Стивън Ледър
Двоен изстрел (6)

Крамър застана на далечния край на вълнолома, загледан към морето. Бавно завъртя глава наляво и видя, че двамата са по-близо. На около километър. Кучето тичаше в кръгове около тях, но те бяха спрели да играят с него. Двамата едри мъже бяха излезли от колата и се приближаваха през паркинга. А и момчето, и то крачеше по пътя, като държеше зле прикрит пистолет, сякаш се страхуваше, че ще го счупи, ако го изпусне. Петима, помисли той. Петима плюс един на хълма, значи шестима.

Избърса лицето си с длани и се прозя. Знаеше, че не се прозява от умора. От напрежение. Извади пакет дъвка от джоба си и разви една. Вятърът отнесе зелената хартийка от пръстите му, докато пъхаше дъвката в устата си, и той се обърна, за да види как се премята във въздуха. Намръщи се, като забеляза самотната фигура на вълнолома в мястото, където той се срещаше с пътя. Как беше пропуснал един?

 

 

— Откъде се появи този, мамицата му? — просъска Линч. Сложи ръка на рамото на О’Риордан, за да го спре. — Задръж малко, Пат. Да видим какво иска този.

Линч погледна към момчето на Куин, застанало на тротоара и не съвсем сигурно какво трябва да направи. После му кимна да се връща към пейката.

— Може да е излязъл на разходка — колебливо каза О’Риордан.

— Да, може.

Мъжът беше към петдесетгодишен, може би и по-стар, със зелено яке, кепе и зелени ботуши. Ходеше с бастун, макар Линч да смяташе, че това е за ефект, а не защото мъжът се нуждае от него. Вървеше бързо по вълнолома и размахваше бастуна като военен.

От мястото си Линч не виждаше Фицпатрик и Маквий на плажа. Надяваше се, че те ще се досетят да изчакат.

 

 

Крамър не се извърна, когато човекът с дългото яке дойде при него в края на вълнолома.

— Хубав ден за такова нещо — каза той дружелюбно.

Горната устна на Крамър трепна, но въпреки това той не се обърна с лице към него.

— Хубав ден за какво?

— За каквото правиш.

Човекът потупа с бастуна по земята.

— И какво, по дяволите, правиш, сержант Крамър?

— Вие сте единственият със звание сега, полковник.

Полковникът отново удари с бастуна си. Обърна се с гръб към морето.

— Преброявам петима — каза той. — Според теб достатъчно ли ще бъдат петима?

— Шестима — отговори Крамър. — Горе на хълма има един.

Полковникът призна поправката с едва забележима усмивка.

— Май истински те мразят, за да го правят, а? После ще кажат, че това е нарушение на споразумението за прекратяване на огъня.

— Може би — отговори Крамър.

— Освен ако не възнамеряваш да отстраниш всички улики. Ако няма тяло, предполагам, никога не може да се каже, че нещо се е случило. Пък и нали вече не си в полка. Май няма да липсваш на някого, а?

— Благодаря, полковник — горчиво промълви Крамър.

— Знаеш ли кои са?

Крамър сви рамене.

— Няма значение.

Едва сега забеляза, че полковникът носи синя вратовръзка с изрисувани малки крилати кинжали. Крамър се усмихна. Единствено полковникът би излязъл срещу група убийци на ИРА с униформената вратовръзка на специалните части.

— Дермот Линч води представлението. С него е Пат О’Риордан. Долу на плажа са Джери Фицпатрик и Фъргюс Маквий. Не знаем кой е младият.

— Линч е добър.

— О, да, добър е. И, разбира се, има лично отношение към тебе. Бихме искали да пипнем и О’Риордан. Но останалите са просто „Б“ група.

Полковникът погледна часовника си, а после отново се обърна с лице към морето.

— Какво искаш, полковник?

— Да си поговорим. Имаш време за приказки, нали?

Крамър сви рамене с безразличие.

— Предпочитам да съм сам, ако нямате нищо против.

— Но ти не си сам, нали така, сержант Крамър? Към теб се придвижва въоръжена до зъби бойна група от ИРА.

— В такъв случай е най-добре да си тръгнете, а?

Полковникът поклати тъжно глава.

— Не е това начинът да го направиш, Джокер.

Прякорът накара Крамър да се усмихне. Отдавна не беше чувал някой да го използва.

— Какво да направя?

— Знаеш какво.

Крамър въздъхна и сви рамене.

— Не знаете какво говорите — каза с равен глас.

— Знам, че умираш.

За първи път Крамър погледна полковника.

— Всички умираме — отговори злъчно.

— Колко време? — запита полковникът. — Колко време ти дава докторът?

— Щом си тук, значи вече знаеш.

— Два месеца, най-много три. През последните няколко седмици ще изпитваш нетърпими болки. Ще трябва да си на системи, но и това няма да помогне.

— Е, значи знаете защо съм тук.

— Защото се боиш да умреш в болнично легло и да крещиш в агония. Без приятели. Сам.

Крамър сбърчи нос при представата за тази картина.

— Благодаря за подслаждането, полковник.

— Ракът на пикочния мехур не е приятен начин да умре човек.

— Вие го казвате.

— И затова си решил да не се дадеш без бой. Като войник, в битка.

Крамър се усмихна и разтвори якето си, за да може полковникът да види пистолета в кобура. Погледна през рамо. Мъжете на плажа продължаваха да вървят към тях. Линч и О’Риордан стояха на паркинга и си приказваха.

— Трябва да си вървите, полковник. Тук ще стане опасно.

— Чуй ме, Джокер. Не е това начинът.

Крамър го изгледа неприязнено.

— При всичкото дължимо уважение, полковник, трябва да ви кажа, че изобщо не знаете какво говорите, по дяволите.

Полковникът издаде квадратната си брадичка напред. Челюстта и широкият му нос, чупен няколко пъти, му придаваха измамно обикновена външност, но Крамър знаеше, че той има коефициент на интелигентност около 150 и че е сред дванадесетте най-добри шахматисти в Обединеното кралство.

— Мога да ти предложа по-добър начин.

— Да бе. И какво искате да направя? Да налапам пистолета? Опитвах, полковник. Не мога.

Полковникът поклати глава.

