Стивън Ледър
Двоен изстрел (25)

Линч затаи дъх, докато фокусираше бинокъла. Игрището за крокет беше добре осветено и той лесно разпозна лицето на Майк Крамър, човека от специалните части. Изглеждаше в по-добра форма от последния път, когато го видя — сега беше избръснат и подстриган и с определено скъпи дрехи. Крамър и мъжът до него водеха задълбочен разговор. Линч би дал дясната си ръка, за да разбере за какво си говорят. Някъде над него се обади бухал. Линч се беше покатерил на едно дърво близо до стената около училището. Забеляза петима души, двама на главния вход и други трима, които патрулираха из района. По сградите имаше няколко охранителни камери, които се движеха през нередовни интервали, а това предполагаше, че ги управляват от някакъв контролен център. На небето имаше тъмни облаци, а той беше избрал едно почти изцяло потънало в мрака дърво и затова беше сигурен, че няма да го видят.

Линч облиза устни. Устата му беше пресъхнала от вълнение. Можеше да се прехвърли през стената за секунди; тя беше изградена колкото да очертае района на училището, а не да пречи на влизането. Можеше да измине разстоянието между стената и главната училищна постройка за по-малко от минута и да стигне до двамата мъже на игрището за крокет за половината от това време. Проблемът беше какво да прави след това. Камерите щяха да го фиксират веднага щом се покаже на открито и дори ако Крамър и придружителят му не са въоръжени, патрулиращите мъже със сигурност имаха оръжие. Може би ще успее да убие Крамър, но мисията би била самоубийствена, а Линч не възнамеряваше да се жертва, независимо колко силен е поривът му да отмъсти. Не, трябва да има по-добър начин. Той наблюдаваше как двамата мъже отиват към предната фасада на училището и влизат в него. Линч окачи бинокъла на врата си и внимателно се спусна на земята.

Колата беше паркирана на почти миля, в една горичка до пътя, и той тича дотам по-скоро за да се стопли, а не защото бързаше. Прецени, че двамата са си легнали и следователно не може да направи нищо до сутринта. Трябваше да намери начин да влезе в училището, да измисли нещо, за да пробие защитата. Фаровете на наближаваща кола пронизаха нощта и той клекна в една канавка, докато тя отмина. На дъното на канавката имаше застояла вода, но Линч успя да се запази сух от коленете нагоре. Подметките му шляпаха по асфалта, докато той тичаше към горичката. За късмет нямаше други коли и успя да стигне до своята за малко повече от шест минути. Мери спеше — спуснала беше облегалката и се беше загърнала в шарено одеяло. Линч се усмихна, докато я гледаше през стъклото.

Тя съвсем разумно беше заключила вратите и затова той почука леко на стъклото, за да я събуди. Тя му се усмихна сънено и отключи вратата на шофьора.

— Как мина?

— Там е.

Очите на Мери се разтвориха широко.

— Там ли е? И сега какво?

— Сега трябва да помисля.

Той се наведе и свали мокрите си обувки и чорапи.

— Какво стана? — запита тя.

— Наложи се да се крия в една канавка.

Мери му подаде одеялото и Линч го обви около краката си. В колата беше студено, но не можеха да рискуват да включат двигателя и да пуснат отоплението.

— Според теб какво прави в Уелс?

— Мери, скъпа, това е отвратителна мистерия. Пазят го някакви едри типове. Навсякъде има охранителни камери и е облечен сякаш сега излиза от най-скъпия шивач. Господи, умирам от глад.

Мери протегна ръка към задната седалка и взе своята торбичка от „Хародс“ в зелено и златистожълто. Извади от нея пакет сандвичи и кутия кола и ги подаде на Линч. Той дръпна капачката и отпи.

— Мислил ли си, че може да е капан? — запита тя.

Линч поклати категорично глава.

— Защо в Уелс? Защо да се крие тук, на километри отвсякъде? И защо охраната е така очевидна? Като беше в Хаут, нещата наистина приличаха на капан. Не, според мен тук има нещо друго, но да ме таковат, ако знам какво.

