Стивън Ледър
Двоен изстрел (13)

Дейви Куин занесе подноса с напитките до масата и го сложи пред брат си. Подаде едната чаша с бира „Харп“ на Поли, а другите постави пред двете изрусени до бяло блондинки. Бяха пили с момичетата повече от два часа и Дейви не можеше да си спомни имената им.

— И „Малибу“ и ананасов сок за дамите — каза той, като пъхна със замах подноса зад стола си.

— Благодаря — отговори по-високата от двете, машинописка, която Дейви смяташе, че се нарича Норийн. За приятелката й беше горе-долу сигурен, че се казва Лора, безработна като повечето от познатите му момичета. Дейви и Поли бяха се запознали с тях в едно заведение същата вечер и те нямаха против да останат с братята, след като не си плащат пиенето. Момичетата изглеждаха достатъчно хубави и забавни и май нямаха против да отидат до края. Лора със сигурност нямаше против, защото беше позволила на Дейви да пъхне ръката си под полата й веднъж, а когато Норийн отиде до тоалетната, а Поли купуваше на бара още напитки, вкара езика си в устата му и почти го задави. Изпрати му бляскава усмивка и вдигна чаша до устните си. Дейви намигна на Поли, за да го насърчи да се забавлява.

Дейви беше извел брат си в опит да го ободри. Бяха ходили повече от четири часа, преди да се качат на стоп на един микробус за Белфаст. Бяха измръзнали, мокри и нещастни, та шофьорът ги съжали и им предложи термоса си с пилешка супа. Човекът запита защо са на стоп без чанти и Дейви измисли някаква история за караница с приятелките им, които ги оставили някъде пред една кръчма и заминали с колата. Човекът беше се смял гръмогласно, а в устата му се виждаха пожълтелите от никотина зъби.

Чакаха до вечерта, но Пат О’Риордан не се обади. Дейви реши, че няма какво да правят повече вкъщи и убеди брат си да излязат за по една напитка. Набързо според първоначалния план, но пък срещнаха момичетата.

Поли държеше бирата си, свел глава сякаш в молитва. Дейви реши, че брат му е пил достатъчно и скоро ще трябва да приключват. Лора вдигна чашата си. На ръба й се виждаше мазно петно от червило със същия цвят както ноктите й. Дейви не можеше да свали погледа си от тези нокти — по-дълги не беше виждал и си представяше какво ли е усещането да го драскат по гърба.

— Готов ли си да тръгваш? — запита Лора, като отметна дългата си руса коса зад ухото.

— Закъде да тръгвам?

— Родителите ми заминаха в Юга. На гости на чичо ми в Корк.

— Наистина ли? — Дейви не можеше да повярва на късмета си.

— Да, и няма да се върнат до утре вечер.

Кракът й се притисна до неговия под масата.

Дейви изпрати мълчалива благодарствена молитва до светеца, който тази нощ се грижеше за него.

— Хайде, Поли, допивай си.

Поли не вдигна глава.

— Пиян е, милият — обади се Норийн.

Край ухото на Дейви изтрака кутия от бира и той се извърна. Един червенокос младок с проскубан мустак държеше кутията и я навря почти под носа му.

— За каузата — каза.

Дейви пъхна ръка в джоба на дънките си и извади петдесет пенса. Пусна монетата в кутията и тийнейджърът я размаха пред Поли. Поли се опита да спре погледа си на нея.

— За каузата — повтори младокът.

— Върви на майната си, ние днес дадохме своето за каузата — отговори Поли.

Младокът отново изтрака с кутията. На нея имаше трикольор от хартия в оранжево, бяло и зелено, с букви ИРА, написани с черно.

— Казах да вървиш на майната си. Вече дадохме. — Поли се изправи, с налети с кръв и навлажнени очи. — Днес за малко не умряхме за каузата, за малко, мамицата му.

