Стивън Ледър
Двоен изстрел (4)

Униформеният полицай бутна назад дървения си стол и изопна дългите си крака. Прозя се и се извърна, за да види как една красива чернокожа сестра върви по коридора. Бедрата й се полюляваха сексапилно и когато зави зад ъгъла, погледна назад през рамо и се усмихна. Полицаят също се усмихна в отговор. До стола му в съседство със следобедното издание на „Балтимор сън“ се намираше недокосната чаша студено кафе.

Полицаят стана и изви гръб. Не обичаше да седи дълго време, особено в коридора на претъпкана болница. Мразеше болниците. Когато дойдеше и неговият ред да умира, се надяваше, че ще е на улицата или между чаршафите с някоя гореща блондинка, а не в някаква стерилна бяла стая с тръбички във вените и смрадливо цукало на пода. Потръпна неволно. Моментът не беше подходящ да мисли за смъртта.

Вратите на асансьора в края на коридора се отвориха със съскане и от тях излезе млад лекар с бяла престилка. Беше висок, с черен перчем, който непрекъснато падаше над очите му, докато крачеше към униформения полицай. Носеше малък поднос от неръждаема стомана, покрит с бяла кърпа. Полицаят кимна за поздрав, а лекарят опита да мине край него. Полицаят вдигна ръка да го спре.

— Е, какво има, партньоре?

Докторът се намръщи. Носеше очила с бели рамки и присви очи, сякаш не беше свикнал с тях.

— Трябва да взема кръвна проба — отговори нетърпеливо. Полицаят разгледа покритата с найлон лична карта, закачена върху горния джоб на бялата престилка на лекаря. Малката цветна снимка отговаряше на лицето на човека. Джон Теоболд, лекар, отделение „Сърдечносъдови болести“.

— Не съм ви виждал преди — каза полицаят.

— Това не е мой проблем, нали така? — отговори лекарят. — А сега ще ме пуснете ли при пациента или не?

— Той не е ваш пациент, нали? — запита полицаят. Почука с пръст по папката в ръката си. — Вашето име не е в списъка на упълномощените медицински служители.

Чевръсто вдигна кърпата и погледна под нея. На подноса лежаха спринцовка за еднократно ползване, две топчета памук и малка бутилка антисептична течност.

— Бях ваканция — обясни лекарят. — Сега ми е първи ден на работа.

— Днес е вторник — каза полицаят, като пусна кърпата върху подноса.

— Какво искате да кажете? — с раздразнение запита лекарят.

— Искам да кажа, не е ли нормално понеделник да е първият работен ден?

— Изпуснах си самолета. Но какво е всичко това? Какво става тук? — Гласът му прозвуча гневно.

Полицаят вдигна ръка, сякаш спира кола.

— Докторе, само си върша работата. Човекът вътре е много важен свидетел по едно федерално дело…

— Този човек е пациент — пациент, който току-що е излязъл от сърдечна операция и трябва да направя определени тестове, за да проверя дали операцията е протекла добре — прекъсна го лекарят. — А сега се махнете от пътя ми, по дяволите. Ако толкова се притеснявате, влезте с мен.

Полицаят устоя на погледа на лекаря няколко секунди, а след това кимна бавно. Отвори вратата и последва лекаря вътре. Един монитор за сърдечната дейност пиукаше тихо. Единственият друг звук в стаята беше накъсаното дишане на пациента. Полицаят държеше ръка на кобура си, докато лекарят поставяше подноса на масичката до леглото. Лекарят си сложи чифт гумени ръкавици, отметна одеялото и намаза антисептичен препарат по лявата ръка на пациента, а после бързо изтегли кръвна проба и сложи малка лепенка върху дупчицата.

— Доволен ли сте? — запита лекарят, като постави пълната с кръв спринцовка върху подноса и я понесе към вратата. Полицаят се отмести от пътя му и задържа вратата отворена.

— Докторе, просто си гледам работата.