 

 

Водата от душа беше студена и въпреки че Крамър я остави да тече няколко минути, не се затопляше. Той пристъпи под смразяващата струя и въздъхна, изми се бързо и изскочи. Изтри се с чиста кърпа и се облече, като избра един от костюмите, които не беше носил преди.

Алан и Мартин излизаха от столовата точно когато Майк дойде.

— Среща в кабинета на директорката — каза Алан. — Не си забравил, нали?

Крамър поклати глава. Не, не беше забравил. От този ден ставаше примамка. Госпожа Елиът последва Алан и Мартин в коридора. Тя грейна, като видя Крамър.

— А, господин Крамър, мога ли да ви донеса нещо?

— Не, благодаря, госпожо. Не съм гладен.

Госпожа Елиът го изгледа така сурово, както Алан при тренировки, когато нещата не се развиваха добре.

— Полковникът каза да ви накарам да ядете — отговори тя. — Заповед.

— Заповед ли? — запита Крамър развеселен.

— По-добре я послушай, Майк — каза Мартин. — Не ни се иска да те наказват.

— Какво ще кажете за малко сандвичи за после? — запита госпожа Елиът. — Със сирене и кисели краставички?

— Сирене и кисели краставички е добре — съгласи се Крамър, като знаеше, че съпротивата е напразна.

— И чай? — настоя жената. — Мога да направя един термос чай без проблеми.

— И чай, благодаря, госпожо Елиът.

Крамър тръгна по коридора към кабинета на директорката, преди госпожа Елиът да успее да добави нещо към менюто.

— Как си днес, Майк? — запита Алан.

— По-добре — излъга Крамър. Беше лежал буден през по-голямата част на нощта, окъпан в пот. Болката, изглежда, се засилваше нощем дори когато той лежеше в леглото. Крамър се питаше дали това не е, защото нивото на адреналина му е по-високо денем и стимулираше естествените болкоуспокояващи средства на тялото. Или пък защото Алан винаги го занимаваше с нещо и той нямаше време да мисли за болестта си; нощем нямаше какво да прави, освен да се тревожи за рака, който го ядеше. Ако болката се влоши много повече, ще трябва да помоли лекаря за нещо друго. Нещо, което да не забави рефлексите му, просто достатъчно, за да притъпи болката.

— Кога тръгваме?

Алан погледна руския си часовник.

— След тридесет минути.

— Откъде го имаш? — запита Крамър.

— От един мъртъв кубинец в Ангола — отговори Алан.

— Хайде бе, ако е мъртъв, откъде знаеш, че е бил кубинец?

Алан се ухили и направи движение, сякаш стреля с пистолет с дясната си ръка. Духна въображаемия дим, почука на вратата на кабинета, отвори и пропусна пред себе си Крамър и Мартин. Полковникът седеше на бюрото си, зачетен в някаква папка. Крамър с изненада видя Су Мин, изправена до камината. Тя беше облечена официално в тъмносиня рокля и сако и на рамото й висеше чантичка, май „Шанел“, на златна верижка. Тя му се усмихна, но в очите й нямаше много топлина.

Пред бюрото бяха подредени три стола с прави облегалки и Крамър, Алан и Мартин седнаха. Мартин погледна към Крамър и той разбра, че мислят за едно и също — бяха като ученици, извикани, за да ги накажат с пръчката. Двамата мъже се усмихнаха. Полковникът вдигна поглед от книжата, сякаш току-що беше забелязал влизането им.

— Готово ли е всичко? — запита полковникът.

— Всичко е готово, шефе — отговори Алан. — Самолетът вече е в Суонси и полетът ни е планиран за десет и петнадесет.

— Полет ли? — запита Крамър. — Аз мислех, че Лондон е първата ни спирка. Ще караме ли дотам?

