За да изглежда, че се разоръжаваме, а ние просто си изхвърляме боклука.

— Връзки с обществеността, Дермот, знаеш го. Така Дъблин и Лондон изглеждат добри, армията има възможност да блесне, а ние се отърваваме от неща, които вероятно биха гръмнали в лицата ни. Изглежда адски добра сделка за всички. И Извънредните^[1] го правят.

Върнаха се при дупката. Дейви и Поли бяха открили още две пластмасови кофи и опакован в найлон сандък. О’Риордан посочи сандъка.

— Това е семтексът.

— Откога е тук? — запита Линч.

— Три години — отговори О’Риордан. — Но доста е местен и отдавна е минал срокът на годност. Тук дойде през 1985 г., но преди това е седял в един склад в Триполи, бог знае колко време. Маккормак иска да го махнем. — Посочи една от кофите. — Това са пистолети и патрони и няколко ръчни гранати. Остават.

Посочи другата кофа.

— Това са белгийски минохвъргачки за еднократно ползване. Най-модерни са, но Маккормак иска и те да останат тук. Ще бъдат трофей за армията, освен това ще изглежда, сякаш се отнасяме сериозно към прекратяването на огъня.

О’Риордан погледна в дупката.

— Трябва да има още един пакет.

Дейви клекна и започна да рови с ръце. След няколко минути се изправи назад, седнал върху петите си.

— Намерих го — каза с триумф в гласа.

— Ето това — каза О’Риордан, като сочеше увития в найлон пакет — е нещо истински специално. Шестдесет и шест милиметрова М47 А2.

Линч въздъхна отегчено.

— Обичам да ми говориш мръсни неща. Какво, по дяволите, е това, Пат?

— Базука — ухили се О’Риордан. — От Щатите. За еднократно ползване, преносима от един човек, с еднокилограмова ракета, която може да разцепи танк.

— Исусе — каза Линч. — Колко такива имаме?

— Знам само за една. Изпратиха ни я като мостра малко преди прекратяването на огъня през 1994 г. Щяхме да купим още, но тогава ФБР хвана нашия доставчик. — О’Риордан се наведе над дупката. — Подай я, Дейви. И внимателно.

Дейви подаде опакования в найлон пакет на О’Риордан, който го пое нежно в ръцете си.

Линч протегна ръка към Дейви и го изтегли от дупката. Двамата помогнаха на Поли.

— Добре, момчета. Сега я запълнете.

Братята бяха изтощени, но се захванаха с желание да връщат с лопатите мократа пръст. Линч се върна при камиона, където О’Риордан поставяше базуката при другото оръжие.

— Ще се справиш ли от тук нататък? — запита Линч.

О’Риордан вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да ида до Дъблин, за да видя твоя човек. Излиза от работа по обед.

— Така ли? И после? — запита О’Риордан. Метна един брезент върху оръжието.

— Зависи какво ще ми каже. Ако открия хеликоптера, искам да намеря Крамър.

О’Риордан присви очи и цъкна с език.

— Не забравяй какво ти казах. Първо ще трябва да ти позволят.

— Знам.

— Как ще стигнеш до Дъблин?

Линч се ухили.

— Надявах се, че ще мога да заема твоя джип. Ти ще бъдеш в камиона, нали?

О’Риордан се засмя.

— Какво ли не правиш, за да изклинчиш от работата, а?

— Стига, Пат, от тук нататък всичко е лесно. Трупната работа свърши. Не е като в старото време — границата не е с бариера. Със затворени очи ще се справиш. А и братята могат да носят вместо теб.

О’Риордан се качи в каросерията на камиона.

— Добре, върви, мекушаво копеле.

От джипа Линч видя как Дейви и Поли хвърлят последната пръст в дупката. Поли метна лопатата на земята и показа на брат си ръцете си, очевидно за да се оплаче от мазолите.

 

 

Шивачът пристигна точно когато Крамър и полковникът приключваха закуската си, и влетя в стаята, сякаш е закъснял.

— Добро утро, добро утро — каза той. Носеше два големи куфара „Самсонайт“ и изпъшка, като ги качи на другия край на масата, пред която седяха двамата мъже.

— Voila!^[2] — каза и отвори куфарите със замах.

— Voila! — повтори Крамър, развеселен от ентусиазма на внушителния мъж.

Шивачът не му обърна внимание и започна да реди по масата пакети в кафява хартия.

— Ризи, бели, двоен маншет. Ризи, поло. Бельо, боксерки, различни цветове. Чорапи, черни. Вратовръзки, цяла селекция и, разбира се, от коприна.

— Разбира се — повтори Крамър.

— Свободен панталон, кафяв. Свободен панталон, цвят каки. Свободен панталон, сив.

Вдигна една хартиена чанта като фокусник, извадил заек от цилиндъра си.

— Аксесоари. Колани, копчета за ръкавели. Позволих си да включа и няколко игли за вратовръзка.

Шивачът погледна полковника.

— Бих предпочел да направя някои корекции на костюмите и палтото, ако имаме време — каза той. — Мога да ги донеса тук утре сутринта. Не е от съществено значение, но… — Той сви рамене.

Полковникът кимна.

— Утре е добре.

— Отлично, отлично — каза шивачът. Измъкна един костюм и го подаде на Крамър.

Крамър кимна.

— Изглежда превъзходно.

Шивачът цъкна нетърпеливо с език.

— Пробвайте го, моля.

Крамър се подчини, след това застана напълно неподвижен, докато шивачът се суетеше около него, бележеше по плата с парче креда и записваше нещо в бележника си. Крамър пробва три костюма, а после кашмиреното палто и шивачът бързо ги скри в куфарите.

— Е, ще се видим утре по същото време — каза той на полковника. Изчезна от столовата така бързо, както беше влязъл.

— Той ли прави вашите костюми? — запита Крамър.

