Стивън Ледър
Двоен изстрел (21)

Сандра Уъртингтън погледна часовника си за стотен път и стисна устни, питайки се дали Филип вече е в офиса. Не можеше да се обади в дома му — последния път, когато звънна, той пощуря и я накара да обещае, че това няма да се повтори. Постъпката беше глупава. И двамата бяха женени и имаха много за губене, ако се разбереше за връзката им, но понякога просто й се искаше да чуе гласа му. Едно забързано „обичам те“ или „липсваш ми“ стигаше. Отново погледна часовника си.

— Мога ли да се надявам на чаша чай? — запита съпругът й. Проснал се беше на дивана пред телевизора, гледаше „Скай спорт“ и се почесваше.

— Разбира се — отговори тя и отиде в кухнята. Техният черно-бял кокер-шпаньол я последва, като добродушно махаше пънчето, останало му за опашка. Съпругът й изобщо не приличаше на Филип. Филип беше висок и с хубави мускули. Филип изглеждаше добре и беше мил, караше я да се смее. Съпругът й я отегчаваше през всичките последни пет години. Ако не бяха децата, отдавна да го е напуснала, но нейните родители се бяха разделили, когато тя бе осемгодишна, и си беше обещала, че никога няма да остави децата си в такава емоционална въртележка.

Филип също имаше деца, три момчета, и беше дал да се разбере, че жена му никога няма да му даде развод, а дори и да го направи, обезщетението и издръжката на децата щяха да го приковат към бедност за цял живот. Трябваше да приемат положението: забързано любене на задната седалка на неговото „Волво“, обедни разходки в парка, от време на време лукса на хотелска стая, откраднати мигове, когато децата й се намираха в училище. Не беше много, но все пак по-добре от нищо. Сега дори малкото, което тя имаше, се намираше под заплаха. Съпругът й беше съкратен и вече три седмици лежеше в къщата, гледаше телевизия и излизаше единствено за да отиде до кръчмата или до бюрото за залагания. Влудяваше я.

Сандра му наля чаша чай и изсипа две лъжички захар на автопилот. Филип пиеше чая без захар. Грижеше се за тялото си. Тя отново погледна часовника си. Трябваше да чуе гласа на Филип просто за да знае, че той се интересува и мисли за нея. Кучето изскимтя и наклони глава настрани.

— Стига си се правил на сладък, Роби — каза му тя.

— Аз ще го взема с мен до кръчмата — обади се съпругът й.

— На него му трябва разходка, а не халба бира — отговори Сандра, като взе каишката на кучето от закачалката. Роби се втурна към нея с лай.

— Тихо! — извика съпругът й. — Направи нещо с това проклето куче.

— Ще го изведа — каза Сандра и взе палтото си.

Провери дали има дребни в джоба си и се забърза към вратата.

— До скоро.

Съпругът й изсумтя отново и тя излезе и закопча повода към каишката на Роби, докато слизаха по стълбите към приземния етаж. Сърцето й биеше силно. Сто метра надолу по улицата имаше монетен телефон, но тя реши да не го използва, защото той се виждаше от прозореца на техния хол. Роби тръгна към парка, но Сандра го дръпна рязко.

— Чакай първо да се обадя на Филип, а после можеш да играеш колкото си искаш — каза му тя.

Сандра вървеше по тротоара и се питаше какво ще каже на Филип. Докато съпругът й не се вдигне от проклетия си диван и не започне да си търси работа, за нея щеше да е практически невъзможно да се измъква за няколко часа. Може би той ще успее да дойде с колата и тя да изведе кучето за нова разходка вечерта? Нямаше да е за първи път Роби да седи на предната седалка в колата на Филип, докато те се любят отзад. Мисълта я накара да се усмихне.

Роби започна да тегли към канавката.

— О, Роби, чакай малко де.

Кучето се дръпна по-силно и Сандра отстъпи. Позволи му да слезе от тротоара. Кучето наведе нос и размаха опашка. Краката му драскаха по асфалта, докато то опитваше да се отдалечи от нея.

— О, стига де, Роби, не се дърпай — изохка тя. Кучето се насочи към един син „Форд Сиера“. Сандра дръпна каишката, но кучето изобщо не се подчини. Започна да души бронята на колата и размаха опашка още по-бързо. Сандра коленичи до него и го погали по тила.

— Кензай или ставай от гърнето, Роби — тросна му се тя. — Трябва да се обадя по телефона.

Хвана Роби за каишката на врата и го дръпна настрани. В този момент забеляза червено петно на черната броня. Свъси вежди. Петното не беше достатъчно лъскаво, за да е боя. Потри го с пръст и се загледа в ръждивочервеното петно на кожата си. Роби близна пръста й и отново започна да души багажника. Едва сега Сандра усети миризмата. Отгледала беше две деца и тази миризма веднага й върна спомена за изцапани пелени и пълни гърнета. Бързо разтърка пръста си по асфалта в опит да махне петното. Знаеше от какво е. Кръв.

 

 

Линч наля кипяща вода в чайника и го развъртя, а после го изсипа в мивката. Знаеше колко важно е първо да се затопли чайника, въпреки че в ерата на торбичките с чай, изглежда, все по-малко хора настояваха за такова нещо. Отвори кутията от неръждаема стомана на Мери и с лъжицата избута чай в чайника.

— Дермот? — извика тя от хола.

— Какво? — отговори той, като наля вода в чайника и бързо я разбърка.

— Колата ти? Синя ли е?

