Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (21)

20.

Рим, 1944 година

— Gloria in excelsis Deo. Et in terra, pax hominibus bonae voluntatis…

Еудженио Пачели, вече папа под името Пий XII, четеше от служебника по литургия „Missale Romanum“, която един от секретарите му държеше пред него.

— Генерал-майор Уилям Донован, за доблест в сраженията, писмената и делата, които спомагат за разпространението на вярата, закрилят и възвеличават Светата църква — обяви тържествено друг от секретарите.

Той поднесе на Светия отец червена кадифена възглавничка, насред която сияеше осемлъчевата звезда от злато и бял емайл на Големия кръст на Ордена на свети Силвестър. Една от най-престижните награди, връчвани от папите, с която бяха удостоени по-малко от сто души след учредяването й през 1841 година от папа Григорий XVI.

Назначеният от Рузвелт началник на Управлението на стратегическите служби пристъпи напред. След време американското външно разузнаване, засега правещо прощъпалника си, щеше да стане известно в цял свят като ЦРУ. Свадливият стар генерал склони глава и Пий XII сложи на шията му златната верига на ордена.

— Това е огромна чест, Ваше Светейшество. Благодаря ви — изрече Донован и целуна пръстена на папата.

— Удоволствието е изцяло наше. Наградата е съвсем заслужена.

Алберто Феличи ръкопляскаше учтиво заедно с всички присъстващи. Орденът скрепяваше близката връзка между Ватикана и бъдещото ЦРУ, която щеше да се окаже много трайна. Всичко започваше да се подрежда. Новият папа се бе съгласил с неговите финансови препоръки и основаната наскоро Ватиканска банка имаше несравнимо преимущество над всички останали — не подлежеше на външен одит. Като член на съвета на директорите Феличи се сдоби с неизмерима лична власт. А като посланик на Ватикана за връзка с управлението на Донован ставаше още по-могъщ. Власт и влияние, от които Феличи смяташе да се възползва напълно при срещата с Донован в римския му щаб по-късно същия ден.

— След идването на Хитлер на власт, най-голямата заплаха за Съединените щати си остава комунизмът! — дрезгаво натърти Донован.

Прякорът му Дивия Бил беше широко известен, в момента той също не беше настроен за компромиси. Феличи кимаше. Войната в Тихия океан още не бе стигнала до ужасяващия си завършек в Хирошима и Нагасаки, но вече се виждаше краят на войната с Германия. Новата заплаха ставаше все по-явна. Тепърва щеше да се спусне „желязната завеса“, разделила Европа на две. Ако искаха да успеят в борбата на Щатите и Ватикана срещу комунизма, най-важните нацистки разузнавачи и учени трябваше да бъдат измъкнати тихомълком от Германия. Помощниците на Донован вече бяха съставили строго секретен списък.

— Списъкът пред вас подлежи на промени и допълване — каза генералът на тримата офицери, които щяха да се грижат за маршрутите на бегълците. — Ще се нуждаем от всеки германски офицер, който познава съветското военно дело, включително транспорта, снабдяването и промишления капацитет. Добавете и всеки германски учен, който е способен да помогне в тихоокеанските ни операции.

— Няма да бъдат включени членове на нацистката партия, нали? — обади се очилатият представител на Държавния департамент на САЩ.

Донован впи свиреп поглед в него.

— Момчето ми, всеки проклет учен в Германия е член на нацистката партия. Това се отнася и за Вернер фон Браун, вероятно най-добрия ракетен специалист в целия свят. Преди вие — лигльовците от външната политика, да започнете да кършите ръчички, задайте си въпроса дали искате тези хора да работят за Чичо Сам или за Сталин! Техните досиета могат да бъдат редактирани и изчистени… по-трудното е да ги изведем невредими, без да се разчуе.

— Генерале, според мен ние сме в състояние да ви помогнем — предложи Феличи. — Проходът Бренер на италианско-австрийската граница все още е основният маршрут за бягство, но известен човек като Фон Браун трудно би минал оттам… без прикритие.

— Какво по-точно? — попита човекът от Държавния департамент.

— Едва ли някой ще задава излишни въпроси на свещеник, особено с ватикански паспорт. Генерале, позволих си да добавя още едно име в списъка. — Феличи бутна листа обратно към Донован. — Щандартенфюрер Фон Хайсен е от най-доверените хора на Химлер. Струва ми се, че ще бъде особено полезен и за разузнаването на САЩ.

— „Таксата“ е петдесет процента, щандартенфюрер — заяви Феличи. — Приеми или се откажи. Връзките ми в разузнаването са сигурни, а 11-та бронетанкова дивизия на американците вече мина Дунав. Ще бъдат тук след броени дни.

