Стивън Ледър
Двоен изстрел (22)

Крамър седеше на задната седалка на мерцедеса и гледаше тила на Мартин.

— Как си, Майк?

Крамър осъзна, че той го гледа в огледалото за задно виждане. Усмихна се пресилено.

— Добре съм.

Всъщност съвсем не се чувстваше добре. Имаше чувството, че метална скоба стиска червата му. Предишната нощ болката беше по-силна от всичко, което някога беше изпитвал през живота си, по-лошо дори от случаите, когато биваше брутално измъчван. Тогава поне имаше кого да вини за болката и кого да псува и да мрази. Да има предмет на гнева беше помогнало да отклонява мислите си от уврежданията по тялото си, но при този рак нямаше срещу какво да се бори. Болката се получаваше в резултат на това, че собственото му тяло работеше срещу себе си; нямаше кого да мрази, освен себе си.

Алан заобикаляше задната страна на мерцедеса и въртеше глава натам-насам. Когато ръката му стисна дръжката до Крамър, Мартин кимна.

— Хайде — каза той и отвори собствената си врата.

Крамър изохка, като излезе от колата. Мартин застана точно пред него, докато Алан затвори вратата, а после тримата тръгнаха заедно към стълбището за предния вход на училището. Стомахът на Крамър се преобърна и той усети вкус на нещо горчиво и кисело в устата си. Наложи си да глътне повърнатото и след това няколко пъти си пое дълбоко дъх.

Един от телохранителите се приближи по чакълената пътека откъм поляната за крокет и Мартин отстъпи настрани, за да осигури прикритие. Мъжът се намираше прекалено далече, за да представлява заплаха, но Мартин го наблюдаваше предпазливо, а в същото време Алан приближи до предната врата и провери дали антрето е чисто. Крамър вдигна поглед и видя Су Мин на един от прозорците на горния етаж.

— Концентрирай се, Майк — прошепна Алан.

Крамър беше спрял пред стълбището и двамата телохранители трябваше също да спрат, за да не отидат прекалено далеч пред него. Защитата му зависеше от това те никога да не се отдалечават на повече от една-две стъпки от него. Колкото по-далече се намираха, толкова по-голям беше рискът за него.

— В колата си в безопасност — каза Алан, като слезе по каменните стъпала. — Винаги ще използваме кола с бронирани стъкла. Освен това нашият човек не е стрелял през прозорци. Винаги го е правил лице в лице. Влизането и излизането от коли и сгради са моментите на най-голяма опасност за теб и затова трябва да знаеш всичко, което става наоколо.

През стомаха на Крамър премина вълна от гадене и той усети краката си да омекват. Алан сложи ръка на рамото му.

— Уморен ли си?

— Малко. Не спах добре.

Алан погледна часовника си — груб руски модел, който изглеждаше сякаш свален от китката на някой командир на съветски танк.

— Можем да си вземем един час почивка. Днес доста се насилихме.

— Нямам нищо против — отговори Крамър с благодарност.

Мразеше да се показва слаб, но тук не ставаше въпрос за умора — той беше сериозно болен и знаеше, че ако не почива, ще припадне. Не беше сигурен доколко Алан и Мартин са запознати със здравословното му състояние, но знаеше едно — не желаеше съчувствие от тях, нито пък да го третират като някакъв инвалид. Това беше и основната причина да откаже предложенията за лечение от лекарите в Мадрид. Радиационна терапия, химиотерапия, операции: имаха сума ти предложения за лечение, като нито едно от тях нямаше шансове да продължи живота му с повече от няколко месеца. Лекарите бяха му признали това и не направиха опит да го разубедят, когато отказа лечение. Нямаше начин Крамър да легне да мре в болнично легло, нито пък да гледа съжалението в очите на лекарите и сестрите, докато те чакат ракът да вземе своето. Искаше да умре на крака, а кръвта да бие във вените му и ако всичко върви по план, желанието му щеше да се сбъдне след един-два дена.

Алан го потупа по гърба.

— Тогава нека си починем. Ако искаш, хапни нещо.

