Стивън Ледър
Двоен изстрел (19)

Поли Куин седеше на дюшека с гръб до стената, обвил с ръце коленете си, притиснати до гърдите. Молеше се, като повтаряше непрекъснато „Отче наш“, но не намираше утеха в думите на молитвата. По лицето му се стичаха сълзи. Знаеше, че никога вече няма да види майка си. Никога нямаше да излезе от тази килия. Нищо не им беше казал, но знаеше, че няма да издържи още дълго. Не че го насилваха, дори не го биха и не го заплашиха с бой. Те просто отново и отново повтаряха едни и същи въпроси, връщаха го в килията, когато искаха да си починат, но не му позволяваха да спи. Знаеше, че няма да го пуснат, докато не им каже всичко. Погледна лампите, а после заключената врата. Имаше само едно спасение. Един изход.

Прекръсти се, както правеше при влизане в черква, както беше го направил и на погребението на баща си.

— Тате — каза през сълзи. — Съжалявам. Много съжалявам.

Пъхна пръсти в устата си и извади металния кламер, който беше успял да вземе от стаята за разпити. Беше на пода и той се бе престорил, че припада, и успя да го скрие под езика си, без онези от МИ5 да го забележат. Изправи кламера, после обърса сълзите с ръкава на дрехата си. Това беше смъртен грях, но не можеше да направи друго. Накрая щеше да им каже всичко и тогава животът му също щеше да свърши. Така поне щяха да се погрижат за майка му, а него да погребат като герой. Поне щяха да си го спомнят с гордост, а не да го заклеймят завинаги като предател. Изпъна лявата си китка и се вгледа в синьо-зелените вени под кожата. Вярваше в рая, вярваше и в ада. Поли подсмръкна. Дори и след смъртта нямаше да види баща си и брат си. Самоубийците никога не отиват в рая.

— Съжалявам, тате — изхлипа той и раздра китката си с края на металния кламер. Първите няколко резки представляваха само драскотини, но затвори очи и натисна метала дълбоко в плътта си, докато рецитираше като мантра „Отче наш“.

 

 

Крамър откри полковника отвън, застанал пред една цветна леха, обрасла с плевели.

— Жалко, че няма кой да се грижи за района — каза полковникът. Звучеше така, сякаш мислите му бяха на милиони километри от занемарената леха.

Отляво на Крамър се обади кукумявка. Той потрепери.

— Притеснявам се от срещата, която си е уредил Вандермайер.

Кукумявката хвръкна от един дъб отвъд стената около училищния район.

— Защо?

— Знаете ли, че иска да взема нещо от онзи руснак?

— Каза, че е мостра. И документи.

— Да, но не казва какво е.

— Това има ли значение?

— Полковник, той е търговец на оръжие. Може да е всичко. Бактериологично оръжие, нервно-паралитичен газ, по дяволите, може и да е ядрена бомба, знам ли?

— Според мен това е малко вероятно — каза полковникът. С края на бастуна си размести тревата около един малък цветен храст.

— Знаете ли, че ми предложи четвърт милион долара, за да работя за него?

— Така ли? — запита полковникът. — И защо?

— За да ме накара да не задавам въпроси и да е сигурен, че друг няма да разбере какво ми дава руснакът.

Полковникът тръгна край училищната сграда по една насипана с чакъл пътека, а Крамър го последва.

— Това може да е капан, да е ход на убиеца. Трябва да го направиш.

— Знам. Но какво да правим с онова, дето ще ми го даде руснакът?

— Обещах на Вандермайер, че няма да се занимаваме с неговия бизнес. Има подобна оферта и от американците.

— Значи дори ако върши нещо незаконно, не можем да направим нищо?

Полковникът кимна.

— Не сме тук, за да го разследваме, а да хванем убиеца.

— Значи аз просто вземам мострата, каквото и да има в нея, и не питам за нищо, така ли?

— Той какво иска да направиш с нея?

— Каза да я сложа в сейфа в апартамента му.

— Значи така ще направиш.

Крамър въздъхна дълбоко. Разбираше, че каквото и да каже, няма да промени решението на полковника.

— И, разбира се, ще вземеш парите — добави полковникът без никаква следа от ирония.

— Страхотно — каза Крамър. Заобиколиха училището. Двама мъже с кожени якета и изтъркани дънки патрулираха в района. Един от тях махна на полковника и той вдигна бастуна за поздрав.

— Американците знаят ли какво вършим? — запита Крамър.

— Абсолютно. Аз съм във връзка с ФБР във Вашингтон, те ще осигурят още хора, когато отидеш в Ню Йорк, така както нашите специални части ще те пазят в Лондон.

— Добре де, защо вие се ангажирате? Защо това е английска операция?

— Защото имаме опит. Защото министър-председателят е лично заинтересован.

— Но целта е американец, а от досиетата, които четох, се вижда, че убиецът също е янки.

— Може да си прав.

— Е, в такъв случай, защо вие командвате операцията? Американците си имат „Делта Форс“ и всякакви хора под прикритие в ЦРУ. За тях този случай ще е отлична възможност да изкарат по някоя червена точка от нашия министър-председател.