— Не предлагам това. Предлагам ти възможност през последните няколко седмици от живота си да направиш нещо, което си заслужава.

Крамър се намръщи, а после отклони поглед.

— Слушам.

— През последните две години са извършени редица поръчкови убийства по света. Бизнесмени, политици, криминални престъпници — всички убити от един и същи човек. Професионален убиец, който би застрелял всеки, ако цената е добра. Не са го хващали и нямаме представа кой е.

— Ние? Ние като специалните части?

— ФБР, Интерпол, Шестицата^[1], руснаците, Мосад.

— Всички от добрите, а?

Полковникът не обърна внимание на казаното.

— Този убиец обича да се приближава съвсем близо. Винаги използва пистолет. Имаме дузина очевидци, но не знаем как изглежда.

Крамър се намръщи.

— Това не ми се струва логично.

— О, имаме и дузина описания. Нисък е. Висок е. Слаб е, с наднормено тегло е, оплешивява, има брада, сини очи, кафяви очи, с бяла кожа, с тен. Сигурни сме само, че е бял и от мъжки пол.

— Майстор на дегизирането — каза Крамър и се усмихна на това клише.

Полковникът сви рамене.

— Използва контактни лещи, пуска си брада и мустаци както и когато си поиска. Напълнява, отслабва. Може би дори се подлага на пластична операция. Всичко би направил, за да успее.

Крамър се извърна бавно. Мъжете от колата бяха тръгнали отново. Скоро щяха да стигнат до вълнолома. Погледна тревожно към полковника, който, изглежда, никак не се притесняваше от наближаващите убийци.

— Какво искате от мен?

— Знаеш ли какво е жертвен козел?

Крамър поклати глава.

— Да кажем, че опитваш да уловиш тигър. Можеш да обикаляш из джунглата колкото си искаш и да не видиш дори косъмче от него. Ти си на негова територия. Губиш си времето в опити да го намериш. И затова вземаш младо козле и го завързваш на открито. След това седиш и чакаш. Тигърът търси блеещото козле и БУМ! Ето ти един мъртъв тигър.

— Жертвен козел? — повтори Крамър. — На мен ми звучи повече като примамка. Това ли ми предлагате? Възможността да бъда примамка?

— Предлагам ти възможността да се изправиш срещу най-успешния убиец на света, Джокер. Доколкото ни е известно, той никога не се е провалял. Никога не са го хващали и винаги успява. Не е ли това по-голямо предизвикателство за теб? Онези копелета там може да се наричат бойна група на ИРА, но двамата с теб знаем какви са, нали? Те са психопати побойници с пушки и нищо повече. Да, ще умреш с пистолет в ръка и кръвта ще тупти във вените ти, но няма чест в това да те убият като бясно куче. Единственото им предимство е, че са повече. Просто ще стрелят, докато те убият. Ще събориш двама, може би повече, но виж в каква компания ще умреш. Да го вземат шибаните дяволи, Джокер, не можеш да ги гледаш, а искаш да умреш с тях?

 

 

Поли Куин завъртя бинокъла настрани, за да потърси Фицпатрик и Маквий. Мярнаха му се и той върна бинокъла бавно, докато не попаднаха в обхвата му. Спрели бяха на плажа и наблюдаваха Крамър и новодошлия. Маквий се почеса по главата, а Фицпатрик сви рамене. Маквий каза нещо, Фицпатрик кимна и пак тръгнаха, като извадиха пистолетите си изпод якетата. Поли насочи бинокъла към Линч и О’Риордан, които крачеха към вълнолома. О’Риордан се обърна и махна с ръка на Дейви да ги следва.

Поли потърси брат си и го видя да крачи бързо по пътя, стиснал вестник. Поли се усмихна. Брат му изглеждаше напрегнат, но изпълняваше точно каквото му бяха казали, като следваше Линч и О’Риордан, за да отреже пътя за бягство на Крамър, ако опита да ги заобиколи. Поли се чудеше дали Дейви ще има възможност да стреля по онзи. Господи, колко силно искаше да е така. Питаше се кой ли е мъжът в дългото яке и защо така разгорещено разговаря с Крамър. Който и да е той, вече беше мъртъв. Очевидно Линч беше решил да очисти и него.

 

 

Крамър не каза нищо. Загледан към хоризонта, няколко пъти си пое дълбоко дъх. Полковникът го чакаше да заговори.

— Защо поема рискове? — запита най-после Крамър. — Защо винаги го прави отблизо? Има по-лесни начини да убиваш. По-безопасни.

Полковникът кимна.

— ФБР смятат, че го прави, защото така му е приятно. Иска да гледа жертвите си, докато умират. Той е сериен убиец, но сериен убиец, който получава пари за работата си. Въпросът не е дали ще убива още, а кога. Ще убива, докато не го спрем, защото не го прави за парите. Прави го заради насладата.

— И искате той да опита да убие мен?

Полковникът се извърна, за да погледне Крамър. Бавно поклати глава.

— Не — отговори тихо, а гласът му едва се чуваше над шума на вълните, които се разбиваха във вълнолома. — Напълно сме сигурни, че ще успее.

Крамър не отговори.

— Никога не е оставял следи — продължи полковникът. — Никакви отпечатъци, кръв или тъкани. Нищо. Недостатъчно е да го хванем близо до теб с пистолет в ръка. Това не е дори опит за убийство, а притежаване на оръжие, а нищо чудно да има и разрешително за него. Даже и да насочи пистолет към теб, какво е това? Заплашително поведение? Може би опит за убийство. Ако имаме късмет, ще го вкарат за пет години. Не, той трябва да дръпне спусъка. Направи ли го, значи сме го пипнали.

Крамър кимна, най-после разбираше за какво става дума.

— И ако дръпне спусъка, аз умирам, така ли?

Полковникът кимна утвърдително.

— Но ще имаш шанс. Ще бъдеш въоръжен; ако го видиш да се приближава, ще можеш да стреляш първи. Шансът е по-добър от този на жертвената коза.

— Той ще ме убие — каза Крамър с равен глас.

— Но ще умреш с чест. В бой. Срещу истински професионалист. Не е ли това по-добрият начин? По-добър, отколкото да те застрелят тези побойници?

Крамър отново се загледа към морето.

