Стивън Ледър
Двоен изстрел (31)

Полковникът присви очи и се вгледа в прозорците на апартамента на Вандермайер. Човекът там, който и да беше той, не се виждаше. Полковникът се обърна и вдигна телефонната слушалка. Мислеше да набере номера за апартамента на Вандермайер, но промени решението си и отново се обади на портиера.

— Ще ми направите ли една услуга? — каза той, когато портиерът отговори. — Не мога да се свържа с апартамента на господин Вандермайер. Бихте ли се качили да проверите дали няма проблем с телефона?

— Разбира се — отговори портиерът. — Въпреки че когато се обадих преди, телефонът работеше.

— Опитайте пак. Ако се свържете, помолете го да ми звънне!

Полковникът продиктува номера на телефона в апартамента, в който се намираше.

— Ако не ви отговорят, качете се и вижте дали има някакъв проблем с телефона.

Полковникът остави слушалката и седна пред бюрото. Тупна бастуна в пода, потънал в дълбок размисъл. Нещо беше се объркало. Много, много сериозно.

 

 

— Пусни момичето — каза Крамър. — Това е между мен и теб.

— Това няма нищо общо с нас двамата — отвърна Джакман. — Аз просто си гледам бизнеса, това е.

Натисна леко спусъка.

— Знаеш ли кое харесвам най-много? — запита Джакман. — Погледът в очите им, когато разберат, че ще умрат.

Крамър впери очи в Джакман.

— Хайде, Бърни — каза тихо, — дръпни спусъка и да свършваме.

Джакман сви вежди.

— Не те ли е страх?

— Не.

— Ако ме помолиш за живота си, може и да не те убия.

— Така ли?

— Да — отвърна Джакман.

— Не мисля.

— Крамър, послушай го — обади се Су Мин.

Той се извърна и я погледна. Почти беше забравил, че тя е още в стаята.

— Той и без това ще ме убие, Су Мин.

Джакман погледна към нея и се усмихна жестоко.

— Ами ти, малка госпожо? Защо ти не се помолиш за живота си?

— Су Мин, недей — каза Крамър.

Джакман беше пренасочил вниманието си към нея, но пистолетът все още сочеше лицето на Крамър. Той премести съвсем малко дясната си ръка и пръстите му се пъхнаха в ръкава и напипаха камата.

Джакман изведнъж се обърна към Крамър, който отпусна ръцете си надолу.

— Мислиш си, че си по-добър от мен, така ли?

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш. Избрали са те да ме очистиш и ти си решил, че си достатъчно добър, за да се мериш с мен.

— С приказки ли ще ме убиваш, Бърни? Или ще натискаш спусъка?

Погледът на Джакман стана суров.

— Това би било твърде лесно, а? На мушката си ми и ако те гръмна, няма да докажа нищо, нали?

— Стреляй, Бърни.

В продължение на няколко секунди Джакман го изучава.

— Защо? — запита той накрая. — Защо правиш това? Никой не иска да умира.

— Той иска — обади се тихо Су Мин.

Крамър се извърна към нея и я изгледа злобно.

— Млъкни! — изсъска той.

Су Мин не го погледна. Тя се изправи и застана с лице към Джакман.

— Той умира. Болен е от рак. Иска да го убият, защото е лек изход за него.

— Су Мин, млъквай, мамицата му! — извика Крамър.

— Ако го убиеш, ще му направиш услуга — каза Су Мин, без да му обръща внимание.

Джакман се разкикоти. Раменете му се тресяха, докато се смееше, но очите запазиха суровия си поглед.

— Виж ти! Кой би се сетил? Желание за смърт.

Отстъпи от Крамър и взе валтера от бюрото. Претегли го с ръка.

— Малък пистолет, без особена възпираща сила — каза той.

— Върши работа — обади се Крамър.

Вдясно от него имаше масичка за кафе от черен мрамор с бели жилки. Джакман отиде до нея и сложи пистолета там, с дръжката към Крамър. После бавно отстъпи назад, докато пистолетът се оказа по средата между тях. Крамър погледна оръжието. Предпазителят беше свален. Намираше се на две крачки разстояние, а Джакман — на още две от другата страна на масата.

Джакман махна към пистолета.

— Хайде.

Крамър поклати глава.

— Аз свърших с игрите.

Джакман го изгледа застрашително. След това бавно и преднамерено насочи пистолета към Су Мин.

— Ако не го направиш, ще стрелям първо в нея. В корема. След това ще убия теб.

Су Мин обви тялото си с ръце, сякаш се прегърна сама. Крамър изгледа злобно Джакман.

— Ако взема пистолета, ще я пуснеш ли да си иде?

Джакман въздъхна уморено.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че ще я убиеш въпреки всичко.

Джакман кимна към пистолета на Крамър.

— Ако го вземеш, поне ще имаш шанс да й спасиш живота, а също и своя.

Крамър погледна пистолета. Две крачки. Повече от достатъчно Джакман да се прицели и да стреля. Това не беше никакъв шанс. Крамър сложи ръце на хълбока си и се вгледа в Джакман.

— Е? — запита той. — Да броя ли до три или какво?

— Досега не си се притеснявал да застреляш невъоръжен човек? — каза Крамър. — Убивал си жени и деца, и старци, така че какво е това внезапно желание да ми дадеш шанс?

Джакман сви устни, сякаш замислен какво да отговори.

— Удоволствието — каза. — Предизвикателството. Всичко до момента е твърде лесно.

— Искаш да докажеш, че си по-добър от мен, така ли? Да си по-бързият каубой.

Джакман кимна бавно.

— Може би.

— Върви по дяволите — каза Крамър.

Отстъпи настрани от мраморната масичка за кафе. Направи нова стъпка. Така пистолетът се озова далеч от него, но Джакман беше по-близо. Но не достатъчно.