— Да — отговори лекарят. — Също като Гестапо.

Изглежда, искаше да каже още нещо, но поклати глава и отмина.

Полицаят оголи зъби към гърба на излизащия лекар и бавно затвори вратата. Отиде до леглото и погледна пациента. Той примигна и отвори очи, сякаш осъзнаваше, че го наблюдават. Електронното пиукане се ускори.

— Ще се оправя ли? — запита пациентът със стържещ глас.

— Супер ще бъдеш — отговори полицаят, като извади пистолета от лъскавия черен кобур. Измъкна от вътрешния си джоб тумбест заглушител и внимателно го нави на цевта.

— Просто супер.

Насочи пистолета в лицето на пациента и стреля веднъж, а след това, когато тялото се сви в спазъм, изстреля втори куршум в наскоро поправеното сърце.

 

 

Айдан Туоми правеше чай, когато на вратата се позвъни. Върна чайника на печката и тръгна през антрето. Различи четири фигури през вълнистото стъкло на предната врата. Отвори я и направи крачка назад.

— Господи, лице от миналото — каза той.

Широкоплещестият мъж начело на групата се усмихваше широко. Беше към петдесетгодишен, с десет години по-млад от Туоми, с черна, къдрава коса и рошава брада.

— Айдан, стари разбойнико. Как си? — запита посетителят. Двамата се прегърнаха. Айдан Туоми и Дермот Линч бяха излежавали присъди в килиите на Лонг Кеш — Туоми за притежание на пушка „Армалайт“, а Линч за нападение над войник на пропускателен пункт — и през времето в затвора Туоми беше показал на Линч как да прави идеалния чай. В замяна по-младият научи Туоми да майстори експлозиви от изкуствен тор и моторно масло.

— Мислех, че си се пенсионирал, а ето, ти ни водиш човек от специалните части — засмя се Линч. Представи тримата си спътници, хора със сурови лица и здрави тела. Носеха спортни сакове, като футболисти, отиващи на мач. Встрани от пътя имаше две големи коли, които с нищо не биеха на очи.

Туоми ги въведе в хола и извади чайника. Линч поклати глава изумен:

— Винаги си имал почти идеално чувство за момента.

Туоми кимна към шкафа до прозореца.

— Извади чашите, ако обичаш, Дермот. Там има и бутилка „Джеймсънс“.

— Кой наблюдава твоя човек? — запита Линч, като наливаше щедри дози уиски.

— Две момченца. Дейви и Поли Куин.

— А, познавах баща им — каза Линч. — Какво ще излезе от тях?

— Цял ден наблюдават къщата и единият се обажда по телефона през час.

Линч посочи един от саковете, които внесоха мъжете:

— Тук имаме мобилни телефони. Няма нужда да звъни повече.

— Господи, надявам се, че не носите само това — каза Туоми.

Линч се засмя сърдечно.

— Я не учи баба си да гледа деца!

Наведе се и отвори чантата до себе си. Вътре имаше автомат „Калашников“ със сгъваем метален приклад, разглобен на части. Бързо го сглоби и вкара извития пълнител. Усмихна се.

— Покажи ми сега човека от специалните части.

Телефонът иззвъня. Туоми отиде при него, за да отговори.

— Дейви е — каза, като затисна слушалката с длан. — Искаш ли да му се обадиш?

Линч поклати глава.

— Къде е Крамър? — запита.

Туоми повтори въпроса на Дейви.

— Пак е на вълнолома — предаде Туоми на Линч, като закри с ръка слушалката.

— Какво прави?

— Просто стои. Винаги прави така. Ходи и стои загледан в морето.

— Дали чака нещо?

Туоми сви рамене:

— Може би.

Линч кимна.

— Кажи на Дейви, че ще се срещнем пред черквата „Света Мария“.