— Вие така ли бихте искали да умрете, полковник?

— Ако имах възможност, да. — Гласът на полковника беше равен и спокоен. — Ти решавай, Джокер. Ако искаш да умреш сега, аз просто ще си ида.

Полковникът погледна към мъжете на плажа. Намираха се на около четвърт миля от тях и продължаваха да се приближават. Другите двама бяха стигнали края на вълнолома, а младежът вървеше по пътя зад тях, стиснал вестника с две ръце.

— Нямаш много време — каза полковникът. Тупна с бастуна по бетона и звукът му наподоби изстрел.

Крамър се изсмя студено.

— Да — каза и замълча. — Откъде знаете, че ще дойде да ме убие?

— Знаем една от бъдещите му жертви. Ще ти обясня по-късно, но търсим някой да заеме мястото му.

След кратка пауза запита:

— Е?

Крамър потърка брадата си и въздъхна.

— Добре.

— Сигурен ли си?

Крамър присви очи и погледна полковника.

— Какво? Сега се опитвате да ме накарате да се откажа ли? Казах, че ще го направя и ще го направя.

Полковникът постави ръка на рамото му и го стисна.

— Благодаря.

Крамър поклати глава.

— Не го правя заради вас, полковник. Правя го заради себе си. Но първо трябва да се погрижим за тези.

Кимна към вълнолома, където двамата от ИРА крачеха забързано към тях. Единият с шлифера притискаше ръце към тялото си, очевидно хванал нещо. Оръжие, вероятно автомат. Мъжете на плажа вече тичаха с готови за стрелба пистолети.

Полковникът извади малък приемо-предавател от джоба си, натисна бутона и бързо каза нещо. Крамър не разбра думите му, но след няколко секунди чу рева на две мощни турбини и един огромен червен хеликоптер „Уестланд Сий Кинг“ се появи иззад Окото на Ирландия. Предният му ротор се наведе напред и хеликоптерът се понесе във въздуха към тях.

— Дявол да ви вземе, полковник — извика Крамър, за да надвие шума на турбините. — Знаели сте, че ще приема, нали?

Полковникът не отговори, докато хеликоптерът се завъртя и после се спусна на около метър над вълнолома, а роторът му заравняваше водата отдолу. Подкани с бастуна си Крамър да се качва първи. Крамър погледна през рамо за последен път, оглушен от рева на турбините. Брадатият мъж беше извадил автомат „Калашников“ изпод шлифера си и го държеше, очевидно несигурен дали да стреля или не. За момент очите им се срещнаха и Крамър усети омразата, която бликаше от него, а после една ръка се протегна от утробата на хеликоптера и го дръпна, или по-скоро го вмъкна вътре.

 

 

Линч вдигна автомата нагоре с приклада и го мушна под шлифера си, когато огромният хеликоптер се вдигна и рязко зави наляво.

— Какво беше това, по дяволите? — запита О’Риордан.

— Да ме таковат, ако знам — отговори Линч. Гледаше към отдалечаващия се хеликоптер, а черната му къдрава коса се вееше на вятъра. Фицпатрик и Маквий дотичаха задъхани при тях.

— Приберете оръжието, момчета — каза Линч. — Не сме тук, за да стреляме по хеликоптери.

Двамата пъхнаха пистолетите в джобовете на якетата си.

— Какво става, Дермот? — запита Маквий.

Линч не му обърна внимание. Извърна се и огледа пътя към пристанището, като почти очакваше да види взвод въоръжени войници, тръгнали към тях. Но нямаше никой. Това не беше капан, за което само можеше да бъде благодарен, но пък внезапното отлитане на човека от специалните части ставаше по-объркващо.

Радиостанцията на Фицпатрик изпращя и чуха нетърпеливия глас на Поли Куин.

— Какво става? Къде отиде оня?

— Изключи го — излая Линч и тръгна към колата.

 

 

Майк Крамър седеше, скръстил ръце на гърдите си, в големия хеликоптер, който летеше ниско и бързо над вълните. Един човек от екипажа му подаде подплатени антифони и Крамър си ги сложи, благодарен за това облекчение от оглушителния рев на двигателите. Главата му беше пълна с въпроси, но не каза нищо. Полковникът, седнал на мястото до него пред прозореца на аварийния изход, протегна ръка. Крамър предаде пистолета си.

Огледа кабината. Такъв „Сий Кинг“ не беше виждал. Пълен с електронно оборудване, каквото донякъде той познаваше. Имаше и редица радарни екрани, много повече, отколкото би очаквал в хеликоптер за търсене и спасяване, както и компютър „Маркони“ LAPADS за преработка на данни. Човекът, който му беше дал антифона, седеше пред стелажа с локационна и радарна апаратура. Имаше и доста оборудване, каквото Крамър не беше виждал досега, без име на производителя или обозначения.

Хеликоптерът зави надясно, като летеше ниско. През прозореца зад полковника Крамър забеляза малка яхта, която прорязваше вълните. Плаваха на изток. Крамър се усмихна вътрешно при мисълта за убийците от ИРА на вълнолома. Само милувки и никакъв оргазъм, въоръжени до зъби, но без да има по какво да стрелят.

Зачуди се дали постъпи правилно, като така лесно се съгласи да иде с полковника. Не му дължеше нищо. Крамър беше напуснал полка преди повече от седем години. Оттогава бе работил с него само веднъж и тогава за малко не завърши със сълзи. Крамър затвори очи и се облегна на металната преграда. Полковникът и тогава го беше използвал като примамка, като го изпрати в Щатите по следите на Мери Хенеси, терористката от ИРА, която беше измъчвала и убила приятеля на Крамър. Е, сега поне знаеше с какво се захваща. Знаеше какви са шансовете да оцелее.

Какво беше казал полковникът? Убиец, който обича да действа отблизо? Убиец, който не е залавян. Убиец, който е толкова добър, че единственият начин да го спрат, е да използват жертвена коза за примамка. Може би това наистина е по-добрият начин да се умре. Крамър беше виждал много мъже и жени да умират и знаеше, че има добри и лоши начини и че повечето хора нямаха възможност да избират. Отново отвори очи. Полковникът развиваше капачката на термос от неръждаема стомана. Наля черно кафе в пластмасова чашка и я предложи на Крамър. Той поклати глава отрицателно.

