Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (52)

51.

Платата на Гватемала

На шумната автогара в Ескуинта, провинциален град със седемдесет хиляди жители на границата между тихоокеанската равнина и платата, Алета и Къртис се прехвърлиха в още по-пъстър и по-претъпкан автобус. След половин час той вече боботеше измъчено нагоре по тесния криволичещ път, навлизащ в планините. Къртис поклати глава, когато шофьорът започна да изпреварва друг автобус. Раздрънканите возила доближиха едно до друго завой, но изведнъж насреща им се появи микробусче, което се навря чак в храстите край пътя, за да избегне катастрофата. Няколко момчета на най-задната седалка в автобуса се развикаха весело.

— В тази страна има ли шофьорски изпити — промърмори Къртис, — или книжките ги раздават като награда за по-големи покупки в магазина?

Алета се усмихна.

— Свиква се. В Панахачел продават тениски с надпис отпред „Оцелях“ и снимка на такъв автобус на гърба. Ще ти купя една.

— Първо да пристигнем там.

Къртис се наведе към нея, за да мине по-лесно селянин, стиснал прасенце под мишница.

 

 

Добраха се до Панахачел в късния следобед. Наместиха раниците на гърбовете си и тръгнаха по павираната главна улица. Яркочервени триколки бръмчаха напред-назад в търсене на пътници. Шарени постелки и черги се редуваха с рокли и панталони на стърчащи пръти под навесите на магазинчетата. Кабели провисваха на оплетени снопове като спагети между стълбовете. Чудесни ухания на подправки и току-що смляно кафе насищаха въздуха. Къртис не забравяше да проверява за подозрителни лица тълпата, докато вървяха по „Авенида Сантандер“ към брега.

Стигнаха до настлана с каменни плочи пътека, която се спускаше към пристана, подминаха дебело старо дърво и езерото Атитлан се ширна пред погледите им. Над южния бряг отсреща вулканите Толиман и Атитлан се извисяваха над три хиляди метра. Около върховете им се стелеха облаци и подлъгваха, че вулканите ще изригнат всеки момент. По̀ на запад беше третият вулкан Сан Педро, надвиснал над градчето, което му бе дало името си.

— Колко искаш до Сан Маркос? — попита Къртис на испански стария лодкар.

— Осемдесет кецала… от тебе. Но от хубавата дама — седемдесет.

Къртис се засмя.

— Как се казваш?

— Фидел.

— Добре, Фидел, да потегляме.

Къртис намести раниците под платнения навес и хвана лодката здраво, за да стъпи в нея Алета. Старецът зави майсторски почти на място и излезе в езерото между два паянтови кея.

Само бръмченето на двигателя и редките глухи удари на носа в малките вълни нарушаваха безмълвното величие на водния простор.

— Може ли да те попитам нещо? — подхвана предпазливо Къртис. — Идването тук навява ли ти лоши спомени?

— Опитвам се да мисля само за хубавите дни. Стига ми да намерим третата статуетка и да отидем в Тикал преди зимното слънцестоене. И баща ми би постъпил така.

— А имаме само три дни…

След четиридесет минути заобиколиха малък нос и лодкарят намали оборотите на двигателя.

— На пристана ни чака Хосе! — развълнувано посочи Алета.

— Шаманът ли? А как е научил, че идваме? — наежи се Къртис.

— Защо да не е съвпадение?

Арана им помаха с ръка, а Фидел му подхвърли въжето на лодката.

— Много ти благодаря — каза Къртис на стареца и му даде двеста кецала.

Лодкарят бръкна в джоба си за ресто.

Къртис отказа:

— Не, всичко е за тебе.

— И аз много ти благодаря!

— Няма за какво.

— Добре дошла в Сан Маркос! — Хосе целуна Алета по двете бузи. — А ти си Къртис, нали? Добре дошъл.

Шаманът стисна силно ръката му и помоли Фидел да почака на кея.

— Елате, стаите ви са готови.

— Значи отделни стаи… колко жалко — тихо се оплака Къртис и Алета го смуши с лакът в ребрата.

Наблизо — в по-голямото градче Сан Педро, двама бивши „тюлени“ от американския флот, които имаха опит с гмуркането в планински езера и бяха наети от ЦРУ, се настаниха в хотел „Микасо“ на брега.

