Стивън Ледър
Двоен изстрел (26)

Момчето стоеше до мивката и плакнеше чинията, преди да я постави на стойката за сушене. Изохка, като чу стоновете на майка си от горния етаж. Момчето беше питало баща си защо лекарят не я вземе в болницата и баща му бе отговорил, че не може да й се помогне с нищо. Момчето беше прекарало часове на колене в молитва до Бога, до Него, да прекрати страданията на майка му, но това не бе помогнало. Момчето вече не вярваше в Бога. Не вярваше в Бога, не вярваше и в лекарите.

Лекарството на майка му беше обвито в кърпа за подсушаване на съдове в най-далечния край на килера. Момчето беше видяло баща си да слага там шишето с таблетките, след като вземаше нощната доза на майка му. Вече беше питало баща си защо не й даде повече от таблетките, за да не плаче тя толкова много, и той бе обяснил, че твърде много хапчета ще й навредят.

Момчето избърса ръцете си в една кърпа, наля мляко в стъклена чаша и го сложи на поднос. Горе майка му изстена — дълбок, гърлен звук, от който момчето потрепери. Отвори вратата на килера и извади шишенцето с хапчетата. Претегли го върху дланта си, докато четеше етикета. Там пишеше, че не бива да се вземат повече от дванадесет таблетки дневно. Момчето опита да преброи хапчетата, но се объркваше. Имаше най-малко шестдесет хапчета. То постави шишенцето на подноса до чашата с мляко и внимателно го занесе горе.

Майка му погледна към вратата, когато той влезе в стаята. Тя беше свила колене до гърдите си и притискаше гумена бутилка с гореща вода до корема си. Момчето занесе подноса на масичката до леглото. Майка му гледаше шишенцето, сякаш не вярваше на очите си. Бавно се изправи в седнало положение, като пъшкаше при всяко движение. Момчето наблюдаваше мълчаливо. Тя вече не приличаше на неговата майка. Под очите й имаше тъмни торбички, косата й беше влажна и прилепнала към лицето й, а по устните — кафяви съсиреци. И беше слаба, по-слаба, отколкото момчето смяташе, че може да бъде човек, без да е скелет. Той й подаде чашата с мляко и тя я пое с лявата си ръка. Очите й останаха върху шишето с хапчета, когато той разви капачката и изсипа около дузина в шепата си. Тя протегна ръка и го хвана за ръката като с кука. Ноктите й бяха жълти и чупливи, а кожата — толкова бяла, че той почти виждаше през нея. Момчето подаде едното хапче и тя го взе. То гледаше как тя го приближава до устните си. Хапчето изчезна в устата й и тя преглътна. Даде й още едно хапче. И още едно. След петото, тя отпи от чашата с мляко. Усмихна се и детето й подаде още едно хапче.

— Колко искаш?

Това бяха първите му думи, откакто влезе в стаята.

Майка му сви рамене.

— Не знам.

Протегна още едно хапче и тя го взе. Глътна още шест хапчета, преди да отпие от млякото.

— По-добре ли се чувстваш? — запита то, като изтръска още хапчета в ръката си.

Тя кимна и взе ново хапче. Момчето гледаше как тя гълта хапчетата като бонбони и се чудеше защо вече не му е тъжно. Шишенцето беше наполовина празно. Майка му въздъхна и се облегна на възглавницата.

— Ти си добро момче — каза. — Добро момче си, защото ми помогна.

Около устата й имаше дълбоки бръчки и я правеха да изглежда като старицата, която момчето беше видяло в парка да храни гълъбите с трохи хляб.

— Тате ще се ядоса — каза то, почти шепнешком.

— Няма да се ядоса.

Клепачите й сякаш натежаваха и тя с усилие ги държеше отворени.

— Ще направиш ли нещо за мен? — запита тя и му подаде чашата.

— Разбира се — отговори момчето, като пое чашата и я сложи на подноса.

— Кажи на татко си, че го обичам — каза майката.

Гласът й внезапно зазвуча по-силно, почти като на онази майка, която то помнеше, преди тя да се разболее.

— Ще му кажа — обеща момчето. — Честен кръст и да умра, ако лъжа.

То се прекръсти тържествено.

— Няма да умреш — каза тя и глътна още едно хапче. — Не и преди да мине много, много време. Просто кажи на баща си каквото ти казах, нали?

Момчето кимна и й даде още хапчета. Майка му ги пое и започна да ги докосва едно по едно, сякаш ги брои.

— Ти защо не слезеш долу да гледаш телевизия? — запита тя.

— Но…

— Аз ще съм по-добре сега — каза майка му.

Момчето се наведе и я целуна по бузата. Тя миришеше на болест и на още нещо — нещо, което той не можеше да определи. Това не беше нормалната миризма на майка му.

— Сега е време да вървиш — каза тя.

Изговаряше думите трудно и едва държеше очите си отворени. Момчето се смъкна от леглото и излезе от стаята, без да се обръща назад.