— Благодаря ти — каза Крамър, въпреки че храната беше последното нещо, за което можеше да мисли.

Мартин се насочи към кухнята и Алан го последва. Крамър свали палтото и го метна на ръката си.

— Аз ще си бъда в стаята — извика той след Алан.

Слезе по стълбището, като си поемаше дълбоко дъх и мечтаеше болката да изчезне.

Изкачваше се бавно, стъпало след стъпало, като старец, хванал се за парапета с едната ръка, а с другата стиснал палтото. Когато стигна до края, се облегна на стената и затвори очи. Постепенно болката отслабна, въпреки че остана едно слабо усещане за бучка лед, пъхната между червата му. Испанските лекари го бяха предупредили, че болката ще се засилва с развитието на болестта и че накрая ще стане нетърпима. Крамър отвори очи. Челюстта го болеше и той осъзна, че е стискал зъби.

По пътя към стаята си мина край спалнята, определена за Су Мин. Вратата беше отворена и той я видя седнала на своето легло. Спря и почука тихо.

— Здравейте, господин Крамър — поздрави тя, без да вдига очи.

Крамър се замисли дали не опитва да го впечатли, да му покаже, че може да го разпознае по стъпките.

— Здравейте. Заета ли сте с нещо?

— Да — отговори тя.

— Е, добре.

Той се обърна да върви, но тя вдигна поглед и му се усмихна.

— Влезте.

Крамър влезе в нейната стая и пусна палтото си върху облегалката на един кожен фотьойл. Стаята приличаше на неговата по размери и разположение и имаше малка баня вляво. Погледна през прозореца и видя Мартин да закарва мерцедеса нанякъде, вероятно да го паркира зад ъгъла при другите коли.

— Още ли репетирате? — запита тя.

— Да. Алан вдига летвата високо.

— Той се грижи за вас. Не иска да пострадате.

Крамър се обърна и я изгледа. Тя седеше кръстосала крака на единичното легло с книга в кожена подвързия и бележник пред себе си. Държеше нещо.

— Той просто си върши работата — каза Крамър, като опитваше да види какво държи тя в ръката си.

Су Мин поклати глава, без да вдига очи.

— Грешиш. Не е само това.

Тя разтвори юмрука си и метна три монети във въздуха. Те се завъртяха бавно, а после паднаха на одеялото. Погледна ги, а после записа нещо в бележника си.

— Какво правиш? — запита той.

Су Мин взе трите монети и ги стисна силно в лявата си ръка.

— Търся посоката — отговори тя.

Хвърли монетите и си записа още нещо.

Крамър седна във фотьойла и заинтригуван се наведе напред, за да гледа. Тя отново хвърли монетите. Крамър надникна към бележника. Тя беше нарисувала няколко линии, една над друга, някои от тях прекъснати в средата.

— Може ли? — запита той и посочи към томчето с кожена подвързия.

— Заповядай — отговори тя, като хвърли отново монетите.

Крамър взе книгата. Кожата беше стара и страниците пожълтели, но очевидно книгата беше пазена. Отвори я. Китайска беше. Крамър разлисти захабените от пипане страници. Имаше няколко илюстрации, чертежи в черно и бяло на китайски фигурки, птици, животни и пейзажи. Книгата, изглежда, беше разделена на глави, всяка започваше със схема, подобна на тази, която Су Мин беше нарисувала в бележника си. Шест линии една над друга, някои прекъснати в средата, други — не. Крамър затвори книгата и погледна схемата в бележника на Су Мин. Тя забеляза учудената му физиономия.

— Това е шестоъгълник — обясни тя.

— Шестоъгълник ли?

— Той показва къде да търсиш в И Чин.

Крамър се усмихна.

— Ти нарочно ли се правиш на загадъчна?

Су Мин му подаде трите монети. По тях се виждаха изписани китайски знаци и имаха малки дупки в средата. Както и книгата, очевидно и те бяха много стари, с почти заличени знаци.