Линч пусна лъжицата и изтича в хола. Мери стоеше до прозореца и гледаше навън. Той застана зад нея и сложи ръце на раменете й. Долу една полицейска кола беше спряла зад форда. Униформена полицайка говореше с чернокоса жена с куче, а колегата й се беше навел, за да огледа багажника.

— Мамка му! — изруга Линч.

— Твоя ли е? — запита Мери. — Какво търси този?

Линч не отговори. Отдръпна се от прозореца и отиде в другата стая. Взе пистолета изпод леглото и извади пълнителя. Провери ударния механизъм, а после пъхна пълнителя на мястото му и щракна предпазителя. Мери влезе в стаята и се закова на място.

— Донесъл си пистолет в къщата ми?

— Мери, скъпа, нямах избор.

Той пъхна пистолета отзад в панталона си, а след това навлече якето, за да скрие оръжието.

— Колата крадена ли е? — запита тя.

Линч мина покрай нея и се върна в хола. Застана встрани до прозореца и погледна надолу. Полицаят се взираше през задното стъкло на колата, полицайката говореше по радиотелефона, а жената с кучето стоеше зад нея и гледаше часовника си. Не знаеше доколко може да разкаже на Мери. Беше му предложила помощта си и знаеше, че е доброволец в ИРА, но той не знаеше как би реагирала на новината, че е убил петима души и че един от тях е в багажника на форда.

— Да, крадена е. И отпечатъците ми са навсякъде по нея.

Удари с юмрук стената.

— По дяволите, не трябваше да я оставям там. Не трябваше да се мотая тук, а да съм се чупил.

— Благодаря, Дермот. Много ти благодаря.

Линч се обърна, отиде при Мери и я прегърна.

— Скъпа, не това имах предвид. Ядосвам се на себе си.

Облегна брадата си на нейната глава, а мислите му препускаха.

Руският пистолет също се намираше в багажника на колата, до тялото на Фоли. Как можа да постъпи толкова глупаво? Оставил беше чистия пистолет в колата, а отзад в колана си носеше може би най-търсеното оръжие в страната. Полицията щеше да сравни куршума, убил Фоли, с куршумите, с които застреля нападателите от ИРА. След това ще отиде в дома на Фоли и там ще намерят неговите отпечатъци из цялата стая.

— Трябва да тръгвам — каза.

— Ще дойда с теб.

Мери изрече тези думи тревожно и го притисна до себе си, сякаш се боеше да не я отблъсне.

— Тази игра ще загрубее много, скъпа.

— Ще търсиш ли Крамър?

— Да.

— Нека дойда с теб.

Линч затвори очи. Усещаше миризмата на ябълка на нейния шампоан и още нещо, което му напомни за поле през зимата. Тя беше толкова свежа, толкова млада. Не разбираше какво иска.

— Не, скъпа. Не мога. Прекалено опасно е.

Освободи ръцете си от нея и се върна при прозореца. Полицаят беше коленичил и душеше багажника. Линч се замисли дали ще опита да го отвори, или ще вика ключар. И в двата случая не му оставаше много време.

— Трябва да тръгвам — повтори той.

Потупа джобовете си, за да провери дали двата портфейла и парите от Мери са там.

— Сам нямаш шансове. Ще те търсят — каза тя. — Но ако аз съм с теб…

— Ще те потърсят от работата ти.

— Ще се обадя, че съм болна.

— Скоро ще започнат да претърсват домовете.

— Още една причина да не съм тук. Ще вземем моята кола.

— Ти си луда.

— Не, не съм луда, Дермот. Този Крамър унищожи семейството ми и ще ти помогна всякак, за да го спипаш.

Тя застана пред него, с ръце предизвикателно поставени на хълбоците и вдигнала брадичка като боксьор на кантара.

Линч се усмихна.

— Дяволите да те вземат, Дермот, какво се хилиш?

— Просто си мисля колко много приличаш на майка си.

— Не ми пробутвай сладки приказки.

Линч вдигна ръце, сякаш за да я отпъди.

— Не пробутвам.

— Ще използваме моята кола. Мога да ти помогна, Дермот. И го искам.

Линч присви очи и я изгледа. Наистина не желаеше да я въвлича, но и тя имаше право: полицията ще търси мъж, който пътува сам. Освен това нейното присъствие имаше и друго предимство, поне за малко. Нямаше да мине много време, преди подробностите за убийствата в Мейда Вейл и тялото в колата бъдат публикувани и щеше да е полезно да види как ще реагира Мери на новината. Едно нещо беше тя да предложи помощта си, а съвсем друго да приеме факта, че се обвързва с пет убийства.

— Добре — каза той. — Но само докато се измъкна от Лондон. После се разделяме.

Мери се ухили.

— Става.

Взе едно износено яке от овча кожа от гардероба и изчезна в спалнята. Линч закрачи нервно из стаята, докато тя се появи отново с голям сак с надпис „Хародс“.

Линч вдигна вежди.

— Мери, скъпа, казах, че ще ме изкараш от Лондон. Само толкова.

— Спокойно, Дермот. Това е камуфлаж. Много по-неподозрително изглежда да нося нещо.

Тя отвори вратата и го избута навън.

— Къде е колата? — запита той, докато слизаха по стълбите.

— Зад ъгъла.

Отвори предната врата. Когато излязоха на тротоара, край тях мина още една полицейска кола и Линч се извърна настрани, за да не могат хората в нея да видят лицето му. Мери погледна през рамо.