 

 

Туоми седеше на седалката до Линч, докато пътуваха към руините на черквата, от която се виждаше пристанището, и мислеше за старите дни. Все още валеше и чистачките се мятаха натам-насам, докато колата изкачваше хълма към черквата. Намериха Дейви, който беше скръстил ръце на гърдите си и подскачаше, за да се топли. Линч му махна да се качи на задната седалка до Пат О’Риордан, набит фермер от Балимена, причинил смъртта на трима английски войници. Дейви разпозна О’Риордан и очите му се разшириха, като разбра какви хора са дошли от Белфаст. Намираше се в живописна компания.

— Къде е колата ти? — попита Линч, като се извъртя в седалката.

— Брат ми е с нея — отговори треперещият Дейви. — Паркирал е на западния пристан срещу оня от специалните части.

От косата му капеше вода върху пуловера. Той отметна мокрия перчем от очите си.

Туоми подаде на Линч мощен бинокъл.

— Ето го твоят човек долу, на вълнолома.

Линч фокусира бинокъла, като използваше волана за опора.

— Той е.

— Познавате ли го? — избърбори Дейви и млъкна, засрамен от себе си.

— Да, момче. Срещал съм се със сержант Крамър.

— Какво да правим, Дермот? — попита Туоми.

— Ще чакаме — отговори той, без да отделя бинокъла от очите си. — Ще чакаме и ще наблюдаваме.

— Смяташ, че е капан, така ли?

— Погледни го, Айдан. Стои нахално. Като капан с примамка, а ние сме плъховете. Няма да правим нищо, докато не се уверим, че е сам.

Подаде бинокъла на Туоми и се извърна към Дейви.

— Какво прави той?

Дейви потри ръце.

— Ходи по плажа, по вълнолома. Момчето в магазина казва, че купува храна: хляб, мляко, основните неща. Изглежда, не яде много, но пие. „Феймъс граус“. Купува по една бутилка дневно от кръчмата.

— В къщата има ли телефон?

Дейви поклати глава.

— Говорил ли е с някого, с някой непознат?

Ново поклащане на глава.

— Посетители?

— Не, според съседите. Не е общителен, но е достатъчно приятелски настроен към местните хора. Не крие кой е.

— Браво, момче, добре се справяш.

Дейви се усмихна гордо, когато Линч завъртя ключа на запалването.

— Хайде да се поразходим до къщата му, докато той е там — каза Линч. — Показвайте ми пътя.

 

 

Томас Маккормак гледаше вълните по повърхността на реката.

— Как мислиш, Джо? Ще клъвне ли?

Джоузеф Конъли се усмихна.

— Всичко е в китката, Томас. Опитай.

Маккормак замахна назад и хвърли мухата, която описа дъга през въздуха. Падна във водата, но пъстървата упорито отказваше да кълве. Конъли се усмихна.

— Прав си, лукава стара мръсница е тази риба.

Маккормак нави влакното. Двамата мъже стояха в бързата вода до над коленете вече тридесет минути, без никой да хване нищо, и още по-малко огромната пъстърва, за която се говореше, че обитава сенчестото място под бука до реката.

— Хайде, да видим ти какво можеш — каза Маккормак. Премести роговите очила нагоре по носа си. Очилата и сивеещата коса му придаваха вид почти като на училищен директор и съвсем не подсказваха за ролята му във Военния съвет на ИРА, роля на човек, който редовно взема решения за нечий живот или смърт. Именно една негова безстрастна реч беше довела до избухването на огромна кола-бомба, причинила щети за милиони лири на лондонския финансов център, пак негова беше идеята да се доведе американският снайперист с мощната пушка, който уби половин дузина членове на силите за сигурност с изстрели от невероятно разстояние.

Конъли беше сред хардлайнерите във Военния съвет и един от най-силните критици на прекратяването на огъня през 1994 г. и на последвалия мирен процес. Неговото недоверие към правителството на Великобритания граничеше с параноя и доста се наложи да го убеждават, преди да се съгласи да подкрепи мирната инициатива на Джери Адамс.