— Не бих могъл да си позволя неговите цени — отговори полковникът с лека усмивка.

Крамър си доля чай от големия калаен чайник. Госпожа Елиът го правеше по военния начин, истински горещ и силен, и може би с доза бром за всеки случай.

— Човекът, когото замествам — каза той. — Кога ще разбера какъв е? Аз дори не знам кой е той.

— Стъпка по стъпка, Джокер. Първо искам да разбереш срещу какво стоиш.

— Смятам, че имам нелоша представа.

— Може би, но искам да прочетеш всички папки, преди да минем нататък. Има и още няколко прегледи.

— Медицински?

— Не. Ще доведа един инструктор от звеното за обучение.

— Познавам ли го?

Полковникът се подсмихна.

— Съмнявам се. Нямаше те дълго време.

 

 

Сет Рийд спря рязко колата до една пролука в живия плет. Извърна се и кимна на сина си.

— Ето.

— На полето? — запита Марк с изкривено от отвращение лице.

— Дават ли ти, вземай — отговори Рийд. — Или искаш да чакаш до Къндалк?

— Не мога да чакам. — Марк посегна към дръжката на вратата.

— Внимавай за плъхове — предупреди го Рийд.

Ръката на Марк застина във въздуха.

— Плъхове ли?

— Големи са като котки. Госпожа Макгрегър ни каза.

Марк погледна майка си.

— Баща ти се шегува — каза Кимбърли. — Това е неговото болно чувство за хумор.

Марк отвори вратата на колата и погледна гъстата трева край живия плет.

— Хайде, хлапе. Шегувах се.

— Наистина ли? — запита Марк все още несигурно.

— Заклевам се.

Марк излезе от колата, пъргаво изтича по влажната трева през отвора в живия плет и излезе на полето.

— Ти защо не идеш с него? — запита Кимбърли.

— Какво? При условие че там има плъхове като котки?

— Помислих си…

— Мила, това е Ирландия. Намираме се сред пустошта. Едва ли ще го нападне някой в полето, нали?

Кимбърли се нацупи. Рийд изчака цели пет секунди, преди да отвори вратата и да последва сина си. Знаеше от опит, че цупенето е само първото оръжие във впечатляващия арсенал на жена му. Винаги беше по-малко болезнено да се предаде в началото.

— Благодаря ти, мили — извика тя след него.

 

 

Дейви Куин включи камиона на скорост и той изръмжа и се понесе с подскоци по изровения път. Пат О’Риордан се опря с ръка на таблото, за да се задържи.

— Спокойно, Дейви — каза. — Карай бавно. Не бързаме. Не забравяй какво возим отзад.

— Добре. Извинявай.

Лицето му почервеня.

— Бъди благодарен, че не возим експлозива — обади се О’Риордан и се засмя. — Ти добре ли си отзад, Поли?

Дейви караше камиона по пътеката, а после се качи на тесен път, който вървеше между нивите. О’Риордан погледна часовника си.

— Закъсняваме ли? — обади се Дейви, явно разтревожен.

О’Риордан се усмихна на момчешкия му ентусиазъм. Толкова се стараеше да се хареса, че направо беше болезнено.

— Малко, но съвсем не е за притеснение.

О’Риордан изобщо не се притесняваше, че трябва да прекосят границата с Юга. След прекратяването на огъня всички пътища между републиката и Северна Ирландия бяха отворени и граничните пунктове демонтирани. Вече нямаше войници, които да проверяват колите, и човек можеше да пресича границата така лесно, както минава от Лондон за Манчестър.

— Какво ще стане с нещата, които оставихме? — запита Дейви.

— Ще ги потърсят след няколко дни. Ще оставим малко време да се заличат следите. Организацията се готви да предаде на властите дузина оръжейни скривалища като знак на добра воля.

— Но си запазваме хубавите неща, така ли?

О’Риордан намигна.

— Точно така.

 

 

Сет Рийд застана до живия плет, докато чакаше сина си да свърши с ходенето по нужда. Гледката тук, в Южен Армаг, спираше дъха: ниски хълмове с всичките четиридесет оттенъка на зеленото, които туристическият агент беше обещал, та дори и лепкавата мъгла имаше онова особено нещо, което омекотява цветовете, и човек имаше чувството, че гледа набързо нарисуван акварел. Не беше лесно да повярваш, че доскоро районът беше сред най-опасните на света и британските войници е трябвало да се движат с хеликоптери, защото посмеят ли да ходят пеша, рискуват да загинат.

Когато жена му за първи път предложи да прекарат ваканцията в Ирландия, той не пожела. Семейството й беше от Ирландската република и тя искаше да се върне при корените си и да почувства страната, напусната от предците й почти преди един век, но Рийд смяташе, че е твърде рано, че мирът все още трябва да се докаже. Тя се беше нацупила и бе накарала туристическия агент да му се обади лично. Той беше говорил убедително и дори се пошегува, че Рийд би се намирал в по-голяма безопасност в Ирландия, отколкото практически навсякъде в Щатите и че най-голямата опасност пред тях би била главоболието от бира „Гинес“. Двамата заедно, Кимбърли и агентът, придумаха Рийд и след седмица в страната той вече се радваше, че са дошли: нямаше много туристи, пътищата бяха цяло удоволствие, а хората — приятелски настроени и сърдечни без изключения. Когато се върне в Щатите, със сигурност щеше да препоръча на приятелите си да посетят Изумрудения остров.

Няколко капки дъжд тупнаха върху якето му и когато погледна нагоре, по лицето му паднаха още.

— Хайде, Марк — извика той. — Вали.

Марк се появи иззад един храст, като бършеше ръце в коленете си.

— Готов ли си? — запита Рийд.

— Да — отговори Марк и двамата отидоха заедно до колата.

— Мога ли да седя отпред, тате?

— Питай майка си.