— Не гледай — просъска Линч.

Тя рязко обърна глава напред.

— Извинявай — прошепна.

Линч си наложи да върви бавно, сякаш двамата не са нищо по-злокобно от семейна двойка, тръгнала на пазар.

— Дай ми ключовете — каза той. — Аз ще карам.

Тя се подчини. Ключовете висяха на ключодържател с малко мече.

— Насам — каза му тя и го поведе по една странична улица. Линч се поуспокои, когато завиха зад ъгъла, извън погледите на полицаите.

Колата на Мери беше червен кабриолет „Голф“ GTI. Тя седна до Линч.

— Къде отиваме? — запита, когато той запали двигателя.

— Уелс.

Погледна през рамо и потегли.

 

 

Крамър, Алан и Мартин стояха зад дълга маса и проверяваха оръжията си: Крамър своя „Валтер“-РРК, Алан своя „Глок“-16 и Мартин своя „Хеклер и Кох“.

— Готови ли сте? — запита Алан и другите двама мъже кимнаха. Обърнаха се като един, вдигнаха пистолетите и започнаха да стрелят по редицата картонени мишени възможно най-бързо. Крамър свърши първи, защото много по-малкият му пистолет съдържаше само седем патрона. Мартин спря да стреля последен, неговото оръжие имаше осемнадесет.

Ушите на Крамър звъняха, когато тримата пристъпиха напред, за да проверят стрелбата си. Алан беше отказал да слагат тапи за уши или антифони, за да свикнат с шума на стрелбата. Това се отразяваше адски зле на тъпанчетата му, но Крамър знаеше, че Алан е прав; ако не свикне със звуците на стрелбата, първата му реакция ще бъде да се свие и да затвори очи, докато убиецът върви към него, а и най-малкото забавяне би било фатално. Всичките му попадения бяха в центъра.

Алан го плесна по гърба.

— Добра стрелба, Майк.

Погледна към мишената на Мартин и направи гримаса.

— Да ми го начукат, Мартин, но кръвната ти захар ли не е наред или какво?

Мартин изсумтя.

— Не толкова зле.

— Зле? Отвратително е.

— Да, само че аз няма да стрелям срещу хартиени терористи, нали? И без това никога не ме е бивало с мишените.

— Прав си.

Алан се зае да лепи черни хартиени кръгчета върху дупките от куршумите.

— Да, ама бях страхотен в закритото стрелбище, нали?

— Справи се — неохотно отговори Алан. Подаде шепа кръгчета на Крамър.

— Мартин дойде в Херефорд с група рейнджъри от Ирландската армия, за да опресни тактиката си за борба с терористи — обясни той.

— Страхотно беше — обади се Мартин.

— Това в старото време ли беше, с живите мишени и така нататък? — запита Крамър.

— Не. По дяволите, забравих, ти си работил по системата с единична стая, нали? — запита Мартин. — Трябва да е било голяма работа.

— Да, голяма работа беше. Доброто старо време.

През годините, когато Майк служеше в 22-ри полк, сградата за обучение в близък бой имаше само една стая, в която бойците усъвършенстваха уменията си за освобождаване на заложници с кукли вместо терористи и хора от специалните части, редуващи се като заложници. Използваха истински патрони и често в стаята цареше пълна тъмнина, за да бъде упражнението възможно най-реалистично. В крайна сметка нещата станаха прекалено реалистични и през 1986 година един сержант в ролята на заложник беше прострелян и убит. Фаталният инцидент прекрати системата с единичната стая и къщата бе заменена с две стаи, свързани със сложна система от камери и два монитора. Терористите и заложниците се намираха в едната стая, специалните части щурмуваха другата, като стреляха по екраните в реални размери. Нямаше стопроцентова реалистичност, но пък нямаше и нови инциденти. Както каза Мартин, онези дни трябва да са били голяма работа.

Тримата приключиха със закриването на дупките и се върнаха при масите.

— Какво мислиш за Су Мин? — запита Мартин.

Крамър сви рамене.

— Неразгадаема е.

— Да. Точно така. Неразгадаема. Коя е тя?

Крамър се зае да слага нови патрони в пълнителя.

— Сътрудничка на целта.

Мартин се ухили порочно.

— Сътрудничка друг път. Оня я чука. Не може иначе.

— Защо смяташ така?

Мартин вдигна вежди.

— Ти не би ли си го помислил?

Крамър поклати глава усмихнат.

— Ти си животно, Мартин.

— Тя стои настрана — обади се Алан. — Исках да направим заедно няколко репетиции, за да схване какво става. Но не иска.

— Всичко това не й харесва — каза Крамър. — Може да е будистка или нещо такова.

— Будистите май си бръснат главите, а? — обади се Мартин.

— Само монасите — отвърна Алан.

— Така ли? Е, достатъчно е да си бръсне мишниците. Не понасям космати мишници.

— Това успокои всички ни, Мартин — обади се Крамър.

— Както и да е, каква връзка има будизмът тук? — запита Мартин.

— Тя е против убиването — отговори Крамър.

— Страхотно, мамицата му — засмя се Мартин. — Някакъв хаховец ще пръсне главата на шефа й, а тя се тревожи за светостта на живота.

Алан сложи заредения си пистолет на масата.

— Онзи не е хаховец, Мартин. Не го забравяй. Не е луд, а е обучен добре като теб. Съвсем точно знае какво прави.

Мартин вдигна ръце в знак на престорено поражение.

