Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (7)

6.

Тикал, Гватемала

— Какво открихте, професоре? Толкова рано тръгнахте да обикаляте.

Леви отскочи, стреснат от внезапната поява на Фон Хайсен, който излезе от гъсталака до игрището.

— Щурмбанфюрер, винаги ли се промъквате тихомълком?

— Зависи, професоре, дали хората наоколо са решили да крият нещо от мен — нещо, което би могло да допринесе за величието на Райха. Видях, че измервахте ъгли с компаса. Предполагам, че има причина за тези ваши занимания?

— Обичайна практика при археологически проучвания.

— Без да си записвате резултатите ли? Колко интересно… С любопитство ще следя напредъка във вашата работа.

— Древните маи са били горд народ и когато празнували победите си, принасяли в жертва пленени врагове. Преди векове гъсти редици от воини с нашарени лица и тела навлизали с тежка стъпка в ей това игрище под ритъма на барабани и сред ароматния дим на огньове от храмовете. Водели пленниците си нагоре по онези стъпала. — Леви посочи големия камък над стълбата. — Изтръгвали сърцата им още туптящи. После отсичали главите на жертвите си. Предишния път намерих няколко черепа в джунглата зад игрището.

Леви охотно се възползва от повода да отвлече вниманието на Фон Хайсен с любимата на Химлер краниометрия.

— И не занесохте нито един череп в Австрия? — усъмни се офицерът от СС.

— Някой музей може и да прояви интерес, но аз не съм колекционер на черепи, нито осквернявам свещени места.

Шаманът Роберто Арана бе напомнил на Леви за проклятието, което древните египтяни наложили върху гробницата на Тутанкамон. А Леви знаеше, че първите, които отворили тази гробница, бяха умрели един след друг от загадъчни болести. Роберто бе подчертал, че маите защитавали гробниците и другите светини с не по-малко зловещи средства.

— Джунглата отдавна е превзела мястото и там е същински гъсталак. — Леви кимна към зелената стена отвъд игрището. — Но стойките, на които маите слагали главите на жертвите, би трябвало още да съществуват.

— Превъзходно! — възкликна Фон Хайсен. — Изобщо не бих се изненадал, ако при измерванията на намерените там черепи те се вместят в мозъчния индекс на нордическите арийци.

— А, да… Математическата формула за формата на главата, на която се опирате в преценката си за интелекта и расовата принадлежност. Ако съм запомнил правилно, това е съотношението между ширината и дължината на главата, умножено по сто. Твърде опростен подход, струва ми се. Но вашият райхсфюрер като че ли много разчита на него.

— Аз също — с леден тон натърти Фон Хайсен. — Професоре, може би е по-добре да си мерите ъглите с компаса и да оставите тънкостите на краниометрията на онези, които ги разбират.

Леви си замълча. Явно Фон Хайсен не подозираше как маите са се отнасяли към формата на черепа. Според тях удължената глава била белег за благородство. Леви бе научил, че връзвали за дни наред дъсчици на главите на бебетата, за да променят формата на черепите им.

 

 

Чак към средата на следобеда наетите работници от близкото село успяха да изсекат гъсталака край игрището и повикаха Леви, но Фон Хайсен и отец Ерлихман го избутаха полека и го изпревариха.

— Ето, вижте формата! — въодушевено кимаше есесовецът.

Селяните, самите те потомци на маите, бяха направили достъпна първата от няколко зловещи редици черепи. Празните очни кухини сякаш гледаха мрачно натрапниците. Леви потръпна. Черепите още бяха нанизани на гнилите, покрити с мъх стойки, както ги бяха оставили някогашните обитатели на града преди хилядолетие. Леви си мислеше дали няма да си навлекат възмездието, за което го предупреди Роберто, ако смутят покоя им след толкова време. Не много далеч от просеката една масакуата се размърда от нахлуването в нейната територия. Боата удушвач беше най-голямата змия в Централна Америка, а дължината на този екземпляр сигурно надхвърляше пет метра.