— Вандермайер винаги лети до Лондон с някой от частните си самолети — обясни полковникът. — Има три самолета, един във Великобритания, един в Щатите и трети, в момента във Филипините. Според материалите, които сме изпратили до Цюрих, Вандермайер е напуснал Маями рано сутринта и сега е на път за летище „Хийтроу“.

Полковникът се наведе над бюрото, сякаш за да скъси разстоянието до Крамър.

— От този момент трябва да мислиш като Вандермайер, Джокер. Няма сам да си отваряш врати, няма да носиш нищо, няма да поздравяваш другите, ти си над всичко това. За тези неща си имаш Су Мин и телохранителите. Убиецът ще те наблюдава и ако види нещо нередно, ще духне като вятъра.

— Няма проблем — отговори Крамър, като разтърка дланите си една в друга.

— Качиш ли се на самолета, влизаш в играта. Трябва да живееш тази роля, трябва да бъдеш Вандермайер и да очакваш убиецът да нападне във всеки момент. Чете досиетата и знаеш колко се е доближавал преди. В инвалидна количка, преоблечен като сервитьор, като пилот, като разносвач, не се е обличал единствено като жена. Ти трябва да смяташ всеки непознат за заплаха, но не и да реагираш прекалено. Ако нашият човек те види да вадиш пистолет, ще разбере, че това е капан. Трябва да си сигурен. Сто процента.

— Искате да кажете, че не трябва да стрелям, докато не видя белтъците на очите му — каза Крамър.

Полковникът нацупи устните си.

— Не. Не стреляш, докато не видиш пистолет в ръката му. Той трябва да направи опит да те убие, или сме си изгубили времето. Искам да бъда разбран съвсем ясно по този въпрос, Джокер. Няма да сечеш завоите. Имаме само един шанс и не ми се иска да го пропуснем. Инстинктът няма да означава нищо, ако хванем не когото трябва.

— Разбирам, полковник.

Полковникът стана и отиде до прозореца.

— За комуникациите — Алан и Мартин ще използват приемо-предаватели, но само помежду си. Това е стандартната практика при телохранителите. Невъзможно е Вандермайер да носи приемо-предавател и затова няма да бъдеш в радиоконтакт с тях. Аз ще следя разговорите, но ти по никакъв начин не трябва да показваш, че ви слушаме. Нашият човек е професионалист и е почти сигурно, че ще те прослушва. Ние ще можем да излъчваме на твоята честота, но няма как да предвидя обстоятелствата, в които бихме го правили. Не бихме могли да те предупредим, защото, ако го направим, той може да ни чуе.

Тримата мъже пред бюрото кимнаха заедно.

— Ние сме сами — каза Крамър.

— Ще разположа хора наблизо, но да, ще бъдете сами. Не трябва да разчитате на тях за защита, защото не за това са там.

— Има ли начин да се свържа с вас? — запита Крамър.

— Абсолютно никакъв — отговори полковникът кратко. — Телефоните не са сигурни, и мобилните, и другите. В никакви обстоятелства не трябва да опитваш да се свързваш с мен.

Той кимна към Алан.

— Това се отнася и за теб и Мартин.

Полковникът се облегна на перваза на прозореца.

— Не забравяйте, че ще ви следваме на всяка стъпка. Дори ако не ни виждате, ние ще бъдем там.

Крамър разтри брадичката си замислен.

— Щях да съм по-щастлив, ако има начин да се свързвам с вас.

— Ти нямаш нужда от мен, за да те държа за ръка — отговори полковникът. — Други въпроси?

Тримата мъже поклатиха глави.

— Аз имам въпрос — обади се Су Мин зад тях.

Полковникът повдигна едната си вежда.

— Да, Су Мин.

— Колко дълго ще чакаме?

— Колкото трябва.

— Но времето ни е само две седмици.

— Толкова поискаха, а това ни кара да смятаме, че опитът ще бъде направен през следващите четиринадесет дни.