Като разбра, че няма да получи дарение от Поли, младокът мина на друга маса. Един слаб мъж на около двадесет години с изтъркани дънки и черно кожено яке на мотоциклетист пусна няколко монети в кутията, без да вдигне поглед.

— Какво искаш да кажеш с това, че за малко не сте умрели? — запита Норийн, чието любопитство се изостри.

— Нищо — бързо се обади Дейви. — Нищо не иска да каже.

Той се облегна напред и тикна пръст предупредително пред лицето на брат си.

— Млъквай бе, мамка му!

Поли грабна пръста и го разтърси тържествено.

— Добре, Дейви. Гроб съм.

Дейви изгледа гневно брат си и вдигна неговата бира. Пресуши я и сложи празната чаша на масата.

— Аз ще го заведа у дома — каза.

— Ама… — започна Лора, но Дейви не й обърна внимание и изправи брат си на крака.

— Може би друг път…

Лора го изгледа умоляващо.

— Виж, защо не ти помогнем да заведеш Поли у вас, а после можеш да се върнеш с мен.

Тя отметна косата си настрани, като знаеше, че това е най-хубавата й особеност. Стрелна го със сините си очи. Втората й най-хубава особеност.

Дейви се предаде.

— Добре.

— Страхотно! — Лора вдигна чантата си и помогна на Дейви да замъкне брат си към вратата. Норийн ги последва, като ходеше нестабилно на белите си тънки като игли токчета.

Когато братята Куин излязоха от кръчмата, мъжът в якето на мотоциклетист допи бирата си и махна за довиждане на бармана.

Щом излезе в студения въздух, мъжът се огледа наляво и надясно, а после тръгна бавно надолу по улицата, като пляскаше вестника по бедрото си и подсвиркваше тихо. Спря пред витрината на един магазин за обувки и се приведе, за да разгледа чифт кафяви кожени каубойски ботуши и да види в отражението на стъклото дали не го следят. Улицата беше чиста. Някъде в далечината се строши бутилка, а от високо горе се долови тракането на невидим хеликоптер, но иначе можеше да се каже, че е съвсем сам в града.

Роби Къркбрайд, Санди за колегите си в 14-а разузнавателна армейска рота, работеше под прикритие в Белфаст от седем месеца, като не правеше нищо, освен да се подписва за помощта за безработни и да виси по кръчмите в града, да чува по нещо тук и там, по някое име, лице, по някой къс информация, която специалистите в Групата за разузнаване и сигурност може би щяха да използват, за да нарисуват по-голямата картина, и чакаше момента, в който щеше да се чувства достатъчно уверен, за да проникне в нисшите ешелони на ИРА. Прекратяване на огъня или не, армията продължаваше да събира данни за организацията така, както ИРА продължаваше да събира информация за възможни цели. И двете страни бяха решени да имат готовност, ако насилието започне отново.

По пътя към телефонната будка изпусна вестника и като се наведе да го вземе, провери улицата зад себе си за последен път. Пак беше чисто. Отиде до будката и набра номера на своя контрольор.

 

 

Крамър, Алан и полковникът седяха в столовата с чаши кафе пред себе си. Крамър беше уморен като куче, ръцете го боляха от непрекъснатата стрелба и ушите му звъняха. През шестте седмици курс по стрелба за близък бой в стрелбището в Херефорд беше стрелял повече от хиляда куршума дневно, но имаше огромна разлика между обучението в стрелба отблизо и в това да стоиш пред мишена и да стреляш с пистолет с изправени ръце.

— Е, как беше? — запита полковникът Алан.

— Добре — отговори мъжът. Преоблякъл се беше в панталон с цвят каки и бяла тениска, която подчертаваше яките му като на щангист ръце.

— Утре ще видим как ще се справи с по-малките пистолети.

— Аз май нещо не разбирам — обади се Крамър. За първи път чуваше, че ще използва друг пистолет. Смяташе, че ще стреля със своя браунинг.

— Мъжът, когото заместваш, не носи пистолет — обясни полковникът. — Няма как да носиш незабележимо пистолет с размерите на браунинга.