— И Чин е Книгата на промяната на живота. Или Книгата на промените. Заглавието може да се преведе по няколко начина. Идеята в книгата е на повече от пет хиляди години. Моето копие е над тристагодишно.

Крамър вдигна вежди.

— Триста години?

— Монетите са дори още по-стари.

— Колко?

— Най-малко на осемстотин години.

Крамър се загледа в монетите в дланта си. Запита се в колко ли хиляди длани са се намирали през годините. Не можеше да си представи как ли се е променял светът, докато монетите са преминавали от поколение в поколение и са ставали все по-гладки и тъмни, а хората, които са ги направили, са се превърнали в прах.

— Мисля, че никога не съм се докосвал до нещо толкова старо — каза той.

— Наистина нещата добиват други измерения, нали? — запита Су Мин.

— А това И Чин върши ли работа?

— Това не е телевизор, Майк Крамър. Не е нещо, което включваш и гледаш. И Чин помага да разтълкуваш онова, което става с теб. То е оракул и умението се състои в тълкуването на книгата.

— Като картите таро?

— По-детайлно е, но идеята е подобна.

— Предсказване на бъдещето?

— Не, Майк Крамър, не е предсказване на бъдещето.

Тя протегна ръка за монетите и той й ги върна.

— Ти гадаеш ли за шефа си?

Су Мин потри монетите между дланите си, сякаш за да ги затопли.

— Всеки ден.

— Значи той вярва в тези неща, а?

Су Мин въздъхна, сякаш беше дълбоко разочарована.

— Не е въпрос на вярване. Не е необходимо да вярваш в самолетите, за да те пренесат през небето. Да, господин Вандермайер вярва в същността на И Чин и в моето тълкование, но това не е важно, като става дума за истинността.

— Значи върши работа.

Очите на Су Мин блеснаха, но после тя се усмихна, защото разбра, че той я подкача.

— Да, Майк Крамър, върши работа. Сега доволен ли си?

— Ще гледаш ли на мен?

В продължение на няколко секунди Майк се взираше в очите й. Тя спря да се усмихва.

— Това е тест, нали? Искаш да ме изпиташ.

Крамър сви рамене.

— Мислех си, че сигурно ще е интересно и толкова. Ако не искаш да…

— Не става въпрос дали искам, но не съм морско свинче. Не ми е нужно някой да пробва уменията ми. Аз се консултирам с И Чин за себе си и за господин Вандермайер. Не правя фокуси.

Тя подаде монетите и Крамър ги взе.

— Трябва да зададеш конкретен въпрос — каза му жената. — Но не такъв, на който може да се отговори с да или не, и въпросът е важен за теб. И Чин не трябва да се използва за развлечение, нали разбираш?

— Да — отвърна кротко Крамър.

Су Мин кимна.

— Когато фиксираш въпроса в мисълта си, хвърли монетите шест пъти. В зависимост от начина, по който падат, всяко хвърляне ще бъде ин или ян. Ако е ян, чертая непрекъсната линия, ако е ин, чертая прекъсната линия. Шестте хвърляния правят шестоъгълник. Разбираш ли?

Крамър сви рамене.

— Мисля, че да.

— Няма значение. Трябва само да намислиш въпроса си и да хвърляш монетите. Аз ще използвам комбинациите на шестоъгълника и монетите, за да изтълкувам отговора от книгата.

— Аз трябва ли да ти казвам въпроса?

Су Мин поклати глава.

— Не.

Крамър се замисли какво да пита. Поигра си с идеята да зададе някой повърхностен въпрос, но знаеше, че Су Мин няма да приеме това весело. Определено се отнасяше много сериозно към гледането.

— Добре. Готов съм.

Хвърли монетите и Су Мин начерта една къса линия в бележника. Майк хвърли металните кръгчета още пет пъти. И когато свърши, Су Мин вдигна листа с шестте линии, които беше начертала. Най-горната, третата и петата линия бяха прекъснати, а втората, четвъртата и най-долната бяха цели.

— Чи, чи — каза тя. — Завършване и какво става след това.

Крамър свъси вежди.

— Какво е това? Какво искаш да кажеш?