Полковникът спря. Вдигна бастуна си като пушка и се прицели.

— Има съображения за сигурност, които предпочитам да не разисквам. — Сви пръст сякаш натиска спусък. — Но се реши, че е най-добре операцията да се води от тук.

Крамър бе обзет от внезапно вдъхновение.

— Използвали са го, нали? Янките са го използвали, мамка му.

— За това нямаме доказателство — отговори полковникът, като тръгна отново. — Но не можем да пренебрегнем тази вероятност. Както ти каза, в ЦРУ има много тъмни ъгълчета, в които не е влизала светлина от много време. Има хора със скрити бюджети, които не се отчитат пред никого и които не биха имали нищо против да заплатят на някого на свободна практика да свърши малко работа. А поне двама от убитите не са от хората, за които американското правителство би се разтъжило, ако се сещаш за какво говоря.

— Значи ФБР няма доверие на собствените си хора?

— Не, ФБР е наред, или поне хората, с които работя. Но колкото по-малко американци са ангажирани, толкова по-добре.

Крамър кимна.

— Разбрано.

— Ти добре ли си? — запита полковникът.

Крамър разбра, че се държи за корема.

— Да — отговори.

— Сигурен ли си? — Полковникът беше истински загрижен.

— Е, полковник, не е като да имаш киселини. Болката няма да се махне.

— Мога да взема обезболяващи от лекаря. Нещо силно.

— Още не — настоя Крамър. — Искам да върша тази работа на свежа глава, не желая да вземам нищо, което би ме забавило.

— Ти решаваш.

— Знам.

Крамър избърса лицето си с ръце. Потеше се въпреки студения нощен въздух. Отчаяно искаше да смени темата; на полковника не му трябваше много, за да смени загрижеността със съжаление. Отново тръгна напред и полковникът го последва.

— А банкерът, онзи, който поема договорите за убиеца. Как знаят клиентите му, че трябва да се свържат с него?

Полковникът се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами той не може да се рекламира, нали? И тогава как си урежда поръчките?

Полковникът направи гримаса.

— Е, разчува се… Хората и организациите, които могат да си позволят неговите хонорари, си контактуват. Разменят си телефонни номера. Той е неутрален, не взема страна, той е средство за използване от всеки с достатъчно пари. — Полковникът присви очи. — Виж, Джокер, ако искаш да убият някого, сигурно познаваш хора, които биха го направили за някоя хилядарка. Може и за по-малко. По дяволите, ти навярно познаваш хора, които биха го направили за теб като услуга, а?

— Вярно е — съгласи се Крамър.

— Този човек е от същия тип, но работи за много по-големи суми. Хората, които се нуждаят от него, знаят как да го намерят. Разчува се.

— Добре де, но щом вие и янките знаете кой е банкерът, защо не го приберат и не го натиснат малко? — Крамър се усмихна студено. — И двамата познаваме хора, които с любов биха се възползвали от такава възможност.

— Това няма да помогне — търпеливо обясни полковникът. — Те не се срещат. Съмнявам се дори, че разговарят. Банкерът е като прекъсвач на веригата — ако го бутнем, убиецът ще знае, че го търсим. Ще изчезне и ще започне някъде другаде. Системата е перфектна.

— Ами парите? Може ли да бъдат проследени?

Полковникът поклати глава.

— Не си струва дори да опитваме. Той трябва само да натисне няколко бутона и парите се прехвърлят през Каймановите острови, Парагвай или където и да е. Забрави това, Джокер. Този е единственият начин да го хванем.

Крамър разтри врата си. Кожата там също беше влажна.

— И как го прави? Как ги прострелва в лицето, а после в сърцето.

— Какво за това?

— Не ми изглежда правилно. Убеден съм, че има причина да го прави така.

— Можеш да питаш аналитика, като дойде.

— В доклада му не пише нищо за това.

Бастунът на полковника одраска чакъла по пътеката.

— Накъде биеш?

— В главата прострелваш завързан човек. Ако не може да се отбранява. Така го правят от ИРА. Те завързват човека, а после го прострелват в главата. Бум! Така го правят и в мафията, ако могат. Завързват човека и го гръмват. Може би и онзи е работил така и изстрелите в главата са се превърнали в навик.

— Възможно е.

— Или пък може да го е направил първия път така по случайност. Може би е убил някого, преди да стане професионалист. Може би се е сбил и е гръмнал човека в главата с първия изстрел. Станало е и е решил така да работи в бъдеще. Нищо чудно.

— Това са само предположения — каза полковникът.

— Възможно е. Но ФБР проверили ли са за други убийства по същия метод, убийства, които не са скъпо платени? Убийства, които е възможно да са извършени, докато нашият човек е учил занаята?

Полковникът кимна замислен.

— Добре. Ще питам. И не се притеснявай за пратката на Вандермайер. Това си е негова работа, не наша. Ти се съсредоточи върху своята задача.

Крамър се ухили.