— И освен това не е от пистолетите, които можеш да извадиш бързо — добави Алан.

Крамър въздъхна отчаяно.

— И за какво беше днешният ден? Искате да кажете, че съм си губил времето.

Алан поклати глава.

— В никакъв случай. Исках да свикнеш на бърза стрелба с браунинга, та когато вземеш по-малък пистолет, да видиш, че е много по-лесно. Ще бъде като да минеш от стандартен армейски парашут на крило.

Полковникът погледна Крамър с леко наведена настрани глава, сякаш очакваше възражения. На Крамър му се прииска да се оплаче, че му дават информация на парче, но знаеше, че това не е професионално, и си замълча.

— Ще имаш само една възможност да удариш онзи — каза полковникът. — Искам да бъдеш възможно най-добре подготвен.

— И това означава да използвам по-малък пистолет?

Полковникът кимна.

— Убиецът действа така, че няма да извади пистолета, докато не наближи няколко крачки. Не можеш да реагираш, докато той не наруши прикритието си.

— Затова, когато видиш пистолета му, ще трябва да действаш незабавно — обади се Алан. — Типът пистолет няма да е от значение при такова разстояние. Ти ще трябва да го насочиш и да стреляш. И по-важното е да извадиш пистолета възможно най-бързо. А браунингът е просто твърде голям.

Крамър пресуши чашката си. Алан взе каната с кафе, за да му налее още, но Крамър поклати глава.

— Ами телохранители? — запита той. — Онзи човек обикновено има ли телохранители?

— Да, двама, като единия е още и шофьор — отговори полковникът. — Ние ще се придържаме към това.

— А те какво мислят по въпроса? — запита Крамър.

Алан се усмихна.

— Работата не е за развлечение — каза и вдигна чашката си към Крамър.

Очите на Крамър се разшириха от изненада:

— Ти?

— Разбира се. Обичайните телохранители на целта са добри, но не са обучавани в специалните части. Освен това операцията изисква специални умения, а не просто охрана.

— Какво искаш да кажеш?

Полковникът прочисти гърлото си.

— Алан иска да каже, че нормалната функция на телохранителя е да пази клиента на всяка цена и ако е необходимо, да се хвърля пред куршума. Но в този случай първостепенната функция е да бъде заловен убиецът.

— Заловен? Или убит?

Полковникът се усмихна.

— Както се случи.

Крамър изгледа Алан с уважение. Според повечето от папките убиецът първо се заемаше с телохранителите. Алан трябва да е знаел с какво се захваща, но изглеждаше напълно спокоен. Усмихна се, като видя изражението на лицето на Крамър.

— Не е толкова шантаво, колкото си мислиш — каза. — Ние ще носим бронежилетки от „кевлар“ и ще очакваме нападението.

Крамър кимна. Алан беше прав, повечето телохранители бяха застрелвани в гърдите. Само главните цели получаваха куршум в лицето.

— Кой е другият телохранител? — запита.

— Казва се Мартин — отговори Алан. — Бивш рейнджър в Ирландската армия. От няколко години има собствена фирма за охрана. Утре ще се запознаеш с него.

Крамър се изправи и се отмести от пейката, която минаваше по цялата дължина на масата. Газовата печка съскаше и сините й пламъци трептяха на течението в огромната столова.

— Отивам да спя. До утре.

Остави полковника и Алан в мълчание и се отправи към спалнята си.

 

 

Поли Куин лежеше на леглото си, зачетен в комикс, и ядеше от пакет бисквити. Прозорецът му беше отворен няколко сантиметра, за да пропуска въздух в стаята, и се чуваха виковете на деца, които ритаха топка на улицата долу. Почисти трохите по гърдите си и си взе друга бисквита от пакета на масичката до леглото.

Телефонът на долния етаж звънна. Майка му извика за Дейви и след две минути на вратата на Поли се почука. Той погледна над списанието. Дейви беше. Брат му затвори вратата и седна на края на леглото.