— Добре де, добре. Край на откачените шеги.

Крамър пъхна пълнителя в своя пистолет и провери затвора.

— Тя нали няма да пострада?

— Стига да не се пречка — отговори Алан. — Защо, притесняваш ли се?

— Щях да съм по-спокоен, ако тя вземе участие в репетициите. Както ти каза, по-добре е да знае какво да очаква.

Алан сви рамене.

— Убиецът не стреля по невинни странични хора, или поне не го е правил до момента.

— Убил е онзи до вратата на склада в „Хародс“ — възрази Крамър.

— Онзи е носил униформа. И е бил от охраната.

— Да, но не е носил оръжие.

Алан потри нос с опакото на дланта си.

— Ще се постараем да я държим отзад, когато си уязвим. Аз не бих се тревожил, Майк. Онзи не се притеснява да остави очевидци. Напълно се съсредоточава върху жертвата и телохранителите. Това сме ти, аз и Мартин. Бих се тревожил повече за себе си, отколкото за нея.

Алан се извърна към мишените.

Крамър последва примера му и освободи предпазителя.

— Да, знам, че си прав, но просто се тревожа.

— Навит й е — обади се Мартин.

— Да ти го начукам — отвърна Крамър.

— Стига това да те възбужда… — отвърна Мартин ухилен.

— Стреляйте, когато сте готови, дами — каза Алан.

Тримата започнаха да стрелят и скоро въздухът се изпълни с горчивите пари на кордит от гилзите, които падаха като потоци на пода. Крамър се насилваше да се съсредоточи върху мишените, но не можеше да изхвърли Су Мин от мисълта си. Мартин грешеше. Майк не беше ни най-малко привлечен сексуално от помощничката на Вандермайер. А дори и да беше, не можеше да направи нищо по въпроса; като се изключи здравословното му състояние, той се захващаше с мисия, която вероятно щеше да приключи със собствената му смърт. Романтичните преживявания бяха последното, за което можеше да се досети. Патроните му свършиха миг след тези на Алан и той се загледа към картонената мишена, докато Мартин продължаваше да стреля с картечния си пистолет. Три от изстрелите на Крамър не бяха попаднали в целта.

 

 

Дермот Линч караше по шосе М4, като поддържаше скорост под 120 километра в час. Искаше да се махне възможно най-далеч от Лондон, но знаеше, че е неразумно да превишава ограничението за скоростта, особено със зареден пистолет отзад в панталона. Спряха на бензиностанция до Уиндзор и докато Линч зареждаше гориво, Мери се обади по телефона до службата си и каза, че е болна от грип и няма да идва на работа няколко дни.

— Къде ще отидем в Уелс? — запита Мери, като се настани в седалката.

— До Суонси — отговори Линч. — Крамър отлетя с хеликоптер от едно село на име Хаут, северно от Дъблин, и знам къде е кацнал. Имам координатите по карта.

— Как успя да ги намериш?

— По-добре е да не знаеш.

— Можеш да ми имаш доверие, Дермот.

Тя го потупа по крака, а после го стисна малко над коляното.

— Не става въпрос за доверие, а за твое добро. Колкото по-малко знаеш, в толкова по-голяма безопасност ще бъдеш.

Мери свали ръката си от крака му. Погледна през стъклото на своята врата и тихо цъкна с език. Линч се усмихна.

— Хайде, скъпа, не се цупи.

— Не се цупя — отговори тя, но не се обърна към него.

Линч потупа по волана. Едно червено „Ауди“ ги надмина с рев във външната лента. Сигурно караше с повече от сто и осемдесет километра в час. Линч поклати глава. Онзи просто си го търсеше. Погледна към Мери. Тя се навъси и сви рамене. Линч се засмя.

— Мери, скъпа, това са сериозни неща.

— Знам.

— Ти си цивилна. Не участваш. Не си играч.

Очите й блеснаха.

— Но съм тук, нали така?

— Напук на моята преценка.

Тя отново се извърна. Стъклото се замъгли от нейния дъх. Тя го почисти с ръкав.

Линч продължи да кара мълчаливо, а покрай тях млади мъже със стиснати устни и само по риза летяха в служебните си коли.

— Ти никога не си била доброволец, нали? — запита той накрая.

— Нима не знаеш?

— И защо би трябвало да зная?

Тя сви рамене, но пак не го погледна.

— Мери, ИРА не е поредица от нива както обикновените армии. Беше такава, но се оказа твърде уязвима от проникване отвън. Сега е изградена от малки клетки, обикновено от четирима. От тях само един контактува с друга клетка. Останалите трима познават само членовете на собствената си клетка. Така е далеч по-безопасно. Хванат ли някого, той не може да издаде повече от определен брой хора.

— А те защо ще проговарят?

Линч изсумтя меко.

— Мери, скъпа, рано или късно всеки проговаря. Както и да е, не това искам да кажа.

— Не съм дете, Дермот.

— Знам, че не си дете. Опитвам да обясня защо не трябва да ти казвам как разбрах къде е Крамър. Ако ти кажа кой ми е казал, той става два пъти по-уязвим. Като ми даде информацията, той се изложи на риск и аз трябва да уважа това. Ако ти кажа, рискът се удвоява. Не е важно колко ти се доверявам, не е важно колко надеждна си, а става въпрос за свеждане на риска до минимум.

Мери кимна замислено. Тя се обърна и го погледна.

— Извинявай. Прав си.

