Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (56)

55.

Сан Педро, Гватемала

Алета стоеше на стъпалата пред входа на черквата, докато миряните се изреждаха на излизане да стиснат ръката на свещеника. Къртис дебнеше в градината. Дори от това разстояние долавяше изненадата и раздразнението в гласа на Дженингс, щом чу молбата на мюсюлманката да се отрече от вярата си в неговата изповедалня. Къртис видя как двамата влизат в черквата. Не се съмняваше и за миг, че Алета ще разиграва йезуита с удоволствие. Тръгна бързо към къщата отстрани.

Монсиньор Дженингс затръшна ядно вратата на изповедалнята и включи червената лампичка над вратата. Алета закри своята ниша със завесата, коленичи върху протритата възглавничка и изчака мълчаливо Дженингс да отвори малкото прозорче от неговата страна. През гъстата решетеста преграда виждаше тъмния му силует. Дебелакът дишаше тежко. Алета не бе стъпвала в изповедалня от много години, но помнеше добре тягостните разпити на свещениците в какви грехове се е оплела поне мислено. Не забравяше и на колко момчета е съсипал живота лицемерът отсреща.

— Моите приятелки ме убеждават, че ако не се отрека от исляма и не приема католическата вяра, ще горя в ада — прошепна тя нерешително.

— Твоите приятелки ти казват самата истина. Трябва да отхвърлиш сегашните си заблуди и да прегърнеш единственото вярно учение.

— Но нали се прекланяме пред един и същ Бог?

Дженингс изсумтя.

— Бог се е разкрил в цялото си величие само пред католиците. Той е Отецът, Синът и Светият дух. Онези, които не почитат Исус като своя Спасител или пък се приобщават към другите направления в християнството, тънат в тежка заблуда…

Алета слушаше и броеше минутите, а Дженингс се въодушевяваше все повече в красноречивите си хули срещу всяка друга вяра. Накрая й рече:

— Моето момиче, ако не приемеш католическата вяра в цялата й красота и величие, душата ти е обречена.

Алета погледна часовника си. Къртис бе обещал да смъкне кутиите от тавана и да ги занесе на кея за не повече от петнайсет минути. Налагаше се да забави Дженингс още малко.

— Отче, притеснява ме още нещо…

— Какво? — сприхаво попита йезуитът.

— Мастурбирам, и то често. Грях ли е това, отче?

Алета долови как свинските очички на дебелака се вторачиха в нея през преградата и се пребори с напиращия кикот.

— Много тежък грях! Матей казва ясно, че ако дясната ти ръка те въведе в грях, трябва да я отрежеш. Богът на католиците е ревнив. Ако злоупотребяваш със собственото си тяло за удоволствие, все едно се прекланяш пред идоли, а за този смъртен грях несъмнено ще гориш в ада. Ако не отхвърлиш лъжливото учение и не се откажеш от секса за удоволствие, не мога да ти помогна.

— Благодаря ви, отче. Позволявате ли да попитам как самият вие понасяте живота без секс?

— Как смееш?! Веднага напусни тази черква!

Алета се измъкна от нишата и остави Дженингс побеснял зад вратата на изповедалнята.

 

 

Мерките за сигурност около военновъздушната база Ванденберг бяха още по-строги. Вълните се надигаха в потъмнелия под буреносните облаци океан, а на брега лъчите на фенерчета шареха по разпенения прибой, докато допълнителните патрули обикаляха нос Сал.

Завършваше подготовката на модифицираната ракета „Минитмън“ LGM-30 в силоза за изпитателни изстрелвания. Малко по-нататък техниците извършваха последни проверки на апаратурата в „Далекоглед“. Всички от екипажа на специалния „Боинг 707 Е6 Мъркюри“ бяха по местата си. Те щяха да насочат ракетата точно към избраната за нея позиция за мощната атака с нискочестотни вълни срещу иранските подземни бункери — вълни, които щяха да проникнат чак до земното ядро. Почти четири хиляди километра на север в центъра за управление на Гакона също се трудеха неуморно учени и техници, за да осигурят безупречната работа на HAARP. Тайлър Джаксън мърдаше нервно на въртящия се стол и се мъчеше да направи своя избор. Отброяването на времето до атаката бе започнало.

 

 

— Ама че е дебелокож този лицемерен негодник! — възмути се Алета, когато се връщаха към Сан Маркос с трите кутии на кърмата на лодката.

— Всъщност той не ти ли е подсказал, че няма нищо лошо да мастурбираш с лявата ръка?

Тя перна с пръсти Къртис по ухото, но усмивката й веднага се стопи.

— Как мислиш, ще успеем ли?

— Нямаме много време. Вдругиден е слънцестоенето, а оттук до Тикал са повече от триста километра. Когато Уайли научи какво е сполетяло онези двама изроди, ще му избие пяна на устата. Но Хосе ни намери високопроходим автомобил и ще можем да минем по черните пътища… в случай че Уайли ни е подготвил още някоя засада.

