Стивън Ледър
Двоен изстрел (30)

Крамър и Су Мин изтичаха към Алан. Той лежеше на тротоара като счупена кукла на конци, а десният му крак стърчеше под неприятен ъгъл и от коляното му течеше кръв.

— Връщайте се! — изкрещя Алан. — Изчезвайте от тук, мамка му!

— Няма проблем, тя изчезна — каза Крамър.

Докато Су Мин разглеждаше раната на крака на Алан, мерцедесът спря пред тях. Крамър вдигна очи, като очакваше да види Мартин на волана. Сепна се, щом осъзна, че това не е той.

Алан посегна към пистолета си. Мъжът в мерцедеса отвори рязко вратата и стреля два пъти към Алан. Първият куршум отскочи с писък от тротоара на сантиметри от главата му. Вторият попадна в рамото му, близо до врата. Крамър стана и бутна Су Мин зад себе си. Алан лежеше задъхан и от рамото му шуртеше кръв.

Мъжът с шофьорската шапка насочи пистолета към лицето на Крамър.

— Не — изкрещя Су Мин отзад.

 

 

Мат Ричардс не чу ускоряващия ровър, но чу звука от удара в Алан. Той изкрещя в приемо-предавателя, като извади своя автоматичен пистолет „Хеклер и Кох“ изпод стола си и се прехвърли през гишето. За малко не се подхлъзна на мраморния под, но бързо се овладя и вдигна пистолета си в положение за стрелба. Изтича към двойната врата, като пъхна пръста си върху спусъка. Отвън на тротоара видя Крамър и момичето, застанали пред Мартин, а Алан лежеше на земята и от врата му бликаше кръв. Колата, която беше го ударила, се отдалечаваше с пищящи гуми към изхода. За секунда Ричардс се обърка, не можеше да разбере защо Крамър и Мартин не стрелят по колата. В този момент осъзна какво става и то му подейства като смразяващо студен душ — онзи с шофьорската шапка не беше Мартин и който и да беше, държеше пистолет, насочен към Крамър.

Двойните врати изсъскаха и се отвориха, когато Ричард стигна на три крачки от електронния сензор. Забеляза как мъжът с пистолета поглежда над рамото на Крамър. Очите му се разшириха от изненада, когато го видя. Ричардс отстъпи настрани, в опит да си осигури линия за стрелба, но Крамър и момичето му пречеха.

— Лягай! Лягай! Лягай! — изкрещя Ричардс и бързите му команди пронизаха въздуха като куршуми.

 

 

Линч нямаше представа кой е портиерът или защо държи мощен пистолет в ръце, но разбра, че е закъсал сериозно. Онова, което започна като обикновено нападение, се превръщаше в пълномащабна война. Насочи пистолета към лицето на Крамър и притисна пръста си към спусъка, но в този момент портиерът се развика на Крамър да легне и Линч осъзна, че ако не действа мигновено, щеше да умре тук, на тротоара.

Линч завъртя пистолета си наляво и стреля по портиера. Куршумът изсвистя на няколко сантиметра от лицето на Крамър. Първият изстрел улучи портиера право в гърдите и го събори, но Линч виждаше, че няма кръв. Лицето на мъжа беше изкривено от болка, но той не пускаше оръжието си. Линч разбра, че онзи сигурно носи бронежилетка под сивия си костюм.

Крамър отскочи настрани и бутна момичето встрани. Линч не му обърна внимание. Изстреля два куршума в бърза последователност. Първият улучи мъжа в горната част на гърдите и по тупкането Линч разбра, че е ударил бронежилетката. Попадението на втория куршум не можеше да предизвика съмнение. Удари портиера в гърлото и рязко отметна главата му назад. По гърдите му потече кръв и оръжието му изтрака долу. Крамър и момичето лежаха на тротоара. Крамър беше върху нея и я криеше с тялото си, като бъркаше под палтото си. Линч се ухили и отново се прицели към лицето му. Имаше още пет патрона. Повече от достатъчно.

 

 

Мери Хенеси натисна спирачката. Погледна през рамо, като се чудеше защо Линч още стои пред входа на блока. Инструкциите му бяха кристално ясни. Тя трябваше да елиминира телохранителя с колата си. Линч трябваше да се приближи с мерцедеса, да застреля Крамър и после да се върне в ровъра. С помощта на картата бяха разработили най-бързия начин да стигнат до станцията на Фулъм Бродуей, където щяха да изоставят колата и да изчезнат в метрото.

Мери си беше изпълнила ролята, удари здраво човека, макар че изглежда не беше достатъчно, защото през огледалото за обратно виждане забеляза, че Линч го простреля два пъти, докато той лежеше на тротоара. Чуха се още три изстрела, но когато тя се обърна, видя, че Линч все още стои с пистолет, насочен към Крамър. Крамър не изглеждаше мъртъв, а лежеше върху азиатката и гледаше към Линч. Ръката му беше се скрила в палтото, но изглеждаше замръзнала там.

— Хайде, Дермот — просъска Мери. — Хайде.

 

 

Крамър изгледа злобно мъжа с пистолета, оголил зъби като куче, заклещено в ъгъла. Пръстите му докосваха дръжката на неговия валтер, но той знаеше, че ще е излишно да го изважда. Бавно отдръпна ръката си, като очите му оставаха фиксирани върху нападателя. Защо не стреля? Нямаше логика. Трябваше само да дръпне спусъка и всичко щеше да свърши. Усети, че Су Мин се съпротивлява, и се изтърколи от нея. Дулото на пистолета го следваше като обвинително насочен пръст. В далечината чу клаксонът на ровъра. Мъжът не му обърна внимание. В очите му се виждаше омраза, горящо презрение, което предполагаше, че ще му е приятно да го убие. Крамър остана отчасти изненадан от силните чувства на онзи, защото от всичко прочетено за убиеца знаеше, че той е хладнокръвен, съвършен професионалист.

Су Мин се отдалечи пълзешком от него, с широко разтворени от страх очи.

— Не — прошепна тя. — Моля ви, не.

Крамър се чудеше дали тя се моли за собствения си живот или за неговия — не можеше да разбере. Както и да е, Крамър нямаше намерение да моли за милост.

— Направи го — изръмжа Крамър.

— Не! — изпищя Су Мин.

Крамър се претърколи, като увеличи разстоянието между себе си и Су Мин. Гледаше в цевта на пистолета. Стори му се, че вижда куршума, който след малко ще се забие в черепа му и ще размаже мозъка му по бетона. Студената, цинична част на съзнанието му се надяваше, че кръвта няма да опръска копринения костюм на Су Мин. С усилие отклони очи от пистолета към очите на мъжа, който щеше да прекрати живота му.

— Направи го! — изсъска Крамър.

Вдигна се от земята и коленичи. Изгледа злобно човека с пистолета.

Мъжът се усмихна жестоко. На Крамър му се стори, че вижда как кокалчето на показалеца му побелява от натиска. Изведнъж се почувства добре и разбра, че не го е страх от смъртта, че има по-лоши неща от изстрела в главата и че мъжът с пистолета всъщност му прави услуга. Крамър се усмихна.

Мъжът с пистолета изглеждаше объркан, сякаш най-малко очакваше усмивка от жертвата си. След това объркан ето му изчезна, заместено само от омразата в очите.

— Това е за… — започна той, но в този момент лицето му избухна в една маса от розова мозъчна тъкан и късчета бяла кост. Кървавите парченца се посипаха по Крамър и го заслепиха. Той не видя втория изстрел, нито третия, но когато избърса кръвта от очите си, видя как мъжът с пистолета подскочи напред и се стовари на земята.

Алан беше се изправил на лакът. Пистолетът му се намираше в лявата ръка и трепереше от усилието да застреля мъжа. Изхлузи се от ръката му и изтрака на тротоара.

 

 

Мери Хенеси изпищя, като видя Линч да пада и от лицето му да блика кръв. Тя включи на задна скорост и натисна газта докрай. Не се съмняваше, че Линч е мъртъв, от лицето му не беше останало почти нищо.

Бариерата на изхода на паркинга беше спусната, но Мери не се поколеба. Колата премина през пръта, който падна с писъка на разкъсан метал. Воланът се измъкна от ръцете й като жив и Мери с усилие го овладя. Рязко го завъртя надясно и задните колела се хлъзнаха върху асфалта. Едно черно такси с включена червена лампа се движеше по пътя към нея и тя едва успя да избегне удара с него. Ровърът се блъсна в бордюра и единият тас падна в дъжд от искри, но Мери овладя автомобила и рязко ускори надолу по улицата.

Край нея като бяла каша прелетяха стените на жилищен блок. Рискува да хвърли един поглед в огледалото за задно виждане и се усмихна мрачно, като видя, че никой не я следи. Когато очите й се насочиха напред, забеляза един мъж в бял пуловер и дънки до пътя, хванал с две ръце голям автоматичен пистолет. Тя видя как пистолетът подскочи и в същия миг страничното стъкло на колата се пръсна. Парче стъкло сряза бузата й, но тя почти не усети болката. Когато го подмина, мъжът стреля отново и тя чу кухо тупане от забилия се в калника куршум.