— Обади се Пат О’Риордан — каза той.

— Така ли? Какво иска?

— Да кротуваме. Чул е, че сме излизали снощи, и не е доволен. Трябва да стоим у дома, докато не ни се обади.

— Сърдит ми е, нали? Чул е, че съм бил пиян. Мамка му. Съжалявам за снощи. Не бях наред.

— Да. Трябва да внимаваш какво говориш, Поли. Вече не сме деца. Важат правилата за големите, нали?

— Да, знам. Няма да се повтори, със сигурност. Е, загубата поне не беше пълна. Ти я изчука онази, нали?

Дейви се ухили похотливо.

— За това трябва аз да знам, а ти да мечтаеш — подразни го той. — Ти взе ли номера на Норийн?

Поли поклати глава.

— Не ме интересува. Не е мой тип, да ти кажа.

Дейви се усмихна на по-малкия си брат. Осемнадесетгодишен и все още плах с момичетата.

— Аз имам телефонния й номер — каза. — Тя иска да й се обадиш.

Поли грейна.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Харесала те е. Бог знае защо.

Поли сложи книжката с комикси на гърдите си и се вгледа в тавана. Дейви разбра, че мисли за нещо.

— Какво има?

Поли сбърчи нос.

— Мисля за вчера. За американчето. И баща му.

— Това не беше по наша вина, Поли.

— Да, но ние ги убихме. Те са мъртви и ние го сторихме.

Дейви потърка брадичката си. Не беше се бръснал, но кожата му все още беше гладка, с нещо като намек за брада.

— Не ги убихме ние, Поли. Те караха от другата страна на пътя, мамицата им. И ако трябва някой да бъде обвиняван, то е Пат за това, че сграбчи кормилото.

— Сигурно — отговори Поли. Не звучеше убедено.

Дейви стана и отиде до прозореца.

— Виж, Пат направи всичко необходимо. Извика линейка за жената и тя е наред. Мъжът и детето бяха мъртви и нищо не можеше да се направи за тях. Това беше злополука, Поли. Ако не бяхме ние на пътя, можеше да е всеки друг. Просто се намираха на лошо място в лош момент.

Дейви сложи ръце на двете страни на прозореца и изпъна врат, за да погледне надолу.

— Какво има? — запита Поли.

— Ченгета — отговори Дейви.

Поли отиде до брат си. Видя долу три сиви бронирани ланд ровъра. Две жени в дебели вълнени палта и със забрадки наблюдаваха как се движат. В дните преди прекратяването на огъня джиповете на полицията се придружаваха от бойци с автомати и въздухът се изпълваше с тряскането на метал — жените в района удряха капаците на кофите за боклук по тротоара, за да предупреждават католическата общност за пристигането на армията. Сега полицията минаваше през района без инциденти.

— Тия копелета са цяла група — забеляза Дейви. — За кого ли са тръгнали?

— Не е ли за нас, а? — запита тревожно Поли. — Нас търсят.

Дейви се облегна на перваза и погледна надолу.

— Спокойно, нямат причина да ни търсят. Може да търсят друг.

Първите два джипа ускориха край сградата и Дейви въздъхна с облекчение. Но задържа дъха си, когато и трите коли спряха с пищене на гумите и полицаите с бронежилетките се разпръснаха ветрилообразно, с готови за стрелба автомати. Втурнаха се през тревата пред блока и затичаха към входа. Поли се отдръпна от прозореца. Книжката с комикси падна от ръцете му.

— За нас е, Дейви, знам го.

Брат му се усмихна насърчително.

— Нее, има много апартаменти. Нямат основание да ни търсят.

— Да, но…

Дейви го прекъсна:

— Нямат основание да ни търсят — повтори. — Запомни го.

Възнамеряваше да каже още нещо, но дочу стъпки по бетонното стълбище, последвано от трясък от обувка по предната врата.

— О, Господи, за нас са — каза Поли. — За нас са дошли.