Фон Хайсен опипа първия череп, пред който застана. Преди векове стойките били облети със съсирваща се кръв, въздухът натежавал от вонята на смърт, но сега всеки череп беше гладък и пожълтял.

— Вижте големината им! Арийци!

Отец Ерлихман бръкна в платнената си торба и извади голям шублер.

— Индексът е около седемдесет и пет — обяви той, щом измери един череп. — Формата е необичайна, но според мен райхсфюрер Химлер ще бъде доволен.

Леви пак не се намеси. Ерлихман може и да беше специалист по твърде съмнителната „наука“ краниометрия, но също като Фон Хайсен не знаеше нищо за обичаите на маите.

 

 

Няколко дни по-късно придаденият към експедицията „Юнкерс“ се върна за ежеседмичната доставка на припаси. Леви седеше на сгъваемия стол пред палатката и се взираше в небето обнадежден. Може би щеше да получи писмо от Рамона. Самолетът направи кръг над пистата и се спусна плавно към нея.

А вътре синьор Алберто Феличи подръпваше неспокойно пищните си черни мустаци. Капки пот избиваха и се стичаха по бледото пълно лице. Мразеше самолетите, а пътуването от Рим до столицата на Гватемала с DC-2, после дотук с този „Юнкерс“ го изнерви прекалено. Пръстите на едната му ръка се впиваха до болка в облегалката, но нямаше защо да се тревожи. Следвайки търпеливите указания на полковник Крюгер, вторият пилот Мюлер приземи самолета меко на неравната писта, зави в края й и доближи палатките.

Леви наблюдаваше как плешив и възпълен нисичък мъж в твърде натруфени дрехи за сафари излезе от самолета, понесъл голям кожен куфар. Фон Хайсен и отец Ерлихман го поздравиха, после тримата влязоха в палатката на есесовеца. Леви се чудеше кой ли си е направил труда да навести това затънтено кътче на света, но бързо получи отговор. Гостът, придружен от свещеника, излезе съвсем скоро и двамата се запътиха към Леви.

— Синьор Феличи е съветник на папа Пий XI — обясни Ерлихман — и е дошъл да се запознае с нашата работа по личното нареждане на кардинал Пачели, държавния секретар на Ватикана.

— И защо Ватикана проявява такъв интерес към маите? — попита учтиво Леви, щом свещеникът ги остави да разговарят на спокойствие.

— Мога ли да ви наричам Леви? — добродушно подхвърли италианецът. Леви кимна усмихнат. — Ще ви бъда признателен, ако разговорите ни си останат между нас двамата. Не бих се доверил във всичко на нацистката военна машина.

Леви кимна отново. Дали пък най-сетне нямаше да се намери някой по-дружелюбен в тази глутница?

— За Ватикана не остана незабелязано вероятното съществуване на кодекс на маите. Опожаряването на библиотеките на маите от епископ Де Ланда е ужасна загуба за цялата ни цивилизация и макар че Ватикана не би признал вината си за това, ще споделя лично с вас, че подкрепата за експедицията е някакъв вид отплата за тежката несправедливост.

— Синьор Феличи, необходимо е да направите много повече, за да заличите неправдата. Представете си каква буря от възмущение би се надигнала, ако маите бяха нахлули в Рим и бяха опожарили всички библиотеки и музеи!

— Да, урокът беше болезнен — съгласи се Феличи — и не бива да го забравяме никога. Засега ще ви бъда признателен, ако споделите накратко докъде стигнахте в проучванията си.

Леви изрази пренебрежението си към нацистките теории за краниометрията и осведоми сбито папския пратеник какво е намерено.

— Според вас какво би могъл да съдържа този кодекс? — попита Феличи.