Крамър се извърна в стола си, за да погледне Су Мин. Тя изглеждаше разтревожена, но без следа от нервност в гласа.

— Ами господин Вандермайер? — запита тя. — Аз трябва да бъда в непрекъснат контакт с него.

Полковникът поклати глава.

— Невъзможно. Ами какво би станало, ако убиецът чуе разговора ви?

— Значи не може да му се обаждам?

— Не, докато не свърши всичко това.

— Ами ако той се опита да се свърже с мен?

— Няма. Той разбира положението. Господин Вандермайер има номер, на който може да ме намери. В случай че трябва да говори с теб, аз ще те потърся.

Су Мин сви рамене. Крамър се замисли защо тя толкова се притеснява от липсата на връзка с шефа си. Обърна се към полковника.

— А Вандермайер — каза той. — Какво прави?

— Седи на яхтата си — отговори полковникът. — Тя е снабдена с най-съвременното комуникационно оборудване и той ще може да си върши работата както обикновено. Има копие от твоето разписание и просто ще казва на всеки, с когото разговаря, че се намира там, където си ти. Всички факсове или съобщения чрез компютри, които той изпраща, ще изглеждат така, сякаш са изпратени от твоето местонахождение. Но той се съгласи да сведе дейността си до минимум, докато не хванем нашия човек.

Когато полковникът видя, че няма допълнителни въпроси, посочи вратата с бастуна си.

— Остава само да ви пожелая късмет. От този момент пътищата ни се разделят.

— Вие как ще стигнете до Лондон? — запита Крамър, докато ставаше.

— Ще използваме хеликоптера. Ще стигнем в „Хийтроу“ след вас, но там вече ви чакат. Няма да ги видите, не и ако си вършат работата както трябва.

Су Мин отвори вратата и излезе в коридора. Полковникът стисна ръцете на тримата мъже, докато излизаха. Крамър беше последен. След като се ръкуваха, полковникът задържа ръката му.

— Желая ти късмет.

— Късметът няма място тук, полковник. Освен това и двамата знаем какъв ще е крайният резултат, нали?

Полковникът не отговори. Пусна ръката му, а после го потупа по рамото като свещеник, който успокоява опечалените.

— Ако можеше да…

— Не се притеснявайте де — прекъсна го Крамър. — Аз съм голямо момче, знам точно в какво се забърквам и решението е мое.

Няколко секунди се взира в очите на полковника, а след това се обърна и излезе от стаята.

— Нещата ти са в колата — каза Алан, като му подаде палтото.

— Носиш ли оръжие?

Крамър потупа пистолета в презраменния кобур.

— Не бих излязъл от дома без него.

Госпожа Елиът излезе от кухнята и подаде на Крамър пластмасова кутия и термос от неръждаема стомана.

— За из пътя — каза. — И се грижете за себе си.

Тя го прегърна, а след това изтича обратно в кухнята.

Крамър последва Алан и Мартин до мерцедеса и седна на задната седалка. Су Мин вече беше там.

— Готови ли сме? — запита Мартин.

— Да започваме — отговори Крамър.

Мартин погледна през рамо към термоса и сандвичите, които Крамър държеше в скута си.

— Майк… — започна той.

— Да — каза Крамър, преди Мартин да успее да се изкаже. Подаде му сандвичите и мъжът направо ги грабна от ръката му.

 

 

Дермот Линч наблюдаваше как мерцедесът излиза бавно от входа на училището и тръгва по пътя. Свали бинокъла от очите си.

— Той е. Седи на задната седалка с едно момиче.

— Какво ще правим? — запита Мери.

Линч се почеса по брадата и свъси вежди. Паркирали бяха отстрани на пътя, почти четвърт миля от входа, обратно на посоката на движение на мерцедеса. Имаше само две възможности: да следва Крамър или да опита да разбере какво става в училището. Мери седеше и го наблюдаваше. Знаеше, че решението трябва да вземе той. Линч избра мерцедеса. Трябваше му Крамър. Протегна ръка и запали двигателя.