Мери изпита вълна на радост, като разбра, че се е измъкнала. Пътят пред нея беше празен и ако успееше да стигне до метрото, щеше да е на свобода и чиста. Натисна газта докрай, но изведнъж прозвуча нов изстрел и колата потрепери и тръгна наляво. Кормилото се измъкна от ръцете й и колата удари бордюра. Мъжът с пуловера беше улучил едната от гумите. Колата се удари в уличен стълб и започна да пълзи странично. Преобърна се и главата на Мери се блъсна в облегалката на нейната седалка, достатъчно, за да я зашемети. Тя затвори очи и за малко не припадна. Стомахът й се преобърна, когато колата се претърколи и главата й фрасна тавана. Стъклата се пръснаха и върху нея се посипаха натрошени парченца, а след това тя отхвръкна напред върху волана така, че й излезе въздухът. Колата спря нагоре с колелата, като се полюляваше странично. Мери усещаше кръв в устата си и осъзна, че си е прехапала езика. Изкашля се и се изплю, за да прочисти гърлото си, а после внимателно размърда ръцете и краката си. Всичко беше наред. Дори не бяха я ранили истински. Почувства се замаяна и се изкикоти неволно. Обстрелваха я, оцеля след катастрофа — сякаш съдбата беше решила, че тя трябва да излезе от поражението относително незасегната. Посегна към дръжката на вратата и опита да я отвори. Беше заяла заради изкривилата се при удара рамка. Мери се изви и успя да стигне едната си обувка. С нея строши остатъците от стъклото. Сега само трябваше да изпълзи и щеше да успее да изтича до метрото. Щеше да се оправи. В този момент долови миризмата на бензина, който се процеждаше от пробития резервоар. Чу се силно съскане, когато бензинът се запали и Мери Хенеси се разпищя, защото разбра колко жестоко чувство за хумор всъщност има съдбата.

 

 

Крамър изпълзя до Алан. От раната на рамото му течеше кръв, но не изглеждаше фатално. Той свали палтото си, нави го и го сложи под главата на Алан.

— Благодаря, мамо — каза Алан с все още затворени очи. За миг Крамър помисли, че Алан бълнува, но той отвори очи и му се ухили.

— Улучих го, нали? — запита Алан.

— И още как — отвърна Крамър. — По лицето ми е неговата кръв.

— Су Мин?

— Тя е добре. Сега не мърдай и млъкни.

— Добре, но ми кажи едно.

— Какво?

— Къде отиде шибаното ни обучение, Майк? Ти стоеше като заек пред фарове на кола.

Крамър почувства, че се изчервява.

— Съжалявам.

— Ти се гипсира.

— Да, гипсирах се. Съжалявам.

Су Мин се приближи зад Крамър. Свали ризата си и му я подаде.

— Използвай това — каза.

Крамър взе копринената риза и опита да спре кръвта от рамото на Алан. Куршумът, изглежда, беше излязъл от другата страна.

— Можеш ли да си мърдаш пръстите? — запита Крамър.

Видя как Алан размърда пръстите на дясната си ръка. Поне нервите му не бяха повредени.

— Мислиш ли, че отново ще мога да свиря на пиано? — запита Алан.

Крамър не успя да скрие усмивката си.

— Ще се оправи ли? — запита Су Мин.

— Да.

— Сега свърши ли се?

Крамър погледна към тялото на убиеца, проснато на земята и с ореол от съсирваща се кръв около главата.

— Да. Свърши се.

Каза го, но изпита някакво съмнение.

 

 

Крамър свали вратовръзката си и я захвърли върху един стол. Загледа се през прозореца към огромния град. Почти шест милиона души. Чудеше се колко от тях знаят за случилото се в подземния гараж. Може би половин дузина. Това не беше от операциите, които се разгласяват в пресата. Телата ще бъдат изнесени, боецът погребан в Херефорд с минимум суетни, името му ще бъде добавено към плочата на стената на полковия храм, където специалните части поменаваха загиналите по време на служба; убиецът вероятно щеше да бъде кремиран без служба, която да отбележи смъртта му. Нямаше да има следствие, нито пък разгласа.

Пистолетът му още беше в кобура, но Крамър не искаше да го вади. Изваждането на пистолета щеше да означава, че операцията е приключила, а Крамър все още не беше готов за такова нещо. Всичко стана толкова бързо, че не му остана време да мисли за бъдещето. Своето бъдеще.

Разтърка корема си. Болката вече беше постоянна, макар от време на време да имаше чувство, че вътре се врязва нож, който му напомняше, че не трябва да е самодоволен, предстоеше по-лошо. Докато се обучаваше и чакаше убиеца да се появи, Крамър беше успял да изчисти болката от мисълта си, но сега тя се върна с още по-голяма сила.

Той осъзна, че Су Мин не е в стаята с него. Отиде да я търси и я намери в кабинета на Вандермайер, застанала до бюрото. Вдигна поглед, когато той тръгна към нея.

— Крамър… — каза тя с разтреперан глас.

Трепереше сякаш от треска и в очите й се виждаха сълзи. Крамър пристъпи и я прегърна здраво, притисна я до себе си, сякаш от нея зависеше животът му. Малките й ръце се плъзнаха около кръста му и тя зарови лице в гърдите му. Крамър галеше черната й копринена коса с дясната си ръка, докато тя хлипаше.

— Хей, всичко е наред — успокои я той.

Улови образа си отразен в огледалната стена. Су Мин приличаше на дете до него и внезапно той се почувства едър и тромав. Крамър забеляза, че по лицето му все още стои кръвта на убиеца. Изглеждаше сякаш току-що е излязъл от пътна катастрофа, под очите си имаше черни кръгове, косата му беше рошава, а кожата му имаше нездрав цвят. До този момент не беше осъзнал колко болен изглежда. Тя го притисна, но почти без никаква сила и продължи да плаче тихо. Крамър се чудеше дали й е за първи път да види как убиват човек. Едно нещо беше да летиш с първа класа по света заедно с търговец на оръжие, но да видиш отблизо ефекта на онова, което продаваха, беше съвсем друго.

Звънецът на вратата се обади. Той опита да освободи ръцете й от кръста си, но тя го стисна още по-силно и не пожела да го пусне. Звънецът се обади отново.

— Трябва да отворя — каза Крамър.

Су Мин го пусна с нежелание и той се върна в хола, за да отвори вратата.

Пред него стоеше полковникът.

— Добре ли си?

Крамър кимна.

— Как е Алан?

— Лекарите казват, че ще се оправи. Алан твърди, че раната е повърхността, но той би го казал дори и ако му е откъсната ръката. Знаеш го какъв е.

— Да. Той ми спаси живота.

— Свърши си работата. Двамата си свършихте работата, Джокер. Трябва да се гордееш със себе си.

— Оплесках се — отвърна Крамър. — Оплесках се страхотно.

— Пипнахме убиеца и това е важното.

— Аз се гипсирах. Избутах Су Мин настрана, а след това се гипсирах. Обърках всичко.

Полковникът чукна с бастуна по дървения под.

— Я престани да се правиш на мъченик! Ние елиминирахме професионален убиец, най-добрият в занаята. И го направихме с минимум жертви. Никой не те вини, Джокер. Никой. Как е Су Мин?

— Шокирана е — отвърна Крамър.

— Лекарят идва насам. Той ще й даде нещо.

Крамър кимна, но не беше убеден, че Су Мин се нуждае от хапчета.

— Ами Мартин?

Полковникът се усмихна.

— Има само цицина на главата. Намираше се в багажника на мерцедеса, със завързани ръце и уста. Страшно се срамува.

— Късмет има, че онзи не го е убил.

— Не е било необходимо. Целта беше Вандермайер, а Мартин не е представлявал заплаха. Алан е бил заплахата.

Крамър потърка челото си с длан. Потеше се.

— Едно не мога да проумея — каза той. — Защо оня се поколеба?

— Какво искаш да кажеш?

— На мушката му бях, полковник. Точно на мушката. Но той чакаше.

— То беше цяла лудница, Джокер. Озовал се е посред престрелката. Ричардс се е появил. Алан е бил с изваден пистолет, нещата не са се развивали по плана му.

— Да, но в миналото винаги е бил добър професионалист. Нищо не го е обърквало.

— Никой не му е слагал капан преди.

Полковникът сложи ръка на рамото на Крамър, за да го успокои.

— Прекалено се тревожиш.

— Синдром на следтравматичен стрес ли? — запита саркастично Крамър. — Не мисля. Бил съм там и съм го правил. Но това беше различно. Нещо не е както трябва. Оня опита да ми каже нещо. Преди да натисне спусъка, искаше да ми каже нещо.