Кимбърли се съгласи. Излезе от колата и седна на задната седалка, докато Рийд палеше двигателя. Единственото, което не харесваше до момента в това пътуване, беше колата, наета от туристическия агент. Тя имаше четири врати, но нямаше автоматични скорости и нито една от екстрите, които американците считат за нормални, като въздушни възглавници и климатик.

Марк се качи на освободеното от майка му място. Рийд опита да включи чистачките, но натисна друг лост и се включи мигачът за ляв завой. Изключи мигача и започна да се занимава с лоста за чистачките, като същевременно ускори.

— Коланът, скъпи — укори го Кимбърли от задната седалка. — Това се отнася и за теб, Марк.

Рийд стисна волана с дясната си ръка, докато търсеше катарамата на колана. Внезапно дъждът се усили и скри всичко отпред. Явно беше включил чистачките на интервал.

— Миличък, караш от другата страна на пътя — каза Кимбърли.

Рийд се наруга тихо. Все забравяше, че ирландците караха като англичаните, в другото платно. Остави колана и посегна към лоста за чистачките, като в същото време зави надясно. Чистачките се включиха и започнаха да избърсват водата от стъклото. Едва тогава видя камиона срещу себе си. Отзад Кимбърли изпищя.

 

 

О’Риордан не забеляза широката кола почти докато не връхлетяха върху нея — тя се носеше по пътя, сякаш шофьорът беше загубил контрол. Дейви Куин натисна клаксона и рязко настъпи спирачката, но О’Риордан усети как големият камион се хлъзга по мокрия асфалт. Посегна към волана.

— Държа го, държа го! — извика Дейви.

Въпреки протестите на Дейви, О’Риордан виждаше, че камионът отива към колата. Дръпна по-силно волана в опит да завие наляво и да избегне сблъсъка. Пътят беше тесен; мястото едва стигаше да се разминат две коли дори ако караха по съвсем права линия. Но с колата по средата на пътя ударът не можеше да се избегне.

О’Риордан видя шофьора — мъж на средна възраст със сивееща коса, който опитва да овладее волана. Забеляза едно дете на предната седалка, отворило ужасено уста. След това се чу глухо стържене и колата се извъртя надясно, а предното й стъкло се пръсна.

В момента, когато външните колела излязоха от асфалта, Дейви изкрещя, но О’Риордан не разбра какво. По предното стъкло удариха мокри клони и камионът се наклони рязко наляво. Половината от него стърчеше на пътя, а колелата върху тревата до пътя имаха по-добро сцепление, така че колкото повече Дейви натискаше спирачката, толкова повече камионът се отклоняваше наляво. Кормилото изскочи от ръцете му. О’Риордан усети как коланът се впива в гърдите му, а камионът подскочи и се вряза в живия плет. О’Риордан бе изхвърлен напред, удари с коленете си таблото, а ръцете му отскочиха при удара. Изведнъж всичко притихна.

О’Риордан раздвижи глава. Коланът притискаше врата му, не му позволяваше да диша, и той потърси катарамата. Намери я и се разкопча и едва си пое дъх, когато лентата се разхлаби. Потри гърлото си и погледна към Дейви, който се беше привел над кормилото. О’Риордан го разтърси за рамото.

— Дейви?

Младежът се извърна бавно. Погледът му беше замъглен и О’Риордан разбра, че е в шок, но изглежда, не беше наранен. О’Риордан се извърна в седалката.

— Поли? Добре ли си?

— Мисля, че да — обади се Поли от каросерията. — Какво стана?

О’Риордан не се въздържа и се усмихна на баналния въпрос. Опита да отвори вратата, но тя беше блокирала.

— Дейви, ще трябва да изляза от твоята страна.

От двигателя се чу съскане и някакво чукане, сякаш още не беше спрял да работи. Дейви напипа дръжката и отвори вратата. Камионът стоеше наклонен на четиридесет и пет градуса и се наложи да скочат от отворената врата на земята. Поли, застанал на ръце и крака, опитваше да слезе от каросерията. Дейви отиде да помогне на брат си, докато О’Риордан огледа щетите. Колелата от другата страна стояха в канавката, а камионът лежеше върху храстите. Предният мост беше счупен, едната гума бе пронизана от строшен клон, а предницата на камиона — цялата разкривена. Нямаше да може да се движи дори да успееха някак да го върнат на пътя.

Дейви помогна на Поли да се изправи. Камионът изхърка като умиращ и подскочи по-наляво, а колелата потънаха още повече в канавката. О’Риордан се почеса по брадата, замислен какво, по дяволите, да правят.

Ударената от тях кола беше отлетяла през пътя и сега стоеше, забила предницата си в канавката от другата страна на пътя. Капакът на багажника й се беше отворил и О’Риордан видя, че е пълен с куфари. На земята до колата лежеше малък вързоп дрехи, но като се вгледа по-внимателно, О’Риордан разбра, че е дете. Момче. Тръгна натам, за да види може ли да се направи нещо, но преди още да приближи, забеляза от кръвта и от ъгъла, под който стоеше вратът на момчето, че е мъртво. Очевидно при удара бе излетяло през предното стъкло.

Дейви се приближи зад О’Риордан.

— Пат, какво ще… — Гласът му затихна, като видя тялото.

— О, Исусе. Той не е ли…

— Да — каза О’Риордан. — Върни се при камиона. Оглеждай се за други коли.

О’Риордан обиколи тялото на момчето и надникна в колата. Шофьорът лежеше наполовина изхвръкнал през счупеното предно стъкло, с разкъсано гърло и с долна челюст, превърната в кървава каша. Дъждът отмиваше кръвта му върху капака във вид на червена струйка по белия метал. На задната седалка имаше жена в безсъзнание, но задържана от колана на мястото си. О’Риордан избърса челото си с ръкав. Постави длан над очите си и се вгледа в колата. Жената, изглежда, не кървеше. Навярно е съпругата на мъртвия мъж и майка на детето. Туристи, ако се съди по куфарите.

