Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (18)

17.

Маутхаузен

Ариел се притече на помощ на Ребека. Чувалът с чаршафите и бельото на офицерите беше голям почти колкото нея и тя се напъваше безпомощно да го завлече по рампата към очуканото синьо камионче, което всеки ден сновеше между лагера и града. Ариел и Ребека понечиха да домъкнат последните чували, но шофьорката — млада жена със светлосини очи, им махна с ръка да отидат при нея там, където каросерията ги скриваше от погледите на часовите.

— Сега внимавайте — зашепна им тя. — Аз съм Катрина и трябва да ме слушате. Щом напълните камиона, ще пропълзите върху чувалите и ще се скриете зад кабината. Ще дръпнете чували върху себе си. Аз ще заключа каросерията. — Катрина се огледа спокойно наляво и надясно, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — Побързайте и донесете онези два чувала.

— Ами мама?

Ребека се взираше умоляващо в Ариел.

— Мама заръча да правим каквото казва тази госпожица — напомни Ариел с разсъдливостта на възрастен.

— Какво става тук?

Свинските очички на войника, излязъл от склада за пране, се присвиха подозрително.

— По-пъргаво, малки негодници! Няма да си губя целия ден заради вас! — сопна се Катрина и блъсна децата покрай войника към товарната рампа. — Ама че са мързеливи тези двамата — оплака се тя на войника и седна зад волана.

— А вие какво очаквате? Нали са чифутчета…

Той влезе в склада след Ариел и Ребека. Катрина завъртя ключа, но двигателят не запали. Тя опита втори и трети път. Пак нищо. Видя, че войникът се връща.

— Scheiße! — изруга с престорен яд, излезе и вдигна капака.

Извади от джоба си ротор с полепнал по него зеленикав прах.

— Пак този ротор — каза с отвращение. — В работилницата нали има шкурка? — попита тя войника и пусна в ръката му пакет цигари.

— О, да — усмихна й се той похотливо. — Елате с мен.

Катрина изостана крачка зад войника, погледна Ариел и Ребека и кимна рязко към отворените задни вратички на малкия камион.

Ариел грабна единия край на чувала, с който се мъчеше сестра му, и го помъкна заедно със своя. Напъхаха се вътре и той затвори припряно вратичките.

— По-бързо! — изсъска и надникна през тясното прозорче. Катрина вървеше до войника и драскаше нещо на листче. — Идват!

Двамата пропълзяха върху чувалите, свряха се до задната стена на кабината и се покриха с най-горните чували. Ребека дишаше тежко, Ариел хвана ръката й.

— Все нещо такова ще ми се случи — мърмореше Катрина.

Застанала с гръб към войника, тя просто нагласи правилно разпределителя и затвори предния капак с трясък.

— Много благодаря! — каза засмяна на войника.

— Моля, винаги съм готов да ви помогна. Дали не бих могъл да ви почерпя нещо, когато съм в градски отпуск?

— Ще си помисля.

Тя включи на скорост и подкара бавно към масивната порта на Маутхаузен. Дебелият войник й помаха с ръка и тръгна да се скрие зад тоалетните, за да изпуши една цигара на спокойствие.

Катрина очакваше да отворят веднага, но един от часовите слезе от стражевата купа и й даде знак да спре.

— Какво карате отзад?

— Мръсни дрехи за пране, както винаги.

— Отворете!

Тя вдигна рамене, излезе от кабината и отвори задните вратички.

Ариел и Ребека инстинктивно се притиснаха до ламарината. Часовият размести няколко от големите сини чували, надникна по-навътре, накрая сложи щика на пушката си и ръгна между два чувала. Децата се смръзнаха, когато острието мина между тях и остави вдлъбнатина в задната стена на кабината.

— Извинете… — нехайно се обади Катрина.

— Какво има?

— Само искам да спомена, че в тези чували има и дрехи на оберщурмбанфюрер Фон Хайсен. Едва ли ще се зарадва, ако види дупка от щик на някоя от униформените си ризи.

Есесовецът изсумтя и излезе от камиона.

— Подредете чувалите и потегляйте! — заповяда троснато и се качи в кулата.

Ариел пак стисна ръката на Ребека. С другата бръкна в джоба си да провери дали още е там другата карта, която успя да скрие от нацистите.