 

 

Сайра, съпругата на Хосе, поднесе вечеря в градината. Къщата бе построена на склона над езерото. После Сайра се прибра вътре, за да поговорят на спокойствие.

— Хосе, вече е осемнайсети декември — започна Алета. — Остават по-малко от три денонощия до слънцестоенето.

Той се усмихна многозначително.

— Ти дойде където трябва. Във Виена ти казах, че това е свещена мисия с огромно значение. Но нека ти напомня отново, че статуетката и кодексът са защитени от неумолими сили. Статуетката — от Майката Природа, а кодексът — от находчивостта на моите прадеди. В древността са се погрижили кодексът да бъде намерен само от човек, чието духовно равновесие му позволява да го разбере правилно. Може и да си ти, Алета, но ще научим това, чак когато успееш. — Арана погледна Къртис. — От Ватикана са изпратили в Сан Педро изследователя на цивилизацията на маите монсиньор Дженингс. Наредили са му да поеме службите в енорийската черква, където свещеник е бил отец Ернандес.

— Двамата с Алета се опитвахме да отгатнем дали отец Ернандес не е всъщност Карл фон Хайсен — есесовец, който е избягал в края на войната с помощта на американците и Ватикана.

— Прави сте. Фон Хайсен е получил помощ от Феличи, приближен на папа Пий XII и баща на кардинал Салваторе Феличи. Кардиналът сигурно не е доволен, че Фон Хайсен е имал навика да записва подробно преживелиците си в дневник.

— Аха, всичко си идва на мястото! Ако се разчуе, че бащата на кардинал Феличи е бил съучастник на нацистки престъпници, с амбициите му да стане следващия папа е свършено.

— Има и други причини Ватикана да се намесва в тази част от света — вметна Алета. — Кодексът на маите застрашава тяхната догма, че учението на Христос е единствено вярното.

— А от тази догма зависи самото съществуване на Ватикана — добави Къртис. — Май ще надникна в жилището на монсиньор Дженингс. Има ли начин да стигна до Сан Педро толкова късно? — попита той Арана.

— Фидел те чака на кея. Монсиньор Дженингс обикновено се разтушава с алкохол в бар „Буда“, който е на брега при другите заведения и хотелчета за туристите.

— Пази се, моля те — промълви Алета.

Щом Къртис тръгна към брега, Арана каза с блага усмивка:

— Той вече ти е скъп.

— Повече, отколкото бих очаквала, макар че с него все едно бягам непрекъснато от някого в компанията на Индиана Джоунс. Нали ти ми каза да му поверя живота си?

— Сега е време да се довериш и на мен. Казах ти още, че е нужно да изградиш духа си наново.

Тя кимна смълчана.

— Тази нощ ще пречистим вътрешния ти дух и това ще те освободи от депресията. Искам да легнеш там. — Шаманът посочи скамейка, покрита с меки възглавници. — Подлагала ли си се на хипноза?

— Не. Безопасно ли е?

— Нека повторя — трябва да ми се довериш. Алета, съзнанието има различни състояния. Когато сме будни, ние сме в така нареченото „състояние бета“ — в него осъзнаваме действителността чрез мислите си, а честотата на мозъчните ни вълни е от петнайсет до трийсет цикъла в секунда. При осем до петнайсет цикъла в секунда преминаваме в по-спокойното „състояние алфа“, обикновено когато се унасяме или дори когато гледаме с увлечение филм. — Той почака Алета да се настани. — Сега се отпускаш… — Плъзна длан над очите й. — Затвори очи и ще се пренесеш в „състояние тета“, когато мозъчните ти вълни се забавят до четири-пет цикъла в секунда. Състоянието, което достигаме в дълбок сън. Ще навлезеш в него постепенно и неусетно. А накрая — каза шаманът още по-тихо — ще преброя до три и ти ще се събудиш леко, без да се стреснеш.

Алета се унасяше безгрижно и заради умората, и защото се върна в родния си край, а сега беше под грижите на човек, комуто вярваше безгранично. Меките възглавници под тялото й бяха удобни. Клепачите й натежаваха и тя нямаше нито сили, нито желание да ги отвори.