— Господи, каква бъркотия — измърмори си О’Риордан.

Върна се при братята Куин. Знаеше, че трябва да вземе решение, и то бързо. Районът, в който се намираха, не беше силно населен, но нямаше да мине много време, преди да се появи друга кола. Можеха да чакат с надежда, че ще мине камион или фургон, който да отвлекат и да закарат пратката, но ако полицията се появи, ще закъсат много. Ех, ако Линч не беше взел джипа. Братята Куин го наблюдаваха нервно и чакаха да вземе решение. Поли гледаше с широко отворени очи в тялото на момчето на земята. Дейви беше сложил ръка на рамото му, сякаш да го възпре. Дъждът се засилваше и капките тракаха по кабината на камиона. Лошото време означаваше поне, че няма да ги забележат от някой прелитащ хеликоптер. О’Риордан стоеше с ръце на кръста и гледаше негодния камион. Можеха да пренесат оръжието, но не много далече. Ако го заровят някъде наблизо, полицията със сигурност ще го намери.

О’Риордан се обърна към братята.

— Тръгвайте, момчета. Направо през полето и да не ви видят. Махнете се колкото може по-далеч от тук. Нека минат няколко часа, а после се приберете на стоп. Разбирате ли?

Дейви кимна, но Поли продължаваше да се взира в малкото тяло.

— Поли, нищо не можем да направим — каза О’Риордан. — Стана случайно.

— Всичко е наред — обади се Дейви. — Аз ще се погрижа за него.

Дръпна брат си към една порта в оградата и му помогна да се прехвърли. Изгубиха се в дъжда.

О’Риордан се качи в каросерията и смъкна найлона от базуката за еднократно ползване. Той беше един от шестимата доброволци, присъствали на курс за обучение по използването на М-72. Един бивш човек от зелените барети беше дошъл от Щатите, за да демонстрира как се стреля с това оръжие, като използваше модел.

О’Риордан тръгна по пътя и се отдалечи на петдесетина метра от камиона, а после клекна в канавката. Отвори телескопичната тръба за изстрелване и вдигна предния и задния мерник. Базуката от този модел беше изненадващо лека, малко над два килограма и половина. Той я зареди и я сложи на рамо, като я стисна здраво в очакване на откатния удар.

— Господи, каква загуба — прошепна. Стреля и в същия миг се чу свистене от подскочилата в ръцете му тръба. Ракетата се стрелна към камиона, като остави следа от бял дим след себе си. Удари камиона точно зад шофьорската кабина и избухна в кълбо жълт огън. О’Риордан се наведе в канавката, защото около него полетяха отломки. Чуха се стотици по-малки гърмежи от избухващите патрони. О’Риордан остана ниско приведен в канавката, докато спрат експлозиите. Някакво парче метал се удари в рамото му, но не достатъчно силно, за да му навреди. Падна в мократа трева до крака му. Не беше куршум, а по-скоро изглеждаше като парче от шасито на камиона.

Когато отново вдигна очи, видя камиона обвит в гъсти кълба дим, който се издигаше спираловидно в оловното небе. О’Риордан се приближи, доколкото можа, и хвърли тръбата в огъня. Камионът пламтеше силно въпреки дъжда и О’Риордан се съмняваше, че от него би останало много, когато догори. Изтича до портата, прехвърли се над нея и побягна по наскоро изораното поле.

 

 

Дермот Линч беше изпил към половин бира „Гинес“ в една кръчма в района Темпъл Бар на Дъблин, когато видя новините. Барманът засили говора на телевизора, поставен на стената до входа за мъжката тоалетна, и се загледа в него, скръстил ръце на гърдите си. Говорителят четеше от лист хартия. Мъж и дете били убити. Една жена в болница. Отначало Линч помисли, че става дума за пътно произшествие, но после картината се смени с образа на скелета на изгорял камион, килнат в канавка.

Линч остави бирата си на масата. По гръбнака му премина студена вълна. Какво се е объркало, по дяволите? Ще трябва да обяснява защо е оставил О’Риордан и братята Куин и макар и да смяташе, че не е сбъркал, се съмняваше, че Маккормак ще бъде на същото мнение. Полицията нямаше да се спре пред нищо, за да разбере какво е станало, а щеше да има и политически проблеми. Протестантските милитаристично настроени групи нямаше да се поколебаят да нарекат това нарушаване на прекратяването на огъня. Линч знаеше, че ще трябва да се обади на Маккормак, но искаше първо да говори с човека от въздушния контрол. Маккормак щеше да поиска незабавна среща. Линч беше сигурен в това. И щеше да настоява Линч да се покрие, дори може би да остане в Дъблин, докато всичко това отмине.

Говорителят от новините се смени с американска сапунена опера и барманът намали говора. Линч гледаше в екрана с невиждащи очи. Чудеше се къде ли е Пат и дали е добре. Трябва да се е измъкнал с момчетата, но това не обясняваше състоянието на камиона. Може би е запалил камиона, за да унищожи уликите. Това поне беше логично. Линч кимна, за да проясни мисълта си. Станалото — станало. Отпи от бирата и избърса пяната от брадата си с длан.

На масата пред себе си Линч имаше вестник „Дейли телеграф“ не защото редовно четеше английския вестник, а защото той щеше да бъде ясен сигнал за човека, с когото имаше среща. В задименото мрачно помещение влезе приведена фигура, която се огледа наляво и надясно. Линч разбра още преди да осъществят визуален контакт, че това е човекът. Казваше се Люк Макдъно. Не беше член на ИРА, но симпатизираше на каузата и макар и никога да не би участвал в терористична операция, с удоволствие беше готов да даде информация.