— Да се съсредоточа върху това да съм мишена, а? Разбира се, мога го.

Полковникът отвърна на усмивката.

— Да, знаех си, че си най-подходящ за тази работа.

 

 

Дермот Линч пусна монета в процепа и набра номера на Иймън Фоли. Двата пистолета бяха затъкнати отзад в панталона, скрити под сакото. Натиснаха го в кръста, когато се облегна на стената на будката в очакване да се обади Фоли. Всичко зависеше от това как ще реагира на гласа на Линч. Ако беше в играта, щеше да се изненада, а Линч смяташе, че Фоли не е достатъчно добър актьор, за да го скрие.

Фоли вдигна слушалката:

— Да?

— Иймън, Дермот се обажда.

— Здрасти, Дермот. Къркаш ли?

— Да. Изпих няколко бири в „Уоруик“.

— И сега си напълно обезболен?

— Да, може да се каже. — Линч не долови напрежение в гласа на Фоли. — Търси ли ме някой?

— Не, приятел. Очакваш ли обаждане?

— Никой значи?

— Какво има? — Изведнъж гласът на Фоли стана сериозен. Линч реши, че може да му има доверие. Освен това нямаше друг избор.

— Закъсах, Иймън. Можеш ли да ми вземеш нещата и да ми ги донесеш?

— Сега ли?

— Сега.

— Какво стана?

— Нямам време да обяснявам. Просто сложи всичко в куфара и го донеси в метростанция „Еджуер“.

— Метрото не работи през това време на нощта.

— Знам, знам. Ще чакам отвън. Иймън, виж да не те следят.

— Господи, Дермот. Кой ще ме следи?

— Просто внимавай. Десет минути, а?

— Петнадесет.

— Десет, Иймън. Ще стигнеш, ако излезеш веднага. Каква е колата ти?

— „Форд Сиера“, син.

— Тръгваш веднага, нали?

Линч сложи слушалката на мястото й. Изчака точно една минута и после отново набра номера на Фоли. Щом чу сигнала, Линч веднага прекъсна връзката. Фоли не се обаждаше на никого. Най-малкото това беше добър знак.

Подскочи, когато зави сирена и кабината се обля в синя прекъсваща светлина. Инстинктивно посегна зад себе си, за да измъкне един от пистолетите, но после се усмихна, като видя линейката, която префуча край него.

— Спокойно, момче — прошепна. Продължи да притиска слушалката до ухото си, докато чакаше Фоли. От мястото си виждаше входът на метрото, затворен зад метални врати. Тук се намираше в по-голяма безопасност, отколкото там, навън.

Фоли дойде точно осем минути след обаждането, което Линч прие като още един добър признак. Седна в колата и му каза да кара.

— Накъде?

— Просто карай.

Линч се изви назад и бързо провери съдържанието на куфара на задната седалка. Паспортът му се виждаше в едно странично джобче заедно с плик с петстотин лири. Измъкна един зелен пуловер и затвори куфара.

— Нещо странно стана, след като ти се обади — каза Фоли, като караше по „Еджуер Роуд“. — Телефонът звънна, а после млъкна.

— Не се тревожи за това — отговори Линч. Наведе глава, за да погледне в страничното огледало.

— Никой не ни следва — каза Фоли. — Ще ми кажеш ли какво стана? Мейда Вейл гъмжеше от полиция.

— Четирима в един „Транзит“ ме нападнаха.

Линч извади портфейла, който беше взел от шофьора. В него имаше шофьорска книжка и кредитна карта.

— От Белфаст бяха.

— Полицията?

— Шофьорът е от „Фолс Роуд“. Казва се Шон О’Райън. Не ти ли се струва, че е от протестантите, Иймън?

Фоли поклати глава.

— Няма логика, нали?

Линч посочи един паркинг.

— Вкарай там и ме остави.

— Не бъди глупав. В моя апартамент си в безопасност.

— Не мисля така. Ще трябва да се покрия.

— Добре, ти знаеш.

Фоли вкара колата в паркинга и се обърна с лице към Линч.

— Съжалявам за това, Иймън.

— Виж какво, не се притеснявай… — Лицето му се промени, като видя насочения към гърдите му пистолет.

— Недей — каза Фоли. Линч бързо обви пуловера около пистолета, за да заглуши шума. — Дермот, моля те. Не можеш да го направиш.

— Не ми се иска, Иймън, но нямам избор.

Гърмежът, макар и заглушен, щеше да е силен в колата, но Линч се съмняваше, че звукът би стигнал далеч.

— Дай да поговорим, Дермот. Не можеш просто да ме застреляш.

Линч не се чувстваше добре, че трябва да убие Фоли, но Маккормак не му беше дал избор. ИРА му наложи смъртна присъда и Линч щеше да направи всичко, за да оцелее.

— Току-що убих четири от нашите момчета — каза Линч. — Не знам какво става, мамка му, но съм белязан. И те ще те използват, за да стигнат до мен.