— Вървиш по дълъг тунел, слизаш по каменни стъпала, които водят надълбоко в този тунел. Надолу… надолу… Стъпалата се спускат… все по-надолу… Стигаш до слабо осветен каменен коридор. Въздухът е влажен и застоял.

Арана поднесе дива орхидея към носа на Алета, но тя се смръщи като от неприятна миризма. Шаманът се увери, че е изпаднала в дълбок транс. Сега Алета беше податлива на внушение. За да пречисти духа й, Арана трябваше да я върне назад във времето. Този похват бил прилаган векове наред, но съвременната психиатрия и хипнотерапия го обясниха едва наскоро и го нарекоха „регресивна терапия“. Хората са различни, но шаманът знаеше, че всеки е живял многократно, само че в сегашното си съществуване няма достъп до тези спомени. Хипнозата обаче можеше да премахне преградата.

— Алета, ти вървиш по коридора и виждаш врати отляво и отдясно — продължи той с равен глас. — Искам да избереш врата и да я отвориш.

— Има светла врата отляво… Отварям я.

Тялото й се поклащаше леко и ритмично на скамейката.

— Къде си? — попита шаманът.

— Аз съм в Тикал. Името ми е принцеса Ахущал.

Алета се бе пренесла чак в 790 година, когато Тикал бил сред могъщите градове държави в джунглите на Юкатанския полуостров. Калакмул и Наранхо на север от Тикал бяха подчинени на войнствената владетелка Шест Небеса и мирът можеше да бъде нарушен всеки момент.

— Какво виждаш?

— В Тикал цари голямо оживление днес. Утре е зимното слънцестоене и по изгрев върховният жрец ще извърши церемония със статуетките, за да определи мястото, където ще бъде съхранен Кодексът на маите. Върховният жрец е много угрижен.

От високата площадка, където седеше до своя баща владетеля Якс Айн Втори, принцеса Ахущал виждаше добре голямото игрище. Мускулестите воини носеха дебели подплатени предпазители, за да защитят ребрата си от еднометровата плътна кожена топка, около която се блъскаха. Не можеха да я ритат или докосват с длани и пръсти. Удряха я с предмишниците си, понякога и с чела. Противниците се разпознаваха по украсата на главите си, направена от рога и пера.

Погледът й се плъзна от игрището към масивните розови пирамиди в двата края на средището — Храмът на Великия ягуар и Храмът на маската. В огромните постройки, съградени петдесет години по-рано, бяха гробниците на владетелите от клана на Великия ягуар.

На изток от средището бяха пазарите, гъмжащи от хора. Платнища защитаваха сергиите от слънцето. Килими, съдове, кошници с подправки, ядки и плодове, платове бяха подредени чак до алеите, свързващи различните части на града. Жени с пъстри блузи носеха покупките в кошници на главите си. Знатни особи с украси от пера на главите седяха на плетени столове, носени над тълпите от техните слуги. Ахущал различаваше и часовите върху Пирамида IV и Пирамида V, най-високите градежи в цялата страна. Под тях портите към пътищата през джунглата бяха пазени от многобройни воини.

— Барабаните бият по-силно и играта свършва. Баща ми се изправя, всички воини на игрището се обръщат с лица към него и се покланят.

Алета се размърда неспокойно. Арана мълчеше и чакаше.

— Сега баща ми се среща с върховния жрец, който го предупреждава за голямо бедствие, застрашаващо маите, ако не изберем друг път.

— Длъжен си да намериш път към мир с Калакмул и Наранхо — строго изрече жрецът.

Той беше висок мъж, носеше проста роба от бял плат с качулка. Дългите години на размисъл бяха врязали дълбоки бръчки в загрубялото му кафяво лице. Държеше се достолепно и пред владетеля.

— Ако тези войни продължат — продължи жрецът, — не само ще паднат още жертви, но и всички племена на маите ще бъдат застрашени. Войните съсипват земята, на която твоите поданици разчитат за прехраната си.

— Хората в Калакмул и Наранхо са толкова несговорчиви! — възкликна владетелят. — Аз съм длъжен да съхранявам и нашите обичаи. Нашият град има старшинство спрямо техните, те трябва да зачитат обичаите ни. Ако няма друг път, ще им ги наложим със сила.