Макдъно се приближи до масата на Линч и погледна вестника. Линч се изправи и се ръкува с него. Кожата на Макдъно беше бяла и нездрава, сякаш не излизаше много на слънце, а ноктите на пръстите му бяха изгризани до живеца. Линч се питаше дали това е заради силно стресиращата му работа, или просто той беше нервен. Попита го какво иска да пие.

— Портокалов сок — отговори мъжът с почти виновен тон и седна, докато Линч отиде да купи сока. Когато той се върна на масата, Макдъно прелистваше вестника. Сложи го на масата и взе напитката си, като я вдигна за тост, преди да отпие.

— Утре сутринта съм първа смяна — обясни той.

— Да, обзалагам се, че във вашата работа се иска ясна глава — съгласи се съчувствено Линч.

— И още как! — Макдъно постави чашата на масата, опря брада на пръстите на ръцете си, събрани като кула, и се вгледа в Линч, сякаш изучаваше екрана на радар. Отстрани на бледосивите му очи имаше бръчки, сякаш прекарва доста време с присвити очи.

— Твоят човек ме пита за хеликоптер, дошъл и излетял от Хаут преди няколко дни. „Сий Кинг“.

Линч кимна.

— Да, той заобиколи около Окото на Ирландия, взе двама души и отлетя на изток. Видя ли го на екрана си?

— Не лично, не. Аз работех наземен контрол. Но проверих регистрите и сме имали контакт с него. Това не ме изненадва. Дъблинският радар хваща до около десет метра над морското ниво там. Не би могъл да остане незабелязан на по-малко от двадесет мили от Хаут.

— Откъде е дошъл?

Макдъно започна да хапе кожичката в ъгъла на единия си нокът като хамстер. Зъбите му бяха жълти и наподобяваха тези на плъх. Той се огледа потайно, сякаш се боеше да не го укорят за навика му.

— Не може да се каже — отговори. — Не бяха подали план за полета. Пристигнаха от курс 280 градуса, но това не означава нищо.

Макдъно спря да гризе ноктите си.

— Твоят човек каза, че хеликоптерът бил в червено, бяло и синьо. Червена опашка, бял корпус и синьо дъно.

— Точно така — отговори Линч.

Очите на Макдъно светнаха. Той стисна дланите си и ги спусна под масата, сякаш ги крие.

— Предполагам, че може да е бил някой „Уестланд“ на снабдителната служба на Министерството на отбраната.

— Армията?

Макдъно поклати глава.

— Не, те ги използват за радарни изпитания и експерименти. Тайна е какво е правил в Хаут, дори не би трябвало да се намира в ирландското въздушно пространство.

— Добре, да допуснем, че е бил армейски хеликоптер — каза Линч. — Къде може да е отишъл?

— Със сигурност не са кацнали в Дъблин, пък и където и да са отишли, са заобиколили летището доста отдалеч. Проверих в Белфаст, и те също не са регистрирали кацане на „Сий Кинг“ през времето, за което говориш. Имало е голям брой армейски „Линкс“ и „Пума“, и два „Чинук“, но не и „Сий Кинг“.

— Но те са можели да кацнат навсякъде, далеч от летище.

— О, да. В поле, а дори и на кораб в морето. Според мен са отишли в Англия.

— Така ли? Защо? — Линч се приведе напред, внезапно заинтересуван.

— Ами защо иначе да използват „Сий Кинг“? Той има огромен полетен диапазон, над 750 мили със стандартното количество гориво. А би могъл лесно да има и допълнителни резервоари, ако е на снабдителната служба. Би могъл да отиде направо в Лондон. Един „Линкс“ би прелетял по-малко от 400 мили, а и в Ирландия ги има много повече, отколкото „Сий Кинг“. Дори и онези „Уестланд Уесекс“ на 72-а ескадрила на север прелитат само 350 мили със стандартните резервоари, може би 500 с допълнително гориво. Не, ако са си правили труда да използват „Сий Кинг“, трябва да е имало защо, а единственото, за което се сещам, е полетният му диапазон. Ако бяха в Ирландия или ако кацаха в морето, щяха определено да дойдат с „Линкс“ или „Уесекс“.

Линч кимна развълнуван.

— Добре, ако приемем, че са пресекли Ирландско море, как мога да разбера къде са кацнали?

— Ще трябва да говориш с някой като мен в Англия. Най-напред в Уелс. Там би се регистрирал пилотът. Но не познавам никого там, не и ирландец. Обаче мога да опитам.

— Колко време ще трябва — запита Линч.

— Зависи. — Макдъно прокара пръст по ръба на чашата, а после го облиза. — Много са причините, заради които дъблинската служба за въздушен контрол може да поиска информация за даден полет до Англия. Ако срещна съпротива, ще се отдръпна веднага, но не мисля, че ще има проблеми. Не исках да опитвам, преди да говоря с теб.

— Браво — каза Линч. — Ще ти се обадя утре, за да видя как се справяш.

Пресуши чашата си и стана. Стисна крепко ръката на Макдъно.

— Задръж вестника. Малко прекалено надясно клони за моя вкус.

Линч излезе от кръчмата и се огледа за телефон. Един тийнейджър в дънков гащеризон свиреше на саксофон, превит почти на две в кръста, като влагаше сърце и душа в музиката си, чиито печални нотки ехтяха в тясната улица, където той стоеше с отворен пред себе си куфар. Линч пусна две монети и отмина, но момчето беше затворило очи и не отреагира. Изглежда, всяка втора сграда на улицата се обновяваше от предприемачи, привлечени от данъчните облекчения на градския съвет. До неотдавна тук, южно от река Лифи, беше свърталището на наркомани, обирджии и проститутки, но постепенно се превръщаше в развлекателен център подобно на лондонския Ковънт гардън с ресторанти, барове и специализирани магазини.

Намери телефонна будка и Маккормак отговори на третото позвъняване.

— Томас? Аз съм.

