Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (47)

46.

Хамбург

Къртис каза на шофьора да спре таксито след последните товарни коловози в края на „Буххайстерщрасе“. Взе от багажника раниците със скъпоценните статуетки, плати, огледа улицата, докъдето можеше да види нещо, после и пристанището наоколо и кимна на Алета:

— Да вървим.

В нощното небе се разстилаха облаци и зад двамата луната се отразяваше от време на време в мастиленочерните води на река Елба. Вървяха бавно по бетонния кей покрай складове, наредени контейнери и кранове. „Галапагос“, 15 000-тонен контейнеровоз, тъмнееше в края на кея и от почернелия му комин се издигаше рехав пушек, докато механиците подготвяха кораба за отплаване.

— Трябва ли да минем през митническа и имиграционна проверка? — неспокойно попита Алета.

— Ако имаме късмет, няма да се занимават толкова усърдно посред нощ с малък товарен кораб. Капитанът обаче сигурно ще ти поиска паспорта. Ако не е прекалено зает преди отплаването, може и да прояви желание да си поприказва с нас. Бъди чаровна както винаги, но не прекалявай. Да не разбунваме духовете сред екипажа още първата нощ — добави Къртис ухилен.

— Ако не бяхме на открито, щях да те сритам в глезените! — отвърна Алета, но също се усмихна.

Да прекоси океана с този решителен ирландец й се струваше и вълнуващо, и плашещо. Лицето й обаче се изопна, когато видя двама мъже в униформи да слизат от кораба по подвижното мостче.

— Върви спокойно — каза й тихо Къртис, докато се опитваше да прецени положението.

 

 

— За каква се мисли тази шибана идиотка?! — избухна Уайли пред помощника си.

Тресеше се от ярост, след като прочете преливащата от недоумение бележка на директора. Въпросите на Родригес на съвещанието за HAARP бяха озадачили мнозина в не едно средище на властта.

— Тя явно не разбира какви възможности ни предлага проектът — съгласи се Лари Дейвис, още по-запотен от обичайното пред своя разгневен началник.

— Родригес няма да разбере какво става и ако някое от кретенските трамвайчета в Сан Франциско й се завре в гъза, чак докато хората не се опитат да слязат — злобно каза Уайли. — Искам да си разчистим сметките с нея, още щом влезе в тази сграда. Уволнена е!

— Ами ако се разприказва пред медиите?

— Тутакси ще я тикнем зад решетките. Подписала е декларация за работа със секретна информация като всеки друг смотаняк тук. Ако дори помисли да си отвори кравешката уста, ще я вкарам в затвора, преди да мигне.

— При цялото ми уважение към вас, господин заместник-директор — и без да защитавам Родригес — тя също може да се обърне към съда и тогава…

— Нека се опита! Няма да спечели делото, само ще си опразни банковата сметка за адвокати!

— Да, сър, няма да спечели — упорстваше Дейвис, — но ще даде поредния повод на пацифистите да ни налазят като хлебарки. Досега те не успяха да разпалят интереса на журналистите към HAARP, но ще се възползват от такъв съдебен процес. Директорът ще бъде още по-недоволен, отколкото е сега.

— И какво предлагаш?

— Резидентът ни в Гватемала иска да напусне ЦРУ. Защо не изпратите Родригес на неговото място?

— Като резидент?! Дейвис, ти да не се побърка?

— Обмислете предложението ми, сър. Гватемала е гадна дупка, хората там не ни достигаха и преди да изскочи тази история с кодекса. А с оставката на резидента стана още по-зле. Родригес ще бъде принудена да работи до грохване още от първия ден. Можете да представите това като повишение на отговорна оперативна длъжност. Ще затворите устите на лигльовците, които се борят за равноправие на половете, и ще се отървете от нея. Ако нещо се обърка там, ще я обвините за провала и тя вероятно ще се махне сама.

— Жалко, че нямаме задача за нея на Северния полюс — промърмори Уайли. — Добре де, заеми се с формалностите по назначението й. А какво съобщават за Тутанкамон и другата кучка?

— Все още проверяваме. Проследихме ги до Хамбург, но може да са отпътували с влак от града.

— Намерете ги по-скоро!