— Господи, Дермот, аз не знам къде отиваш. Просто бягай. Нищо няма да кажа. Кълна се в живота на майка си. — Гласът на Фоли трепереше, а очите му бяха разширени от страх. — Моля те.

Линч го погледна и прехапа долната си устна. Фоли имаше право. Не знаеше нищо. Ако знаеше, вероятно щяха да го чакат в апартамента.

— Вземи колата, Дермот. Вземи портфейла ми. Вземи всичко. Само не ме убивай.

Пръстът на Линч се стегна около спусъка, но нещо го възпираше. Фоли знаеше само, че Линч се е подстригал и е обръснал брадата си, но Маккормак не беше глупав и щеше да е предвидил тази възможност. Новият му външен вид не успя да заблуди групата убийци, нямаше да заблуди и други негови пратеници.

— Моля те — обади се Фоли, сякаш доловил смяната в настроението на Линч. — Задръж колата. Дори няма да я обявя за открадната.

Линч облиза устни. Тъкмо щеше да се съгласи, когато Фоли се метна настрани и посегна за пистолета. Линч стреля инстинктивно.

Куршумът улучи Фоли в гърлото, като разкъса меката плът и хрущяли и заседна в долната челюст. Фоли опита да каже нещо, но гласните му струни бяха унищожени и успя само да изгъргори. От раната бликна разпенена кръв и гърдите му започнаха да се повдигат, а после оцъкли очи и се отпусна напред. Линч го хвана за яката и го дръпна встрани от кормилото, далеч от клаксона.

— Тъпо копеле — каза той със съжаление. — Тъпо, тъпо копеле.

Излезе от колата и като се убеди, че паркингът е пуст, измъкна тялото на Фоли от седалката и го отмъкна до багажника. След като покри тялото с одеяло на шотландско каре, заключи багажника и изтри с парцал кръвта на Фоли от предната седалка.

Линч седна зад волана и обмисли възможностите. Връщането в Ирландия беше изключено, и десет минути нямаше да изкара на територията на ИРА. Искаше да се срещне с Маккормак, но това също би означавало смъртна присъда. Нямаше избор, освен да се крие, но Линч не харесваше идеята да бяга като подгонена лисица. Усмихна се, когато в мисълта му изникна друга възможност.

Излезе от паркинга и намери телефонна будка. Пусна една монета и набра номер в Дъблин. Люк Макдъно отговори на третото позвъняване.

— Справи ли се? — запита Линч.

— Никакъв проблем — отговори Макдъно. — Почти през цялото време са имали връзка с въздушния контрол в Суонси. Откакто онзи хеликоптер „Чинук“ падна в нос Кинтайър и уби шефове от разузнаването и отбраната, военните пилоти се стараят да играят по правилата. Проблемът е, че не са кацнали на летище, нито гражданско, нито военно. Летели са близо до въздушното пространство на Суонси, но са кацнали някъде на север. Имам само координати по карта.

— Това стига, Люк. Чакай да взема химикалка.

Линч извади черна химикалка от вътрешния джоб на сакото си. Нямаше хартия, но по стената на будката бяха залепени няколко реклами за куриерски услуги. Той смъкна една и я обърна.

— Давай — каза.

Макдъно прочете цифрите и Линч си ги записа, а после ги повтори, за да е сигурен, че не греши. Една грешна цифра можеше да го прати стотици километри настрани.

— Благодаря, Люк — каза. Линията замлъкна.

Линч се загледа в телефона, но мислите му бяха другаде. В съзнанието му започваше да се оформя нещо като план. Сега вече нямаше задължения и не трябваше да спазва заповедите на Маккормак. Линч можеше да намери мъжа от специалните части и да си отмъсти, но за това му трябваха пари. Имаше кредитни карти в портфейла си, но банковата му сметка се намираше в Белфаст и от Лондон щеше да има ограничение на възможната сума за теглене.

Освен това кредитната карта щеше да остави електронна следа, която организацията без проблем можеше да проследи. Линч се нуждаеше от пари в брой, много пари.

Операторът отговори, че в Лондон има няколко телефона на М. Хенеси, но че в Нотинг хил Гейт живее само един човек с това име.

 

 

Джим Смолев отиде до своя „Додж“, паркиран зад двуетажната сграда, в която се помещаваше местната служба на ФБР в Маями. Смолев беше прекарал петнадесет години в Бюрото, но в офиса в Маями работеше от три месеца. Преди това се намираше в Ню Йорк, където за първи път се натъкна на убиеца. Участието му в разследването на Франк Диценза и това, че разбра значението на обаждането на юриста до Цюрих, се дължаха на чист късмет.

Смолев седна в колата, сложи подплатения плик на седалката до себе си и мина няколко преки до Шосе 95. Пликът съдържаше току-що пристигналите от Великобритания снимки на човека, който щеше да заеме мястото на Андрю Вандермайер. Докато караше, Смолев се питаше как ли британците са убедили този човек да поеме ролята на Вандермайер. Убиецът имаше зад гърба си поне шест удара в Щатите и доколкото Смолев знаеше, не беше се провалял. Договорът, приет от убиеца, беше равнозначен на смъртна присъда.