Отново постави ръка на крака му. Известно време караха мълчаливо. От време на време Мери разсеяно драскаше с нокът крака на Линч.

— Тази система с клетките все още ли действа? — запита тя.

— Сто процента — отговори Линч. — Както и преди.

— Но аз си мислех, че след прекратяването на огъня ИРА спира да действа.

Линч изсумтя презрително.

— Прекратяването на огъня е временно, не го забравяй. Ще продължи само ако Шин Фейн постига политическите си цели. Организацията е така добра и въоръжена, както винаги досега. Не позволявай риториката да те заблуди, скъпа. Твърдите мъже във Военния съвет с удоволствие биха взели отново пушките.

— Според теб това би ли станало?

Линч кимна мрачно.

— Да, скъпа. Боя се, че ще е така. Засега съм в малцинство, но вярвам, че е само въпрос на време.

 

 

Крамър седеше на леглото в стаята си и препрочиташе доклада на Джакман, когато на вратата се почука плахо.

— Влез — каза и остави дебелата пластмасова папка на възглавницата.

Су Мин влезе с поднос за чай.

— Госпожа Елиът каза, че не сте обядвали — заяви тя.

— Да, не бях гладен.

Жената сложи подноса на леглото до него. На таблата имаше малка купа бял ориз и друга с тънки лентички бяло месо и бобени кълнове.

— Риба — обясни тя. — Бибан.

— Благодаря.

Майк взе клечките и ги хвана, както можеше. Едната се измъкна от ръката му и жената я вдигна от пода. Крамър направи гримаса.

— Не е толкова лесно, колкото изглежда — оправда се той.

— Нужна е практика — съгласи се жената. — Но вие ставате все по-добър.

Крамър се усмихна, като си спомни, че Алан беше казал горе-долу същото, макар и в различни обстоятелства. Опита отново, този път с повече успех.

— Значи говорите руски, а?

— Да.

— Какви други езици знаете?

— Мандарински, кантонски, тайвански, виетнамски, френски, немски.

Не си пролича да се гордее с броя на езиците, които говореше, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— Впечатляващо.

Тя сви рамене равнодушно.

— И английски, разбира се.

— Разбира се. Как научихте толкова много езици?

— Някои научих като дете. Други съм изучавала. Господин Вандермайер каза, че ще е полезно да говоря руски. Ходих на курс в Ню Йорк.

— И сега го говорите свободно?

— Почти.

Су Мин седна на един стол пред тоалетната масичка и се загледа в него, докато той се хранеше.

— Защо избраха вас? — запита тя.

Крамър преглътна хапка бобени кълнове. Тя бяха хрупкави и свежи, с лек дъх на чесън и нещо, което не можеше да определи.

— Защо питате?

— Защото по нищо не приличате на господин Вандермайер. Той е по-стар, не е толкова висок, а и лицето му не е така… — Тя замълча, търсейки подходящата дума. — Остро — каза накрая.

— Остро ли? — запита Крамър, ухилен.

Тя кимна.

— Остро. Като на сокол.

— Заради носа е — отговори Крамър, като неуспешно опитваше да вземе малко ориз.

— Вие май никога не сте сериозен? За нищо?

Крамър сви рамене.

— Понякога е по-добре да не вземаш нещата прекалено сериозно.

— Не, при вас това е представление. Преструвате се, че ви е все едно…

— Но съм прозрачен за вас, така ли? — довърши вместо нея Крамър. — Не опитвайте да четете прекалено много в мен, Су Мин. Аз съм войник, това е. Изпълнявам заповеди.

— Значи ви е заповядано да го направите? Заповядано ви е да заемете мястото на господин Вандермайер?

Изведнъж Крамър усети устата си суха. На подноса имаше чаша зелен чай и той отпи от нея.

— Не — каза. — Не беше заповед.

— Защото вече не сте в армията. Вие не сте войник, нали?

— Вярно е — съгласи се Крамър.

Очевидно тя е разпитвала за него. Не беше сигурен дали трябва да се почувства поласкан или разтревожен.

— В такъв случай защо, Майк Крамър? Защо го правите?

Тъмнокафявите й очи дълбаеха неговите. В продължение на няколко секунди двамата се гледаха в очите. Крамър първи отклони погледа си.

— Човек трябва да прави каквото трябва — каза той.

Су Мин се изправи.

— Защо сте такъв? — тихо запита тя. — Защо не сте сериозен? Животът не е шега. Това, което правите, не е забавно.

Крамър не отговори нищо.

— Вие сте празен — продължи жената. — Празен човек. Нещо вътре във вас е умряло отдавна.

Крамър вдигна очи към нея.

— Така ли? Това професионално мнение ли е?

Тя излезе от стаята, размахала ръце напред-назад като малко дете, изпратено да си ляга. Крамър остави клечките. Вече не беше гладен.

 

 

Линч отби от шосе М4 при Бристол. Мери беше заспала и хъркаше тихо, опряла брадичка в гърдите му. Линч се усмихна, като я погледна. Тя беше хубаво момиче и в други обстоятелства той би се радвал, че е с нея. Цифровият часовник на таблото показваше, че е малко преди два часа.

— Мери? — тихо каза той. Не последва реакция и затова той включи радиото и завъртя копчето за станциите, докато намери новини. Намали силата на звука и се напрегна да чуе основните новини. Стрелбата в Мейда Вейл беше втората новина: четирима мъже, все още неидентифицирани, простреляни. Трима от тях мъртви и е съобщено за човек, избягал от мястото на събитието. Линч се навъси и се замисли кой ли е оцелял. Би се обзаложил, че е убил всичките. Не че това беше от значение и че човекът би помогнал на полицията. Нямаше описание на издирвания човек, но Линч знаеше, че не от полицията трябва да се тревожи. ИРА не се нуждаеше от описание.