— Извади картата — каза, като включи на скорост.

Мери отвори жабката и разгъна картата, когато преминаха край входа на училището. Пазачите се бяха махнали, сякаш фактът, че Крамър си тръгва, означаваше, че вече не е необходима охрана. Линч имаше чувството, че Крамър няма да се върне тук и че каквото и да правеше той, навлизаше в следваща фаза.

— Какво могат да предприемат? — запита Линч, като не откъсваше очи от мерцедеса. Опитваше да стои максимално далече, но пътят се виеше и той не искаше да рискува да ги изгуби. Осъзна, че непрекъснато ускорява и спира, защото засилваше към всеки завой и рязко натискаше спирачката при вида на мерцедеса. Не можеше да си позволи да остане прекалено далече от него, когато стигнат кръстопътя при шосе Б4295, защото нямаше да разбере дали колата отива на север или на юг.

— Ако приемем, че не отиват просто на плаж, бих казал, че са тръгнали за летището или за Суонси, а после може би за Лондон. Освен ако не са поели към някой кораб — полуостровът е осеян с малки пристани.

Линч неволно приведе глава, когато над тях нещо нададе вой. Оказа се огромен хеликоптер, боядисаният в червено, бяло и синьо „Сий Кинг“, който беше взел Крамър от вълнолома в Хаут при последната им среща. Хеликоптерът летеше ниско към училището.

— Изнасят се — каза Линч на Мери. Спря рязко заради един трактор, който излизаше на пътя пред тях.

— Исусе Христе! — изсъска той, когато автомобилът се хлъзна по калта, която падаше от огромните гуми на трактора. Успя да овладее колата, а после нетърпеливо тръгна след трактора, като се опитваше да види дали пътят е чист.

— Мисля, че можеш да го изпревариш — каза Мери несигурно, като гледаше през стъклото на своята врата.

Линч изви врат настрани, но виждаше само жив плет. Натисна газта и тръгна да изпреварва трактора. Едва когато се изравни с него и видя, че пътят е чист, осъзна, че е затаил дъх. Въздъхна печално и ускори. Когато стигна до шосе Б4295, мерцедесът не се виждаше.

— Какво мислиш? Север или юг?

— На север ще тръгнат само ако ще остават в Уелс — отговори Мери, този път по-убедено.

— Да, мисля, че си права — съгласи се Линч и сви наляво.

След три минути бързо каране забелязаха мерцедеса напред, почти в село Ланърхидиън.

— Открихме ги — каза Линч доволен.

Мерцедесът сви по шосе Б4271 и тръгна на изток.

— Отиват на летището — каза Мери, като вдигна очи от картата.

— Или в Суонси.

Наоколо нямаше много коли и Линч осъзна, че хората в мерцедеса ще разберат не след дълго, че някой ги следи.

— Вдигни картата нагоре, прави се на туристка — каза Линч.

Мери го послуша и той даде газ. Изравни се с мерцедеса, даде мигач и го изпревари на една дълга права отсечка от пътя. Мери свали картата.

— Значи сега те са зад нас, нали?

— Вече няма да мислят, че ги следим — каза Линч. — Напълно сигурни сме, че ще останат на този път до кръстовището с шосе А4118, и затова ще караме напред.

Мери кимна.

— А какво правеше хеликоптерът?

— Според мен прибира другите, които останаха в училището.

— А защо не взеха и Крамър?

Линч направи гримаса.

— Не съм гадател.

— Това не е обикновен хеликоптер, нали? Армейските обикновено са зелени.

— На Министерството на отбраната е. Именно той докара Крамър в Уелс.

Линч погледна в огледалото. Мерцедесът не се виждаше. Забави малко и след около минутка колата се появи. Убеден, че няма да загуби плячката си, той отново ускори.

Ръката на Мери се плъзна по коляното му.

— Кога, Дермот?

— Не знам, Мери. Видя ли двамата здравеняци на предната седалка?