Полковникът винаги го беше чел като книга. Знаеше, че ще приеме мисията и беше се разпоредил за всичко необходимо. Крамър се чудеше дали е предвидил заместник, друг за същата работа, ако Крамър откажеше. Чудеше се също дали друг някой не е отказал.

След като се отдалечи доста от сушата, хеликоптерът започна да набира височина и скоро се издигнаха на повече от километър над водата. Крамър беше сметнал в началото, че ще кацат на кораб, но бързо осъзна, че ще летят до Англия. Отпусна се назад. Сега можеше само да чака.

 

 

Дермот Линч и Пат О’Риордан пристигнаха в Дъблин по пътя от Хаут. Линч гневно гледаше през прозореца, стиснал устни в тънка линия. Първоначалният план беше да хвърлят оръжието и да се върнат от север, но изчезването на Крамър промени всичко.

Минаха край колежа „Тринити“ и Линч намръщен изгледа яркосиния часовник на върха на сивата каменна сграда. Едва минаваше десет сутринта.

— Забрави за това, Дермот — обади се О’Риордан.

— Какво търсеше там? — запита Линч. — Сякаш чакаше нас. След това изчезна. Няма логика.

— Не трябва непременно да има логика. Замина и толкова.

Линч почеса брадата си.

— Британците са намислили нещо, Пат. Будалкат се с нас и искам да знам защо. Може би Маккормак знае.

— Искаш ли да те чакам?

Линч поклати глава.

— Няма нужда. Върни се във фермата си. Аз ще говоря с Маккормак, а довечера ще се прибера с влака.

О’Риордан рязко натисна спирачката, за да избегне един автобус. Линч не си беше сложил колана и отхвръкна напред.

— Извинявай — каза О’Риордан. — Не съм свикнал да карам в града.

— Мисли за тях като за крави — каза Линч.

— Добре, Дермот, така ще правя — отговори О’Риордан с усмивка. Колите пъплеха към улица „Дейм“ и О’Риордан натискаше спирачката на колата, сякаш се намираше в трактор.

— Братята Куин се справиха добре — каза.

— Да — съгласи се Линч. — Дейви има потенциал. Поли е още млад.

— И двамата са навити.

— Да, но това невинаги е предимство, Пат, знаеш го. Не съм сигурен, че бих искал някога да доверя живота си на хора като Поли Куин.

Линч прокара ръка по брадата си и се втренчи в колите, сякаш можеше да ги накара да изчезнат само със силата на волята си.

— Ще сляза тук — каза.

— Да, може би е най-добре.

Линч се извърна и вдигна сака от задната седалка. В него се намираха автоматът и пистолетите, които носеха в Хаут. Линч не се притесняваше да носи оръжие по улиците на Дъблин. Сбогува се с О’Риордан, излезе от колата и тръгна по тротоара. Група френски ученици с раници в червено и черно препречи пътя му и той тръгна през тях с усмивка. Едно красиво момиче с дълги руси коси се удари в сака и изохка. Потри крак и с укор изгледа Линч.

— Извинявай, мила — каза той.

 

 

Хеликоптерът започна да снишава и Майк Крамър преглътна, за да оправи налягането в ушите си. Право под него се пенеха синьо-сиви вълни, вляво имаше широк плаж, а отвъд дългата ивица пясък се виждаха гора и изорани ниви. Погледна часовника си и направи бърза сметка: ако се приеме, че са летели с нормалната за „Сий Кинг“ скорост от 140 възела, вероятно се намираха някъде над Уелс. Забеляза в далечината три хълма с дървета в долната си част, но голи по върховете като оплешивяващи мъже. Върху един от тях имаше антена на микровълнова радиостанция, но Крамър не познаваше района достатъчно добре, за да може да го разпознае. Хеликоптерът сви надясно и под тях се откри голям полуостров, стърчащ в посока към Ирландия. Хеликоптерът продължаваше да се спуска и Крамър започна да различава пищни зелени поля, осеяни с овце, малки горички и разпръснати фермички, а след това прелетяха над остатъците от една крепост в посока към голяма къща с обширен парцел земя. Хеликоптерът направи кръг над нея, преди да кацне.

Ушите на Крамър го наболяваха от турбините на хеликоптера, а подплатените антифони бяха мокри от пот. Той мразеше хеликоптерите, въпреки че един беше му спасил живота преди седем години, като го закара в една болница в Белфаст с разпран корем. Несъмнено, в линейка би умрял: само хеликоптерът можеше да стигне навреме до болницата в Белфаст. Но това не означаваше, че му беше приятно да пътува в тези машини. Не можеше да се пребори с мисълта, че всичко зависи от една гайка, която държи въртящите се перки на място. Откачеше ли се тя, значи довиждане и лека нощ. И все пак имаше по-лоши начини да умре човек. Много по-лоши.

Стомахът на Крамър се обърна, когато хеликоптерът спря да снишава и се насочи напред, за да кацне, и той усети горчивата стомашна киселина в гърлото си. Преглътна, изкашля се, пак преглътна и в този момент хеликоптерът кацна и перките забавиха ход. Човекът от екипажа стана и отвори вратата. Крамър слезе след полковника. Вървеше с приведена глава, макар да знаеше, че до перките има доста място. Изтичаха пред хеликоптера, далеч от перките, полковникът направи на пилота знак с вдигнат палец и машината се вдигна към небето, а струята от перките й мачкаше тревата около тях и дърпаше дрехите им подобно на хиляди малки ръчички.

Крамър гледаше отдалечаващия се на запад хеликоптер.

— Насам — каза полковникът, като го поведе към сградата, която той видя отгоре. Направена беше от червени тухли, на три етажа и с покрив от плоски камъни вместо керемиди. От двете страни на главния вход имаше крила, които заобикаляха пресъхнал каменен фонтан. Къщата изглеждаше занемарена, сякаш не е била обитавана от известно време.

Халикптерът ги беше спуснал от вътрешната страна на каменния зид около къщата и няколкото акра поляни. Крамър забеляза двама души от двете страни на голяма порта от ковано желязо, едри мъже с кожени якета, джинси и маратонки.