Не се казваше нищо за Фоли, макар Линч да беше сигурен, че полицията вече е отворила багажника и е намерила тялото. Той за хиляден път се наруга за глупостта си. Не трябваше да оставя колата на улицата, трябваше да изчисти отпечатъците от нея, трябваше да вземе втория пистолет. Запита се как може да е толкова невнимателен. Мери подсмръкна и се намести в седалката, като се завъртя така, че дясната й буза опираше облегалката за главата. Устните й бяха леко разтворени и той за миг забеляза идеално белите й зъби. Протегна ръка и изключи радиото.

Влезе в града и пое към централния паркинг. Мери отвори очи, когато той угаси двигателя.

— Стигнахме ли? — запита тя сънено.

— Бристол — отговори Линч.

Мери се изправи и разтърка очи с опакото на дланите си.

— Извинявай. Не исках да заспивам. Ако искаш, ще карам през останалата част от пътя.

— Няма нищо — каза Линч. Всъщност карането му беше доставило удоволствие, защото имаше време да мисли.

— Защо спряхме?

— За мен за провизии — отговори той — и за теб — билет за влака до Лондон.

Челюстта на Мери увисна.

— Какво?

— Не ме гледай така изненадано, скъпа! Разбрахме се да ми помогнеш да изляза от Лондон. Аз не биваше дори да те докарвам толкова далече.

— Дермот, искам да помогна. Искам да остана с тебе.

Линч отвори вратата.

— Вече говорихме за това, Мери. Така е най-добре.

Излязоха заедно от паркинга и тръгнаха по „Редклиф уей“, една от главните търговски улици. Мери пъхна ръка под лакътя на Линч, сякаш бяха влюбена двойка.

— И не си мисли, че можеш да промениш решението ми — каза Линч.

Мери вдигна вежди.

— Това е само за прикритие — засмя се тя. — Няма друг мотив.

Тя стисна силно ръката му. Линч кимна към един знак, който поясняваше, че отиват към гара „Темпъл мийдс“, но Мери се престори, че не забелязва.

— Гладен ли си? — запита тя.

— Бих хапнал — отговори Линч с нежелание.

— Ами тогава да ядем — каза тя и го дръпна към едно кафене.

— Преди това искам да купя нещо — каза Линч.

Намери магазин за туристическо оборудване на „Редклиф уей“, с витрина пълна с палатки, преносими печки и въжета за алпинисти. Вътре имаше рафт с карти и Линч ги разгледа. Няколко бяха кадастрални, а другите — варианти със собствени координатни системи. Намери няколко карти на Уелс, но само една имаше линии за географски ширини и дължини. Тя представляваше едромащабна карта на района и трудно я отвори. Запомнил беше координатите от ирландския контрольор на въздушния трафик и прокара пръст до точката, в която се срещаха двете линии.

— Суонси ли е? — запита Мери, като забеляза къде сочи пръстът му.

— Някъде наблизо — отговори той. — Трябва ми карта с по-голям мащаб.

Мери кимна.

— На Уест Гламорган, нали?

Докато Линч сгъваше картата, тя прегледа рафта и се засмя на тромавите му опити да я върне в началното й състояние. Няколко минути по-късно Мери му подаде едромащабна карта на Уест Гламорган и взе картата на Уелс. Сгъна я с няколко ловки движения и я пъхна на рафта.

Линч разтвори картата и провери дали има координатна мрежа за географска дължина и ширина. Имаше.

— Идеално — каза той.

Отиде до един щанд. Към тях се приближи възрастен мъж в кафяв комбинезон и Линч поиска да види един мощен бинокъл. Купи бинокъла, картата и компас, а после излезе от магазина заедно с Мери.

Върнаха се в кафенето и след като той си поръча чийзбургер и кафе, а Мери — салата и диетична кола, Линч разгъна картата върху масата. Мери се премести до него.

— Ето Суонси — каза тя. — А тук е летището, на запад.

Линч поклати глава, като местеше пръста си надолу.

— Не са кацали на летището — каза той. Почука с пръст картата.

— Ето. Тук са кацнали.

Мери се вгледа в името, което Линч показваше — малко село близо до върха на един полуостров, който се издаваше на двадесетина километра в бристолския канал, и разделяше заливите Кармартен и Суонси.

— Ланърхидиън — прочете тя.

— Около половин миля на североизток от там.

Мери се облегна назад и отметна косата от очите си.

— Защо мислиш, че той е още там?

Линч сгъна картата. Този път се справи и се усмихна вътрешно.

— Не мисля така, но това е единствената ми улика — обясни. — Ако трябваше да иде другаде, според мен щяха да го закарат направо в летището.

Стана.

— Отивам до тоалетната.

В тоалетната Линч се наплиска със студена вода и се загледа в отражението си в огледалото над мивката. Новата прическа му отиваше, а цветът изглеждаше достатъчно естествен. Избърса лицето си с хартиеното руло и се върна в кафенето.