Лицето му пребледня и ръцете му се разтрепериха.

— Няма нищо, чисти сме — каза Дейви. — Само не се паникьосвай.

Долу майка им пищеше. Предната врата отново тресна от ритник, този път по-силно.

Поли клекна и издърпа стар шарен куфар изпод леглото с разтреперани ръце. Дейви се намръщи, когато Поли щракна закопчалките и го отвори. Вътре се намираше колекцията му с комикси. Дейви тръгваше към вратата на стаята си, когато Поли захвърли куп книжки на пода и извади револвера на баща им. Дейви се закова на място.

— О, мамка му, не!

— Аз щях да го изхвърля, Дейви, честна дума.

Дочу се звук от цепещо се дърво, още писъци от майка им, а след това напрегнат мъжки глас, който й казваше да се махне от пътя. Тя изписка пак, но писъкът й бе прекъснат. По стълбите се чу тропот от тежки обувки. Нещо се удари в пода.

Поли седеше на пода с револвер в ръце, загледан в него, сякаш не знаеше какво е това. Дейви погледна оръжието, а после — прозореца. Трябваше някак да се отърве от него. Може би ще успее да го хвърли на покрива, да го скрие в улука или нещо такова, преди полицаите да нахлуят в спалнята. Взе оръжието от Поли и изтича към прозореца. Сърцето му биеше, кръвта туптеше в главата му. Бутна плъзгащия се прозорец нагоре, но преди да беше го отворил докрай, чу зад себе си как вратата се сцепва. Извърна се назад, като държеше револвера така, че да покаже, че няма да го използва, отворил уста да изкрещи да не стрелят, но преди да успее да изговори думите, разбра, че е твърде късно. Полицаят на вратата не можеше да е много по-голям от него, имаше акне по челото си и бенка с косми отстрани на носа. Пистолетът му беше насочен към гърдите на Дейви и той виждаше как пръстът му се стяга около спусъка. Зад младия полицай стоеше друг мъж с пистолет. Той изкрещя на Дейви да хвърли пистолета. Дейви искаше да обясни, че той дори не е зареден, но думите не излизаха. Усети как се изпуска и внезапно се засрами, че се напика като уплашено дете. Ръцете на Поли стърчаха във въздуха, сякаш се предава от името на брат си, очите му бяха широко разтворени и невярващи.

Дейви знаеше какво ще последва, но беше безсилен да го спре. Пистолетът на младия полицай подскочи и Дейви усети как куршумите удрят в гърдите му, когато пристъпи назад и удари главата си в прозореца. Чу стъклото да се пръсва, но не усети парчетата, които се забиха в главата му. Спусна се на пода, притиснал ръце към гърдите си, а устата му се отваряше и затваряше беззвучно.

 

 

Крамър се подсушаваше с кърпата, когато на вратата на спалнята се почука.

— Да? — извика, като зави кърпата около кръста си. Беше Алан с голяма ножица. Щракна я с палава усмивка на лицето.

— За какво е тази ножица? — запита Крамър подозрително.

— Трябва да те направя да изглеждаш добре — каза Алан. — Указания от полковника.

— Така ли? Коя част от анатомията ми смяташ да отстраниш?

— Късо отзад и отстрани — обясни Алан, като го подкани с жест да седне на леглото.

Крамър се подчини.

— Знаеш ли какво вършиш?

— Не, но ми се ще да опитам.

Мъжът щракна ножицата заплашително.

— Сигурно се шегуваш.

— Стига де, Майк. Колко ли пък е трудно, а? Просто стой мирен и това е.

Тръгна към него с високо вдигната ножица.

Крамър закри с ръце ушите си и легна на кревата.

— Махни това нещо от мен, откачено копеле — извика.

Алан избухна в смях и отвори вратата, зад която стоеше госпожа Елиът.

— Страх го е да не го клъцна.

Той й подаде ножицата.

— Госпожа Елиът ще свърши работата.