— Допреди няколко месеца къщата е била подготвително училище за момичета — обясни полковникът. — Нощем става малко студено, но няма да ни безпокоят.

На входа стоеше друг пазач. Поздрави полковника със стегнато кимване и леко се усмихна на Крамър. Влязоха в огромно антре, което достигаше до тавана на сградата. Широко каменно стълбище се виеше нагоре край дълъг, тънък покрит с прах полилей. Коридорът се разклоняваше наляво и надясно и Крамър забеляза няколко бели врати, до една затворени.

— Натам са класните стаи — каза полковникът, като посочи наляво. — Ние ще се храним в столовата, надясно. Аз ще използвам офиса там. Определил съм ти спалня на втория етаж.

— Колко време ще бъда тук? — запита Крамър.

— Седмица. Може и малко повече. Първо, искам да прочетеш всички папки и да се запознаеш с едни хора.

Полковникът тръгна нагоре по стълбището, като потропваше по каменните стъпала. Заведе Крамър на втория етаж и по коридора до голяма стая с легло, изтърбушен фотьойл и дъбов гардероб с тоалетна масичка от същия материал. Под прозореца, чиито крила се отваряха вертикално, се намираше маса, отрупана с папки. Полковникът махна с бастуна си към тях.

— Това са копия на досиетата на различни служби, които са разследвали убийствата. От европейските съм включил само Интерпол. Езиците не бяха най-силната ти страна, доколкото си спомням.

— Mais oui, mon colonel^[2] — сухо отговори Крамър, с нарочно ужасен акцент. Отиде до масата и прокара ръка върху папките. От прозореца се виждаше задната страна на училището и голям паркинг с дузина коли в единия му край, а вдясно — редица едноетажни постройки с големи метални комини. През техните прозорци различи огромни фурни, готварско оборудване и редици шкафове и рафтове от неръждаема стомана, затова реши, че това е кухнята на бившето училище.

— Ще накарам да ти донесат храна. Чети днес колкото искаш, а утре ще започнем сериозната работа — каза полковникът. Спря на вратата. — Имаш ли въпроси?

Крамър поклати глава.

— Сигурно ще имам въпроси, след като прочета всичко това. Само още нещо.

Полковникът се усмихна.

— „Феймъс граус“?

Крамър се изненада.

— Толкова прозрачен ли съм?

— Не мисля, че уискито е полезно за стомаха ти.

Крамър сви рамене.

— Този съвет може да е бил полезен преди няколко години. Сега е малко късно.

— Човекът, чието място заемаш, пие червено вино. Не докосва уиски.

— Значи, когато му заема мястото, ще пия вино.

— Казвам ти просто да знаеш.

— Чувам ви, полковник.

Общоприетата практика в специалните части беше бойците и сержантите да се обръщат към своите офицери с „шефе“, но Крамър никога не бе имал смелостта да използва този по-неформален израз за полковника.

Полковникът почука с бастуна по дъските на пода.

— Ще ти осигуря уиски за тази вечер.

После затвори вратата зад себе си. Половин час по-късно, докато Крамър още четеше първата папка, на вратата се почука.

— Влез — каза той, без да вдига поглед. Една жена на средна възраст, пълна, с приятно лице и навита отзад коса, отвори вратата с лакът и внесе поднос с чиния сандвичи и чаша мляко. Представи се като госпожа Елиът, като наблегна на госпожа, и остави подноса на тоалетната масичка. Крамър реши, че е най-добре да не я пита за уискито. Тя не му приличаше много на човек, който си пада по пиенето.

 

 

Кучетата изскочиха от вратите с пълна скорост, а лапите им вдигаха облачета пясък по пистата. Тълпата крещеше и виеше, докато хрътките бягаха след механичния заек, но Томас Маккормак изглеждаше по-заинтересован от програмата, която държеше.

— Следващото надбягване, номер шест — каза той с ъгъла на устата си.

— Така ли? — запита Дермот Линч. — Някое от твоите ли е?

Маккормак отправи към Линч лукав кос поглед.

— Не, но ще победи.

Линч се зачете във формуляра на кучето, когато хрътките завиха на първия завой. Не беше се класирало на последните три надбягвания, но той знаеше, че не трябва да оспорва съветите на Маккормак. Той притежаваше кучета и най-малко две вечери в седмицата можеше да бъде открит на дъблинската писта за кучешки надбягвания „Шелбърн“.

Линч вдигна поглед, когато фаворитът пресече финала и изчезна в обятията на някакво момиче. Тя беше хубава, с дълга до раменете коса с цвят на мед и с фигура, която дори синият комбинезон не можеше да скрие. Всеки друг ден Линч би се изкушил да я заприказва, но сега се намираше тук не за да си приказва. Маккормак го беше повикал.

Линч вдигна поглед към таблото с резултатите в далечния край на стадиона. Малката разлика в наддаванията означаваше, че никой няма да забогатее от това надбягване, но кучето, за което му беше казал Маккормак, щеше да бяга в един без дванадесет минути. Двамата мъже се върнаха в залата за залагания и се наредиха на една опашка, за да направят своите залози.

Маккормак даде на касиера шепа банкноти и поиска да бъдат заложени за номер шест, за победа. Линч извади своя портфейл. Поколеба се секунда-две и после измъкна всички банкноти в него. Помисли да заложи пари за печалба и за загуба, но Маккормак стоеше до рамото му и гледаше как Линч подава всички пари.

— Номер шест, за победа — каза.

Маккормак се усмихна и кимна.

Излязоха, за да гледат как се разхождат кучетата. Номер шести изглеждаше добре, с лъскава козина, със здрави и добре развити задни крака, вдигнал глава високо, сякаш знаеше, че му предстои победа.

— Има ли някое твое в това надбягване? — запита Линч.

Маккормак кимна към едно кафяво куче в далечния край на стартовата линия, което безгрижно душеше обувките на своя треньор.

— Започва да се справя добре, но ще минат още няколко месеца, преди да стигне върха си.

Излязоха от демонстрационната зала и се отправиха към пистата.

— Е, Дермот, какво стана?

— Един хеликоптер се появи отнякъде. От нищото, дяволите да го вземат. Взе го и отлетя с него.

— Армейски?