 

 

— Гутен абенд — усмихна се Къртис на униформените.

Единият отвърна на поздрава, другият кимна, докато отминаваха.

— Какви бяха тези? — отдъхна си Алета.

Той сви рамене.

— Не знам. Нито са полицаи, нито са митничари. Може да са от корабната инспекция. Внимавай — напомни, когато стигнаха до подвижното мостче.

— Не сте се разбързали — надменно отбеляза домакинът на кораба, щом стъпиха на палубата. — Отплаваме само след двайсет минути.

— Съжалявам — каза Къртис.

— Капитанът е на мостика — изсумтя домакинът. — Ще ви заведа във вашата каюта, после той ще поиска да види паспортите ви. Последвайте ме.

Той ги поведе по коридора с кръшна походка.

— Не си крие лявата резба — прошепна Къртис.

— Престани! — прошепна в отговор Алета и едва не прихна.

 

 

Алета и Къртис бяха застанали до релинга на левия борд и гледаха как двата влекача изтеглят внимателно кораба към талвега на реката. Мощните лампи на палубите осветяваха моряците, които прибираха дебелите въжета. Къртис се взираше напрегнато в кея, за да открие и най-дребния признак, че някой ги е проследил.

— На капитана май не му се занимаваше с нашите документи — каза Алета.

— Затова исках да се качим минути преди отплаването. В момента капитанът си има предостатъчно грижи и няма да си отдъхне, докато корабът не излезе от Ла Манша в открито море.

— Бавен напред — заповяда капитанът на мостика.

В машинното отделение мощният дизелов двигател „Хитачи-Ман“ завъртя лъскавия стоманен вал на витлото.

 

 

Хауърд Уайли застана пред биометричния скенер на оперативната зала. Бързата компютърна система сравни мигновено зеницата на окото му с данните в паметта. Няма хора с еднакви зеници на очите, различават се дори при еднояйчни близнаци. Уайли бе наложил в „Операция Маи“ много по-строги мерки за сигурност от обикновените скенери на папилярните линии по пръстите и дланите. Светна зелена лампичка и той влезе в залата тъкмо когато съобщението от Берлин се появи на компютъра на Лари Дейвис:

„Според току-що получените сведения Тутанкамон и Нефертити са отпътували от Хамбург по море. Контейнеровозът «Галапагос» е отплавал преди девет часа към Кингстън, Ямайка, а оттам към Пуерто Кецал на тихоокеанския бряг на Гватемала.“

— Гадост! — изръмжа Уайли. — Можем ли да качим някого на борда?

Дейвис завъртя глава.

— „Галапагос“ отдавна е извън устието на Елба и би трябвало скоро да излезе от Ла Манша.

— Кажи на Родригес, че щом пристигне в Гватемала, първата й задача е да организира „внезапно заболяване“ за някого от екипажа в Кингстън, за да вкара наш човек на кораба. Най-добре е Тутанкамон и Нефертити просто да паднат зад борда, акулите ще се погрижат за тях.

 

 

— Като си поприказваш с домакина, ще се убедиш, че е свестен човек. Дори се е запасил със съвсем поносимо вино — похвали го Къртис и отвори бутилката елзаски ризлинг.

През седмицата, откакто бяха на кораба, той успя да се запознае и да поговори с всеки от екипажа. Засега беше почти сигурно, че са успели да се измъкнат от Хамбург, без да им лепнат опашка.

Отначало „Галапагос“ напредваше бързо през океана и вече се намираха западно от Азорските острови, но все по-бурните води принудиха капитана да намали скоростта до десет възела.

След вечерята Алета и Къртис се прибраха в каютата си под мостика.

— Наздраве — вдигна чашата си Къртис.

Алета отвърна на наздравицата, но трябваше да се хване за масата — „Галапагос“ се наклони малко надясно и носът му се зарови в поредната голяма вълна. Разпенена вода заля контейнерите отпред, преди да се оттече през отворите в палубите.

— Ей така се губят десетина хиляди контейнера годишно — кимна Къртис към големите квадратни илюминатори. — Миналата година вълните изхвърлили на брега в Сомалия цял контейнер с пакетчета чипс — истински празник за местните хлапета.