Линч не желаеше да използва имена по открита линия южно от границата също толкова, колкото и когато се намираше в Белфаст.

— Къде си, мамка му?

Линч се намръщи. Не беше в стила на Маккормак да използва вулгаризми, дори и в състояние на стрес.

— Тук съм, в Дъблин.

— Чу ли какво стана?

— Да.

— Трябва да се срещнем. Веднага.

— Да, знам.

— Къде си?

— Темпъл Бар.

— Ще те взема след тридесет минути. Моравата пред Ирландска банка.

— Ще бъда там.

Линията изпращя в ухото му. Линч почука слушалката в ухото си. Маккормак беше недоволен. Много недоволен.

 

 

Полковникът се облегна на стола и сложи бастуна си на масата. Крамър стоеше до френските прозорци и гледаше към моравата край портала, където двама души с дънки и спортни якета стояха с гръб към сградата. През изминалите няколко дни Крамър беше видял най-малко дванадесет различни часови, все хора от полка. Имаше ирония в това, че когато щеше да се нуждае най-много от защита, когато излезе в реалния свят и заеме мястото на жертвата, щеше да бъде сам. Жертвен козел. Примамка. В очакване убиецът да нанесе своя удар.

Гласът на полковника го извади рязко от унеса.

— Прочете ли всички папки подробно?

Крамър се обърна с лице към него.

— Да, всичките.

— Значи знаеш срещу какво ще се изправиш? Той не се е провалял досега. Не е хващан. Не вади пистолет, докато не се приближи. Според теб какви шансове имаш, Джокер?

Крамър наклони глава настрани.

— В дългосрочен план, нула.

Полковникът прочисти гърлото си, сякаш нещо го дразнеше.

— Имах предвид шансовете да го елиминираш.

Крамър сви рамене. Носеше дънкова риза и черни дънки „Левис“. Костюмите, макар да бяха направени по мярка, винаги го караха да се чувства ограничен и се възползваше от всяка възможност да не ги носи.

— Ако го видя, мисля, че имам добър шанс. — Той скръсти ръце на гърдите си. — Проблемът е, че не мога да извадя пистолета, докато не съм сигурен, че това е той. А няма да съм сигурен, докато не насочи своя пистолет към мен.

Полковникът изгледа Крамър с кафявите си очи, без да мига.

— И как се чувстваш?

— Стига де, полковник, и двамата знаем защо го правя. Не е от голямо значение кой ще стреля първи, нали?

— Аз те пращам на самоубийствена мисия, Джокер.

Крамър отговори на погледа му.

— О, нима?

Двамата мъже се гледаха мълчаливо. Полковникът проговори първи:

— И ти си готов да тръгнеш?

— Затова съм тук.

Полковникът почука с пръсти по бюрото.

— Следващият етап е да ти направим снимки, които ще изпратим на ФБР в Маями заедно с подробности за движението на целта. От там ще бъдат изпратени в Цюрих. Направи ли се договорът в Цюрих, няма връщане. Разбираш това, нали, Джокер? Убиецът работи така, че с него няма връзка, след като бъде сключен договорът.

— Правете каквото трябва, полковник.

Полковникът кимна бавно.

— Да.

— И кога ще тръгна от тук?

Крамър седна и кръстоса глезените си.

— Имаме още малко работа.

— Все още не сте обяснили какво точно ще правя. И какво става с човека, когото замествам.

— Исках първо да бъда сигурен, че си напълно съгласен с операцията.

Полковникът взе една тънка синя папка и я подаде над бюрото.

— Ето я целта. Андрю Вандермайер. Мултимилионер, сам е направил парите си.

Крамър отвори папката. В нея имаше само два листа хартия.

— Това ли е?

— Да. Съвсем малко се знае за него в публичното пространство. И няма снимки. Това е в наша полза. Колкото и да проучва убиецът, няма да получи повече от това, което държиш ти.

— А кой иска да го убият?

— Бивш бизнес партньор, юрист на име Франк Диценза.

Крамър се намръщи.

— Италианец? Защо не е наел мафията?

Полковникът се усмихна.

— Не всички италианци са свързани с мафията, Джокер. А и мафията може да бъде нож с две остриета. Ако направят нещо за теб, в един момент ще дойдат да искат отплата. Нашият човек работи само за пари.

— А вие как разбрахте, че този Диценза иска да убие Вандермайер?

— Данъчните служби на САЩ и ФБР предприели съвместно наблюдение на Диценза по-рано през годината и с подслушване на телефони се натъкнали на връзката в Цюрих. Диценза бил предпазлив, но един от агентите на ФБР дочул достатъчно, за да разбере какво става.

— На кого се е обаждал Диценза?

— На един банкер в Цюрих. Много малка банка, само с частни клиенти, просто една месингова плоча на вратата и два телефона. Банкерът е само посредник, проводник. Клиентът се обажда, банкерът обяснява какъв е хонорарът и предава данните. Направо идеална система.

— И Диценза сътрудничи?

— Няма избор. ФБР са го арестували за заговор за убийство, данъчните са го натиснали за опит за укриване на големи данъци. Изправен е пред дълга присъда и по двете обвинения, така че, да, сътрудничи.

Крамър се намръщи.

— Но какво точно трябва да правя?

— Ще живееш живота на Вандермайер. Ще ходиш в неговите домове, ще пътуваш в личния му самолет.

Крамър поклати глава.

— Да живея неговия живот ли? Но как ще знам какво да правя? Къде да ида?

— Ще ти помогнат. Той има лична сътрудничка, която пътува с него навсякъде, и тя ще бъде с теб през всяка минута. Вандермайер ще бъде на яхтата си и ще си движи бизнеса, но ще се преструва, че е там, където си ти. Ако си в лондонския апартамент, ще казва, че се обажда от Лондон, и така нататък.

Крамър разгледа страниците.

— Търговец на оръжие? Той е търговец на оръжие?