— Нацистите се надяват, че ще потвърди връзката между арийците и маите, но аз мисля, че се заблуждават. Маите са били сред най-видните астрономи на древността и опитите ми да вникна в смисъла на техните йероглифи ме убедиха, че са искали да ни предупредят за рядко подреждане на небесни тела, което ще се случи през 2012 година. Разбира се, то няма да засегне вас или мен, но хората, които ще живеят тогава, би трябвало да са подготвени за развихрената космическа стихия. И може би има връзка между предупреждението в кодекса и изреченото от Дева Мария във Фатима. Затова се питам каква е причината предупрежденията й, чути от децата във Фатима, да остават в тайна. Дали те застрашават само папската институция или засягат унищожението на нашата цивилизация?

— Не съм чул да са тайна — престори се на учуден Феличи.

— Маите са предсказали явяването на Дева Мария във Фатима, и то хиляда години по-рано — продължи Леви, взрян бдително в лицето на италианеца.

— Но как?

Леви се подсмихна загадъчно.

— Записано е на каменна стела, която е била намерена наблизо. Синьор Феличи, още много ни предстои да научим за маите. Засега едва сме докоснали повърхността. Астрономите вече потвърдиха предвижданията им за 2012 година с точност до секунда. Ако искаме човечеството да има някакъв шанс, жизненоважно е да намерим този кодекс.

 

 

Фон Хайсен отново сипа щедра порция уиски в чашата си.

— Желаете ли уиски, синьор? — предложи и на Феличи, който се върна в палатката му.

— Благодаря, хер щурмбанфюрер. Добре сте си уредили живота тук.

— Надявам се. Моля ви, за вас съм Карл — отвърна Фон Хайсен, който нито за миг не забравяше заповедта на Химлер да предразположи пратеника на папата. — Какво имаше да ви каже професорът?

— Той е убеден, че кодексът на маите съществува. Нямам доверие на този човек, Карл. В края на краищата той е евреин. — Феличи вдигна чашата си. — Наздраве.

— Е, да, но не се безпокойте — държим го под око денонощно. Наздраве! Подсказа ли ви какво би могло да е съдържанието на кодекса?

Феличи завъртя глава.

— Твърдеше, че е някъде наоколо, но иначе говореше много уклончиво. Но ако все пак го намери, ще ви бъда благодарен първо да обсъдим находката и чак след това да я оповестим пред света.

— Разбира се. Интересите ни съвпадат. А как е положението във Ватикана? Чух, че папата не е добре.

— Боя се, че здравето му се влошава бързо.

— Знае ли се вече кой би могъл да бъде следващият папа?

— Карл, обичате ли хазартните залози?

Фон Хайсен се засмя.

— Случва се да заложа, макар и рядко.

— Щом е тъй, на ваше място бих рискувал парите си с държавния секретар кардинал Еудженио Пачели. Ако той бъде избран, това ще се отрази прекрасно на отношенията между Германия и Ватикана… Държавният секретар Пачели е много добре настроен към вашия фюрер.

Феличи доста пресилваше истината. Знаеше, че Пачели се опасява сериозно от нацисткия режим, но конкордатът между Хитлер и Ватикана засили значително влиянието на Светия престол в Германия. Освен това Пачели смяташе, че нацистите са най-добрият шанс за възпиране на надигащата се комунистическа заплаха.

Когато Фон Хайсен изпровождаше госта от палатката си, каза:

— Вашето предложение за нова банка на Ватикана ми се струва особено интересно. Впрочем, получих лично от райхсфюрер Химлер известие, че след приключването на експедицията ще бъда назначен в Маутхаузен, тоест в Австрия. Ако дойдете във Виена, знам кои са най-добрите ресторанти там.

Феличи кимна, малко му беше трудно да се задържи на краката си.

— Пътувам до Виена два-три пъти годишно по работа, ще очаквам с удоволствие срещите ни. Лека нощ и благодаря за гостоприемството.

Той се заклатушка към своята палатка, като размишляваше замаяно над огромната сила, която се трупаше на север от Италия, както и за връзките на Фон Хайсен с висшето ръководство на райха.

А Фон Хайсен извади дневника си и се зае да опише подробно случките и през този ден.

 

 

Леви започваше да се поддава на разочарованието. От почти три месеца бяха в Тикал, но въпреки че изпрати няколко съобщения по местни селяни, нямаше никакви вести от Роберто Арана.