Смолев прокара език по един от кътните си зъби. От няколко дни му създаваше проблеми, но не оставаше време да стигне до зъболекаря. Франк Диценза му отнемаше цялото време и щеше да продължи така и в обозримото бъдеще. Докато не заловят убиеца. Или не го убият.

Агентът кара половин час до хотела, в който държаха Диценза. Като част от сделката с ФБР и Данъчната служба, адвокатът беше скрит в луксозен хотел с денонощна охрана. ФБР се радваше на това положение, независимо от огромните разходи, защото така можеха да контролират положението. Диценза не говореше с никого и никой не можеше да влиза във връзка с него.

Двама агенти охраняваха вратата пред апартамента и кимнаха, когато Смолев влезе. Диценза лежеше проснат на дивана със салфетка, втъкната в яката на ризата, и разкъсваше един варен омар.

— Здрасти, Джими, искаш ли малко? — запита той, като натопи парче бяло месо в паничка с масло.

Смолев поклати глава.

— Снимките пристигнаха. Време е да се свържем с Цюрих.

— Господи, нека поне си свърша вечерята, а? Освен това в Швейцария минава полунощ.

Смолев чукна крайчето на плика с нокът.

— Ще трябва да уредим и превода на парите.

— Работя по въпроса — отговори Диценза. Избърса устата си с ръка и отпи от бутилка „Будвайзер“.

— Искаш ли бира?

Смолев поклати глава.

— Тия пари ще си ги получа обратно, нали? — запита адвокатът.

— Така се разбрахме. Половин милион долара не са малко пари, да знаеш.

— Да, Франк, зная. Това е около три процента от сумите, които дължиш на правителството, нали?

Смолев докосна зъба с език. Болката се засилваше.

Диценза се ухили още повече.

— Да бе, никога не съм мислил по този начин. Америка е страхотна страна, нали?

Откъсна една щипка от омара и я размаха във въздуха.

— Къде другаде по света може да става така, а?

Смолев го изгледа, като едва криеше презрението си. Мразеше сделките с хора като Диценза, но беше достатъчно реалист, за да знае, че няма друг начин да хванат убиеца.

— И Андрю не знае какво става, нали? Искам да кажа, нали не знае, че аз съм планирал удара?

Смолев се усмихна.

— Не, Франк, не знае.

Внезапно го осени една мисъл, от която се усмихна още повече. Андрю Вандермайер не знаеше, че Диценза възнамерява да го убие, но след всичко това, когато убиецът бъде заловен, тогава може би търговецът на оръжие ще получи анонимна информация. Неподписано писмо. Или обаждане по телефона късно нощем. Смолев ще трябва да внимава, разбира се. В наши дни човек никога не знае кой подслушва.

 

 

Майк Крамър седеше на леглото, зачетен в папката, която му даде американският аналитик. Първата част представяше списък на убийствата по реда на извършването им, започвайки от Маями и свършвайки с убийството в една болница в Балтимор преди две седмици на свидетел по дело. Втората част описваше подробно общите неща в убийствата, като акцентираше върху външността на убиеца. Аналитикът се беше съсредоточил върху описанията от свидетели, за които можеше да се смята, че са надеждни — например полицаите и телохранителите, — както беше постъпил и самият Крамър, като чете отделните досиета.

Имаше няколко факта, които се появяваха постоянно. Убиецът беше бял мъж, с добре развито тяло, без видими белези и боравеше с дясната ръка. Имаше и други фактори, които се променяха, но в определена степен — на ръст беше метър и осемдесет до метър и деветдесет, тежеше някъде между осемдесет и деветдесет и пет килограма, а приблизителните изчисления определяха гръдната му обиколка между сто и сто и петнадесет сантиметра. По-безполезни бяха чертите, които убиецът променяше редовно — дължина и цвят на косата, цвят на очите, окосмяване по лицето. Крамър разгледа списъците. В тях нямаше нищо, което той да не беше прочел в отделните досиета.

Джакман беше изготвил свои доклади по всяко от убийствата. Всеки доклад започваше с бланка „Доклад за анализ на престъпно деяние по ПВЖП“ и надпис, който обясняваше съкращението ПВЖП: Програма за възпиране на жестоки престъпления. В долния край на листа се четяха адресът и телефонният номер на академията на ФБР в Куантико, Вирджиния. Всеки от случаите имаше собствен номер по програмата, както и номер на досие от ФБР, и категоризираше престъплението, жертвата, начина на извършването, причината за смъртта и следствените улики. Както и при фактологичните листи на ФБР за опознаване на лица, и тук повечето въпроси имаха отговори с кутийки за задраскване, от които се изготвяше научен анализ на фактите, а не субективни коментари. Докладите от ПВЖП изтъкваха сходството между убийствата, но показваха и разликите между жертвите и описанията на различните очевидци.