Полковникът стисна рамото му.

— Забрави това. Тревожиш се за нищо. Свърши добра работа, Джокер. Адски добра.

— Благодаря, полковник.

Крамър поклати глава, сякаш за да прочисти мислите си.

— А сега какво ще правим?

— Приключвам операцията. Ще пуснем отпечатъците на убиеца в лабораторията и до довечера ще знаем кой е.

— Исках да кажа, какво ще правим с мен?

Настъпи неудобна тишина, докато полковникът обмисли въпроса.

— Какво искаш да правиш — запита той накрая.

— Не знам. Наистина не знам.

— Защо не преспиш първо. Ще го обсъдим утре.

— Не че имам много варианти, нали?

— Ще го обсъдим утре — твърдо повтори полковникът. — Съгласен ли си?

Крамър кимна. Изпрати полковника до вратата, а после се върна в кабинета. Су Мин, изглежда, не беше мръднала от мястото си. Той я прегърна. Вече не трепереше, а стоеше неподвижна като шивашки манекен. Двамата останаха така неподвижни, загледани през прозореца.

Су Мин се съвзе първа.

— Трябва да се обадя на господин Вандермайер.

— Да. Ще се зарадва да чуе, че е на чисто.

Су Мин взе телефона и погледна Крамър. Посланието в погледа й беше очевидно. Искаше да говори насаме.

Крамър сви рамене и тръгна натъжен към хола. Загледа се през прозореца, потънал в дълбок размисъл.

Няколко минути по-късно тя се появи с един мобилен телефон в ръка.

— Иска да говори с теб — каза тя му и подаде апарата.

По линията имаше смущения и кратко забавяне заради спътника.

— Майк? Честито. Първокласна работа.

— Благодаря — каза Крамър.

Не мислеше, че двама души в болница и мъртъв боец от специалните части са повод за поздравления. Освен това все още се срамуваше от собственото си държане или липсата на такова.

— Майк, слушай? Помниш ли разговора ни? За руската пратка?

— Да.

— Е, искам да останеш с нея, докато дойда.

— Тя е в сейфа — отвърна Крамър. — Няма къде да отиде.

— Бих се чувствал много по-щастлив, ако ти я наглеждаш — каза Вандермайер. — Хонорарът, за който говорихме, е все още на разположение. Четвърт милион долара.

Крамър погледна Су Мин. Тя крачеше нагоре-надолу пред прозореца.

— Къде сте сега? — запита той.

— Мога да дойда за осем часа. Най-много девет.

Крамър кимна бавно.

— Добре. Ще бъда тук.

— Чудесно, Майк. Чудесно. Сега, ако обичаш, ми дай Су Мин.

Крамър й подаде телефона. Тя го притисна до ухото си и тръгна през антрето към кабинета, а обувките й не издаваха никакъв шум по полирания дървен под. На излизане от хола прошепна нещо в слушалката, но Крамър не чу какво.

 

 

Полковникът взе слушалката и набра личния номер на Дан Грийнбърг. Агентът от ФБР отговори на второто позвъняване. Полковникът му описа набързо ситуацията, но Грийнбърг го прекъсна още преди да свърши.

— Адски добра работа — каза той.

Полковникът го чу да вика на колегите си, че британците са хванали онзи.

— Заслужавате медал — каза Грийнбърг. — Освен това спестихте разходите за съдебен процес, а?

— Не беше нарочно, Дан — отвърна дяволито полковникът. — Той щеше да убие нашия човек.

— Същият начин на действие, както при предишните убийства, нали?

— Бил е близо и се е целил в главата — каза полковникът. — Не е бил сам. Имал е жена със себе си. И тя е мъртва.

— Не му е за първи път да си води помощници — обади се Грийнбърг. — Имаш ли представа коя е тя?

— Не, и едва ли някога ще разберем. Колата й изгоря. Ще проверим за пломби и зъбни протези, но дори не знаем откъде е. Ще имаме повече късмет с убиеца. Лицето му е разбито от куршум, но в момента проверяваме отпечатъците му. Изпращам ти копия от тях.

— Ако го имаме в архива, ще го открием — каза Грийнбърг. — Благодаря, полковник. Длъжник съм ти.

Полковникът постави слушалката на мястото й.

— Да, Дан — промърмори. — Определено си ми длъжник.

 

 

На вратата се позвъни. Су Мин все още се намираше в кабинета и затова Крамър стана от дивана и изохка, когато коремните му мускули се напрегнаха. Той отвори вратата и видя лекаря, когото за последен път беше виждал в училището в Уелс. Доктор Грийн огледа Крамър над бифокалните си очила в златна рамка.

— Сержант Крамър, няма да повярвате колко се радвам да ви видя цял.

Крамър отстъпи, за да го пусне да влезе. Докторът носеше същата кафява жилетка с кожени кръпки на лактите, с която беше и в Уелс. Крамър се запита дали това не е някаква своеобразна униформа, с която докторът предразполага пациентите си.

Лекарят остави черната си лекарска чанта на една от мраморните масички за кафе, а после се обърна към Крамър.

— Как се чувствате?

Крамър мислеше да отвърне нещо саркастично, но се въздържа. Знаеше, че човекът е искрен и само опитва да помогне.

— По-зле — отвърна. — Много по-зле.

Докторът кимна съчувствено.

— Ами как сте с перисталтиката?

Крамър се усмихна мрачно.

— Перисталтика? — повтори той.

— Знаете какво искам да кажа — отвърна доктор Грийн. — Как сте в тоалетната?

— Болезнено е — отвърна Крамър. — И с кръв.

— Постоянна болка?

— Постоянна, тъпа болка, като зъбобол. След това остри пристъпи, които отминават.

— И се засилват?

Крамър замълча за малко. Мразеше да се показва слаб, но осъзна, че няма смисъл да прикрива нищо. Болен беше и се нуждаеше от помощ. Кимна.

— Много по-зле.

Докторът се наведе над чантата. Ключалката й щракна и той извади шишенце с капсули. Подаде го на Крамър.

— Вземайте от тези колкото ви трябва, за да успокоявате болката. Но не повече от осем дневно. По-силни са от предишните.

Крамър взе шишенцето. На него нямаше етикет. Той се замисли дали пък лекарят не му намеква колко да вземе, ако реши да сложи край на всичко.

— Благодаря — каза той.

Доктор Грийн го изгледа сериозно.

— Ще вършат работа само временно. Седмица, може би малко повече. След това ще трябва да ви дам нещо по-силно, нещо в течна форма. Ще дойда да ви видя следващата седмица и ще видим как сте.

Крамър сложи хапчетата в джоба на сакото си. Искаше да глътне две още веднага, но това щеше да представлява прекалено голямо признание на лошото му състояние. Усмихна се насила.

— Надявам се да няма нужда.

Докторът го изгледа. Кимна, сякаш го разбра.

— Иска ми се да можех да направя повече.

— Не само вие, но и аз, докторе, но не се оплаквам.

Доктор Грийн затвори чантата си и я вдигна.

— Казаха ми, че момичето може да има нужда от мен. Как се казва? Сю или нещо такова?

— Су Мин — отговори Крамър. — Сега е добре.

Докторът вдигна едната си вежда.

— Мисля, че аз трябва да преценя това.

Крамър кимна уморено.

— В кабинета е. По коридора, вдясно.

Изчака доктора да излезе от хола, преди да извади шишенцето от джоба си. Преглътна две таблетки на сухо, като за малко не се задави с втората. Седна на дивана срещу балкона и изсипа капсулите от шишенцето в дланта си. Тридесет и шест. „Повече от достатъчно“ — обади се нещо в него. Върна капсулите в шишенцето и зави капачката му.

Доктор Грийн излезе от стаята.

— Изглежда, се е поуспокоила — каза той на Крамър.

— Предписахте ли й нещо?

Докторът поклати глава.

— Най-доброто за нея е чаша горещ, сладък чай. И някой да поговори с нея.

— Аз ще се погрижа — каза Крамър.

Стана и изпрати лекаря до вратата.

На прага той се обърна. Сложи длан на рамото на Крамър.

— Надявам се да се видим отново.

Крамър го изгледа спокойно.

— Не се надявайте, докторе — отговори тихо.

Докторът го изгледа в очите няколко секунди. На Крамър му се стори, че търси подходящи думи, но преди да успее да каже нещо, той затвори вратата. Върна се при дивана и седна. Шишенцето с таблетките се намираше върху масичката, той го взе и го разтърси. Докторът беше казал осем. Крамър смяташе, че шестнадесет ще са по-добре, за да е абсолютно сигурен. Започна да развива капачката, но изведнъж спря. Засрами се от постъпката си. Нямаше чест в гълтането на хапчета — това беше изходът на страхливеца. Хапчета вземаха крадливи счетоводители или обидени съпруги. Войниците не правеха така. Войниците се биеха като мъже и умираха като такива.