— Синьор, златото в трезора струва над три милиона райхсмарки. Петдесет процента… това е кожодерство!

Феличи вдигна рамене.

— Никак не е лесно да превозиш цял тон злато. Дори да го промъкнеш някак покрай американските патрули, шансовете ти да минеш с него италианската граница, камо ли пък да го откараш в Централна Америка просто са нищожни.

Фон Хайсен се чувстваше приклещен в ъгъла.

— Явно нямам голям избор — озъби се накрая.

Той бе оставил радиоапарата в кабинета си включен, за да чува докъде са стигнали войските на противника.

— Говори Би Би Си. Водеща новина в този специален новинарски бюлетин е вероятното приключване на войната в Европа след броени дни. След като канцлерът на Германия Адолф Хитлер се самоуби на 30 април, очаква се началникът на оперативния щаб в германското върховно командване генерал Алфред Йодл да връчи безусловната капитулация на всички германски военни сили на генерал Айзенхауер. Министър-председателят на Великобритания Уинстън Чърчил…

Някой почука на вратата.

— Влез!

Оберщурмбанфюрер Бранд, който вече беше заместник-комендант на лагера, влезе блед и уплашен.

— Хер комендант, съобщиха ни, че в околностите на Маутхаузен са забелязани американски бронетранспортьори от 41-ви разузнавателен батальон. Възможно е да превземат лагера след по-малко от денонощие.

Фон Хайсен кимна разярен.

— Ханс, Вермахтът провали нашия Фатерланд. Разпусни охраната, кажи им да се слеят с цивилното население. Евреите да правят каквото щат. И предай на моя шофьор и ординареца да са готови за отпътуване всеки момент. — Щом Бранд излезе, Фон Хайсен се вторачи във Феличи. — И как ще ме измъкнеш оттук?

Италианецът му даде малък пакет.

— По пътищата цари страхотна бъркотия и смятам да се възползвам от това. Расото в този пакет е ушито по твоите мерки. Ако някой попита, работиш в германския отдел на Държавния секретариат във Ватикана. Тези документи ти дават самоличността на отец Бартоло Ернандес. За златото ще осигуря камион, сандъците ще носят печата на Светия престол. Ще минем през Виена, където ще оставим временно златото в подземията на хотел „Империал“, преди да бъде прехвърлено във Ватиканската банка в Рим. Ако някой се заяде, остави ме аз да говоря с него. А сега, ако нямаш нищо против, искам да огледам сейфа.

Фон Хайсен набра комбинацията и отвори тежката врата. Лъснаха редица върху редица златни кюлчета с орела и пречупения кръст на Третия райх. Бръкна в чекмеджето с нагръдния кръст, отнет от Леви.

— Взех това от един евреин в лагера. — Диамантите около огромния рубин заблещукаха и в мъждивата светлина на мазето. — Ще стане твой, но чак след като се измъкна невредим от Германия.

Феличи прикри вълнението си. Не бе виждал нищо подобно на този кръст, но знаеше, че струва цяло състояние.

Дългурест американски войник свали карабината M1 от рамото си и махна заповедно на черния мерцедес и камиона да спрат пред бариерата на входа на градчето Маутхаузен. Пътят гъмжеше от танкове и бронетранспортьори на 11-та дивизия на американците. Докато шофьорът на Фон Хайсен, преоблякъл се в обикновен панталон и пуловер, спираше плавно, ниско над тях профуча изтребител „Мустанг“.

— Вашите документи, моля — нареди на немски сержантът, командващ войниците при бариерата. — Доста далече сте от дома си, отче — добави, забелязал свещеническата яка на Фон Хайсен.

— Е, да, но угодните Богу дела нямат край, нали? — усмихна се любезно Фон Хайсен.

— Господа, накъде сте тръгнали, пътят е шибан… извинете, отче. Исках да кажа, че оттук до Виена е пълен хаос.

— Няма как, сержант, ще рискуваме — отвърна Феличи. — Имаме задача, възложена ни от Ватикана, и трябва да се доберем до Виена още тази вечер. Както вече каза отец Ернандес, не можем да отлагаме богоугодните дела.

— Щом е така, желая ви късмет — каза сержантът и им върна документите.

— Бог да те благослови, синко — благо изрече Феличи.

Фон Хайсен прибра паспорта си в тайника на куфарчето, където беше и оръфаната карта на Леви Вайцман. Фатерландът беше разгромен, но Фон Хайсен беше решен да продължи търсенето на Кодекса на маите.