— Шестоъгълникът се нарича Чи чи. Трите линии отгоре представляват кан — водата. Долните три линии представляват ли — огъня. Заедно образуват Чи чи. Това е добър признак, стига да оставаш нащрек. Това е като котле, което кипи над огъня. Ако го контролираш, всичко ще бъде наред. Но ако си невнимателен, котлето ще прелее и водата ще се изпари. Ще загубиш онова, което си се надявал да постигнеш. Не трябва да ставаш самодоволен — това е посланието на И Чин.

Су Мин отново наведе очи към бележника.

— Шестоъгълникът е само началото — каза. — Той дава само обща посока, рамка. Според падането на монетите някои от линиите се наричат променящи се. Всяка комбинация от шестте може да бъде променяща се линия.

Тя отново погледна към бележника.

— В твоя случай това е четвъртата линия. Тя е ян, но променящ се ян. Затова ще проверя в книгата, за да видя какво казва тя за четвъртата линия. След това ще променим четвъртата линия от ян в ин, от прекъсната в цяла линия, и така ще получим втория шестоъгълник. Съветът на оракула е съчетание от първия шестоъгълник, втория шестоъгълник и променящите се линии. Възможностите са хиляди. Затова книгата е толкова дебела.

Тя отвори подвързаната с кожа книга и бавно я запрелиства.

— Ето. Чи чи. Четвърта линия.

Зачете се мълчаливо, а после вдигна очи.

— Трябва да бъдеш нащрек. Трябва да внимаваш. Нещата могат много лесно да се объркат.

— И още как — засмя се Крамър.

Лицето на Су Мин помръкна, докато той се смееше, и Крамър веднага се овладя.

— Извинявай. Не се смеех на теб. Просто в тези обстоятелства… знаеш. Очевидно е, че трябва да съм нащрек.

Тя го изгледа сериозно.

— И Чин говори за твоя въпрос, не забравяй. Той предлага съвет във връзка с въпроса ти. Това не е гадателство, Майк Крамър. И Чин отговаря само на конкретни въпроси към него.

— Разбирам, Су Мит.

Тя отново взе бележника и начерта втори шестоъгълник, като промени четвъртата линия от прекъсната в непрекъсната.

— Това е ко — революция. Комбинация от туй, езеро, върху ли, огън. Образът е на езеро върху вулкан, когато лавата избухне, водата се изпарява. Голяма промяна. Това не е лош знак, всъщност напротив. Просто казва, че настоящата ситуация ще се замени с по-ползотворна. Край на тъгата. Но ти самият трябва да направиш промяната възможна. Тя трябва да излезе отвътре.

Крамър кимна.

— Край на тъгата — повтори той. — Това не би могло да е лошо, нали?

Су Мин затвори внимателно книгата, сякаш се боеше да не повреди страниците.

— Май не — отговори тя. — Помогна ли отговорът?

— Разбира се. Трябва да внимавам, но ако се постарая, нещата ще завършат добре.

Су Мин го изгледа с присвити очи.

— Говориш, сякаш не вярваш на онова, което ти казах.

Крамър сви рамене.

— Такъв съвет бих получил и в хороскопа на всеки вестник.

— Съзнанието ти е затворено — сопна се тя. — Ако отказваш да чуеш какво има да ти каже И Чин, как можеш да се надяваш той да ти помогне?

— Просто не съм сигурен как хвърлянето на монети може да ми даде отговор на моя проблем.

— Защото всичко във вселената е свързано — отговори Су Мин.

— Е, не съм убеден в това — каза Майк. — Това е като да ми гледаш на ръка. Не вярвам, че линиите на ръката ми показват какво ми се е случило през живота и още по-малко за онова, което предстои.

Су Мин взе малка торбичка с кожена връв и пусна в нея монетите една по една. Сложи я на масичката до леглото си и протегна ръка. Отначало Крамър не се досещаше какво иска тя, но после бавно подаде дясната си ръка с дланта нагоре. Тя се наведе напред и приближи лицето си на сантиметри от дланта му, като проследяваше линиите с показалец. Нокътят й докосваше кожата му и той усещаше лек гъдел по гръбнака си като електрически удар. Крамър потрепери, но Су Мин, изглежда, не забеляза това. Продължи да се взира в дланта му няколко минути, а после я пусна.