Извади пистолета от презраменния си кобур, изхвърли пълнителя и провери дали е зареден догоре — ненужна мярка, защото не го беше използвал, откакто тръгна от Уелс. Усмихна се вътрешно, защото си спомни един виц, научен по време на разузнавателна мисия във Фолкландските острови, когато прекара три дни в окопите, пиеше дъждовна вода и ходеше по нужда в найлонова торбичка. Във вица аржентинците играят на руска рулетка с автоматичен пистолет и тогава Крамър реши, че по-смешно нещо не е чувал. Сега, когато държеше в ръката си зареден автоматичен пистолет, вицът не му се струваше толкова забавен. Пъхна обратно пълнителя и премести предпазителя. Гърлото му беше сухо, но по-лесно щеше да преглътне куршум, отколкото капсулите.

Крамър си пое дъх дълбоко. Тъпата болка в стомаха започна да се губи. Чудеше се дали лекарството е започнало да действа, или пък страхът от предстоящото стимулираше естествените болкоуспокояващи възможности на тялото. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, след което вдигна бавно пистолета така, че цевта да опира във върха на носа му. Усети миризмата на смазката от последното почистване. Облиза устните си. Бяха сухи като гърлото му. Затвори очи като при молитва, но Майк Крамър отдавна не вярваше в Бог или във висши сили. Не смяташе, че ще посети небето, а само едно тъмно и празно място без болка и съжаления. Трябваше просто да вкара цевта в устата си и да натисне спусъка. Стрелял беше с пистолета хиляди пъти в училището под насърчителните викове на Алан. Можеше да натисне спусъка за последен път. Представи си спокойния и уверен глас на Алан: „Насочи. Прицели се. Поеми си дъх. Издишай. Натисни, плавно.“ Крамър пъхна цевта между устните си. Почти се задави от металния цилиндър, когато палецът му се сви около спусъка. Пое дълбоко дъх. След това започна бавно да издиша.

— Крамър?

Гласът на Су Мин прониза мислите му като копие. Той отвори очи. Преди да успее да мръдне, тя беше хванала ръцете му и отстрани пистолета от лицето му.

— Какво правиш, по дяволите?

— На какво ти прилича?

— Как смееш? — запита тя гневно.

Изви пистолета и го измъкна от ръцете му. Той беше много по-силен от нея, но тя го изненада.

— Как смееш?

Жената стоеше пред него с гневно бляскащи очи.

Крамър беше истински объркан.

— Какво искаш да кажеш?

Тя вдигна пистолета пред лицето му.

— Щеше да го направиш тук, в мое присъствие? Според теб как бих се чувствала? Да се самоубиеш, когато съм в съседната стая? И какво точно се очаква от мен, Майк Крамър? Да чакам за линейката ли? Или да те държа в ръцете си, докато умираш?

— Хей…

Тя поклати глава.

— Никакво „хей“ не ми пробутвай, да не си посмял да ми викаш „хей“!

Тя тресна пистолета върху масичката за кафе.

— Господи, Су Мин, внимавай — каза Крамър. — Може да гръмне.

Тя го изгледа злобно и Крамър не можа да сдържи усмивката си.

— Не ми се смей — обади се тя. — Не е смешно.

Крамър вдигна ръце в знак, че се предава.

— Не се смея на теб. Просто това е някаква ирония. Ето, щях да… сещаш се… а сега се притеснявам, че пистолетът може да гръмне случайно.

— Английски хумор може би? — каза пренебрежително Су Мин.

— Само че аз не мисля, че има нещо забавно в опита да се самоубие човек.

Крамър се облегна на дивана и погледна настрани. Тя взе шишенцето с хапчетата.

— Какво е това?

— Болкоуспокояващи — отвърна Крамър.

Жената свъси вежди и седна до него на дивана. Сложи ръка на крака му, докосването й беше леко като детска целувка.

— Много ли си болен? — запита тя.

— Много — отговори Крамър.

Най-после се обърна и я погледна.

— Според теб защо бих…

— Не знаех — каза Су Мин. — Не бях разбрала за това.

— Мислех си, че имаш такива способности — отбеляза Крамър, без да успее да скрие горчивината в гласа си.

— Имам чувства и толкова. Но винаги ми е било трудно да те разчета, Крамър.

— Защо?

Су Мин сведе очи.

— Бях объркана.

— Е, сега знаеш — обади се той.

Погледна я. Косата й беше паднала над лицето като черно було.

— Какво искаш да кажеш с това „объркана“?

— Нищо — отговори Су Мин.

Крамър изсумтя тихо.

— Не че сега това има значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз умирам, Су Мин. Няма да оздравея и нищо не може да се направи. Аз умирам и ще умра в много болка.

— Няма ли…

— Няма нищо — рязко я прекъсна той. — Няма чудодейно лекарство, операция или друго.

Су Мин вдигна шишенцето с капсули.

— Тези неща не помагат ли?

— Малко. Но не са лекарства, а само притъпяват болката. Те са само временно решение. Но не ми се говори за това. Иди си. Остави ме сам.

— Значи си в състояние да се самоубиеш?

Крамър сви рамене вяло.

— Недей да усложняваш нещата.

Тя отметна косата зад ушите си. В очите й се виждаха сълзи, но тя започна да мига, за да ги скрие, тъй като не искаше той да я види разплакана.

— Помниш ли, като ми гледа с книгата? — запита Крамър.

— Разбира се.

— Трябваше да задам въпрос, нали?

Су Мин кимна.

— И помниш ли отговора?

— Край на тъгата — тихо отвърна тя.

— Точно така. Край на тъгата. И аз сам трябваше да предизвикам този край. Това каза И Чин. Промяната трябва да дойде отвътре. Това беше отговорът на въпроса ми.

— А какъв беше въпросът, Крамър?

Крамър потри длани, сякаш да се стопли.

— Исках да знам как ще умра — отговори той с дрезгав шепот.

Су Мин мълча няколко секунди, а после внезапно го прегърна и се притисна в него. Той почувства меко докосване по бузата си и разбра, че тя го е целунала.

 

 

Полковникът седна на бюрото, докато двама бойци изнесат големите кашони от апартамента. Телефоните и факс апаратите все още стояха на мястото си. Полковникът се беше надявал да получи потвърждение за самоличността на убиеца, преди да тръгне за Херефорд, но очевидно това нямаше да стане. Помисли да позвъни на Дан Грийнбърг, за да види дали ФБР са успели да намерят нещо в своите архиви, но се въздържа. Сигурен беше, че Грийнбърг ще го информира, ако намери нещо.

В поставка към факс апарата лежеше сноп хартия. Тя представляваше информацията, изпратена от Грийнбърг, когато убиецът беше нападнал. Полковникът не беше намерил време да прегледа съобщенията. Взе ги с намерението да ги пусне в машината за унищожаване на документи, но се въздържа да го стори. Разгърна снопа. В него имаше двадесетина листа, повечето от досиета на ФБР. Полковникът седна във високия си стол и се зачете. Антон Медели представляваше нещо много кофти и ако не седеше заключен в затвора „Марион“, можеше спокойно да бъде заподозрян в извършените напоследък убийства. Затворът „Марион“ беше заведение със свръх максимална сигурност, построено от Американското федерално бюро за затворите като замяна на Алкатраз. Беше заобиколен с деветметрова ограда и устойчиви на куршуми наблюдателни кули. Там се озоваваха само най-лошите и без изключение ги държаха в единични килии. Според психиатричните доклади преди осъждането на Медели той имал психопатни склонности, но добре осъзнавал какво прави. Измъчвал над дузина мъже и жени, а после ги убивал. Според психиатрите не присъствал сексуален мотив и изглежда, Медели се е интересувал повече от това да причини болка. И след като се насител да измъчва жертвите си, винаги ги убивал по един и същи начин — два изстрела с пистолет: един в лицето, другия в сърцето.

Полковникът се почеса по брадата. Според докладите Медели вярвал, че ако застреля човек в главата, ще затвори душата му в тялото и ще продължи мъченията му във вечността. Мъжът беше очевидно луд, но психиатрите твърдяха, че е нормален и че трябва да бъде съден като такъв. Полковникът се замисли дали някой роднина на Медели не е решил да продължи наследеното от него. Прехвърли няколко листа и стигна до един с биографични данни. Медели беше петдесет и две годишен, не се беше женил и нямаше деца. Бил е едно дете в семейството и майка му починала, когато бил дванадесетгодишен, а баща му го насилвал телесно и умствено. Медели бил взет под опека и прекарал четири години с други родители, които според него също го насилвали точно като баща му. Изглежда, Медели нямаше близки хора и полковникът отхвърли теорията си за член на семейството, убит от Алан в паркинга. Медели беше напуснал дома за сираци на шестнадесет години и прекарал остатъка от живота си на свобода и по затворите, отначало за кражба на коли и скоро след това за измами с пощенски чекове. Не беше известно да има приятели или съдружници — истински единак.