Маккормак гледаше как Конъли хвърля мухата с плавно, спокойно движение, на което не можеше да не се възхити. Конъли ловеше риба с муха повече от половин век, а в сравнение с него Маккормак беше новак, но дори и още сто години да можеше да лови риба, не смяташе, че би станал така добър, както стария.

— Хайде, гадино мръсна, не е ли това най-хубавата, най-вкусната муха, която си виждала? — прошепна Конъли на невидимата си жертва. Маккормак затаи дъх, уверен, че този път рибата ще клъвне, но лъскавата синя муха остана недокосната на повърхността.

— Определено не ми е ден — изръмжа Конъли, докато навиваше влакното.

Маккормак извади плоско оловно шише от вътрешния джоб на памучното си яке, разви капачката и го предложи на другия. Осеяната с кафяви петънца ръка на Конъли трепереше леко, когато пое бутилката, но Маккормак се престори, че не забелязва това. Конъли беше станал на седемдесет съвсем наскоро и макар мисълта му да оставаше остра като бръснач, се говореше, че развил паркинсонова болест. Това не беше като да е инвалид, а и Маккормак забеляза, че ръцете на Конъли не трепереха, когато се концентрираше върху риболова. Маккормак се надяваше, че слуховете са неверни и треперенето е само симптом на възрастта, както оредяващата бяла коса, кафявите петънца и слуховия апарат, затъкнат зад дясното ухо. Старецът отпи от шишето, върна го и започна да връзва друга муха на влакното.

— Този Крамър? — каза, без да вдига поглед. — Какво мислиш?

Маккормак се усмихна. Хитрият старик беше прочел мислите му.

— Не е капан — каза бавно. — Сам е. Каквото и да е намислил, вече не е към специалните части.

— Може да е с тайните служби.

— Не. Британското разузнаване не би се доближило до него. Крамър приключи преди време. Твърде добре го познават тук, а и от него не би имало никаква полза другаде. Освен това, ако тайните служби го ползваха, защо ще го пускат в Хаут?

Конъли сви рамене, като се концентрира върху възела.

— Ти ми кажи, Томас. Ти си оня, който мъти водата.

Маккормак долови укор в гласа на стареца и разбра, че трябва да стъпва внимателно.

— Той е куче-убиец, което трябва да бъде премахнато, Джо. Независимо от мирния процес.

— Няма спор за това — отговори Конъли, като се изправи и го погледна в очите. — Само не искам да пострадаш.

Замълча.

— Няма съмнение, че е Крамър, нали?

— Никакво. Дермот го е виждал преди пет години отблизо.

— Отблизо? Колко отблизо?

— Държахме Крамър в една ферма с друг като него, който действаше под прикритие. Партньорът на Крамър умря, докато го разпитваха. Крамър извади късмет да се измъкне. Дермот беше част от екипа, който го охраняваше.

— Крамър познава ли Дермот? — запита Конъли.

— Дермот казва, че не. Крамър е бил с качулка или с вързани очи повечето време.

Конъли се втренчи в Маккормак.

— Дермот е лично заинтересован, така ли?

Маккормак кимна.

— Да. Но не това е работата.

— И Крамър е съвсем сам?

— Несъмнено. Дермот го наблюдава непрекъснато от три дни. Никой не е приближавал до него, нито пък той се е обаждал по телефона, а и в селото няма непознати.

— Смяташ ли, че може да се е побъркал? Да е преживял някакъв срив?

— Възможно е. Определено не действа рационално.

— Защо да не го приберем? — попита Конъли.

— Защото не ни е нужно нищо от него. Освен като пример за това какво правим с враговете си.

Някакво пляскане в далечния край на реката привлече вниманието на Конъли. Закри очи с длан, но не видя нищо.

— Да, този мръсник заслужава куршум — каза.

— Значи имам позволението на Военния съвет?

Конъли се усмихна тънко.