Следващата част беше по-интересна — анализът на убиеца от Джакман. Според аналитика убиецът има армейска подготовка, вероятно в специалните части, и е възможно да е стигнал до сержантско звание. Може би е напуснал армията по здравословни причини и не е можел да си намери постоянна работа. Бъбрив е и обича тълпите, но има склонност да се бие. Интелектът му е по-висок от средното ниво и той изпитва превъзходство над повечето хора, с които има връзка. Вероятно е разведен или е имал редица сексуални връзки и може би изглежда добре. Определено привлича жените. Навярно е извършил многобройни нарушения на правилника за движение и вероятно книжката му е отнета.

Убиецът сигурно произхожда от семейство, в което насилието над чувствата е норма, но домът е бил стабилен, или поне през ранното му детство. Може да е бил побойник в училище и въпреки интелекта си не е учил в университет.

В доклада имаше многобройни подробности, но изобилстваше с изрази като „вероятно“ и „може би“, сякаш Джакман се боеше, че може да сгреши, затова постоянно се застраховаше. Обясненията за различните изводи не бяха много, макар Крамър да смяташе за очевидно, че щом убиецът познава различните оръжия, то това предполага армейска подготовка. Нямаше представа обаче защо Джакман смята, че шофьорската книжка на убиеца е отнета.

Повечето от наблюденията на аналитика се отнасяха до психологическия портрет на убиеца и до детството му и Крамър знаеше, че макар и пленителни като четиво, нямаше да му бъдат полезни. Фактът, че убиецът не е завършил университет, нямаше да го отличи в тълпата. Крамър се нуждаеше от описание, от физически черти, които да търси. Смъкна краката си от леглото. Отиде бос до банята и пи вода от крана. Ходеше му се до тоалетната, но се въздържа. Последния път в чинията имаше кръв и това го плашеше.

 

 

Дермот Линч паркира колата в Кенсингтън Парк Роуд и отиде пеша до Ладброук Гардънс. Апартаментът на Мери Хенеси се намираше сред терасовидно разположени, боядисани в бяло къщи, бивши домове на богати хора, но в момента разделени на апартаменти за почти богатите. Името й не фигурираше на звънците за домофоните, но тя му бе казала, че е в апартамент „С“, и когато натисна бутона, му отговори веднага, сякаш беше го чакала.

— На третия етаж съм. Качвай се, сега ще ти отворя. — Гласът й пращеше в домофона.

Ключалката избръмча и Линч бутна вратата. Усещаше как деветмилиметровият чешки пистолет го натиска в кръста. Пистолетът имаше пълнител за петнадесет патрона и в него все още оставаха десет. Другият, който беше взел от убития шофьор, по-малък руски „Токарьов“ с осем патрона в пълнителя, остана в багажника при тялото на Иймън Фоли. Стълбището беше тъмно, но като прекрачи прага, осветлението се включи. Килимът на стълбите беше тъмносин, от плюш и по стените имаше акварели в рамки. Стълбището се виеше спираловидно нагоре, махагонови врати водеха към апартаментите, по два на етаж. Вратата за апартамента на Мери беше вече отворена, когато той стигна третия етаж, но веригата си стоеше на мястото. Тя го изчака да се приближи, преди да я откачи и да отвори широко вратата.

— Нямаше да те позная, ако не беше се обадил, че идваш.

— Обръснах си брадата — каза Линч. Той я позна веднага. Кестенявата коса, леко вирнатият нос, сините очи, в които напираха сълзи при последната им среща.

— И си се подстригал. — Мери затвори вратата зад него. — Преди не носеше очила. Хайде, влизай.

— Добра памет имаш — каза Линч, като влезе в хола. Стаята беше обзаведена скъпо с удобни старинни мебели — изглеждаше по женски подредена. На малка кръгла масичка бе подредена колекция от рисувани миниатюри, зад които забеляза няколко снимки в рамка. Линч разпозна майката на Мери, Мери, и баща й, Лиам. За последен път беше виждал Мери на погребението на майка й преди три години. Наведе се, за да разгледа снимката на Мери и Лиам, на която тя носеше булчинска рокля, а той фрак и зад тях се виждаше каменна черква. Тогава Мери беше двадесетгодишна, а Лиам може би с десет години по-възрастен.

— Приличаш на майка си — каза Линч.

— Знам — отговори Мери и затвори вратата на хола.

Линч се изправи. Над мраморната камина висеше огледало в златна рамка и в него забеляза, че Мери го изучава със загрижена физиономия.

— Сама ли си? — запита той отражението й.

Мери кимна.

— Защо питаш?

Линч се извърна усмихнат към нея, за да я успокои.

— Не бих искал никой, да ни чуе, това е.

— Сама съм — отговори тя. — Има само една спалня. Можеш да провериш, ако не ми вярваш.

— Вярвам ти.

— Каква чест за мен.

Линч се ухили.

— На какво се смееш? — запита тя остро.

— Майка ти би казала такова нещо.

Тя присви очи и го изгледа, сякаш преценяваше дали не я ласкае. След това се усмихна и се видяха белите й равни зъби, достойни за реклама.

— Нещо за пиене?

— Кафе. Черно. — Ако искаше да оцелее, следващите няколко часа трябваше да е с ясно съзнание.