Тя кимна.

— Наистина изглеждат здравеняци. Видях един от тях да говори с Крамър снощи — много як е. Изглежда опасен тип. И двамата почти сигурно са от специалните части. Не са от хората, с които бих искал да се спречквам. Ако сме един на един, добре, но един срещу трима — нямам шансове.

— Двама — каза Мери почти шепнешком.

— Какво? — запита Линч, като погледна в огледалото.

— Двама сме. Не го забравяй. Сега и аз участвам наравно с теб.

Линч щеше да възрази, но реши да не казва нищо.

 

 

Симон Шайон обви вълнения шал около врата си и сви рамене в студения вятър, който идваше от река Лимат. Дръпна крайчеца на ръкавицата си от агнешка кожа и погледна бегло тънкия си златен часовник. Подранил беше — явен признак на нервност. Както повечето швейцарци, Шайон беше пунктуален до параноична степен и за него да подрани беше също толкова неприятно, колкото да закъснее. Пъхна облечените си в ръкавици ръце дълбоко в джобовете на палтото и тръгна да търси кафене. Намери едно на някаква странична уличка и седна на свободна маса. Сервитьорката взе поръчката и след две минутки на масата пред него се появи чаша горещ шоколад.

Той разбърка напитката бавно, леко намръщен, което само показваше колко е разтревожен. Кодираното съобщение по факса седеше в поставката за входяща поща, когато пристигна, и след като разшифрова съдържанието му, не можеше да мисли за нищо друго. Дори видът на Тереза, в бяла копринена риза и ефирен сутиен, не намали тревогата му. Тя го беше питала дали нещо не е както трябва, но той само бе свил рамене и отвърна, че го притеснява язвата. Тя беше казала нещо съчувствено и се бе навела над бюрото му така, че да види по-добре гърдите й, но дори и това не го беше ободрило. Не можеше да се съсредоточи и помоли Тереза да отклонява всички телефонни обаждания за него. Повечето от времето той прекара до прозореца в кабинета си, загледан в двете кули на катедралата „Гросмюнстер“, замислен какво ли би могло да е толкова спешно, че да се срещнат в Цюрих, и при такова кратко предизвестие.

Остави лъжичката и отново погледна часовника си. Пет минути. Шайон мразеше неточността, и то много. Всяка минута от живота му беше отчитана така точно, както сметките на фирмата, и пет минути загубено време бяха загубени завинаги. Взе чашката с горещ шоколад и я вдигна към устните си, но после я върна недокосната в чинийката. Обикновено нищо не му се услаждаше повече от гъстия като мляко горещ шоколад в студено време, но днешният ден беше особен. Днес беше денят, в който го повика за среща мъжът, с когото се беше виждал само веднъж. Мъж, който до момента беше му платил над два милиона долара като комисиона само за да праща листи хартия и снимки до различни адреси по света. Фактът, че хората на снимките винаги биваха убити до няколко дни от изпращането на плика, беше от нещата, за които Симон Шайон не се бе замислял през последните две години. Но след пристигането на мистериозния факс, не можеше да мисли за нищо друго.

Сервитьорката се върна и го попита дали нещо не е наред с горещия шоколад. Шайон се усмихна и поклати глава. Каза, че всичко е наред. Наред? Взе лъжичката и отново разбърка шоколада. Във факса не се посочваше защо е необходима срещата. Освен онази среща преди повече от две години двамата мъже бяха общували само по факса, по Интернет, със съобщения на телефонни секретари и пликове по куриери. Клиентът на Шайон не беше посочил в последния факс колко важно е двамата да не бъдат виждани заедно, от което нещата ставаха още по-тревожни. Нещо се е объркало. Шайон отново погледна часовника си. Време беше.

Бутна стола си назад, остави шепа монети на масата и излезе от кафенето. Факсът указваше подробно къде трябва да отиде Шайон, но той се намираше на стотина метра от мястото на срещата, когато чу някой да го назовава по име. Шайон се присви, сякаш ударен през лицето. Насили се да се усмихне, обърна се и видя мъжа, когото познаваше единствено като мосю Ролф.