Алета се усмихна и също изви глава да погледне тъмните хълмове от вода пред кораба. Вятърът свистеше в стоманените въжета на крановете и откъсваше парцали пяна от гребените на вълните. Тя пак се взря в Къртис.

— Знаеш ли, ако някой ми бе казал, че ще седя в една каюта с ирландец, ще бдя над две скъпоценни статуетки и ще пийвам ризлинг — доста добро вино, впрочем — докато бягам от цяла глутница наемни убийци, щях да си помисля, че човекът не е с всичкия си.

— Ами и това се случва в живота, но за жалост твоят живот ще се промени много, поне за известно време, докато не намерим кодекса. — Той се опитваше да отгатне дали няма да я нарани прекалено със следващия въпрос. — Какво се случи в Сан Маркос? Стига спомените да не са твърде болезнени…

Реши да попита, защото още не проумяваше какво е накарало хора с такава власт във Вашингтон да искат смъртта й.

Алета въздъхна.

— Не е непоносимо, но няма да се успокоя, докато виновниците не бъдат наказани. — Тя пак впи пръсти в масата. Поредната вълна скри носа на „Галапагос“ в облак от бели пръски. — Тогава бях само на осем години. Баща ми понякога изнасяше проповеди в черквата на Сан Маркос, макар че беше мирянин, а не свещеник.

— Но нали е евреин по произход?…

— Да, той си оставаше евреин, но вече ти разказах, че архиепископ Анджело Ронкали — бъдещият папа Йоан XXIII — го е спасил от нацистите. Случвало се е Ронкали да будува по цели нощи, за да пише католически кръщелни свидетелства за еврейски деца. Татко казваше, че всички свещеници би трябвало да приличат на него. Мисля, че католическата вяра на баща ми изразяваше почитта му към Ронкали. Понякога го канеха за проповеди и в по-голямата църква на Сан Педро, на четвърт час с лодка от Сан Маркос…

С разказа й Къртис се пренесе мислено в 1982 година на северозападния бряг на красивото езеро.

 

 

Ариел Вайцман опря длани на амвона в просторната църква, издигаща се над Сан Педро и езерото. Къдравата му коса бе побеляла отдавна, а преживените страдания бяха оставили следите си по лицето.

Някои от селяните мърдаха неспокойно на масивните дървени скамейки, тъмните им очи гледаха плашливо.

— Днес споменаваме в молитвите си архиепископ Оскар Ромеро — започна Ариел. — На този ден преди две години бе застрелян безпощадно по време на богослужение в съседен Салвадор. „Престъплението“ на архиепископ Ромеро беше искането да се сложи край на изтезанията, насилията и убийствата на негови сънародници. Главатарят на „отрядите на смъртта“ в Салвадор — майор Роберто д’Обюсон — остана безнаказан. Той дължи прякора си Боб Горелката на любимия си инструмент за мъчения. Знае се, че обичал и да подхвърля бебета във въздуха, за да се упражнява в стрелба по тях. Но майорът е желан гост във Вашингтон…

Ариел погледна семейството си на първия ред. Близнаците не мируваха, а малката Алета бе вперила поглед в него. Миша, негова съпруга от петнайсет години, гълчеше тихо момчетата.

— Съединените щати подкрепят в Централна и Южна Америка жестоки диктатури, които непрекъснато убиват хора в собствените си държави. А шестата Божия заповед е недвусмислена. И в Битие, и във Второзаконие Библията ни предава ясно волята на Господ. Но Съединените щати подкрепиха в Чили преврат срещу демократично избрания президент Салвадор Алиенде и на негово място поставиха главореза Аугусто Пиночет. С помощта на ЦРУ бандитите на Пиночет изтезават и погубват хиляди чилийци, които не искат да търпят този безмилостен режим. Съединените щати се представят за защитник на демокрацията, но само ако им е изгодна.

Обикновените хора от Сан Педро, които се прехранваха от кафе и царевица, го гледаха все по-разтревожени, но Ариел знаеше, че ако никой не надигне глас, убийците ще продължат да вилнеят.