Мери отиде в кухнята. Докато тя приготвяше кафето, той отново разгледа снимките. Лиам Хенеси, съветникът на Шин Фейн, убит от английските специални части. Мери Хенеси, убита от полицейски снайперист в Балтимор. И двамата бяха дали живота си за каузата в буквалния смисъл. Линч се питаше как се е отразила на Мери смъртта им и дали би могъл да й се довери.

Една от снимките показваше Мери и някакъв младеж. Линч разпозна в него брат й Филип, един от хората, които носиха ковчега на Мери Хенеси. Филип, на двадесет и пет години, беше с две години по-голям от Мери и Линч си спомни, че сега работи в Далечния изток, нещо в банка или в застрахователния бизнес. Мери се върна с кафето.

— Как е Филип? — запита Линч.

— Добре. Не съм го виждала отдавна, не и след…

Тя не се доизказа и Линч осъзна, че щеше да каже „погребението“. Мери остави подноса и две чаши за кафе на ниската масичка, а после седна на един фотьойл в стил „кралица Ана“ и преметна крак върху крак. Носеше къса черна рокля и голям бежов пуловер, който опитваше, но не успяваше да скрие фигурата й. Тя имаше хубави крака, дълги и добре оформени — още една прилика с убитата й майка.

— Е, какво те води в Лондон? — запита тя.

— Трябва ми помощта ти.

Мери присви очи.

— На теб? Или на организацията?

Доколкото Линч знаеше, Мери никога не бе вербувана за активен член на ИРА. Нито брат й.

— На мен.

Мери бавно разбърка кафето си.

— Не смятам, че има с какво да ви помогна, господин Линч.

— Дермот — каза Линч. — Господин Линч е баща ми.

Мери сви леко рамене, сякаш изобщо не я интересуваше как трябва да го нарича.

— Какво искаш?

Линч седна на едно твърдо, неудобно канапе и се наведе напред, стиснал длани една в друга.

— Познаваш Майк Крамър, оня от специалните части, който…

Ръката на Мери замръзна над чашата с кафе и преди той да успее да завърши мисълта си, тя изрече бързо:

— Да. Знам кой е Крамър.

— Мисля, че ще мога да го спипам.

— Къде е той?

Гласът й беше монотонен, почти механичен. Сребърната лъжичка в ръката й застина над чашата.

— Най-добре е да не ти казвам прекалено много.

Линч прокара ръка по лицето си. Брадата я нямаше, но все още го сърбеше.

— Ще ми трябват пари.

Мери се намръщи.

— Организацията със сигурност би…

Линч поклати глава:

— Казаха ми да не се занимавам повече с това. Военният съвет не иска да предизвиква нещата. Не желаят да попречат с нищо на мирния процес.

— Какво? Крамър е един от хората, които убиха баща ми. И е пряко отговорен за смъртта на майка ми.

— Знам. Знам. Но те казват, че не трябва да го търся. Да спи зло под камък…

— Кой го каза?

— Томас Маккормак. Но говореше от името на Военния съвет. Дори и да открия къде е Крамър, няма да ми позволят да направя нищо.

Мери се наведе напред и остави кафето върху подноса.

— Готов ли си да не се подчиниш на Военния съвет?

Линч сложи две препълнени лъжички захар в кафето си.

— Крамър уби и моята приятелка. Тя участваше в една ГАС в Лондон в края на осемдесетте.

— ГАС?

— Група на активна служба. Крамър беше в групата от 22-ри полк на специалните части, които атакуваха апартамента й.

— И ти искаш да си отмъстиш, така ли?

Линч я изучаваше и опитваше да разбере за какво мисли.

— А ти? — запита тихо.

Тя отвърна на погледа му.

— Да — каза накрая. — Искам.

— Значи ще ми помогнеш?

— До определени граници. Имам работа. Имам свой живот. Имам…

— Всичко е наред, Мери. Аз искам само пари.

Тя се успокои. Свали крака си и целомъдрено притисна колене, сякаш смяташе, че Линч може да надникне под роклята й.

— Това мога да осигуря. Колко ще ти трябват?

— Колкото можеш да ми дадеш. Трябва да ти кажа, Мери, че това няма да е заем. Съмнявам се, че ще мога да ти се отплатя.

— Както казах, имам работа.

Тя стана и отиде встрани до една викторианска маса. Линч с възхищение разгледа краката й, когато тя се наведе, за да отвори едно чекмедже. В други обстоятелства може би щеше да опита да надникне под полата й, но Мери Хенеси беше дъщеря на Мери Хенеси и като такава беше недосегаема. Неприкосновена. Тя се изправи с банкова разпечатка в ръцете.

— Мога да ти дам две хиляди утре сутринта, когато отвори банката. Ще стигнат ли?

Линч се усмихна.

— Страхотна сума.

— Имаш ли къде да спиш?

Той поклати глава.

— Можеш да използваш стаята ми — каза тя. — Прекалено голям си за дивана. Аз ще спя тук.

— Мери, не знам как да ти благодаря.