— Не. Не беше армейски. Беше червен, с бяло и синьо. Не се виждаха никакви войници. Цяла мистерия, а точно това не мога да понасям.

Маккормак свали роговите си очила и ги лъсна с кърпичката си.

— Според теб какво е правил?

— Не знам. Каквото и да е било, според мен са променили плана. Не мисля, че очакваше хеликоптера. Или пък мъжа, който се появи на вълнолома.

— А този мъж, имаш ли представа кой е?

Линч поклати глава.

— Според мен е военен. Ходеше като войник. Носеше бастун.

— Въоръжен ли беше?

— Не можех да разбера.

— Ами хеликоптерът? Екипажът имаше ли оръжие?

Маккормак си сложи очилата и погледна над тях.

Линч помисли секунда, а после поклати глава.

— Не. Видях един от тях, който изтегли Крамър, но не беше въоръжен, сигурен съм.

Маккормак потупа програмата в крака си, както ходеше, навел глава в размисъл.

— Мисля, че трябва да оставим тази работа, Дермот.

— Искам го това копеле — каза Линч със свирепа нотка.

— Знаеш, Конъли не беше особено щастлив, че изобщо тръгнахме за Крамър. Каза, да оставим злото да спи под камък. Доста се наложи да го убеждавам.

— Така ли?

Линч почеса брадата си, сякаш го сърбеше.

— Да. Трябваше да поема сам отговорността за всичко. Ако нещо се беше объркало, аз щях да обяснявам на Военния съвет. А нещата за малко наистина не се объркаха. Късмет извадихме, че не беше капан, нали така?

— Не бих казал, Томас. Доста добре бяхме огледали Хаут. Ако имаше хора от специалните части, щяхме да го знаем.

— Може би. Но каквото и да е правил там Крамър, сега е минало.

— Искам го — каза Линч.

— Знам. Но интересът ти е личен, Дермот, да не забравяме.

— Позволи ми да тръгна след него. Моля те. Като приятел.

Маккормак изсумтя меко.

— Не можеш да ме молиш за това като приятел и го знаеш. Такава молба можеш да отправиш до мен само като член на Военния съвет.

Следващото надбягване трябваше да започне и зрителите взеха да излизат от залата за залагания и да се събират на групички около пистата. Букмейкърите с отчаяна бързина записваха новите наддавания. Линч виждаше, че курсът на залаганията за шести номер намалява.

— И ако те помоля като член на Военния съвет?

— Ще трябва да ти откажа. Ако настояваш, мога да го представя на съвета, но знам какво ще отговорят. Ти също. Твърде голяма е печалбата от мирния процес и няма да го изложат на опасност заради един човек.

— Дори и заради човек като Крамър?

— Дори и заради Крамър. Виж, Дермот, ако зависеше от мен, щях да кажа да. По дяволите, дори бих помогнал, като дръпна спусъка. Но знаеш какво ни казаха през 1994 г. Никакви своеволия. Никакви отцепнически групи. Говорим и действаме в един глас.

Треньорите поведоха кучетата към стартовата врата.

— Толкова близо бяхме, по дяволите — просъска Линч. — Една минута по-рано и щеше да бъде наш.

— Но не е — меко се обади Маккормак. — Затова сега всичко е свършило.

Линч искаше да спори, но знаеше, че е напразно.

— Както кажеш, Томас.

— Браво.

Надбягването щеше да започне всеки момент, но Маккормак вече четеше програмата, сякаш изходът беше предварително известен.

— Втори номер в следващото надбягване. Гарантирано.

Вдигна очи и се усмихна.

— Ще можеш да използваш парите, спечелени от това надбягване.

— Благодаря. Благодаря за съвета.

— Кога се връщаш в Белфаст?

— Утре сутринта. Ще взема първия влак.

— Добре. Има една дребна работа, която искам да свършиш, като се върнеш.

— Дадено, Томас.

Маккормак се зачете в програмата, когато вратите се отвориха рязко и хрътките излетяха като оръдейни снаряди.

 

 

Майк Крамър лежеше по гръб и слушаше косовете — приятен контраст с дивашките писъци на чайките, с които беше се събудил последния път. Отвори очи и косо погледна часовника си. Той показваше малко преди пет, макар отвън вече да просветляваше. Майк се изтърколи от единичното легло, премина по голите дъски на пода до прозореца и отмести тънките завеси. В средата на полянката стоеше набит мъж в сиво спортно яке и с долепена до устните си радиостанция. Погледна към Крамър и му махна с ръка. Крамър махна в отговор.

Вдясно, отвъд полянката, но не отвъд стената, която ограждаше имота, се намираха три тенискорта, подредени един до друг като три карти за игра, а зад тях се виждаше игрище за крокет, обръчите все още стояха на мястото си. Крамър прокара ръце през косата си. Усети миризмата под мишниците си и сбърчи нос. Спешно се нуждаеше от душ. До леглото стоеше почти празна бутилка уиски. Полковникът го беше донесъл след стъмване и седя на леглото, за да му прави компания, докато Крамър пиеше от уискито и вдигаше тостове за старото време, когато още не беше прострелян и измъчван и преди ракът да бе започнал да расте. Крамър разви капачката от бутилката, отпи и започна да жабурка уискито, сякаш беше препарат за почистване на устната кухина, а после го погълна и направи гримаса от усещането в гърлото си.

Захвърли бутилката на леглото и отиде в банята, облицована с плочки от пода до тавана. Фугите между плочките бяха черни и зацапани, а от ваната миришеше на плесен. Главата на душа, която представляваше и кранчето, беше голяма като чиния и Крамър я завъртя. За негова изненада водата потече и вдигна пара почти веднага.

На лавицата над мивката стоеше флакон ментолова пяна за бръснене, пакет самобръсначки за еднократна употреба, неразопакована четка за бръснене и туба паста за зъби „Колгейт“ с добавка за отстраняване на налепи по зъбите. Крамър взе пастата и се усмихна, питайки се кой ли е пазарувал и защо ли е избрал точно такава паста. Изми зъбите си и се обръсна, а след това стъпи във ваната и застана под душа. Нямаше завеса и водата отскачаше от тялото му и падаше по плочките на пода. В сапунерка с формата на мида намери нов сапун и го използва, за да се измие целият. Не беше осъзнавал колко отдавна не се бе чувствал истински чист.