Половин час по-късно Катрина отби по страничен път и спря навътре в гората. Отвори задните вратички и даде на децата малка торба.

— Вътре има дрехи. След още два часа ще бъдем във Виена, но искам да се преоблечете още сега, защото излезете ли от камиона, направо се качвате на кораб.

— Благодаря ви — смънка Ариел. — Имате ли молив и лист хартия?

— Имам. Ей сега.

— За какво ти е тази хартия? — попита Ребека, когато камиончето излезе отново на главния път.

— Опитах се да запомня какво имаше на картата, която немецът взе. Татко каза, че картите са много важни…

Сълза капна на листа, докато Ариел възстановяваше картата по памет. Оказа се обаче, че помни само един от трите знака до линиите. Накрая прибра внимателно двете карти в торбата, която Катрина им даде.

Когато влязоха в града, той надникна през прозорчето и позна някои сгради.

— Май сме близо до пристанището — каза на сестра си.

Спряха рязко и след малко вратичките се отвориха. В късния следобед мъгла бе обгърнала Виена. Неколцина войници се облягаха на бали вълна, пушеха и си разказваха вицове. Никой не обръщаше внимание на ръждясалия товарен параход, който се отъркваше в гумите, сложени по стената на кея. Рехав пушек се издигаше от единствения осажден комин на „Вилхелм Колер“ и се смесваше с мъглата. Кафявите води на Дунав обтичаха покритите с ръждиви петна бордове на парахода. Насред реката самоходен шлеп с дървени трупи се бореше упорито с течението.

— Тези са последните двама — каза Катрина на моряка, изпратен на кораба от Еврейската агенция във Виена. Тя доближи Ариел и Ребека. — Желая ви късмет, дано Бог ви пази.

С тези думи се обърна и си тръгна.

Морякът побърза да преведе децата по тясното подвижно мостче и да ги скрие в трюма.

 

 

Бягството на Ариел и Ребека може би нямаше да бъде разкрито чак до вечерната проверка, ако Фон Хайсен не беснееше заради загубата на статуетката. След като се бе погрижил бащата на еврейчетата да не издаде провала му, Фон Хайсен напомни на адютанта си, че иска хлапетата да гледат как умира майка им, преди да добави и тях в списъка с жертви за експериментите на доктор Рихтоф.

Сирената виеше заплашително, в градчето наблизо също се досетиха веднага, че някой е избягал.

— Хер комендант, претърсихме целия лагер. Видели са ги за последно да товарят камиона с прането, но след това са изчезнали — докладва изнервеният Бранд.

— Какво казаха от пералнята в града? — намръщено попита Фон Хайсен.

— Щатният им шофьор бил болен, не знаят къде са сега нито жената, която го заменила, нито камионът. Часовият на кулата настоява, че е претърсил камиона. Останалите от караула потвърдиха думите му.

— Евреите са виновни! — кипна Фон Хайсен. — Доведете собственика на пералнята за разпит.

— Да съобщя ли във Виена?

— Не! Сам ще се заема с това — натърти Фон Хайсен.

Нямаше да допусне и най-малкото петънце в служебното си досие. Имаше приятели в Гестапо, които щяха да затворят каналите за бягство през Виена или Истанбул.

— Искате ли да бъде отменен експериментът с онази Вайцман? — сети се Бранд. — Доктор Рихтоф е готов да започне.

— Кажи на доктора да си върши работата. И аз ще дойда скоро. За двете малки гадинки ще измислим нещо друго… нещо много специално.

— Слушам, хер комендант!

За по-малко от две минути Фон Хайсен се свърза с Адолф Айхман във Виена и му продиктува регистрационния номер на камиона.

— Няма проблем, приятелю — увери го Айхман. — Границите са под бдително наблюдение, а ако някой се опита да ги измъкне през пристанището, ще ги хванем.

— Благодаря ти, Адолф. Правиш ми голяма услуга.

Фон Хайсен остави слушалката върху телефона с убеждението, че децата на Вайцман скоро ще бъдат върнати в Маутхаузен.

* * *

Рамона лежеше гола на стоманена количка пред барокамерата. Трепереше от студ, но не можеше да помръдне. Черни метални скоби притискаха глезените и китките й. Кабели свързваха нещо залепено по тялото й с машина под количката. Страхът за децата й я смазваше.