Едрият владетел носеше пищна украса от червени, сини и зелени пера от почитаната птица кецал. Кожената му броня бе пристегната в кръста с огромна тока от нефрит.

— Да, по-напредналата общност трябва да води, но това не означава да отхвърляме обичаите на другите — не отстъпи върховният жрец. — Не е слабост да говориш с другите и да постигнеш съгласие с тях. Това е проява на сила.

— Но ще бъде сметнато за слабост от мнозина, особено от съветниците ми — мрачно каза владетелят.

— Скоро ще настъпи краят на десетия бактун. Очакват ни времена на тежки загуби и сътресения — предупреди жрецът. Напомняше на владетеля, че поредният цикъл от 394 години е пред своя завършек. — Ще се повтори разрухата, която сме преживели в края на предишния бактун.

Владетелят се замисли.

— Знаменията ще се повтарят, докато не вникнем в тревожните признаци… иначе сами ще подготвим края си, а след време и края на целия свят — натърти жрецът.

— На целия свят ли? — озадачи се владетелят.

— Бедствията в края на сегашния бактун ще поразят мнозина, особено твоя народ, но унищожението на целия свят няма да настъпи преди края на тринайсетия бактун.

— И какво ще се случи тогава? — недоверчиво попита владетелят.

— С тринайсетия бактун завършва Епохата на Петото слънце. А хората и тогава ще си затварят очите за вредите, които нанасят на своите земи. Те няма да постигат съгласие помежду си. Враждуващите им религии ще подклаждат войни. Поддръжниците на всяка религия ще твърдят, че само техният път е верният. Ако не пожелаят да разберат, че има много пътища и различни обичаи, сблъсъкът между религиите ще унищожи всички.

— Дотогава има много бактуни — нехайно каза владетелят.

— И все пак сме длъжни да предупредим бъдещите хора за нашите затруднения и за онова, което може би им предстои.

— Как ще го направим?

— Предупреждението вече е записано. На церемонията за слънцестоенето утре ще сложим статуетките — Пазителите на храмовете, върху Пирамида I, IV и V. По изгрев кристалите ще уловят слънчевата светлина и ще я отразят. Последният лъч ще ни покаже къде да съхраним кодекса, който ще остане скрит още дълго след като свърши моят и твоят живот. Човек, който е сред нас и днес, ще се завърне да разкрие тайната. Но за да успеят хората от идните дни, ще се опират на поредицата числа, която е в основата на самата вселена…

— Какво се случва сега? — подкани шаманът.

— Небето е озарено в розово и бледочервено… наближава изгревът. Маймуни скачат от клон на клон над нас. Придружавам баща си към средището, където са се събрали хиляди негови поданици. Заедно изкачваме стъпалата на Храма на великия ягуар. Върховният жрец ни чака горе. Барабаните бият по-силно и ароматни огньове горят в подножието на храма, където са се строили воините на моя баща. Стъпваме на върха… върховният жрец се покланя… баща ми сяда на своя трон и аз вече мога да седна до него. Жреците наместват нефритените статуетки. Едната е върху гребена на храма над нас, друга е на запад върху Пирамида IV, третата е на юг върху Пирамида V. Върховният жрец вдига към устните си златна раковина и звукът отеква из джунглата.

Шаманът наблюдаваше Алета, без да мигне, защото се досещаше какво ще последва. Тя пак се поклащаше на възглавниците в неустоимия ритъм на барабаните.

— Небето просветлява над джунглата, ширнала се като тъмнозелен килим на изток. Върховният жрец се взира в най-светлата част на небето, където ще се покаже слънцето в най-късия ден от годината… сега! Слънцето освети кристала в статуетката върху Пирамида I…

Първата статуетка пречупи светлината под толкова точно изчислен ъгъл, че ослепителният зелен лъч попадна в кристала на статуетката върху Пирамида IV, който пък го насочи право към кристала върху Пирамида V. Внезапно Алета изви глава рязко.

— Лъчът се отклони към… почакай… не мога да видя… о, не!

Писъците се разнесоха откъм градските порти. Колибите от двете страни на алеята пламваха като факли. Хиляди свирепи воини от враждебния град Калакмул направо прегазваха часовите при портите и им отсичаха главите. Сега се бяха устремили към средището. Започна ожесточено сражение, когато строените воини на Тикал се втурнаха насреща им, за да защитят своя владетел.