Уви се в чиста хавлия, седна на леглото и се зачете в поредната папка, докато съхне. Убийството беше извършено в Америка; жертвата бе адвокат от Чикаго. Някои от клиентите му били хора от мафията и чикагските вестници предполагаха, че убийството е поредното от типа зъб за зъб, око за око, тъй като две престъпни семейства воюваха за контрол на доходоносни договори за бетон. Но досието не беше приключено и най-новата прибавка от полицията в Марсилия — отговор на официално запитване от чикагската полиция — съобщаваше, че вдовицата на адвоката се е омъжила отново през същата година и че заедно с новия си съпруг живее в Южна Франция. Новият мъж в живота й беше с двадесет години по-млад и доста победен от предишния й съпруг. В папката имаше и снимка на двамата, тя с прекалено опнати бузи и малко ококорени очи, които показваха операция за изопване на кожата, той — с гръден кош на щангист, пригладена с гел коса и външен вид на кинозвезда. Няколко пъти бяха я разпитвали, но нямаше улики за връзката й с убиеца. Случаят приличаше на идеалното престъпление, но Крамър не се интересуваше от човека, финансирал убийството, а от убиеца.

Нямаше съмнение, че стрелецът и в двете убийства е един и същ. Два изстрела, един в лицето, втори в гърдите: изглежда, това беше запазената марка на убиеца. Когато Крамър се обучаваше в стрелбището на специалните части в Херефорд, също го тренираха на двойна стрелба — два изстрела, произведени в бърза последователност. Но инструкторите от специалните части бяха изтъквали колко важно е да се прицелваш в торса, за да се намали вероятността от пропуск — изстрелите в главата се смятаха за прекалено рисковани.

Убиецът влязъл в кантората на адвоката и го убил пред секретарката. Нейното описание на убиеца беше подробно, но не и полезно: кафява коса, кафяви очи, малко под метър и осемдесет на ръст, с лек тен. Крамър знаеше, че всяка от тези особености можеше да се променя. Боя за коса, контактни лещи, обувки с дебели подметки, солариум или кремове за добиване на тен. Имаше и скица, направена от художник въз основа на описанието на секретарката, както и фотопортрет от компютър, и макар да си приличаха, нямаха много общо със снимките в другите досиета, които Крамър вече беше чел.

Всички досиета за убийства в Америка имаха листи от ФБР с фактологична информация за разпознаване, попълнени от следователите преди изработването на фотопортретите. Съдържаха списък на черти на лицата и от свидетелите се искаше да отбелязват съответните карета. Крамър извади листовете от различните досиета и ги сравни. И те се отличаваха също както снимките от фотомонтажите. Главата можеше да бъде овална, кръгла, триъгълна, продълговата или правоъгълна. Всички карета бяха отбелязвани най-малко от един свидетел. Устата можеше да бъде средно голяма, с две дебели устни, с две тънки устни, с неравномерни устни, голяма или малка. Повечето свидетели посочваха устните като средно пълни, но всяка от другите категории беше отбелязана от поне един свидетел. Изглежда, имаше съгласие, че веждите на човека са средно големи, ушите му са средно големи, брадата му е средно голяма, носът — също, но без последователност. Двама свидетели казваха, че човекът е имал двойна брадичка, един твърдеше, че веждите му се срещат по средата, а друг — че ушите му стърчат. Крамър започваше да разбира какво искаше да каже полковникът с това, че имат много описания, но никаква представа за външния вид на убиеца.

Изсуши се и се огледа за чисти дрехи. Нямаше такива, шкафовете и гардеробите бяха празни. Крамър сви рамене и се облече в дрехите, с които беше дошъл. Изглежда, полковникът не беше помислил за всичко.

Докато слизаше по стълбите, долови миризмата на бекон и когато влезе в столовата, видя, че полковникът е вече там и се храни на една от дългите маси. Полковникът вдигна чашата си за кафе и кимна към подносите от неръждаема ламарина, подредени на маса до вратата.

— Заповядай. Ако искаш още нещо, госпожа Елиът ще го сготви. Голям майстор е.

Крамър тръгна покрай редицата подноси. Имаше пържени яйца, бъркани яйца, хрупкав бекон, кренвирши, домати, пържен хляб, дори риба, достатъчно за цял батальон. Крамър не беше гладен, но знаеше, че трябва да яде. Загреба малко бъркани яйца на чинията и седна срещу полковника. Госпожа Елиът излезе от кухнята с две кани, от които се вдигаше пара.

— Кафе или чай? — запита тя. Сбърчи нос и Крамър остана с впечатлението, че е усетила уискито в дъха му.

Крамър поиска чай. Полковникът изчака тя да се прибере в кухнята, преди да го попита дали е спал добре. Крамър сви рамене.

— Както обикновено.

Нямаше нужда полковникът да посочва торбичките под очите му, защото Крамър ги беше видял в огледалото, когато се бръснеше.

— Успя ли да прочетеш някое от досиетата?

— Шест, подробно.

Полковникът сложи своята чаша на масата.

— Какво мислиш?

Крамър сви рамене и разбърка яйцата с вилицата.

— Половината удари са в Щатите, нали? Това предполага, че убиецът е американец.

— Може би. Но може и да е просто желанието на американците да наемат професионалисти за своите убийства.

Крамър кимна.

— Не мога да разбера защо първо ги застрелва в лицето. Знаеш как е. Два изстрела в гърдите, след това един в главата, за по-сигурно, ако имаш време. Но само ако имаш време. В стрелбището стреляхме само два пъти в гърдите и минавахме на другата мишена. Нямахме лукса да стреляме и в главите.

— Което означава какво?

— Което според мен означава, че не е обучаван в нашите специални части — отговори Крамър. — Всъщност не знам да има специални сили, които да обучават хората си да стрелят в главата.

— Може би не му е харесвало как го обучават — каза полковникът, докато Крамър пъхна вилицата в устата си и преглътна яйцата, без да дъвче. — Не забравяй, че винаги е много близо до целта. Три метра, често пъти и по-близо. От такова разстояние вероятността да не улучиш главата е по-малка.

Крамър сви рамене и отново разбърка яйцата. Хубави бъркани яйца, гъсти и маслени, с лек дъх на сирене, но той нямаше апетит.