 

 

Хауърд Уайли се разяряваше все повече от разговора с Елън Родригес по защитената видеовръзка. Лицето му отново доби цвета на косата, пръстите на дясната му ръка ту се свиваха в юмрук, ту се изпъваха.

— Трупът е изплувал в езерото Атитлан близо до Сан Маркос. Властите още не са установили самоличността на убития, но е почти сигурно, че това е наш човек… защото са го намерили с водолазен костюм и рана от нож на шията.

— Защо си толкова уверена, че е от нашите? — изстърга гласът на Уайли.

— От източника си научих, че на лявата ръка на мъртвеца е татуирана емблемата на „тюлените“.

— Гадост! А с другия какво става?

— Изчезна… и го смятаме за мъртъв.

— Родригес, много бързаш да го отпишеш!

— Те трябваше да премахнат О’Конър — сдържано напомни Родригес, — а той е бил видян в Сан Педро след намирането на трупа.

— И къде е сега О’Конър?

— Предполагам, че двамата с Вайцман са тръгнали към Тикал.

— Вчера привлякохме към операцията още петима изпълнители. Пристигнаха ли?

— Още не са се свързали с мен.

— Мамицата му, Родригес, що за евтин цирк ми разигравате всички там?

Тя предпочете да не отговори.

— Вдигай си задника към Тикал — заповяда Уайли, — и се заеми с изгребването на тези говна. Искам пътищата да бъдат преградени, да има денонощно наблюдение. И искам Тутанкамон и Нефертити мъртви в мига, когато се мярнат в Тикал… Искам и онзи кодекс!

Лицето на заместник-директора изчезна от екрана. Родригес поклати глава безнадеждно. Каквото и да мислеха Уайли и подобните нему за Гватемала, това все пак беше суверенна държава и с блокиране на пътищата можеха да си докарат белята тук.

 

 

Къртис не превишаваше разрешената скорост, за да не привлича излишно внимание. Часовете се изнизваха и ниските храсти на областта Петен се сменяха постепенно с гъстата влажна джунгла на Тикал. Древният град на маите беше национален парк и Къртис спря пред пропускателния пункт.

Служителят изчака старата кола да се скрие от погледа му, преди да се обади на номера, който му бе даден. Нямаше представа кои са мъжът и жената в очуканата тойота, нито пък го интересуваше. Външността им съвпадаше с описанието, а онази американка му бе платила щедро.

 

 

— Какъв е планът? — попита Алета. — Или ще импровизираш в движение?

— Общо взето — ухили се Къртис. — Има съвсем поносимо хотелче, където бихме могли да пренощуваме, само на стотици метри от пирамидите.

— Няма ли да ни потърсят там?

— Непременно, затова ще стоим настрана от удобните му легла… за съжаление.

— Ще ми кажеш ли какво ще правим, ако се откъснеш поне за малко от изкушенията? — засмя се тя.

— Преди да тръгнем от Сан Маркос, Хосе обеща да се свърже с някой от старейшините от селото отвъд реката. Той каза, че ще потегли напряко и може да ни е изпреварил по пътя. Селото е същото, в което е бил твоят дядо. От Хосе знам, че след около километър от пътя се отклонява пътека натам.

Колата едва се побираше на пътеката, използвана повече от селяните. Чак след четиридесет минути доближиха реката и същия мост, по който Леви бе минал преди седемдесет години.

— Няма ли да скриеш колата? — попита Алета, докато нарамваше раницата с една от статуетките.

— Безполезно е. — Къртис намести на гърба си своята раница с другите две статуетки. — В Лангли са се погрижили за денонощно спътниково наблюдение и вече са засекли колата. Но щом минем по моста, не биха ни открили лесно в такава гъста гора. Те обаче не са пропуснали да пратят тук поредните си бандити.

Той тръгна по неустойчивия въжен мост, след него Алета стъпваше предпазливо по протритите до блясък кедрови греди, повече от десет метра над буйната река. На другия бряг Къртис спря изведнъж на пътеката между храстите и папратите. Алета за малко не се блъсна в гърба му.

— Пак си имаме компания — почти беззвучно я предупреди той.

Алета се взираше напрегнато, но не откриваше нищо особено.

— Още наемници ли?

— Не съм сигурен. Може да са хора от селото… Зърнах движение на сто и петдесет метра пред нас.

Алета подскочи — клонките до нея се разместиха и Хосе Арана спря до тях.

— Прав си да бъдеш нащрек. Вашите врагове са наблизо. Дойдоха в Тикал снощи.

— Хосе, стресна ме! — оплака се Алета.

— Не си губил време по пътя — каза Къртис, възхитен от умението на шамана да остане незабелязан в джунглата.

Арана се усмихна сърдечно.

— Нямаме време за губене. Елате с мен при нашите домакини.

През седемте десетилетия след гостуването на Леви Вайцман селото не се бе променило особено, макар че имаше малко повече жители. Старейшините — потомци на някогашните владетели в Тикал, носеха все същите сини и червени памучни ризи, тъмни панталони и сламени шапки. Арана им представи тържествено Алета и Къртис. Никой не би могъл да разбере по-добре от старейшините колко важно е онова, което предстоеше да се случи.