Върховният жрец остана стъписващо невъзмутим. За него нападението призори беше неизбежно. Той поклати глава печално. Виждаше в бъдещето как градовете държави продължават междуособиците си и се унищожават взаимно, а накрая съсипват цялата цивилизация на маите. Той даде знак на жреците, които се канеха да скрият за столетия кодекса. В хаоса и дима на битката лъчът още сочеше механизма, който отваряше таен вход на сграда срещу Пирамида V. Жреците там вдигнаха към небето скъпоценния кодекс, за да знае той, че са разбрали знака. После един от тях се спусна в шахтата и влезе в прохода към тайната кухина. Слънцето се издигаше, лъчът избледня и изчезна. Върховният жрец даде нов знак на жреците, бдящи върху другите храмове, за да скрият статуетките.

— Не! Не! Нашествениците от Калакмул стигнаха до подножието на нашата пирамида. Надделяват над воините на моя баща… намушкват ги, обезглавяват ги. Колкото и храбро да се бият, враговете побеждават. О, не! Вече тичат нагоре по стъпалата към нас… Не!

 

 

Къртис намери бар „Буда“ недалеч от брега и прецени откъде би могъл да се измъкне, ако стане напечено. Над главния вход се развяваше тибетски флаг. Статуи и изображения на Буда придаваха азиатски дух на кафеникавата сграда в испански стил. Вътре пък се намираше внушителната дървена статуя на Буда, използвана във филма „Апокалипсис сега“. Къртис огледа хората в полутъмния бар на първия етаж и скоро се убеди, че са обикновени туристи, които играят билярд и пушеха марихуана. Качи се в ресторанта на втория етаж.

И тук широките ниши със седалки във формата на подкова бяха пълни с туристи и местни хора. Къртис веднага разпозна Дженингс, седнал в дъното до момче, което не беше на повече от петнайсет години. Йезуитът отпиваше уиски, пред момчето имаше чаша кока-кола, но Къртис се зачуди още какво ли може да е сипано в нея.

Качи се и по следващата стълба към бара на покрива. Тук също гъмжеше от туристи. Сладникавият тежък дим на марихуана се кълбеше над терасата, където двамата бивши „тюлени“ стояха с гръб към Къртис. Единият имаше и брадичка, но военният им навик да се подстригват късо беше твърде издайнически. Къртис се върна на долния етаж, където Дженингс носеше към масата си следващата чаша уиски и още една кока-кола. Гърбът на Къртис настръхна, когато видя йезуита да гали момчето по бедрото. У него напираше желанието да пребие Дженингс, за да отърве хлапака, но се сдържа. Излезе на главната улица и тръгна покрай минувачите, излезли на късни покупки, и неизменните червени триколки.

Стигна до края на стръмнината, без да се задъха. Постоя до едно магазинче, колкото да огледа хората по зле осветения площад и разположението на голямата бяла църква. Предположи, че Дженингс се е настанил в къщичката отстрани. Обиколи по края на площада зад палмите и градината на черквата и доближи къщата.

Бравата се оказа съвсем проста и след малко той затваряше отвътре дъбовата врата. Включи фенерчето и започна да претърсва усърдно жилището на йезуита. В чекмеджето на масата и в шкафовете на миниатюрната кухничка нямаше нищо интересно. В банята — също. Но когато надникна в килера, видя веднага леководолазното снаряжение. Качи се по тясната стълба в спалнята на втория етаж. Долу в гардероба имаше кутия с ключалка, която не го затрудни. Намери цяла купчина броеве на списанието, издавано от NAMBLA — Североамериканската асоциация за любов между мъже и момчета. Дженингс бе написал и „голям симпатяга“ върху снимката на корицата на най-новия брой.