— Вкарайте я и измерете температурата, кръвното налягане и пулса — заповяда Рихтоф на свой помощник — дългурест дипломант по медицина само на двайсет и няколко години.

— Веднага, хер доктор.

Фон Хайсен и Бранд стояха пред един от прозорците в стаята за наблюдение. Двама санитари избутаха и наместиха количката в барокамерата. Погледът на Бранд се плъзна по голото тяло на Рамона. Доста добре изглеждаше за жена на четиридесет. Рихтоф влезе при тях.

— Според вас колко ще издържи? — попита Бранд.

Докторът сви рамене.

— Трудно ми е да преценя. Наглед е съвсем здрава, но за съжаление още не сме натрупали достатъчно данни с женските екземпляри. Ще почакаме и ще видим.

Рихтоф взе малък микрофон.

— Готово ли е?

— Да, хер доктор. — Гласът на помощника прозвуча странно приглушен от високоговорителя. — Температура 38 градуса. Кръвно налягане — 160 на 115. Пулс — 110.

— Обектът е с повишена температура и кръвно налягане, както и ускорен пулс — отбеляза Рихтоф. — Може и да свърши скоро, но нека не гадаем.

Двамата санитари и помощникът излязоха от барокамерата, докторът натисна червен бутон на пулта и сигналната лампа над вратата започна да мига.

Единият санитар завъртя голямото колело на вратата и затвори херметично барокамерата.

— Внимание! Започваме!

 

 

Капитан на кораба „Вилхелм Колер“ беше турчинът Мустафа Гьоколан. Той вдигна ръка към оръфаното въже над главата си. Сирената изрева печално три пъти, но звуците заглъхнаха бързо в мъглата, разстлала се над пристанището. Той надникна от мостика и нареди с жест на моряците да приберат подвижното мостче и да отвържат кораба от кнехтовете.

Съгласи се с неохота да вземе и човешки товар, но езикът на парите звучеше много убедително в неговите уши. В четири тесни каюти на трюма се бяха натъпкали двайсет и едно еврейски деца и той нямаше търпение да потегли. Другият товар в трюма също нямаше да бъде отминат с равнодушие от митничарите, притесняваха го и германските войници на кея. Гьоколан отпи горещо кафе от очуканото канче, хвана гладката месингова дръжка на машинния телеграф и я премести на „бавен напред“.

В машинното отделение механикът — кюрд на име Хосан Барзани, избърса мургавото си лице с топка доста омазнени памучни конци и посегна към регулатора. Отвори го полека и парата нахлу със съскане в стария парен двигател с тройно разширение. Барзани завъртя регулатора още малко и още повече пара под високо налягане изригна в първия, най-малък цилиндър, после във втория, по-голям и накрая в третия — най-големия. Не бяха с еднакви размери, за да се компенсира намаляващото налягане на парата.

Старият двигател надвисваше над дребния жилав Барзани. Износените лагери на еднометровите мотовилки скрибуцаха жално, докато внушителните бутала ускоряваха постепенно движенията си.

— Кучи син! — изръмжа на кюрдски Барзани.

Караше се от месеци с несговорчивия си капитан, а полза — никаква. Не само тези лагери, но и лагерите на витловия вал отдавна се нуждаеха от подмяна. Имаше твърде голям теч на масло и лагерите прегряваха.

Плаването по голямата река не беше съвсем безопасно, особено нощем, а Барзани знаеше, че щом излязат от румънската делта на Дунав, ще продължат през Черно море към Босфора — дълъг четиринайсет морски мили криволичещ пролив, където гъстата мъгла можеше да намали видимостта до някакви си стотина метра, а острите завои скриваха идващите насреща кораби. На места проливът се стесняваше до по-малко от километър. А близо до Истанбул фериботите и по-малките корабчета само умножаваха опасностите. На Барзани бе казано, че ще продължат през Босфора към Палестина.

— Баща ти е песоглавец! — пак заяви той и размаха юмрук към ръждясалите железа над главата си.

Ама че безумие…

Коминът на „Вилхелм Колер“ бълваше черен дим и старият параход се отдалечи от пристанището, за да навлезе в течението на реката. Гьоколан си посръбваше кафето, без да подозира и за обидите отдолу, и за сирените в далечината.