В другия край на площада Хауърд Уайли стоеше до магазинче с олющени стени и наблюдаваше двора на църквата. Преди две години бе назначен за резидент на ЦРУ в Гватемала, макар че на трийсет и една години беше твърде млад за такава длъжност. Той се обърна към майор Рамалес от гватемалската армия, на чиито „отряди на смъртта“ бе възложено да смажат бунтовните настроения сред хората, живеещи около езерото.

— Всичко ли е готово, команданте?

Рамалес приглади черните си мустаци.

— Да, само дайте заповед и започваме.

Уайли нагласи слушалката в ухото си. Чуваше отчетливо думите на Ариел Вайцман.

— А тук — в Гватемала, президентът Рейгън подкрепя генерал Монт, поредния жесток главорез, обучен от Щатите в тяхната Школа на двете Америки^[1] във Форт Бенинг. Не за пръв път Съединените щати ни натрапват властници по свой избор — напомни той. — Мнозина от събраните тук си спомнят как администрацията на Айзенхауер и ЦРУ свалиха от власт избрания от народа президент Арбенс и го замениха със своя марионетка — полковник Армас. Днес призовавам генерал Монт — върнете войниците си в казармите, за да не убиват и насилват нашите жени и деца…

Проповедта му беше прекъсната от войници в камуфлажни униформи, които нахълтаха толкова стремително, че двете крила на голямата врата се блъснаха в стените. След тях дотичаха още войници и черквата бе огласена от оглушителния грохот на автоматите им. Куршуми отскачаха от каменните зидове и пръскаха на парченца цветните витражи на прозорците. Хората пищяха, мнозина бяха застигнати от смъртта, преди да се надигнат от скамейките. Ариел впи пръсти в гърдите си, кървавото петно се просмука в ризата му и той се килна върху амвона. Алета изкрещя — безжизненото тяло на майка й се свлече между скамейките, от разкъсаната артерия на шията й шуртеше кръв. Куршумите покосиха едновременно близнаците, които се бяха изправили. С обляно в сълзи лице Алета пропълзя към страничната врата на черквата.

 

 

Изтръпнала от потреса и ужаса, тя се свираше между храстите в градината и гледаше как войниците мятат последните трупове в камионите, спрели пред църквата. Едно момче изстена и се размърда. Някой от войниците веднага скочи горе, замахна няколко пъти с остро мачете и му отсече главата. А в подножието на вулкана Сан Педро други войници вече хвърляха телата от първия камион в дългия дълбок трап, изкопан предишния ден.

Алета още не знаеше, че неколцина са се спасили, сред тях и един от братята й. Откъм вулкана се чуваха приглушени взривове. Щом забележеха движение в трапа, войниците запращаха граната по жертвите си.

На площада останаха само офицерите, които си подхвърляха шеги с нисък мъж в модно подобие на дрехи за сафари. Той имаше бледо луничаво лице и стърчаща рижа коса. Накрая заедно с един от офицерите се качи в щабна кола. Потеглиха към малкия пристан под хълма.

 

 

Контейнеровозът се пребори с поредната висока вълна, чийто гребен се стовари тежко върху носа му.

— Толкова съжалявам — промълви Къртис. — ЦРУ е вършило непростими неща през годините, а операциите в Централна и Южна Америка са сред най-лошите им деяния. Благодаря ти, че ми разказа. Знам, че не ти беше лесно да го направиш.

— Къртис, времето лекува… но спомените не изчезват.

— Ако видиш отново онзи с рижата коса, би ли го познала?

— О, да. Минаха много години, но лицето му се е врязало в паметта ми. Защо питаш?

— Хауърд Уайли — човекът, който се опитва да ни убие, сега ръководи всички операции и шпионски мрежи на ЦРУ. През 1982 година е бил резидент в Гватемала. А най-отличителният му белег — освен ниския ръст, разбира се — е неговата стърчаща рижа коса.

Алета го погледна втрещено.

— Значи е нисък?

— Метър и шейсет, не повече. Доста го е ощетила природата в това отношение. Струва ми се, че вече знам защо иска да се отърве от тебе.

— Сега си обяснявам още нещо. Бяха поканили татко да изнесе проповед, защото отец Ернандес уж трябвало да замине спешно за столицата. Но как Уайли е научил, че и аз съм била в черквата тогава?