— Все пак това е въпрос на обучение — каза. — Ако ти е набито в главата да убиваш по определен начин, е адски трудно да го правиш по друг начин.

— Можем да поговорим за това със специалиста по анализите, когато пристигне — обади се полковникът, като сложи ножа и вилицата си в чинията. Сякаш извикана с магия, госпожа Елиът се появи и я отнесе.

— Специалист по анализите? За какво става дума?

Полковникът обгърна с длани димящата си чаша. Столовата беше голяма и газовата отоплителна система не осигуряваше много уют.

— Човекът, когото търсим, е професионален убиец, няма съмнение. Така вижда нещата полицията. А психиатърът може да има различен поглед. Той може да гледа на него като на убиец, който продължава да убива. Сериен убиец. А серийните убийци си създават модели. Като анализираме тези модели, може и да успеем да разберем какво мисли. ФБР имат екип специалисти в Куантико, които анализират серийни убийци за полицията в цялата страна.

— И един от тях работи по нашия убиец?

— Първоначалните анализи бяха проведени от ФБР, но сега ни помага един човек, който преди е работил там — отговори полковникът. — Казва се Джакман. Бил е един от най-добрите им експерти, а сега има частна агенция за анализи в Бостън.

Крамър погълна друга хапка яйца, без да дъвче.

— Частен аналитик за серийни убийци?

— Предлага консултации на фирмите при наемане на служители, не позволява да наемат неподходящи хора. Викат го да помага на кинозвезди с проблемни почитатели, с хора, които ги дебнат, и други такива. Освен това е помогнал за разрешаването на няколко случаи на отвличане, където не са викали полиция. Използват го и някои от най-големите застрахователни фирми.

Крамър се намръщи. Прокара яйцата с малко чай.

— Не разбирам, полковник. Защо не ни помага Бюрото?

— ФБР имат само десетина аналитици на щат и един ръководител, а и са зле с бюджета. Провеждат общо осемстотин анализа годишно, но и отказват най-малко двеста. Общият бюджет на ФБР за анализи е малко над милион долара годишно въпреки разгласата, която се дава на Бюрото. Дори нямат време да подготвят анализите в писмен вид за много от случаите — предлагат съвети по телефона на правоохранителните служби в цяла Америка. Джакман може да ни отдели всичкото необходимо време. Има достъп до всички досиета от изтеклите три месеца. Иска да се срещнете, преди да те изпратим на позиция.

Крамър остави вилицата. Повечето от яйцата в чинията бяха недокоснати.

— Той какво ще може да ми каже?

— Може да ти изгради представа за убиеца, да ти даде негов профил, за да го познаеш, когато тръгне към теб.

Крамър се усмихна тънко.

— Тръгне към мен? Искаш да кажеш, да се опита да ме убие.

— Да де. Това ще ти даде известно предимство.

— Приемам съвети — отговори Крамър. Потри корема си.

Полковникът се наведе напред, загрижен.

— Добре ли си?

— Малко боли, но съвсем не е това, което ще бъде след няколко седмици.

— По-късно ще дойде лекар. Ще те прегледа.

— Преглеждали са ме специалисти, полковник. Получил съм всички необходими мнения.

— И все пак искам той да те види. Може да ти предпише нещо за болката.

Крамър поклати глава.

— Не мисля. Болкоуспокояващите само ме забавят. Освен това болката ме кара да се чувствам още жив.

Отмести чинията си и пресуши чашата.

И двамата погледнаха към вратата, когато дочуха стъпки в антрето. В столовата влезе нисък, набит мъж с голям куфар, като ходеше бързо, сякаш закъснява. Носеше тъмносин блейзър и черен свободен панталон, а обувките му светеха, сякаш току-що лъснати. Полковникът стана.

— Това лекарят ли е? — запита Крамър.

— Шивачът.

— Шивач? За какво, по дяволите, ми трябва шивач?

— Оня, чието място ще заемеш, не би седял дори и мъртъв в дрехи като твоите, Джокер.

Човекът постави куфара на масата, отвори го и извади шивашки метър и малък бележник.

— Станете, станете — каза на Крамър, като говореше бързо, както и ходеше. Крамър се изправи и вдигна ръце встрани. Полковникът се усмихна, докато шивачът се суетеше около Крамър, вземаше мерки и ги записваше в бележника си.

— Три костюма, казахме?

— Точно така — обади се полковникът. — Все тъмни, на ситно райе, двуредни и никакви маншети. Дузина ризи, бели, с маншети. Чорапи, бельо и също няколко неофициални ризи и панталони. Консервативен стил.

— Разбира се, разбира се — отговори шивачът, като клекна пред Крамър и ловко измери крачола.

— И палто — каза полковникът. — Кашмирено.

Крамър вдигна вежди.

— Качественото се познава — обясни полковникът. — Особено когато се доближиш.

Шивачът премери ръцете на Крамър, обиколката на кръста и гърдите.

— От коя страна ще го носите? — попита шивачът.

— Ще го нося ли? — повтори Крамър объркан.

— Презраменният кобур — каза шивачът.

— От лявата.

— Хубаво, хубаво.

Шивачът се обърна към полковника.

— Ами аксесоари. Колани, връзки, копчета за ръкавели?

— Оставям това на вас — отговори полковникът. — Донесете да си изберем.

— Определено — отговори шивачът. — Определено.

— Обувки можете ли да доставите?

— Разбира се, разбира се.

Шивачът вдигна очакващ поглед към Крамър.

— Четиридесет и пети номер — отговори той.

Шивачът си записа, стана, вдигна куфара си и излезе.

— Истински тайфун — каза Крамър, като все още стоеше с вдигнати настрани ръце.

— Направо засрамва онези от Хонконг — обади се полковникът.

— Ще бъде готов до четиридесет и осем часа.

— И за мен ли ще останат, когато всичко свърши?

Полковникът понечи да отговори, но долови сарказма. Поклати глава, почти с тъга.

— Забравил бях, защо ти казват Джокер.

Крамър сви рамене и отново седна.

— Е, кога ще бъде събитието?

— След няколко дни. Трябва да направим още някои приготовления.

— Само не протакайте много — предупреди Крамър.