— Е? — запита Майк заинтригуван.

Су Мин вдигна вежди.

— Какво „е“?

— Какво видя?

Тя сви рамене.

— Само проверявах.

— Проверяваше? Какво проверяваше?

Тя вдигна брадичката си нагоре.

— Няма смисъл да ти казвам, ако не вярваш, нали?

Крамър кимна бавно, сякаш разбрал, че тя се шегува с него.

— Да — каза той и стана. — Благодаря.

Су Мин отново взе монетите и се зае да ги глади в дланите си. Избягваше погледа на Крамър.

— Боиш ли се? — запита тя.

— Да се боя ли? — повтори той истински изненадан от въпроса. — От какво да се боя?

— От онова, което предстои.

Крамър се почеса по брадата.

— Алан ме обучава здраво. Имам доста добър шанс да се справя.

Су Мин рязко вдигна очи.

— Не това имах предвид, Майк Крамър.

Крамър преглътна. Устата му изведнъж пресъхна. Тя продължи да го гледа и да чака отговора му.

— Да — каза той накрая. — Боя се.

Тя кимна.

— Край на тъгата. Запомни го, Майк Крамър.

Су Мин подхвърли монетите отново и те паднаха на леглото. Крамър излезе от стаята, докато тя чертаеше линия в бележника си.

 

 

Линч отби от шосе М4 и тръгна по А483 над река Тоу в посока към Суонси. Небето потъмняваше и той искаше да стигне в Ланърхидиън преди полунощ. Мери му даваше ясни инструкции, които го изведоха до центъра на града, а след това на шосе А4118, главният път, който пресичаше дългия петнадесет мили варовиков полуостров. Мери държеше картата на коленете си, прегъната правилно и показваща най-отгоре района, към който се движеха. Линч не знаеше дали тя се шегуваше с него, че е била водач в момичешки отряд, но го насочваше безупречно.

— Сигурен ли си, че не искаш аз да карам, Дермот? — запита Мери, като разтри врата му с дясната си ръка.

— Ще се справя. Предпочитам аз да карам, а не да ме возят.

— Повечето мъже са така.

Линч я погледна бързо.

— Какво значи това?

— Нищо.

— Казваш, че шофирането е за задоволяване на мъжкото самочувствие, така ли?

Мери вдигна ръце.

— Ако шапката ти става, носи я — засмя се тя и го стисна още по-силно за врата. — Не бъди толкова чувствителен. Освен това караш много добре.

Линч се ухили, но след това също така бързо стана сериозен.

— Мери, скъпа, да не се опитваш да масажираш самочувствието ми?

Тя се засмя.

— Само врата ти, Дермот. Само врата. След Ъпър Кили трябва да свием по Б4271. Шосе А отива до летището, а от там на юг. Ние продължаваме на запад.

— Колко ни остава?

— До Ланърхидиън? Около осем мили. Какъв е планът?

Въпросът накара Линч да се замисли. Толкова беше зает с излизането от Лондон и разтревожен за бъркотията, която остави след себе си, че почти не бе мислил какво да прави, когато стигне до точката на картата, където беше кацнал хеликоптерът на Крамър. Възможно е Крамър да е бил качен в някоя кола и закаран някъде в Уелс или по-нататък.

— Ще поогледаме и ще видим дали можем да разберем къде е отишъл — каза той.

— Това ли е планът?

— То не е съвсем план.

— И аз бих казала същото.

Линч се покашля.

— Ти имаш ли предложения?

— Нямам. Искам само да го хванем. Ще го намерим и ще го хванем.

Линч поклати глава.

— Не, Мери, скъпа, аз ще го направя.

Тя кимна бавно.

— Както кажеш.

— Сериозно говоря. Не искам да се намираш близо до него.