В досието се съдържаха резюмирани доклади на аналитиците на ФБР от Куантико, посещавали Медели в затвора „Марион“, независимо че бил необщителен. Последните два листа посочваха посетителите на Медели в затвора. Полковникът проследи списъка с пръст. Нямаше членове на семейството, нито приятели и всички имена бяха на полицаи, адвокати или психиатри. Името на Бърнард Джакман се появяваше на втория лист, като първоначално посещенията при Медели бяха по веднъж месечно, но след това зачестяваха, като в един момент той се срещал с убиеца цяла седмица. Името на Джакман отсъстваше от последния раздел на списъка, мястото му очевидно е било заето от друг аналитик. Полковникът осъзна, че вероятно тогава Джакман е напуснал бюрото и е започнал свой бизнес.

Един от бойците се върна в апартамента.

— Готови сме, шефе.

— Добре, Блеки, можеш да вземеш комуникационната техника.

Полковникът пъхна листата в машината за унищожаване на документи до бюрото.

— И тази машина — добави той.

 

 

Звънецът на вратата стресна Крамър и го събуди. Няколко секунди не можа да разбере какво става, докато осъзна, че е легнал на дивана с лице, заровено в меката черна кожа. Обърна се. Небето отвън беше потъмняло и сред облаците блещукаха няколко звезди.

Когато Крамър се изправи, му се зави свят, и той се зачуди дали това не е от болкоуспокояващите. Звънецът на вратата се обади отново. Су Мин влезе от антрето в хола.

— Аз ще отворя — каза тя.

— Да, извинявай — отвърна Крамър. — Заспал съм.

Той забеляза едно одеяло върху краката си.

— Знам — отговори тя с усмивка.

Преоблякла се беше в сини дънки и бяла копринена риза и изглеждаше свежда и чиста, сякаш току-що е взела душ.

Крамър усети нещо горчиво в устата си. Преглътна и направи гримаса. Огледа се и видя, че хапчетата и пистолетът не са вече на масичката. Су Мин сигурно ги е махнала, докато той е спал. Разтърка лицето си с ръце. Когато ги свали, Су Мин беше отворила вратата. В стаята влезе един мъж с тънко кожено куфарче. Той беше към петдесетгодишен — енергичен дребен човек, на ръст до метър и седемдесет. Косата му беше пригладена назад и имаше охранения вид на човек, който живее с големи сметки.

— Това е господин Вандермайер — каза Су Мин, докато затваряше вратата.

Вандермайер тръгна през стаята с протегната ръка като на продавач на коли на старо, който поздравява евентуален клиент.

— Майк, радвам се най-после да се видим!

Крамър се изправи нестабилно на крака, все още дезориентиран. Вандермайер грабна ръката му и я разтърси ентусиазирано. Крамър разпозна гласа му, но се изненада от външността. Вандермайер носеше безупречен и очевидно скъп костюм по поръчка, а под колосания маншет на бялата му риза блесна златен „Ролекс“, когато се ръкуваха, но очакваше далеч по-едър мъж. Въпреки че Вандермайер имаше дълбок и авторитетен глас, самият той не впечатляваше. Най-малкото, приличаше на дребен мошеник и имаше остри черти, които напомниха на Крамър за дребна птица.

— Щях да пристигна по-рано, но трафикът беше ужасен — каза Вандермайер. — Исках да монтираме хеликоптерна площадка, но съседите отказват.

— Жалко — каза Крамър.

Вандермайер пусна ръката му и постави куфарчето си на един нисък перваз. Пистолетът на Крамър лежеше там заедно с болкоуспокояващите лекарства. Вандермайер вдигна вежди, като видя пистолета.

— „Валтер“-РРК — каза той. — Мислех, че специалните части използват „Глок“.

— Аз съм бивш служител на специалните части.

Вандермайер кимна.

— И така да е, това не е от любимите ми оръжия. Може ли? — посочи той пистолета.

— Разбира се — отговори Крамър.

Вандермайер взе оръжието, извади пълнителя и го разглоби бързо и ефикасно, след което го събра също така ефективно и бързо. Крамър имаше чувството, че той го прави само за да покаже колко добре познава този пистолет. Вандермайер му върна пистолета и без да се замисли, Крамър го пъхна в презраменния кобур под якето си. Забеляза, че Су Мин го гледа тревожно, но преди тя да успее да каже нещо, Вандермайер отиде до нея и я прегърна през раменете.

— Как си, мила?

— Страхотно — отвърна тя.

Вдигна глава нагоре и го целуна по устните. Крамър почувства внезапно дърпане вътре в себе си и изненадано осъзна, че ревнува. Извърна се, за да не гледа повече, като подозираше, че демонстративната привързаност на Вандермайер е хитрина също както онова с пистолета.

— Липсвах ли ти? — запита Вандермайер.

— Да — тихо отговори Су Мин.

Вандермайер кимна, сякаш остана доволен. Обърна се към Крамър.

— Е, Майк, получи ли пратката?

— Тя е в сейфа — отвърна Су Мин преди Крамър. — Ще я донеса.

Когато Су Мин излезе, Вандермайер се приближи до прозореца и погледна навън.

— Не мога да се наситя на тази гледка.

— Да — каза Крамър без ентусиазъм.

— Най-добрият изглед в Лондон.

Крамър не отговори.

— Ти откъде си, Майк?

— Глазгоу.

— Така ли? Шотландски, а?

— Шотландец — поправи го Крамър. — Шотландски са уискитата.

— Не говориш като шотландец — каза Вандермайер. Хвана ръце зад гърба си и изправи рамене.

— Да, махнах се, когато бях още млад.

— За да се запишеш в армията ли?

— Да.

На Крамър не му харесваше да разговаря с този човек. Не беше сигурен дали е така, защото не обичаше да отговаря на въпроси за миналото си, или заради отношението на Вандермайер към Су Мин. В държането му имаше нещо собственическо, сякаш тя е просто допълнение към колата, апартамента, самолетите.

— Е, вече няма да трябва да работиш, с парите, които ти давам.

Крамър се усмихна горчиво.

— Да, ранно пенсиониране.

Су Мин се върна в хола с металното куфарче. Тя го подаде на Вандермайер, който й благодари с усмивка.

— Какво ще правите с това? — запита Крамър.

Вандермайер седна в един от фотьойлите от кожа и стомана и метна куфарчето на коленете си.

— Зависи — каза и натисна ключалките, които се отвориха с щракане.

— От какво?

— Най-напред ще накарам хората си да го проверят. И ако това е каквото ми казаха, че е, ще купувам колкото мога.

— И после?

Вандермайер извади металната бутилка. Държеше я с благоговение, сякаш е свята икона.

— Тогава? — повтори Вандермайер, без да отклонява погледа си от бутилката.

— На кого ще го продадете?

Вандермайер се ухили.

— На онзи, който дава най-много, Майк. На онзи, който дава най-много.

— Без значение кой е той?

Вандермайер върна бутилката в куфарчето. Затвори капака, извади една кърпичка от джоба си и грижливо избърса ръцете си.

— Това е бизнес, Майк. Стока, както всяка друга.

— Използва се в ядрените оръжия — каза Крамър.

Вандермайер рязко се извърна към Су Мин. Тя видимо се сви, сякаш я е ударил. Вандермайер се усмихна и отново се обърна към Крамър.

— Също и стоманата, Майк. Да спрем ли да продаваме стомана?

Той остави куфарчето на пода до стола си и скръсти крака.

— Има голяма разлика.

Вандермайер сви пренебрежително рамене и върна кърпичката в горния си джоб, като се постара да я нагласи правилно.

— Всеки гледа на нещата посвоему, Майк. Освен това тази стока може да се използва за различни цели.

— Казваш, че няма да се използва в бомба?

Вандермайер се наведе напред и облегна лакти на коленете си.

— Не. Не казвам това. Но пък и не е твоя работа, нали?

Той вдигна вежди и кимна, сякаш искаше да накара Крамър да се съгласи. Крамър просто го гледаше, без да може да скрие презрението си. Вандермайер стана и отиде до един шкаф с напитки, направен от стъкло и стомана. Взе една бутилка двадесетгодишно малцово уиски и разви капачката. Наля си голяма доза.

— Искаш ли шотландско? — Усмихна се тънко. — Или пък е шотландец?

Крамър поклати глава. Вече не усещаше вкуса на уискито. Загубил беше вкуса си за всичко. Телефонът звънна и Су Мин вдигна слушалката. Тя свъси вежди и сложи ръка върху слушалката. Погледна към Вандермайер.

— Долу има посетител за теб. Някой си господин Джакман.

— Джакман? — обади се Крамър. — Бърнард Джакман?

Су Мин кимна.

— Познавате ли го? — запита Вандермайер.

— Той е аналитикът от ФБР — отвърна Крамър. — Е, бивш аналитик от ФБР. Изготви профила на убиеца. Какво ли иска?