Къртис остави кутията на мястото й и вдигна глава към капака, през който можеше да се провре на тавана. Дръпна единствения стол под капака, хвана се за ръбовете на отвора и се издърпа нагоре. Лъчът на фенерчето се плъзгаше по купчинки миши изпражнения между гредите на покрива. В дъното на тясното пространство обаче забеляза три прашни кутии. Къртис се провря натам. Недокоснатият прахоляк показваше, че кутиите не принадлежат на Дженингс. Отвори първата. Дневниците бяха десетки. Къртис прелисти сложения най-горния. Последната дата предшестваше с една година бягството на Фон Хайсен. Дали един от дневниците липсваше? Отвори втората кутия, после и третата. В нея бяха дневниците от годините, когато Фон Хайсен бил комендант на Маутхаузен. Къртис побърза да намери дневника от 1938 година. След пет минути подсвирна неволно, щом прочете какво бе написал есесовецът за посещението на Химлер в лагера.

„Химлер е много доволен от начина, по който отбелязахме рождения ден на фюрера. Екзекутирахме четирийсет и осем еврейски отрепки в чест на броя на годините от славния живот на фюрера.

Химлер ме поздрави за безупречната организация в концентрационния лагер Маутхаузен и сподели с мен, че е възможно да разгледат повишението ми в щандартенфюрер!

Всичко е готово за медицинските експерименти на доктор Рихтоф.

Химлер разреши да премахнем негодника Вайцман. Качихме Вайцман по стълбата и се разправихме с него. Неговата кучка и малките изчадия ще бъдат сред първите «пациенти» на доктор Рихтоф.“

Но как изпратените от Мосад хора бяха пропуснали дневниците? Къртис се сещаше само за едно смислено обяснение. Когато научили, че са изтървали Фон Хайсен за малко, те просто са продължили преследването.

Взе дневника, уличаващ Фон Хайсен за масовия разстрел, и се спусна обратно в спалнята. В нощното шкафче до леглото намери и последния дневник. Под корицата му пък откри картата от кора на хуун, която Фон Хайсен бе взел от Ариел Вайцман преди толкова десетилетия.

Зарадва се на находката, но тъкмо започна да преглежда дневника и чу прищракването на ключ в бравата на входната врата.

 

 

Алета се обливаше в пот и потрепваше върху възглавниците. Шаманът знаеше, че е време да я върне в настоящето.

— Сега излизаш от онази стая — заговори й тихо. — Връщаш се в каменния коридор… затваряш вратата зад себе си. Вече си спокойна…

Дишането й стана равномерно почти в същия миг.

— Едно… две… три — изрече Арана.

— Сънувах ли? — попита Алета.

Шаманът се усмихна и завъртя глава.

— На мнозина им се струва, че са сънували, но не е така. Ти се върна в част от свой минал живот и има няколко причини да преживееш отново онези дни.

Арана почака мълчаливо Алета да си върне нормалното състояние. Откъм езерото подухваше хладен ветрец. Тук ги нямаше светлините на големия град и звездите изглеждаха много по-ярки и безбройни… както ги бяха виждали и маите преди векове.

— Научи ли нещо? — попита накрая Арана.

— Лъчите… трите статуетки бяха сложени върху Пирамида I, IV и V… но не видях накъде сочеше последният лъч, след като мина през третия кристал.

— Вече знаеш от кои пирамиди се е състояла матрицата и това е достатъчно, за да намериш третата статуетка. Ако успееш да сложиш и трите на местата им преди зимното слънцестоене, ще имаш шанс да намериш и кодекса.

— Не е много вероятно, защото остават три дни — промълви Алета.

— Как се чувстваш сега?

— Все едно съм се отърсила от тежък товар.

— Значи успяхме с пречистването — засмя се той.

— Не разбирам обаче значението на златната раковина с очертания на ключалка в средата… — промърмори Алета.

— Съвсем скоро ще се изясни и нейното значение, и значението на равновесието — уклончиво каза наследникът на древните маи.

 

 

Монсиньор Дженингс се озърна припряно, преди да покани момчето в къщата.

— Седни, Едуардо, настани се удобно — посочи му дивана срещу стълбата.

Отиде в кухничката, сипа си щедра порция „Чивас Регал“ и солидна доза от най-евтиния „Джони Уокър“ в чаша с кока-кола за Едуардо. Седна до момчето и се полюбува на стройното тяло с жилави мускули, докато отпускаше длан върху бедрото му.

— Сто кецала — равнодушно отсече Едуардо.

— По-късно — тръсна глава Дженингс, хвана ръката му и я придърпа към издутината на панталона си.

Момчето си дръпна ръката.

