Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (8)

7.

Виена, март 1938 година

Още беше тъмно, когато звънът измъкна канцлера Фон Шушниг от унеса на изтощението. Напипа бутона на лампата върху нощното шкафче и погледна часовника — пет и половина сутринта.

— Шушниг на телефона.

— Моля да ме извините, хер бундесканцлер — каза началникът на полицията, — но германците затвориха границата при Залцбург. Спряно е и движението на влаковете, освен това ми докладваха, че от германската страна на границата се струпват войскови части.

Фон Шушниг му благодари и остави слушалката върху апарата. Уморено стъпи на пода и се запъти към банята. След час неговият черен мерцедес навлезе на Балхаусплац. В лъчите на фаровете се мяркаха редки снежинки.

Зайс-Инкварт, млад пронацистки настроен адвокат, го чакаше в иначе необичайно притихналата сграда на канцлерството. Той започна безцеремонно:

— Хер бундесканцлер, провеждането на този референдум беше груба грешка.

— На избирателите бе зададен въпросът дали искат свободна и независима Австрия, трябваше само да отговорят с „да“ или „не“ — остро отвърна Фон Шушниг.

— Хитлер е вбесен. Той смята това за предателство, за отказ от поето задължение.

— Изглежда имате пряк достъп до висшите кръгове в Берлин — отбеляза канцлерът вече с леден тон.

— Живеем в трудни времена. Аз само се опитвам да постигна възможно най-добрия резултат за австрийския народ.

— Всички се опитваме. А като говорим за поети задължения, не съм забравил, че с хер Хитлер се бяхме споразумели той да зачита независимостта на Австрия.

— Той държи на думата си, хер бундесканцлер, но с едно условие.

— И какво е то?

— Вие подавате оставка, а аз заемам вашия пост — отсечено каза Зайс-Инкварт, но лицето му остана неразгадаемо.

— Друго няма ли? — изръмжа Фон Шушниг.

— Уверявам ви, че това решение би предотвратило голямо кръвопролитие. Всичко е само за доброто на австрийския народ.

— Както вие си го представяте. Скоро ще ви уведомя за решението си.

Младите жени в подземието на главната телефонна централа във Виена не биха могли да се съмняват, че се задава много важно събитие. Вече три часа свързваха президента и бундесканцлера с мнозина от най-влиятелните хора в Австрия и цяла Европа. Малко след пладне и Фон Шушниг, и президентът Миклас се бяха примирили с неизбежното.

Канцлерът гледаше премрежено през прозореца на кабинета си към заснежения двор. Умуваше нерадостно, че може би сбърка с решението да върне на постовете им висши офицери от полицията, известни с нацистките си възгледи. Техният началник го предупреди, че вече не може да разчита на полицията в собствената си страна. Военните бяха готови да се сражават, но Фон Шушниг знаеше, че накрая ще бъдат прегазени. Не можеше да прахоса напразно живота на толкова много млади австрийци. Самият той увери преди малко президента, че е по-добре да се подчинят на ултиматума на германския фюрер.

В бутика вече не влизаха клиенти, Рамона нямаше какво да прави, освен да се страхува за живота и на Леви, и на децата. Слушаше радиото и не вярваше на ушите си.

— По улиците са се наредили безброй хора в очакване на фюрера — ликуващо бърбореше говорителят. — Във всеки град знамето с пречупения кръст се развява величаво над кметството и други обществени сгради.

Големият шестколесен мерцедес на Хитлер прекоси моста над река Ин при Браунау в три часа и петдесет минути следобед на дванайсети март, придружен от тежковъоръжен конвой.

— Хората приветстват шумно германския канцлер, докато минава през Линц на път за Виена — редеше думите неспирно говорителят по радиото, — където очакваме на Площада на героите да се съберат повече от половин милион души.

Рамона се питаше изумено как е възможно австрийците да са толкова глупави.

Откритият мерцедес навлезе бавно на площада зад военния оркестър, свирещ бодър марш. Хитлер се изправи и изпъна дясната си ръка нагоре. Тълпата пощуря.

— Зиг хайл! Зиг хайл! Зиг хайл!

Простият ритъм на воплите отекваше зловещо от стените на двореца на Хабсбургите. Огромни червено-черни знамена със свастика се вееха над двореца и кметството, висяха от фасадата на хотел „Империал“ и градския театър. Гъмжилото още ревеше приветствието си, когато Хитлер излезе на балкона на двореца, подпря се на парапета и огледа морето от хора долу. Той си беше у дома. Застана пред микрофона и вдигна ръка. Огромната тълпа се смълча.

— Преди години напуснах тази страна, понесъл същата несломима вяра, която и днес изпълва сърцето ми! Можете да си представите от какви чувства преливам в този миг, когато след толкова години сбъдвам вярата си.

Думите му кънтяха навсякъде из площада. Млади жени се разплакаха, истерията отново обзе множеството.

— Зиг хайл! Зиг хайл! Зиг хайл!

Тътенът на думите не отслабваше, а Хитлер стоеше тържествуващ над града, където преди четвърт век бе бродил по улиците небръснат и само мръсното палто го пазеше от режещия зимен вятър. Продаваше рисувани от самия него картички за няколко жалки монети, чакаше за канче супа в благотворителните кухни, докато други се наслаждаваха на шампанско и на творбите на Моцарт и Хайдн. Виена… перлата в короната на Австрия. Тук Хитлер бе опознал евреите и се бе отвратил от тази зла раса. Те бяха като личинки, гъмжащи по труп. Вярваше, че няма гнусотия, в която да не са замесени. Невинни момичета християнки, съблазнени от противни кривокраки чифути. Тъкмо евреите бяха злите духове, отклоняващи хората от правия път. Пак си каза, че трябва да бъдат изтребени. И това щеше да бъде сторено. Скоро Адолф Айхман щеше да пристигне във Виена, за да изпълни заповедите му.

Разтрепераната Рамона изтри сълза от бузата си и изключи радиоапарата. Заключи бутика и се качи в апартамента, за да вземе молитвения си шал.