— Има един начин да разберем — каза Вандермайер.

Махна с ръка към Су Мин.

— Кажи му да се качва. Искам да се срещнем.

Су Мин предаде съобщението на портиера и върна слушалката на място.

— Идва — каза тя.

— Какъв е той? — запита Вандермайер.

Крамър сви рамене несигурно.

— Умен е, но честно казано, не ни помогна много. Това, че знаехме особеностите на убиеца, не ни помогна да го заковем, копелето му с копеле. Алан с неговия „Глок“ свърши тази работа.

— Изчакай — каза Вандермайер. — Едно от най-ценните умения на Су Мин е, че може да преценява хората. Да решава дали може да им се има доверие или не.

Той взе металния куфар и го заключи.

— По-добре е да върна това в сейфа — каза той. — Бивш агент на ФБР…

Остави изречението недовършено и отиде в антрето към кабинета си.

Су Мин се приближи до Крамър. Изглеждаше сякаш иска да каже нещо, но преди да проговори, на вратата се позвъни. Тя подскочи, сякаш стресната от шума, и очите й останаха фиксирани върху Крамър. Отново се позвъни. Су Мин отстъпи назад, след това се завъртя на пети и отиде до входната врата. Отвори я и се отмести. Там стоеше Джакман. Носеше тъмнозелено яке и сив свободен панталон и когато влезе в стаята, Крамър забеляза, че е без опашчица. Косата му изглеждаше по-светла, сякаш е бил на слънце.

Джакман не обърна внимание на Су Мин и тръгна през хола. Стисна ръка на Крамър.

— Не ви очаквах — каза Крамър.

— Дойдох веднага, щом чух. Исках да получа подробностите от вас, още докато са свежи.

— Подробности?

— За опита за убийство. Необходимо ми е да разбера всичко, което стана. За архивите. Ами Вандермайер? Той тук ли е?

— Пристигна малко преди вас — отговори Крамър. — Полковникът ли ви повика?

— Адски хубав апартамент — каза Джакман и се огледа. Крамър се учуди дали Джакман не го е чул, или нарочно не обърна внимание на въпроса му.

— Друг свят, нали? — запита Джакман, като се обърна, широко усмихнат.

Крамър се запита какво ли е станало с опашчицата. Акцентът също беше друг. По-слабо тексаско провличане и по-твърди звуци. Повече като по източното крайбрежие или Средния запад.

— Е, ще се запозная ли с човека, чийто живот спаси? — запита Джакман.

— В кабинета е — отвърна Су Мин.

Преди Крамър да го спре, Джакман тръгна през антрето. Крамър и Су Мин го последваха в кабинета, където Вандермайер разглеждаше списък с цени на акции на един от многото си монитори. Вдигна поглед при звука от стъпките им, а после се усмихна. Усмивката беше от същия тип, какъвто използваше и Джакман — безчувствено оголване на зъбите, бледо копие на истинската усмивка. Не беше приятна.

— Вие сте аналитикът, така ли? — каза Вандермайер.

Джакман кимна.

— А вие сте целта, така ли? — каза и усмивката му се уголеми.

— Вече не — засмя се Вандермайер. Подаде ръка.

Джакман също се засмя. Ръката му се пъхна в якето и се показа от там с късоцевен револвер. Приближи се към Вандермайер с протегната ръка и го застреля от упор в лицето. Преди краката на убития да се подгънат, Джакман стреля отново, този път в гърдите му.

Су Мин изпищя, докато Вандермайер падаше назад, с лице и гърди превърнати в кървава каша. Крамър посегна за пистолета си, но преди да го изтегли, Джакман се извърна и насочи оръжието си в лицето му.

— Много си бавен, Майк.

Крамър замръзна. Су Мин гледаше надолу към Вандермайер. Тялото на пода помръдна, а после се отпусна. Джакман не й обърна внимание.

— Извади пистолета си бавно — каза той. — С палеца и показалеца на лявата си ръка.

Крамър изпълни нареждането.

— Пусни го на пода, а после го ритни насам.

Крамър се подчини. Пистолетът спря до левия крак на Джакман. Аналитикът клекна, като продължаваше да сочи с пистолета си към Крамър. Взе валтера и се изправи. Су Мин беше вдигнала ръце до лицето си, с широко отворени от шока очи. Джакман й махна с пистолета да застане до Крамър.

— Е — каза му той. — Не можеш да си представиш колко чаках момента, за да си поговорим с теб, Майк.

 

 

Полковникът огледа апартамента. Оборудването, монтирано преди операцията, беше демонтирано. Останаха само мебелите, които си бяха тук и преди. Полковникът седеше на фотьойл с големи облегалки за ръце, разположен до празен шкаф за книги. Наведе се напред, събра дланите си и наведе глава, сякаш за да се моли. Нещо не беше както трябва, но не знаеше какво. Би трябвало да е безкрайно щастлив — постигнал беше целта си с относително малко пострадали. Но някъде в съзнанието му оставаше едно неприятно съмнение, усещане за недовършена работа.

Блеки надникна иззад вратата.

— Всичко е опаковано, шефе — каза той. — Идвате ли с нас?

— Не. Ще поостана малко — отвърна полковникът. — Имам собствен превоз.

Един от телефоните на бюрото иззвъня. Боецът погледна полковника с очакване, но той поклати глава.

— Аз ще отговоря.

Обаждаше се един главен инспектор в Скотланд Ярд, един от малкото цивилни във Великобритания, които знаеха за операцията.

— Боя се, че има добра и лоша новина — каза главният инспектор.

Сърцето на полковника замря.

— Не сте открили на кого са отпечатъците?

— О, открихме, и още как. Проблемът е, че той не е нашият убиец.

— Не разбирам.

— Убитият от вас човек е Дермот Линч. От Белфаст. Той е…

— Знам кой е — прекъсна го полковникът.

Искаше му се да пита дали не е възможно да са сгрешили, но знаеше, че главният инспектор е прекалено взискателен, за да позвъни с неточна информация.

— Проблемът е, че Линч беше под наше наблюдение доста време през миналата година — продължи инспекторът. — В Белфаст и навсякъде из Северна Ирландия. Знаем точно къде е бил по време на трите убийства. А и за него би било практически невъзможно да пътува до Съединените щати, без ние да знаем за това. Той е в списъците на ФБР.

Полковникът не каза нищо, но челото му се покри с дълбоки бръчки. Ако човекът, когото Алан уби, е Дермот Линч, то убиецът е все още на свобода. И договорът за убийството на Вандермайер е още в сила.

— Ало, още ли сте на телефона? — запита главният инспектор.

— Да. Извинявай, просто мислех.

— Възможно ли е да сме се объркали и убийствата да са били дело на ИРА? — запита главният инспектор. — Може би ИРА навлиза в нови територии. Продава опита си на онзи, който плаща най-много.

— Такава вероятност не съществува — отвърна полковникът.

— В такъв случай Линч сигурно е имал лична причина да нападне вашия човек?

— Боя се, че е така.

— Значи нещастно съвпадение и нищо повече, така ли?

Полковникът въздъхна.

— Да. Просто лош късмет. Най-лошият късмет. Както и да е, благодаря, че ме предупредихте толкова своевременно. Ние вече прибираме. Очевидно, предвид думите ви, операцията продължава. Ще информирам своя колега в Щатите.

Полковникът благодари на главния инспектор и прекъсна връзката. Не изгаряше от нетърпение да говори с Грийнбърг. Тъкмо щеше да набере телефона на агента на ФБР, когато се досети, че Майк Крамър все още не знае за най-новите събития. И сега, когато Алан и Мартин бяха в болница, полковникът трябваше да осигури други телохранители. Набра апартамента на Вандермайер.

 

 

Су Мин подскочи при звъна на телефона.

— Остави го — нареди Джакман.

Продължи да държи пистолета насочен към главата на Крамър.

— Нека си звъни.

— Защо правите това? — запита Су Мин.

— Не би разбрала — отвърна Джакман.

— Всичко е наред, Су Мин — каза Крамър. — Той не търси теб.

— Така ли — засмя се подигравателно към Крамър. — В такъв случай кажи ми, Майк, какво точно искам?

Крамър впери очи в Джакман, който отвърна на погледа му.

— Не знам — призна Крамър. — Не е пари, нали?

— Имам достатъчно — отговори Джакман. — Повече от достатъчно. Никога не е било за парите.

Телефонът продължаваше да звъни.

— И какво тогава? Предизвикателството?

Джакман поклати глава.

— Няма предизвикателство всъщност. Не и за човек като мен. Всичко е в планирането. Знаеш го. Ти си войник.

— Бях — отговори Крамър. — Бях войник. Вече не съм.

— Седни! — извика Джакман към Су Мин.

Тя бавно се прокрадваше към вратата, но той я спря на място.

— Аз, аз… — поде тя, но Джакман махна с пистолета към нея.