Облегна се на стола и погледна към пистата от отъпкана червеникава пръст. Предишния ден старейшините на селото го поканиха да хапне с тях и той се чудеше дали Роберто няма да се появи най-после довечера.

Откакто започна експедицията, събраха 129 черепа от стойките зад игрището. Отец Ерлихман ги мереше прилежно и записваше подробно данните.

Леви бе получил няколко писма от Рамона и не се съмняваше, че пликовете са били отваряни. Жадуваше да се прибере, да прегърне жена си, да чуе смеха й. Тревожеше се дали тя и децата са в безопасност. Препрочете края на последното писмо, което получи наскоро.

„Скъпи, надявам се, че няма да отсъстваш още дълго. По улиците се перчат повече «кафяви ризи» от всякога, Хитлер заплашва непрекъснато. Изпращам ти и броеве от «Винер Цайтунг» — сам ще се убедиш от заглавията, че нашият канцлер се противопоставя твърдо на нацистите, но всички се питаме докога ще издържи. Много ми липсваш, любими. Копнея за тебе.“

Твоя Рамона. Винаги.

Леви знаеше, че времето му изтича. Претърси усърдно Пирамиди I, II, III и IV, но безуспешно. Все пак в Пирамида IV откри тайна ниша като онази в Пирамида I, където намери мъжката статуетка, само че нишата беше празна. Дали друг не бе прибрал някоя от статуетките? През последната седмица се опитваше да проучи малкото помещение под декоративния гребен на Пирамида V, но все му досаждаха Фон Хайсен или отец Ерлихман. Подозираше, че дебнат всяко негово движение. Трябваше да измисли как да се промъкне до Пирамида V посред нощ, когато онези двамата са заспали.

Погледна си часовника — пет следобед. Само след час щеше да се здрачи. Реши да се отбие от учтивост в палатката на Фон Хайсен, преди да отиде на срещата със старейшините.

— О, хер професор… На какво дължа това неочаквано удоволствие? — ухили се есесовецът.

Течността в поредната бутилка „Гленфидих“ — доставиха му няколко дузини с поредния товарен полет — бе намаляла видимо.

— Само да ви уведомя, че тази вечер съм поканен от жителите на селото. Не знам точно кога ще се върна.

— И за какво ви е да вечеряте с прислугата? — подхвърли Фон Хайсен, докато пак пълнеше чашата си.

— Щурмбанфюрер, ако човек иска да разбере йероглифите на маите, длъжен е да вникне и в културата, която ги е създала. Бездруго смятам за чест да споделя храна с тези хора. Могат да ни научат на много неща.

— Това си е ваше мнение, Вайцман. Щом толкова искате да се тъпчете с боб и банани, няма да ви спирам. Но не е зле да напомните на техния главатар, че още не са ми изпратили онова момиче, което му посочих. Казва се Ици или нещо подобно… — Фон Хайсен вече заваляше думите. — Вайцман, ние — германците, сме потомците на висшата раса. Напомнете му и това.

Леви се обърна рязко, за да не даде воля на гнева си. В извратения свят на Фон Хайсен и Химлер древните черепи незнайно как се оказваха доказателство за принадлежност към висша раса, но днешните наследници на маите оставаха извън нагласените изчисления. Той прекоси пистата и когато стигна до пътеката в джунглата, спря да успокои дишането си. Нямаше смисъл да спори с Фон Хайсен, дори когато беше трезвен, камо ли да се кара с него, когато спиртът се е развихрил във вените му.

Селото беше отдалечено на почти три километра от развалините, но преди да е извървял и петстотин метра, Леви долови, че някой го следи. Озърна се, но виждаше само няколко гласовити маймуни и чуваше само крякането и писукането на пъстри птици, а пътеката изглеждаше пуста. Половин час по-късно стигна до буйната бучаща река. Доближи несигурния наглед въжен мост над водата. В сумрака не се виждаше добре, но пак усети движение стотина метра зад гърба си. Шмугна се в храстите до пътеката и зачака.