— Не е необходимо. Ти само хвани онова копеле Крамър. Това ще е достатъчна благодарност.

Тя се усмихна сладко, с момичешка невинност, която не съответстваше на ругатнята.

 

 

Майк Крамър усещаше как потта се спуска по гърба му и се просмуква в ушитата по поръчка риза. Вечерта не беше студена, но той носеше кашмиреното палто върху костюма си. По заповед на Алан. Самият Алан стоеше малко напред и надясно от него. Мартин — две крачки вляво от Крамър. И двамата телохранители носеха черни костюми, които блестяха на прожекторите. Вървяха заедно през тенискортовете. Мрежите бяха свалени, за да имат достатъчно място за работа. Крамър щеше да си ляга, когато Алан почука на вратата и му каза да излезе с дрехите на Вандермайер.

Една от лампите бръмчеше като хванато натясно насекомо, но той я изключи от мислите си. В далечния край на кортовете стояха трима мъже и си шепнеха нещо. Мартин застана между Крамър и тримата мъже. Гърлото на Крамър беше пресъхнало и той се чувстваше адски уморен, но си наложи да се съсредоточи. Тримата тръгнаха срещу него, като се раздалечиха един от друг. Крамър продължаваше да върви. Усещаше палтото си като усмирителна риза, а обувките му убиваха на петите.

Алан въртеше глава наляво-надясно, за да следи тримата мъже. Човекът в средата на групата, набит и с добре развити мускули, оплешивяващ отгоре, бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Крамър се напрегна, но ръката се появи обратно навън, стиснала портфейл. Мъжът отляво на групата се наведе, сякаш за да завърже обувките си, но Крамър виждаше, че под дънките си той носи каубойски ботуши. Мартин се измести, за да попречи на коленичилия, но в този момент третият извади голям пистолет изпод бейзболното си яке. Без да спира, той стреля по Мартин — един куршум в гърдите. Крамър се закова на място, а дясната му ръка затърси пистолета в кожения презраменен кобур. Алан се разкрещя:

— Лягай! Лягай! Лягай! — и посегна за собствения си пистолет. Преди да успее да го извади, мъжът стреля от упор и Алан се отпусна на земята.

Крамър стисна дръжката на своя „Валтер“-РРК. Мъжът се отдалечи от Алан, вдигнал пистолета в изпънатата си ръка. Той беше най-висок от тримата, с тяло на плувец и с ниско нахлупена бейзболна шапка, сякаш за да скрие очите му от блестящите прожектори. Намираше се само на два метра от Крамър, стиснал устни и присвил очи. Крамър измъкна своя пистолет, извъртя го пред себе си, за да опита да вмъкне пръст в скобата на спусъка, но закъсня — пистолетът на нападателя се озова пред лицето му. Експлозията го отхвърли назад, той трепна, инстинктивно затвори очи и не видя втория изстрел.

— Мамка му! — изкрещя.

Алан се претърколи и го погледна.

— Бум, бум. Убит си.

— Шибаното палто е виновно — изръмжа Крамър.

Мартин се изправи и изтупа панталона си, преди да иде при Алан. Протегна ръка и го изправи на крака.

— Ставаш по-добър — отбеляза Алан.

— Не нацелих спусъка — отговори Крамър. — Държах пистолета в ръка, но не успях да вкарам пръста си на спусъка.

— Трябва да се упражняваш — каза Алан. — Не си обучен за бързо изтегляне от кобура. В стрелбището влизаш и гърмиш с пистолетите, а не ги държиш в кобура под мишницата си.

Той прасна Крамър по рамото.

— Ще се справиш, Майк. Имай ми доверие. Хайде, да се връщаме в начална позиция.

Алан, Мартин и Крамър се върнаха в своя край на тенискорта, докато другите трима мъже от специалните части се прегрупират.

Крамър пъхна пистолета си в кобура, а после опита да го изтегли бързо. Закачи го за джоба на сакото и изруга. При втория опит видя полковника да отваря вратата в широката мрежеста ограда около трите тенискорта.

Полковникът премина през покритата с червен шамот повърхност на игрището.

— Как е? — запита той.

Крамър направи гримаса.

— Двадесет и три опита и всеки път ме гръмват.

— Не ти остава много време за упражнения. Снимките са в Маями. Ще бъдат изпратени с куриер утре. Парите вече се прехвърлят по банков път.

— Ще бъда готов.

— Добре. Аналитикът идва тук утре. След това ти заминаваш за Лондон.

Крамър сви рамене в палтото.

— Ще ми трябват още малко тренировки. Трябва да снижа времето си за реакция.

Полковникът кимна и тупна бастуна в земята достатъчно силно, за да направи дупка в шамота.

— Има още едно убийство. В Южна Африка.

— Тоя не е от срамежливите, а? Има пистолет, пътува^[1].

— Джокер, сега няма връщане назад.

Думите прозвучаха равно и окончателно, и със студенина, каквато Крамър не беше чувал досега, сякаш полковникът вече се разграничаваше от всичко това.