— Седни — повтори той.

Джакман държеше пистолета си насочен към двамата, докато седна в един кожен фотьойл, а после се прицели в Крамър.

— Колко души си убил, Майк?

— Не знам — отговори Крамър.

— Бабината ти, знаеш.

Телефонът спря да звъни.

— Колко?

— Девет.

Джакман се усмихна широко.

— Така ли? Девет? Аз съм убил петнадесет.

— Това не е състезание, Бърни — каза Крамър.

В досиетата му пишеше само за дванадесет души. Запита се дали Джакман лъже за бройката.

— Бърнард — каза Джакман, като наблегна на втората сричка. — Бърнард, не Бърни.

Крамър сви рамене, сякаш му беше все едно.

— Петнадесет? И все за пари?

— В повечето случаи. Както казах, не е за парите. Силата. Силата да отнемеш живот. Това не е ли най-невероятното чувство, Майк? Да отнемеш живота на друг човек?

Крамър разтри тила си в опит да го раздвижи.

— Не. Такова нещо не съм чувствал. Не съм го правил за удоволствие. Това ми беше работата.

— Да убиваш не е работа — каза Джакман. — То е призвание.

— Ти си откачен.

Джакман се усмихна тънко.

— Не, не съм откачен. Аз съм интервюирал психари, Майк. Прекарвал съм много време с тях, ровил съм се в главите им. Знам как действат. Не съм откачен.

Крамър вдигна ръце напред, с дланите нагоре.

— Добре де, не си откачен.

Джакман присви очи.

— Не се будалкай, Майк. Не си достатъчно умен, за да си играеш на такива игрички с мен.

Крамър не отговори. Телефонът отново звънна.

— Как се чувстваш, когато убиеш някого?

Крамър помисли над въпроса няколко секунди.

— Никак през цялото време. Просто бях обучен да го правя.

Джакман свъси вежди, сякаш не разбираше.

— Не се вълнуваш? Не те обзема удоволствие?

Крамър не можеше да повярва на ушите си. Никога не беше обичал да убива. Никога. И не знаеше някой от специалните части да обича това. Нищо вълнуващо нямаше в това да отнемеш чужд живот, освен в огъня на битката. Той беше участвал в престрелките във Фолкландските острови и в Северна Ирландия, и бе убивал хора, за да спаси собствения си живот, но не беше изпитвал въодушевление нито пък прилив на адреналин.

— Не — каза. — Никога не ми е харесвало.

— Не ти вярвам — отвърна Джакман. — Това е най-хубавото чувство на света. Това е върховната сила. А да го правиш отблизо, да застанеш пред някого и да го гледаш, докато умира, това е абсолютно най-хубавото. По-хубаво е от дрога, от секс, от всичко.

Джакман поклати глава оживено.

— Не ми казвай, че не ти харесва, Майк.

Крамър скръсти ръце на гърдите си. Почувства нещо твърдо върху дясната си ръка. Камата. Беше забравил, че тя е все още закачена към лявата му китка.

— Не познавам никой в специалните части, който да харесва да убива. Може да им харесва да са в бой, но то е, защото така са обучавани. Но убиването — не. Никой не го обича. Само садистите и лудите убиват по избор.

Джакман се ухили.

— Така ли? И аз какъв съм, Майк?

Крамър отпусна ръцете си надолу. Телефонът отново спря да звъни. Джакман стоеше на три метра от него, с гръб към прозореца. Извън обсега на камата.

— Ти написа анализа — каза Крамър.

— Да, написах го. И това беше половината развлечение, ако искаш да знаеш. Да бъдеш близо до следствието, да гледаш как идиотите следват опашките си, да знаеш, че никога няма да те хванат.

— Освен ако не искаш да те хванат.

Джакман поклати глава.

— Не, не е това. Не искам да ме спрат. Не искам да бъда залавян и наказван, за да задоволя нечия вътрешна потребност от отмъщение. Възнамерявам да прекарам остатъка от живота си като свободен човек. Скътал съм достатъчно пари, за да живея където си поискам. Южна Америка. Африка. Има много места, където да се скрие един богат човек. А аз съм много, много богат човек, Майк.

Той се усмихна към тялото на Вандермайер, проснато на полирания паркет.

— Не колкото него, но пък той е мъртъв, нали? А парите не можеш да вземеш със себе си.

Джакман размахваше пистолета като диригент палката си. Крамър направи стъпка напред, но Джакман веднага насочи пистолета към лицето му.

— Дори не си го помисляй — предупреди го той. — Мога да вкарам куршум в черепа ти, преди да се доближиш до мен.

Крамър не отговори. С три крачки щеше да стигне до Джакман, но това му даваше достатъчно време да стреля. Крамър се нуждаеше от нещо за отклоняване на вниманието, за да има време да извади ножа и да се приближи. Погледна към Су Мин. Тя гледаше в Джакман, а по лицето й се четеше страх. Крамър искаше тя да погледне към него, но очите й останаха насочени към Джакман и пистолета.

— Какво почувства първия път? — запита Джакман.

Крамър така силно беше съсредоточил вниманието си върху Су Мин, че не чу добре въпроса.

— Какво?

— Първия път. Как беше?

Крамър сви рамене и не отговори.

— Защо уби Вандермайер? — запита той. — Защо го уби, след като знаеш, че ще те хванат?

— Не са ме хванали, Майк. Аз контролирам положението тук, а не ти.

— Но сега всичко свърши. Разкрит си. Ние знаем кой си.

Джакман сви устни.

— Това не можеше да не стане — каза той. — Беше въпрос на време. — Облиза устните си и те проблеснаха от влагата. — Както и да е, сега нямам нищо за губене, нали?

Крамър пристъпи напред, като се опитваше да изглежда възможно най-незастрашително.

— Пусни момичето.

— Може и да я пусна. И как беше първият път? Първото ти убийство?

Крамър неволно стисна зъби. Джакман погледна към Су Мин и махна с пистолета.

— Чакам — настоя той.

— Първият човек, когото убих, беше майка ми — каза Крамър.

Джакман отвори уста изненадан. След това удивеното му изражение се смени с възхищение. Той подсвирна тихо.

Полковникът отиде до прозореца и погледна към жилищния блок. Повечето етажи бяха тъмни, но в апартамента на Вандермайер светеше. Виждаше една фигура до прозореца, но не можеше да разбере дали тя гледа навън, или е с гръб към него. Полковникът дори не можеше да познае кой е това. Огледа се за бинокъла, но и той беше опакован и изнесен заедно с останалото оборудване. Полковникът потупа устните си с длан, докато мислеше какво може да направи. Фигурата на прозореца не мърдаше.

 

 

Джакман наклони глава настрани, загледан в Крамър.

— Майка си? Убил си собствената си майка? Защо, искал си да идеш на коледното тържество в дома за сираци или какво?

Су Мин извърна очи към Крамър. Той я погледна, искаше му се да й подскаже да привлече вниманието, за да извади камата, защото, ако не направят нещо, Джакман ще ги убие. На убиеца му трябваше време, за да се измъкне, и можеше да го спечели единствено ако остави още две тела на пода до Вандермайер.

— Тя умираше — отговори Крамър.

— От рак ли? — запита Джакман.

— Тумор на мозъка. Не се оперира.

Джакман кимна с нещо като съчувствие.

— Лошо.

— Да. В наши дни вероятно щяха да я спасят. Тогава обаче не можеха да направят нищо. Изпратиха я у дома да умре.

Крамър погледна Су Мин. Необходимо беше тя да отвлече вниманието на Джакман само за момент. В мига, когато той насочи пистолета си към Су Мин, Крамър щеше да скочи. Една стъпка — изважда камата. Втора стъпка — насочва я напред. Последната стъпка — вкарва ножа в гърлото на Джакман. Трябваше му една секунда, най-много две. Су Мин го гледаше ужасена, с ръце на лицето, скрила устата си.

— Изпитваше болка всеки ден. Всяка минута. Болка, каквато не можеш да си представиш. Мразех да се прибирам от училище. Мотаех се навън колкото е възможно по-дълго.

Крамър знаеше, че трябва да говори, за да печели време.

— На колко години си бил? — запита Джакман. Интересът му, изглежда, беше академичен, като психиатър, който анализира случая.

— На единадесет.

— Как? Как го направи?

— Лекарят й беше предписал силни болкоуспокояващи. Много силни. Баща ми ги криеше от нея. Тя постоянно ме молеше да й донеса шишенцето.

Крамър пристъпи напред. Джакман, изглежда, не забеляза това.

— Аз й занесох хапчетата и я гледах как ги гълта. Знаех, че се самоубива, но не направих опит да я спра.

— И как се чувстваше?

Крамър разтри слепоочията си с юмруци, сякаш го боли глава. Искаше Джакман да свикне с движенията на ръцете му.

— Тя имаше силни болки. А и без това умираше. Аз само й помогнах.