— По-скоро посредник. При него не се ходи за два автомата „Калашников“ например. Но ако искаш да оборудваш своите военновъздушни сили с най-новите ракети въздух-въздух и страната ти е в черния списък на ООН, той е човекът за теб.

— Аз не знам нищо за търговията с оръжие.

— Не е необходимо — каза полковникът. — Няма да те въвличат в никакви делови срещи. Сътрудничката му ще се занимава с всички възникнали дреболии.

Втората страница в папката съдържаше списък с данни и места.

— Това ли е графикът ми? — запита Крамър.

Полковникът кимна.

— Ще обикалям из Лондон, Ню Йорк, Хонконг, Париж, Петроград?

— Такъв живот живее Вандермайер.

Крамър вдигна очи от разписанието.

— Това е за следващите две седмици.

— Ние не знаем колко време ще мине, преди убиецът да нападне. Надяваме се да е по-рано.

— Надяваме се — тихо повтори Крамър. Дясната му ръка се премести към корема, сякаш имаше собствено мнение, и Крамър я овладя. Вместо по корема, се почеса по ухото. Фактът, че ракът постепенно го разяжда, изобщо не напускаше мислите му, дори когато болката се притъпеше до леко усещане. Четири седмици. Дълго време, когато чакаш да умреш.

— Така добре ли е? — запита полковникът.

— Да.

Полковникът отвори едно чекмедже и извади син американски паспорт. Подаде го.

— Това ще ти трябва, когато излезеш от страната.

Крамър пое паспорта. Снимката беше негова, но с името Андрю Вандермайер.

— Истински е. Няма да имаш проблеми с него — каза полковникът. — Държавният департамент на САЩ ни оказва пълно сътрудничество.

Той подхвърли още три други паспорти с различни цветове: единият беше британски, другият уругвайски, а третият израелски.

Крамър присви очи.

— Евреин ли е?

Полковникът поклати глава.

— Не, но е работил често с Израел. Доста услуги им е правил.

Крамър разлисти паспортите. Всичките съдържаха неговата снимка, но данните бяха на Вандермайер.

— Той пътува с който паспорт е най-удобно. Сътрудничката му ще се погрижи за всички въпроси по пътуванията, както го прави за него. Тя ще ти казва кой да използваш.

Крамър кимна и постави паспорта на бюрото.

— Това момиче. Сътрудничката. Тя колко знае?

— Знае, че Вандермайер е под заплаха и че ще заемеш мястото му за известно време.

— Знае ли, че и тя е изложена на риск?

— По нищо не може да се съди, че е изложена на риск. Убиецът се заема с телохранителите и целта.

— Убил е пазача в „Хародс“.

— Но без невинни хора. Подбира много внимателно.

— Надявам се за нейно добро, че сте прав. Кога ще се срещна с нея?

— Утре. Идва от Щатите.

— А Вандермайер?

— Най-добре е да не знаеш къде е.

Крамър се загледа в двата отпечатани листа в папката, като бавно кимаше.

— Значи убиецът идва за Вандермайер, а намира мен. И как ще го хванете? Ако приемем, че елиминира охраната, която ми дадете, и ме очисти, тогава какво?

— Ще има други хора, които постоянно ще те следят. Няма да се измъкне, имаш думата ми.

Крамър затвори папката.

— Преди се е измъквал.

— Тогава не бяхме ангажирани с него.

— Но ако вашите хора се приближат прекалено много, може да го прогонят.

— Няма да са прекалено близо — категорично каза полковникът.

Крамър плъзна папката върху бюрото.

— Ще използвате снайперисти, нали? Нямате намерение да го залавяте. Просто ще го очистите.

Полковникът вдигна вежди.

— Да, ще има случаи, в които наоколо ще бъдат разполагали снайперисти. Но ти няма да се намираш на открито толкова често, а снайперистът не може да те защитава, когато си на закрито. Когато си под покрив, ще разполагам хора, но те няма да могат да те защитават от нападение. Ако са достатъчно близо за такова нещо, значи ще се виждат. Те са там, за да заловят убиеца, а не да спрат опита му. Ясно е, нали?

— Като кристал, полковник. Значи съм прав, а? Нямате намерение да го залавяте. Целта е не да го хванете, а да го очистите, така ли?

Полковникът въздъхна през нос, стиснал устни в тънка линия, докато изучаваше Крамър.

— Това проблем ли е за теб?

Крамър поклати глава.

— Трябва да се направи каквото трябва, полковник.

— Добре.

Полковникът отвори едно чекмедже и извади друга папка, този път с над 400 листа, поставена в прозрачна пластмасова кутия.

— Чудех се дали да ти показвам това. То е докладът от аналитика, Бърнард Джакман.

— Специалистът от ФБР, за когото ми говорехте?

— Бивш специалист от ФБР — поправи го полковникът.

— Мисля, казахте, че ще се срещнем.

— Да. Очакваме го вдругиден. Но той ми даде този доклад. Представлява профил на човека, когото търсим. — Полковникът почука папката с дебелите си къси пръсти. — Проблемът е, че ако се доверим на този профил и ако Джакман е сбъркал, вероятно няма да разпознаеш истинския убиец.

Крамър кимна.

— Добре, но това поне ще ми даде някакви сведения за човека.

Полковникът метна прозрачната пластмасова кутия над бюрото и тя падна върху папката на Вандермайер.

— Не забравяй, че това не е точна наука. Има някои случаи, при които аналитиците грешат. Понякога с плачевни последствия. Чети внимателно.

Крамър взе двете папки. Внезапна болка проряза стомаха му и той изохка. Изведнъж му се зави свят и той си пое дъх в опит да се овладее.

— Добре ли ти е? — запита полковникът, очевидно загрижен.

Крамър се насили да се усмихне.

— Ще се оправя.