Мери беше навела глава над един вестник. Линч свъси вежди. Тя не би имала достатъчно време да излезе и да купи вестник. В този момент забеляза броеве на „Дейли мирър“ и „Дейли телеграф“ до касата и разбра, че собствениците на кафенето ги предоставяха безплатно на клиентите си. Мери обърна първата страница и прекара ръка през косата си, докато четеше. Линч се досещаше какво е привлякло вниманието й. Седна на стола срещу нея. Тя рязко вдигна поглед.

— Защо не ми каза? — запита троснато.

Линч се смути. Не беше очаквал гняв — мислеше си, че тя ще се уплаши. Усмихна се в опит да я предразположи.

— Не ми се хили като шимпанзе с вирната пишка, по дяволите — гневно просъска тя.

— Какво? — запита Линч зашеметен.

— Не ми пробутвай никакви въпроси. Много добре знаеш за какво говоря.

Тя затвори вестника и го хвърли към него. Това беше днешният брой на „Дейли мейл“. Статията, разхвърляна върху цялата предна страница, беше написана от водещия репортер на вестника и той определено имаше по-добър източник от говорителя по радиото, когото Линч бе слушал в колата. Статията определяше четирите жертви на престрелката като екип от ИРА и съобщаваше името на оцелелия — Деклан Макгий от Белфаст. Линч не познаваше човек с такова име, но това нямаше значение. Според вестника полицията смяташе инцидента за вътрешен спор в ИРА. Линч си помисли, че са напълно прави. Различните крила на „Ълстърските доброволци“ бяха направили самостоятелни изявления, че нямат нищо общо с убийствата и остават привърженици на мирния процес.

— Е? — запита Мери и прекъсна съсредоточението му.

Линч сложи ръка върху устните й и продължи да чете, но тя я отблъсна. Облегна се на стола и скръсти ръце на гърдите си, сякаш да се отбранява.

Репортерът цитираше анонимен източник на специалните части, според който убийствата в Мейда Вейл са свързани със смъртта на Пат О’Риордан в Република Ирландия, която сега смятаха за убийство, а не самоубийство. Очите на Линч се разшириха. Пат О’Риордан мъртъв? Новината му подейства като удар в слънчевия сплит. Всички съмнения, че ИРА е подписала смъртната му присъда, се изпариха. Той беше белязан.

Репортерът предполагаше, че убийствата са резултат от вътрешни борби в горните ешелони на ИРА, като хардлайнерите не са доволни от липсата на напредък на политическия фронт. Линч се питаше кой ли му е казал точно това. Вероятно някой в организацията, който се опитва да отклони огъня от Маккормак, или пък някой протестант, пожелал да дискредитира ИРА. Какъвто и да беше случаят, Линч знаеше, че това нямаше нищо общо с борба за власт: ИРА опитваше да се дистанцира от смъртта на американците и О’Риордан и Линч бяха белязани като лошите. Статията продължаваше вътре във вестника, но съдържаше предимно истории за предишни дейности на ИРА в Англия, както и текст от преподавател в Оксфорд, който разсъждаваше върху възможния ефект на убийствата върху политическата ситуация в Ирландия и върху мирния процес. Статията не завършваше с извод, което не изненада Линч. Повечето от нещата, които пишеха за организацията, представляваха предположения; некомпетентни в най-добрия случай или подвеждащи, разпространявани от специалните служби в най-лошия. Затвори вестника и облегна ръце върху него. Мери го чакаше да проговори.

— Трябваше да ти кажа — обади се той. — Съжалявам.

— Това не е достатъчно, Дермот.

Една сервитьорка донесе поднос и постави чийзбургера пред Линч. Той кимна в знак на благодарност и наля мляко в кафето си, докато сервитьорката поднасяше салатата на Мери. Изчака момичето да се отдалечи достатъчно, за да не може да го чуе, преди да проговори:

— Не бях сигурен дали мога да ти имам доверие.

— Е, аз пък съм напълно сигурна, че не мога да ти имам доверие — отвърна тя.

Взе вилицата и набоде късче домат.

— Как може да наричат това нещо салата? Домат, три листа маруля, дето и заек не би я искал, и няколко колелца краставица отпреди седмица.

— Съжалявам — каза Линч.

— А според теб как се чувствам аз? Да не съм някаква доносничка, която ще се втурне в полицията при първия проблем?

Линч сви рамене. Погледна чийзбургера, но вече нямаше апетит. Пат О’Риордан мъртъв. Спомни си как едрият мъжага го беше притиснал до гърдите си в деня, когато се сбогуваха. „Пази се“ — беше му казал О’Риордан. Линч възнамеряваше да прави точно това. Отпи малко кафе и преглътна, докато мислеше какво да й каже.

— Щях да ти кажа.

— Кога?

— Не знам.

— Това не е никакъв отговор.

Тя сложи вилицата си на масата и се наведе над нея.

— Аз съм в тази работа заедно с теб и ще направя всичко възможно, за да ти помогна. Не очаквам да предаваш организацията или да споменаваш имена, но не очаквам и да бъда третирана като враг или нещо такова.

Тя кимна към вестника.

— Четирима доброволци застреляни в Мейда Вейл малко преди да потропаш на вратата ми. Съвпадение? Мисля, че не. И какво трябва да си мисля, Дермот? Или си бил с тях и си успял да се измъкнеш, или си ги убил. Искаш ли да знаеш какво мисля?

Линч кимна бавно.

— Мисля, че ако те преследваха Доброволците от Ълстър или Армията от Ълстър, или дори специалните части, ти щеше да ми кажеш. Всъщност сигурно изобщо нямаше да дойдеш за помощ при мен, защото в Килбърн има достатъчно скривалища, където биха се погрижили добре за теб.