— Убийство от милост?

— Да. Може и така да се каже.

 

 

Полковникът потупа слушалката до ухото си, докато чакаше портиера да вдигне телефона. Чуха се най-малко двадесет позвънявания, преди портиерът да отговори. Беше задъхан и се извиняваше, че помагал на един от живеещите в блока да пренесе куфарите си до асансьора. Полковникът го запита дали Вандермайер има посетители.

— Самият господин Вандермайер дойде преди половин час. И току-що изпратих един посетител при него.

— Кой е той?

— Изчакайте за миг, да проверя в книгата — отговори портиерът и остави слушалката.

Полковникът погледна към жилищния блок. Фигурата продължаваше да стои до прозореца на кабинета.

— Ето — обади се портиерът. — Името е Джакман. Бърнард Джакман. Не го очакваха, но господин Вандермайер каза, че ще го приеме. Има ли проблем?

— Не. Всичко е наред — отговори полковникът.

Остави слушалката и се намръщи. Очевидно Вандермайер, Крамър, Су Мин и Джакман бяха в апартамента, но защо не вдигат телефона? И какво прави горе Джакман?

 

 

Джакман продължаваше да държи пистолета насочен към главата на Крамър, като не му даваше никаква възможност да го заплаши. Дланите на Крамър се потяха и той ги избърса в панталона си. Дясната му ръка се намираше на сантиметри от дръжката на камата. Едно движение и щеше да я стисне в ръка. Три крачки напред и Джакман щеше да умре. Трябваше му само възможност. Отвличане на вниманието. Джакман се отдалечи от прозореца, като продължи да държи пистолета срещу Крамър. Отиде до огледалната стена и застана с гръб към нея. Сега се намираше още по-далече от Крамър, доста извън обсега му. Крамър се насили да се отпусне, да скрие признаците, че се готви да нападне.

— Ами ти, Бърни? — запита Крамър. — Ти защо реши да се отдалечиш от ангелите?

Крамър виждаше отражението на Су Мин в огледалната стена. Тя седеше с притиснати един към друг крака, сплела длани в скута си.

— Заради удоволствието. Заради тръпката.

— Ти си предал…

— Нищо не съм предавал, Майк. Аз бях твърде добър за ФБР и го разбрах няколко седмици след като започнах там. Чувствал ли си се така? Като Гъливер, заобиколен от джуджета? Интелектуални дребосъци? Така се чувствах в гимназията, а и в колежа. Смятах, че когато ида във ФБР, нещата ще бъдат различни, че най-после ще попадна сред служителите като мен. Хората на правителството, най-добрите и най-умните сред хората на закона. Така ни карат да мислим, но това са глупости. Тъпи са колкото ченгетата. Понякога и по-тъпи.

Джакман отново беше размахал пистолета, но Крамър смяташе, че той няма да стреля, докато не каже каквото има да казва. Помисли си, че това е като да слуша изповед. Само дето изповядващият се не мислеше да оставя свидетели.

— Ако бяха умни, нямаше да са полицаи — каза Крамър.

— Точно така — оживено отговори Джакман. — Истински умните хора не отиват в системата на правораздаването или пък напускат бързо. Като мен.

— По-добре е човек да работи за себе си, нали?

Джакман присви очи, сякаш се чудеше дали Крамър го будалка.

— Не става въпрос за парите, ако за това намекваш — каза Джакман. — Не напуснах заради парите. Ако исках пари, щях да започна бизнес. Можех да направя състояние, Майк. Можех да съм богат като Вандермайер. По-богат. Познавам доста богати хора, но повечето не са много по-умни от ченгетата. Не ти трябва мозък, за да направиш пари, трябва само да се съсипеш от работа. Виж ги виетнамците и китайците, които отиват в Щатите. Започват от нищо, но правят състояния. И не всички са гении, да ти кажа.

Крамър кимна разсеяно. Джакман говореше несвързано. Сякаш рядко имаше възможност да обясни нещо за себе си и сега, при тази завладяна публика, всичко се изливаше навън.

— И защо напусна? — запита Крамър.

— Най-после срещнах един човек, който беше на моето интелектуално ниво — отвърна Джакман. — Казваше се Антон Медели. Той е гений, Майк. Истински гений. Имах чувството, че срещам сродна душа.

Крамър погледна към образа на Су Мин в огледалната стена, но вниманието й беше приковано в Джакман.

— Изпратиха ме да интервюирам Медели, за да обновя доклада на психоанализата. Отначало не искаше да говори, но още от първата среща разбрах, че той е нещо особено. Знаеше разни неща. Знаеше как работи мисълта на хората и какво ги движи. Можеше да се напъха в главата ти и да открие точно каквото търси. Каквото трябва.

— Той в затвора ли е бил? — запита Крамър.

Очите на Джакман проблеснаха.

— Знам за какво намекваш — изръмжа той. — Ако е бил толкова умен, как са го хванали? Нали така?

Крамър сви рамене несигурно. Просто искаше Джакман да говори.

— Ще ти кажа защо се е озовал в затвора. Доверил се на някого. Разкрил се пред онзи и той го предал. Ето защо. Единствената причина да го хванат. ФБР нямаше представа кой е той, защото никога не оставял следи, никога не е имало свидетели. Допуснал е една грешка и тя е, че се е доверил. Аз никога не съм се доверявал на никого, Майк. Затова никога няма да ме хванат.

Крамър кимна.

— Медели е бил убиец, така ли? Затова ли беше в затвора?

— Да, убивал е. Убиването е върховна сила, Майк. Това ме научи той. Аз не осъзнавах какво точно е убиването, докато не срещнах Антон. Интервюирал бях дузини убийци, от попрекалили биячи на съпруги до серийни убийци, и всички имаха свои основания за онова, което правят. Антон за първи път ми обясни психологията на нещата. Усещането. Не веднага, разбира се. Трябваше да мине много, много време, преди да ми се разкрие. И трябваше да издържа много изпити. Трябваше да докажа, че струвам нещо, да се проявя като достоен ученик. Но се справих, Майк. И тогава той ме пусна в главата си.

— Той те е прелъстил, Бърни.

— Прелъстил? Може би, но аз го исках. „Исках“ е слабо казано. Той ми обясни разни неща, които знаех наполовина и наполовина предполагах. Имах чувството, че съм късоглед и получавам очила.

— ФБР не схвана ли какво става?

Джакман поклати глава.

— Аз им казвах, че изграждам отношения с него с цел да разширя профила, и те го приеха. Докладите, които им давах, съдържаха достатъчно информация, за да ги карат да мислят, че лека-полека напредвам. Те не са твърде умни, Майк. Интелигентни — да. Но не и умни. Има разлика. Антон ме научи на това. И спри да ме наричаш Бърни, ако обичаш. Казвам се Бърнард.

— Искаш да кажеш, че преди да срещнеш Медели, не си мислил за убийства?

Горната устна на Джакман се повдигна в присмехулна усмивка.

— Не опитвай да ме анализираш, Майк. Нямаш необходимите умствени способности.

Той насочи пистолета към лицето на Крамър. Пръстът му се сви около спусъка.

— Отговори ми на нещо все пак — каза Крамър.

Джакман мълчеше, но Крамър забеляза как пръстът върху спусъка се отпуска.

— Защо изстрел в главата? Защо ги застрелваш в главата, а после в гърдите? Това не е просто подпис, нали?

Джакман се ухили.

— Това е знак на почит — отвърна той. — Така е убивал жертвите си Антон. Казваше, че така блокирал душите им.

Забеляза израза на недоверие в очите на Крамър и усмивката му изчезна.

— Така казва той. Аз не съм казал, че му вярвам. Това си беше негова теория и толкова.

— А каква е истинската причина? Сигурно си се питал.

— Разбира се, че съм се питал.

Джакман закрачи напред-назад, без да отклонява пистолета от Крамър.

— Кажи ми тогава.

Джакман спря и се вгледа в Крамър. Майк отвърна на погледа му. Джакман се намираше на три крачки от него. Можеше да го достигне. Крамър събра ръцете си. Позата не беше застрашителна, но дясната му ръка отново се намираше на сантиметри от камата.

— Като дете бил малтретиран от баща си — продължи Джакман. — Особено жестоко физическо насилие. Майка му наблюдавала. Понякога държала Антон, за да може съпругът й да прави каквото желае. Това си спомня най-силно. Не педерастията, не болката, а нейните очи. Те го гледали.

— И когато започнал да убива, ги застрелвал в лицето?

Джакман кимна.

— Да, позна.

— И ти реши да го правиш по същия начин…

— За да знае той — довърши Джакман. — Така ще знае, че съм добър колкото него. Дори по-добър, защото той е в затвора, а аз — навън.

Джакман спря да приказва, сякаш осъзна, че вече беше казал твърде много. Протегна ръка, насочил пистолета към лицето на Крамър.

— Стига приказки — каза той. — Да приключваме.