Тъмната влажна каюта в трюма вонеше на гниещ брезент и машинно масло. Подът трепереше под краката на Ребека и тя се боеше да не повърне. Хвана ръката на своя брат.

— Ариел, страх ме е.

— Нищо лошо няма да ни сполети… Обещавам ти.

* * *

Хауптщурмфюрер Бранд зяпаше барокамерата през дебелото стъкло. Обектът май плачеше, иначе гледката беше доста скучна.

— Хер доктор, май не се случва кой знае какво… — подхвърли младият капитан от СС с нескрито разочарование.

— Не става бързо — промърмори Рихтоф. — Отначало намаляваме температурата до нула градуса, а налягането е една атмосфера — стойностите, които приехме за стандартни при експериментите. В тези условия би минало много време, докато обектът умре от студа, но сега и налягането спада, с което симулираме издигане на все по-голяма надморска височина.

Голямата червена стрелка в барометъра трепна и бавно се завъртя наляво. Фон Хайсен пък гледаше как стрелката на термометъра започва да отброява отрицателни стойности. Гневът му от бягството на децата не се укротяваше, но мнозина в Райха знаеха, че е покровителстван от Химлер, затова разчиташе на Гестапо да залови скоро бегълците. Границите бяха затворени, пристанището във Виена щеше да бъде претърсено, пристигащите и заминаващите кораби в Истанбул вече бяха под наблюдение.

С размътеното от сълзите зрение Рамона гледаше недоумяващо как по дебелите тръби над нея се трупа скреж. Трепереше неудържимо на стоманената количка. Главата я болеше, струваше й се, че назъбена игла начесто пробожда китките й. Смъртта щеше да бъде блажено избавление, но тя знаеше, че е длъжна да се вкопчи в живота. Децата бяха останали без баща, нуждаеха се от нея. Но дишането й ставаше все по-тежко, усещаше колко бързо и уморено бие сърцето й. Поредният пристъп на болка сякаш стисна мозъка й и тя стисна зъби.

— Шест хиляди метра — отбеляза Рихтоф. — Този обект се оказва по-издръжлив, отколкото очаквах.

Бранд кимна, не можеше да откъсне поглед от барометъра. Експериментът бе започнал преди почти двайсет минути и стрелката пълзеше неотклонно — 6200 метра… 6400 метра… 6600 метра…

— Обектът се гърчи — установи Бранд, щом въздухът в камерата се разреди като на височина 6800 метра.

— Много издръжлив обект, наистина — призна Рихтоф. — Пулсът вече е 180. Изумително е колко мощно може да работи сърцето, преди да се изтощи. Вижте непроизволните движения на главата. Дори при такава температура обектът се поти.

Рамона отчаяно се бореше да вдиша въпреки неспирните гърчове.

— Децата ми… децата ми…

— Според мен вече изпадна в безсъзнание — небрежно каза Рихтоф. — Дишането се забавя рязко.

— По устата изби пяна — възбудено добави Бранд.

Докторът се обърна към помощника си.

— Отбележи острата цианоза.

Заради лишената от кислород кръв лицето на Рамона беше станало тъмносиньо.

— Ето че и дишането спря — забеляза Рихтоф. Пет минути по-късно той се обърна към Фон Хайсен. — Обектът е мъртъв. Да, забележителен екземпляр. Почти 7500 метра… Не си спомням друг обект да е издържал толкова дълго на тази височина, камо ли пък екземпляр от женски пол. Да се надяваме, че при аутопсията ще научим повече.

— Добре. Ако имате нужда от още нещо, казвайте веднага на Ханс.

Фон Хайсен се върна в канцеларията си. Намери на бюрото две телеграми, получени преди малко. Първата беше от Алберто Феличи, който съобщаваше, че скоро ще пътува до Истанбул по възложени от Ватикана задачи. Втората — от Адолф Айхман. Имало сведения, че децата на семейство Вайцман били качени на параход, който се отправил към Босфора. Айхман го съветваше да се свърже направо с военното аташе на Райха в Истанбул.

Фон Хайсен натисна бутона на звънеца и адютантът влезе.

— Слушам, хер комендант.

— Уреди да замина за Истанбул с първия полет от Виена утре и изпрати тази телеграма във Ватикана.

Фон Хайсен предаде на Бранд отговора си до Феличи — предлагаше на италианеца да се срещнат в хотел „Пера Палас“.