— Да кажем само, че няма да се проливат сълзи. Но няма да поемаме отговорността, не и официално. От политическа гледна точка нещата са доста сложни, знаеш какво е положението в момента. Но Крамър е причинил смъртта на твърде много от нашите хора, за да го оставим. — Конъли облиза устни. — Кога?

Маккормак пресуши шишето и го пъхна обратно в джоба си.

— Утре сутринта. Рано.

Конъли сложи ръка на рамото му.

— Внимавай, Томас. Ако нещо се обърка…

Не завърши каквото искаше да каже и Маккормак кимна. Разбираше. Не се позволяваха никакви грешки.

 

 

Дермот Линч се хранеше с кренвирши и пържени картофи в безупречната кухня на Айдан Туоми, когато телефонът звънна. Туоми отговори в хола и след няколко секунди се появи на кухненската врата.

— Томас е — каза той.

Линч кимна и остави ножа и вилицата.

— Това ще е разрешението — заяви. Отпи глътка чай и избърса уста с опакото на ръката си. Вдигна слушалката.

— Да, Томас?

— Готово — обади се Маккормак. — Утре сутринта.

— Чудесно — отговори Линч.

— Сигурен ли си, че е сам?

— Напълно.

— И не подозира нищо?

— Даже не поглежда през рамо.

— Къде ще го направите?

— На вълнолома. Всяка сутрин се разхожда по него. Стои до фара и зяпа към морето като рибарска жена.

— Бъди предпазлив, Дермот.

— Той е като неподвижна мишена.

— Просто имай предвид това, което ти казвам. Не искам никой да пострада.

Линч се засмя меко.

— Освен Крамър, нали?

Все още се смееше, когато се върна в кухнята. Туоми допълваше чашите с чай, от който се вдигаше пара.

— Ще действаме — заяви Линч, като седна на масата и взе ножа и вилицата си.

— Какъв е планът ти? — запита Туоми.

— Ще го оправим на вълнолома. Няма къде да избяга.

— Може да ви забележат.

Линч изсумтя презрително.

— Може и да ни видят, но се съмнявам, че ще има свидетели.

— Да, правилно — заяви Туоми, като сръбна от чая. Остави чашата си. — Бих искал да ми направиш една услуга, Дермот.

Линч присви очи и вилицата му застина по средата между чинията и устата.

— Не става дума за мен, както се досещаш, а за момчетата на Куин. Тормозят ме…

Линч се усмихна с разбиране.

— Искат да участват в лова?

Туоми кимна.

— Няма проблем. Време е да видят кръв.

 

 

Майк Крамър се събуди от писъците на чайките. Стана от леглото и се изми на мивката, преди да облече дрехите, които беше носил цяла седмица.

Преди да слезе, извади пистолета изпод омазаната възглавница и го пъхна отзад в колана на панталона си.

Направи си кафе и седна да го изпие в стола на стареца. В кухнята имаше пакети с хляб и салам, но не бяха отворени. Бутилката уиски седеше наполовина празна върху камината и той посегна и отля малко в чашата си. Не съвсем като ирландско кафе, помисли си той, но почти. Пистолетът го притискаше на кръста и затова го извади и го постави на коленете си. Белгийският „Браунинг“ с тринадесет патрона в пълнителя беше добро оръжие за бой срещу многоброен враг. По правило Крамър никога не би се поставил в положение да трябва да стреля по повече от две цели, но знаеше, че предстоящата ситуация е изключението, което доказва правилото. Еднократен случай. Разглоби пистолета и провери спусъка, а после го сглоби с добре отработени движения, преди да допие чашата си. Друга причина да избере този пистолет беше голямата му надеждност и фактът, че рядко засичаше. През всичките му години в специалните части никога не беше имал засечки. Изправи се и изохка.

Раменният кобур висеше на външната врата и меката му кожа блестеше на слънцето, което се процеждаше през мръсните прозорци.

Нахлузи го бавно, пъхна в него пистолета и навлече якето си. Имаше силно предчувствие, че днес е денят. Чакането свърши.