— Аз имам три деца, господин Крамър, и знам какво правя — каза жената.

Крамър погледна Алан с присвити очи.

— Защо?

— Напоследък гледал ли си се в огледало? Приличаш на лайно.

— Благодаря, Алан.

— Не, сериозно, трябва да те приготвим за снимките. При сегашния ти вид никой няма да повярва, че си човек, когото си струва да охраняват. Изглеждаш като че си прекарал последните три седмици в някоя канавка, косата ти е…

— Добре, добре — прекъсна го Крамър, като се изправи. — Разбирам.

Видя как госпожа Елиът напълно ужасена гледа белезите на стомаха и гърдите му.

— Това ми го направи последния бръснар — каза. — Затова се притеснявам от ножиците.

Госпожа Елиът се намръщи, но после се досети, че той се шегува. Цъкна укорително с език, след което отиде в банята и се върна от там с друга кърпа, с която зави раменете на Крамър.

— Имате ли път някъде тук, господин Крамър?

— От лявата страна, мисля — отговори той. Почти година беше изминала от последното му влизане в бръснарница. Обикновено се подстригваше сам с чифт ножици за нокти, когато косата му ставаше твърде дълга. Алан стоеше и наблюдаваше с ръце на хълбока.

— Ти нямаш ли друга работа? — попита Крамър.

— Не — отговори Алан, ухилен от неудобството му.

Госпожа Елиът започна да сресва косата на Крамър, а мокрите кичури прилепваха отстрани на лицето му. Той знаеше, че Алан е прав, защото наистина изглеждаше ужасно. Може и да успеят да променят външния му вид, но се съмняваше, че новата фризура ще промени начина, по който се чувстваше.

 

 

Поли Куин лежеше по лице на матрака, но дори и със затворени очи не можеше да избяга от светлината. Беше удрял по вратата на килията, крещя до пресилване, но не изключиха флуоресцентните лампи, които блестяха иззад защитното стъкло. Взеха му дрехите и му дадоха зелен комбинезон. Комбинезонът беше прекалено голям и драскаше кожата му като шкурка.

Знаеше, че не така трябва да стане. Трябваше да го питат дали иска адвокат, да му позволят да се обади по телефона, трябваше поне да му дадат вода. Толкова го болеше гърлото, че едва преглъщаше. Нямаше представа колко време ще го държат в килията, нито колко време е бил тук. При тази изкуствена светлина човек не можеше да разбере кога е ден и кога — нощ.

Претърколи се по гръб и разтри очите си, все още мокри от плача. Полицаите, които го бяха завлекли в бронирания джип, отказваха да отговарят на въпросите му, просто седяха мрачно мълчаливи и в погледите им се четеше презрение и омраза. В колата нямаше прозорци и той не знаеше къде го карат. Накрая го бяха измъкнали и предали на трима в цивилни дрехи, здрави мъже с къси подстрижки и широки рамене, които май бяха военни, но не носеха униформи.

Поли се изправи и облегна гръб на варосаната стена. С изключение на матрака на пода стаята беше празна. Нямаше дори тоалетна. Доколкото Поли знаеше, в полицейските килии винаги има тоалетни. И наблюдателни прозорчета във вратите, за да могат да поглеждат вътре. Вратата на килията беше метална, боядисана в бяло и нямаше прозорче, а дори и ключалка. Където и да са го завели, не е в полицейски участък. Зарови глава в ръцете си и заплака. Искаше да е при майка си и при Дейви. Мисълта за брат му го разплака още повече. Простреляха го три или четири пъти и Поли беше видял в очите му как го напуска животът и ги оставя студени и изцъклени. Полицията не беше позволила да докосне брат си, той беше ги умолявал, но те го отмъкнаха.

Негова беше вината да убият брат му. Трябваше той да държи револвера, не да го дава на Дейви. Започна да удря тила си в стената, отначало леко, после по-силно, без да обръща внимание на болката, като искаше да върне времето назад, да умре вместо брат си.