 

 

От оловното небе ръмеше слаб дъжд, когато Маккормак пристигна пред Ирландската банка в черно БМВ с гюрук. Линч за първи път виждаше колата на Маккормак и се изненада. Маккормак трябваше да натисне клаксона два пъти, преди Линч да разбере, че това е той. Очакваше да го види на волана на някакво комби или комфортна лимузина, а не в мощна спортна кола.

Линч седна на предната седалка. Маккормак не се ръкува, но Линч не можеше да разбере дали защото е ядосан, или просто защото иска да тръгват. Имаше много коли и Маккормак включи на скорост и се отдели от бордюра, като внимателно се намести пред един автобус. Линч погледна платнения покрив на колата и се зачуди какво ли е накарало Маккормак да си купи кабриолет. Той караше много внимателно, като постоянно се взираше в огледалата за обратно виждане и се извърташе, за да провери точките на слаба видимост. С религиозно усърдие пускаше мигачите където трябва, рядко включваше друга предавка, освен втора и оставяше толкова място между своята и предната кола, че постоянно го надминаваха. Линч не знаеше дали Маккормак винаги кара така внимателно, или го прави просто защото е с колата на жена си.

Маккормак изчака да влязат във Феникс парк, преди да проговори:

— Е, какво се обърка?

Линч вдигна рамене и погледна през страничното стъкло. В далечината се извисяваше големият кръст, отбелязал мястото, където папа Йоан Павел II беше говорил пред стотици хиляди католици при посещението си през 1979 г.

— Да ме таковат, ако знам, Томас. Ти говори ли с Пат?

Маккормак поклати глава.

— Не. И няма и помен от братята Куин. Голяма каша, Дермот.

— Знам само онова, което видях по телевизията. Вероятно е катастрофа.

— Катастрофа ли? — рязко се обади Маккормак. — Това е провал.

Минаха край внушителната резиденция на американския посланик.

— Това ще създаде всевъзможни проблеми в Щатите.

— Да — съгласи се Линч. — По телевизията казаха, че са туристи.

— Деветгодишно момче — каза Маккормак. — Убили сме деветгодишно момче.

Линч се възхити на това, че другият каза „ние“, сякаш включваше и себе си във фиаското, вместо да се дистанцира.

— Ти за какво дойде в Дъблин, Дермот? — запита Маккормак.

— Исках да се видя с един човек.

— Би ли ми казал кой е той?

Въпросът беше подхвърлен небрежно, но Линч знаеше, че го разпитва специалист и няма смисъл да лъже.

— Един, който работи в дъблинското летище. Люк Макдъно. Пат ми даде името му.

— И защо трябваше да разговаряш с този Макдъно?

Маккормак се взря през предното стъкло, после даде мигач и зави наляво, където мина край малко езеро, хванал волана, сякаш е от порцелан.

— Работи за въздушния контрол — отговори Линч. — Опитвах се да разбера какво е станало с хеликоптера, който прибра Крамър.

Маккормак стисна устни така силно, че те почти се заличиха. Линч потрепери, сякаш температурата в колата беше спаднала с десет градуса.

— Смятах, че съм пояснил мнението си по този въпрос — обади се най-после Маккормак.

— Просто исках да разбера къде е отишъл хеликоптерът.

— И после.

— После щях да ти кажа, че знам къде е Крамър и щях да искам позволението ти да ида при него.

Маккормак погледна към Линч над рамките на роговите си очила като загрижен чичо. Линч знаеше, че външният вид лъже. В Маккормак нямаше чувства като роднинска обич.

— И тъй като ти искаше да дойдеш в Дъблин, О’Риордан е останал само с една кола. Камионът.

— Да, така е.

Маккормак включи на трета скорост, но само за втори път, откакто Линч беше седнал в колата. Линч облиза устни. Не каза нищо. Нямаше какво да каже.

— Значи, тъй като си решил да не обърнеш внимание на думите ми за Крамър, загубихме висококачествени муниции, загинали са двама невинни, случайно оказали се там, ще загубим бог знае колко пари от Щатите и вестниците от север и юг на границата ще искат кръвта ни. Добре ли резюмирах ситуацията?

Думите му бяха студени и без чувство, сякаш четеше списък с неща за пазаруване. Линч не беше сигурен дали трябва да се извини. Знаеше, че извинението не би значело нищо.

— Вината е моя — тихо каза той. — Ще поема отговорността. Аз помолих Пат да свърши работата, докато ида в Дъблин. Той не остана много доволен.

— Поне един от вас се е държал като професионалист — каза Маккормак, като включи отново на втора скорост и плавно натисна спирачката. Колата се движеше с не повече от четиридесет километра. — Военният съвет се събира довечера, Дермот. Ще направя каквото мога.

— Според теб какво ще стане?

— Ако извадиш късмет, устно предупреждение. Удар по кокалчетата. Ти си добър доброволец, правил си повече от дължимото. Всеки има право на една грешка.

Маккормак увеличи скоростта на чистачките, независимо че дъждът сякаш намаляваше.

— Но ще трябва да скрия причината ти да дойдеш в Дъблин. Не искаме всички да знаят, че не си се подчинил на заповедта, нали така?

— Благодаря, Томас. Оценявам това.

Линч тихо потупа с пръсти таблото, когато Маккормак включи мигача и спря. Намираха се отново пред коринтските колони и йонийските портали на Ирландската банка.

— И умната в Белфаст, Дермот — каза Маккормак. — Забрави за Крамър, ясно?

Линч отвори вратата и излезе в дъжда.

— Разбира се, Томас. Още веднъж благодаря.

Затвори вратата и се загледа след колата, която бавно се включи в движението с пуснат мигач. Линч вдигна яката на якето си, присви рамене и се отправи към своята кола. По никакъв начин не би могъл да забрави Крамър. Не и преди да умре, да бъде погребан и Линч да потанцува на гроба му.