— Сто кецала… иначе няма да го бъде.

— Колко искаш за цяла нощ? — задавено попита Дженингс и извади портфейла си.

— Петстотин кецала.

С тези пари Едуардо можеше да изхрани братята и сестрите си две седмици.

— Ето ти сто, останалото после.

Дженингс му даде зацапана банкнота във вишнев цвят. Струйки пот се стичаха по увисналите му бузи. Дръпна надолу ципа си и едновременно опипваше Едуардо, за да го възбуди. После наведе главата му към вече коравия си пенис.

Къртис ги снимаше от спалнята. Имаше съмнения дали и при такива доказателства католическата църква би предприела някакви действия срещу йезуита, но се зарече пред себе си, че ще изпрати дебелака да изгние в затвора, каквото ще да става. Не можеше да се бави повече тук. Дженингс беше изцяло обсебен от удоволствието и Къртис слезе плавно и безшумно по стъпалата.

Върна се на пристана при Фидел с двата дневника на Фон Хайсен и картата.

— Фидел, сега те моля да ме откараш до Санта Крус и да ми покажеш магазина за водолазни принадлежности.

Разбира се, магазинът беше затворен в този час, но Къртис се надяваше с достатъчно пари да преодолее и тази пречка.

— Добре — усмихна се старецът и отдалечи лодката на заден ход от кея.

Наблизо Ханк Сандърс — единият бивш „тюлен“, стоеше на балкона на стаята си в „Микасо“ и оглеждаше околността с мощния бинокъл за нощно виждане. Взря се в лодката и я проследи, докато се насочваше към Санта Крус на северния бряг.

— Ей, Мич, ела да погледнеш онзи тип с лодкаря. Прилича ли ти на нашия човек?

— Трудничко е да му видиш лицето дори с тази оптика — каза Мич Крофърд след малко. — Но ако е той, накъде е отпрашил толкова късно?

След двайсетина минути научиха отговора. Бившите „тюлени“ видяха как лодката спря до кея точно под магазина за водолазни принадлежности.

 

 

Този път Крофърд наблюдаваше връщането на малката ланча в Сан Маркос. Фидел и Къртис качиха купеното снаряжение в къщата, където Алета още разговаряше с Хосе.

— И лодкарят ще пренощува там. Ще се гмуркат, ясно е — каза Сандърс.

— Няма да е през нощта — предположи Крофърд, зает да точи водолазния си нож. — Иначе щяха да оставят всичко на кея. Ако бързат, ще излязат в езерото още рано сутринта. За нас е все едно, нашата лодка също е натоварена. — Татуираният здравеняк се изплю през балкона. — Изобщо няма да усетят как ще им видим сметката.

 

 

Къртис седна в единия край на скамейката.

— Нося истинската карта от кора, която е имал дядо ти — съобщи спокойно. — Намерих я в един от дневниците на Фон Хайсен, останали в къщата, където сега е Дженингс. Имаше водолазно снаряжение.

— Офейкал е много набързо — каза Алета.

— Да, някои хора има защо да се плашат от Мосад.

— Как мислиш, дали са го хванали?

— Фон Хайсен май е най-възрастният виден нацист, доживял до наши дни. Щеше да се разчуе, ако го бяха спипали. На тавана в къщата до църквата има още три кутии с дневници, но ще отложим малко прибирането им. Сега виж това.

Той разгъна грижливо древния лист.

— Посоките са отбелязани… — прошепна Алета.

— … и линиите се пресичат точно до онова място. — Къртис посочи малкия скалист нос на около километър от тях. — Някой, може би дядо ти, е добавил в долния край на картата гръцката буква „фи“ и още една чертичка.

— Фон Хайсен може да е взел статуетката… ако поначало е била в езерото.

— Личи, че е проучвал езерото, но няма смисъл да гадаем дали е знаел за съществуването на третата статуетка. Има само един начин да проверим.

И двамата се обърнаха към Арана.

— Ако е речено да се случи, значи ще се случи — безстрастно ги увери шаманът. — Кога ще се гмуркате?

Къртис погледна часовника си.

— Не остава много до полунощ, а денят беше тежък. Правилата за безопасност налагат първо да поспим, пък и така ще имаме време да свикнем малко по-добре с надморската височина.