Той е обучен убиец. Един от най-опасните хора, с които ще си имаш работа.

Мери вдигна невинно вежди.

— Какво, по-опасен ли е от теб, Дермот?

Линч се ухили неволно. Пътят към Ланърхидиън беше тесен и с много завои и той караше внимателно, защото знаеше колко лесно може да изгуби контрол над пъргавия „Голф“ GTI.

Селцето беше малко и гледаше надолу към продълговато солено блато, което на север стигаше до устието на река Лугър. На запад се виждаха оскъдните останки от крепост.

— Какво е това? — запита Линч и кимна към руините.

— Крепостта Уобли — отговори Мери, като гледаше картата. — Мястото, което търсим, е на север, от другата страна на шосе Б4295.

Минаха край селската кръчма. Линч се пребори с желанието си да спре. Въпреки че една бира и почивката от карането щяха да му дойдат добре, кръчмата се намираше в такова отдалечено място, че пристигането на двама непознати щеше да привлече внимание. Мери гледаше картата и отново проверяваше координатите, които Линч й беше дал. Продължиха по шосе Б4295 край широк паркинг за каравани и Мери посочи надясно:

— Ето там.

Линч погледна през стъклото към някакви ниви, повечето прясно изорани.

— Сигурна ли си?

Мери кимна. Линч натисна спирачката. Пътят завиваше надясно и изведнъж зад завоя изникна каменна стена.

— Възможно ли е да е това? — запита той.

Тя кимна.

— Според картата координатите са на около половин миля в стената.

Линч намали скоростта до човешки ход. Мери се извърна в седалката и се загледа покрай него.

— Какво е това място? — запита тя.

— Не мога да видя.

— Напред има порта.

Линч ускори плавно. Преминаха край дървена табела, закрепена на стената.

— Видя ли я? — запита Линч, като погледна през рамо.

— Съжалявам, не.

Линч спря и подкара колата на заден ход. Надписът на табелата, някога с кафяви букви, сега беше покрит със зелена плесен. Той гласеше „Подготвително девическо училище Ланърхидиън“, но през таблото имаше бяла черта с червени букви, които обявяваха, че сградата е продадена, а до тях се четяха името и телефонът на местния брокер на недвижимо имущество. Мери извади химикалка от чантата си и преписа името и телефонния номер на последната страница на бележника си. Линч включи на първа скорост и потегли надолу към входа на училището. Намираха се на двадесетина метра, когато той забеляза двамата мъже зад портите от ковано желязо. И двамата бяха на около тридесет години и носеха кожени якета и дънки. Не изглеждаше да стоят мирно, но пък нямаха вид и да се мотаят безцелно. Двамата гледаха към колата.

— Целуни ме — каза Линч.

Мери реагира бързо. Наведе се, целуна го по бузата и обви ръце около врата му. Линч ускори и те минаха край портата. Погледна в огледалото, но двамата не се бяха показали през вратата, за да гледат след голфа.

— Защо беше това? — запита Мери, като отпусна прегръдката около врата му.

— Не ги ли забеляза? — запита Линч. — Двама мъже. Май от специалните части, ако се съди по вида им.

— Сигурен ли си?

Линч й отправи един изпепеляващ поглед и тя се върна върху седалката си.

— Сега какво ще правим? — запита тя.

— Ще чакаме да се стъмни. Щом охраняват училището, той може би е още тук.

Линч изпита нарастващо вълнение, докато минаваше край каменната стена, и се опита да се овладее.

— Ще си намерим място, откъдето да наблюдаваме училището и да видим какво става, съгласна ли си?

— Разбира се. Има един хълм на север. От там би трябвало да го виждаме.

Линч се обърна към нея и забеляза, че тя се усмихва.

— Какво?

— Какво „какво“?

— Какво те развеселява толкова?

Мери прокара пръст по крака му, като драсна плата на дънките.

— Ти за първи път каза „ние“.

Линч изсумтя тихо и погледна назад по пътя. Осъзна, че тя е права. Започнал беше да мисли за нея като за част от екипа. Оставаше да види дали това е добре или не.