— Не толкова добре — каза той усмихнат.

— С усмивка на победител няма да се откачиш толкова леко — каза тя. — И това е още нещо, което ме вбесява. С лъжа се вмъкна в леглото ми, Дермот. Много време ще мине, преди да ти простя.

— Не беше лъжа, Мери. Добре де, признавам, че не ти казах цялата истина, но не съм лъгал. Търся Крамър и организацията не е много щастлива от това.

— Семантика — отвърна тя с пренебрежителен тон. — Играеш си с думите. Както и да е, казвах, че според мен ти не си работил с хората, които са били убити снощи. Права ли съм?

— Права си — отговори той. — Те се опитаха да ме убият. Защитавах се.

— И защо ще искат да те убият, Дермот? Не може до един да са били ревниви съпрузи.

Линч посочи вестника.

— Прочете ли за убития фермер? Пат О’Риордан?

Мери кимна.

— ИРА го е убила. Може дори да са били същите четирима, които опитаха да убият и мен.

— Това е отговора на въпроса „кой“. Аз питах защо.

— Двамата с Пат участвахме в една операция на границата. Нещата се объркаха, загинаха двама туристи. Американци. Не съм сигурен какво точно е станало там. Казаха ни да се измъкваме, да кротуваме известно време, но изглежда, че някой е решил, че е необходимо по-трайно решение.

— Те правят ли така?

— Разбира се. Не желаят никой друг да се грижи за мръсното им бельо. Искат да покажат, че могат да контролират своите. Освен това, ако властите ни пипнат, може да проговорим. Не казвам, че бихме проговорили, а че Военният съвет би помислил за такава възможност. И затова, вместо да поемат рискове, те решават да убият Пат и мен.

Устата на Мери се отвори. Тя поклати глава и погълна половината от своята диетична кола.

— Това не е истина — каза тя, като сложи чашата на масата.

— Де да беше така! — Линч взе чийзбургера и го захапа.

— Значи те са те нападнали и ти си ги убил?

Линч преглътна и кимна.

— Вървях си към апартамента, в който бях отседнал. До мен спря някакъв микробус и един ме запита дали не съм Дермот Линч. Въоръжени бяха. Ако не мислеха да ме убиват там, на момента, значи са щели да го направят по-късно. В някое хубаво и тихо местенце, може би извън града. Може би са мислели да направят така, че да прилича на самоубийство или авария, но, Мери, скъпа, нямаше как да остана с тях и да открия какво точно искат.

Тя отново започна да боде салатата, но не направи опит да се храни.

— И защо не избяга? Защо не взе колата си и не замина? И защо полицаите разглеждаха колата ти тази сутрин?

Линч остави чийзбургера и избърса ръцете си с хартиена салфетка. Разбра, че няма смисъл да я лъже. Намирането на тялото в багажника на форда щеше да бъде новина номер едно на следващия ден, но не за това реши да й каже всичко. Тя имаше право — дължеше й откровеност.

— В багажника има труп.

— Какво?

Тя се огледа наляво и надясно, сякаш се боеше, че някой може да ги чуе, но масите наблизо бяха празни, а сервитьорката се суетеше около съскащата машина за капучино.

— Имаше и още един човек, в чийто апартамент живеех.

— И него ли уби?

— Стана случайно.

Очите на Мери се разшириха.

— Случайно ли? Господи, Дермот, как, по дяволите, се убива човек случайно?

Кафето на Линч образуваше гъст каймак и той го отмести с нокът настрани.

— Опита да ми измъкне пистолета. Той гръмна. Кълна се в Бога, нямах намерение да го убивам.

Мери отмести косата си зад ушите с две ръце и се загледа в Линч.

— Полицията знае ли, че си ти?

— Отпечатъците ми са навсякъде в колата.

— Значи полицията ще те търси, а също и ИРА? И ти въпреки това търсиш Крамър?

— Това е положението, скъпа.

— Не си улесняваш живота, а?

— Мери, ако това беше лесно, всеки щеше да го прави.

Той се усмихна, макар че я наблюдаваше внимателно, за да преценява реакцията й. Да му помогне да отмъсти на британския войник, който беше отчасти отговорен за смъртта на родителите й беше едно; да помогне на убиец-беглец — съвсем друго.

Вратата на кафенето се отвори и Линч погледна натам, за да види кой влиза. Двойка възрастни хора, и двамата с наднормено тегло, загърнати във вълнени палта и шарени шалчета. Засуетиха се един над друг, докато седнат на една маса до прозореца, а след това и двамата надянаха очила, за да прочетат менюто.

Мери отблъсна чинията си.

— Не мога да ям това нещо.

Линч погледна към чийзбургера си. Върху чинията започваше да изстива лой.

— Да, и аз.

— Можем да си вземем нещо в Уелс — предложи Мери.

Погледна го, сякаш за да го предизвика да спори.

Линч отпи от кафето. То беше почти студено. Гледаше я над ръба на чашата си. Всички мисли за спор с нея изчезнаха, когато видя колко напрегнато го гледа. Знаеше, че с никакви думи не може да я разубеди. Освен това сега, когато тя знаеше в каква беда е изпаднал и къде отива, имаше повече смисъл да я държи до себе си.

— Сигурна ли си? — запита той.

Мери кимна, без да отклонява очите си от неговите.

— О, да, Дермот, напълно. За нищо на света не бих го пропуснала.