— Студен ден, нали? — каза мосю Ролф.

Говореше отлично френски, но Шайон се съмняваше, че е роден във Франция. Мосю Ролф носеше рогови очила и тъмен шлифер и изглеждаше като банков чиновник на средна възраст, тръгнал към службата. Шайон осъзна, че имаше нещо различно в косата му. Тя беше по-тъмна от последния път и по-къдрава.

— Наистина, не е като за сезона — отговори той.

Преглътна. Гърлото му беше пресъхнало и му се прииска да беше изпил горещия шоколад.

— Има ли някакъв проблем? — запита.

— Проблем? — свъси вежди мосю Ролф. — Защо смятате, че има проблем?

— Това не е мястото, в което искахте да се срещнем. Казахте…

— Промених решението си — прекъсна го мосю Ролф. — Елате. Повървете с мен.

Отдалечиха се от реката, а мосю Ролф водеше така уверено, сякаш този град не беше непознат за него.

— Получих вашия факс — обади се Шайон.

Веднага съжали за думите си и се наруга за своята глупост. Разбира се, че го е получил. Иначе защо ще бъде тук?

— Добре — отговори мосю Ролф, сякаш незабелязал гафа.

— Получихте ли подробностите, които ви изпратих? Договорът за Вандермайер?

Шайон се питаше дали не е възникнал проблем с последния плик, който беше изпратил по куриер в Лондон.

— Да. Да, получих го — отговори мосю Ролф.

В говора му се долавяше някаква разсеяност, сякаш мислеше за друго.

— Бизнесът върви, предполагам. Уговорката беше много изгодна. За двете страни.

— Да — съгласи се мосю Ролф. — Много изгодна.

Мосю Ролф сви по една странична уличка. Шайон забеляза, че от време на време компаньонът му поглежда през рамо, сякаш се опасява, че ги следят.

— Нещо не е ли наред? — запита Шайон.

— Не, всичко е наред.

Шайон преглътна нервно. Нещо не беше както трябва. Нещо съвсем определено не беше както трябва. Мислите му полетяха като вихър. Извади кърпичка от джоба си и издуха носа си.

— Настинали ли сте? — запита мосю Ролф.

Шайон избърса носа си и прибра кърпичката в джоба.

— Може би. Не съм сигурен. Не се чувствам добре.

— Трябва да се пазите — посъветва го мосю Ролф.

— Да, ще се пазя.

Шайон не познаваше уличките, по които вървяха, и от доста време не беше видял хора по тротоара. Мосю Ролф погледна още веднъж през рамо.

— Никой не ни следи — каза Шайон.

— Така е.

— Добре. Значи можем да говорим?

— Скоро.

Една тясна алея водеше към друга улица и мосю Ролф отстъпи настрани, за да пропусне Шайон пред себе си. Шайон кимна и стъпи в тъмната алея. Вляво се виждаха купчина кашони и изоставен велосипед без едно колело. Шайон долови миризма на гнило, сякаш нещо е умряло тук и е оставено да гние.

— Това да не е… — запита Шайон, но преди да довърши, ръцете на мосю Ролф се спуснаха от двете страни на главата му и нещо стегна врата му. Шайон осъзна, че това е тел и че единствено вълненият шал не позволяваше тя да прореже плътта му. Опита да каже нещо, но телта се затегна още и той не можа да си поеме въздух. Пръстите му посегнаха към телта, но тя беше прекалено стегната. Усети, че си счупва единия нокът, и изпита силна болка, а след това гърдите му започнаха да се повдигат. Падна напред, лицето му се удари в студения бетон, а после едно коляно се опря в гърба му и телта се затегна още повече. Дробовете на Шайон започнаха да парят и очите му изскочиха, а след това всичко почерня. Последната му мисъл беше, че не успя да люби Тереза.