— ЦРУ има досие за всеки, когото смятат за заплаха за операциите в чужбина или за сигурността на Щатите. Твоята статия, в която свърза Школата на двете Америки с обучението на „отрядите на смъртта“ в Централна Америка, сигурно е накарала Уайли да настръхне. Той няма как да е сигурен, че си била в църквата. Знае обаче, че си родена в Сан Маркос и си дъщеря на Ариел. Хора като Уайли не разчитат на късмета. Ако подозира, че има дори нищожен шанс да разобличиш участието му в масовите убийства, няма да се поколебае.

— Значи ще ме докопа рано или късно… — потръпна Алета.

— Не и докато съм с тебе.

„Ще повериш живота си в ръцете му…“ Тя отпи от виното, докато прехвърляше в ума си думите на шамана.

— Не разбирам — щом Уайли е начело на шпионските операции, защо си се задържал толкова дълго в ЦРУ?

Къртис не отговори веднага. Отдавна не бе оставал насаме с умна и красива жена, а и не допускаше лесно хората до себе си.

— Когато започнах в ЦРУ, просто исках да дам своя принос за своята втора родина — страна, с която се гордеех… докато не дойде на власт доскорошният президент.

Тя се опитваше да долови що за човек е, но той си оставаше загадка. Уверен, но не и самонадеян. Корав и безпощаден, но с хапливо чувство за хумор. Този мъж я привличаше все по-силно…

— Дори не знам къде си роден. Някъде в Ирландия, предполагам — каза му по-меко. — Ти вече научи малко за мен, а аз — не.

Къртис напълни отново чашите.

— Не съм се опитвал да прикрия произношението си. Роден съм в малкото село Балингъри в графство Типерари. Баща ми работеше в мините, но умря, когато бях на десет години.

— Колко жалко. Знам колко е тежко…

— Благодаря ти, но по-добре си спести съжалението. Аз бях изтърсакът от пет деца вкъщи. Баща ми все повтаряше, че съм бил „грешката“ в семейството. Винаги се криех, преди пияният гадняр да се прибере, иначе отнасях пердаха за нищо.

— Животът ти не потръгна ли по-леко след смъртта му? — слисано попита Алета.

— Не бих казал. Преместихме се в къща под наем на „Шериф стрийт“ в Дъблин, близо до кейовете на река Лифи. Неприятен квартал. Майка ми работеше като чистачка нощем, денем се чукаше до премала с кого ли не. Накрая едно от приятелчетата й плати да ме приемат в католически пансион.

Лицето му помрачня, докато разказваше за Дъблин в края на 70-те години.

 

 

— О’Конър, чувам за тебе, че си вироглавец. Какво ще кажеш за свое оправдание?

Наставникът на пансиона „Сейнт Джоузеф“ брат Майкъл беше дебелак. Кръглото подпухнало лице имаше цвета на тъмнорозовите стени в оскъдно обзаведения кабинет. Косата му изтъняваше на слепоочията, сивите очи гледаха студено.

Къртис трепна, когато кожената връв в ръката на монаха изплющя по бузата му.

— Зададох ти въпрос, дъблинско лайненце! Отговори ми, момченце — заплашително проточи брат Майкъл, — иначе ще те пребия, кълна се в Господ.

— Доведоха ме тук, защото любовникът на майка ми плати таксата — опърничаво промърмори Къртис.

В очите му изскочиха сълзи — кожената връв пак се впи в лицето му.

— Гнусен дрисльо! — изпухтя монахът и го тласна с главата напред в стената. — Махай се!

Брат Майкъл го изхвърли в коридора и Къртис се блъсна в много по-едро момче.

— Къде зяпаш бе? — кресна другият. — Ще ти откъсна главата, ей, нещастник!

— Кажи на майка си да се омъжи — сопна се Къртис и ловко се шмугна под дясната ръка на момчето.

По-късно в този ден опозна по неволя брат Брендън, отговорника на спалните помещения.

— Гася лампите, боклуци! — враждебно обяви монахът.

Той закрачи по пътеката между двойните нарове и спря при Къртис, който се престори на заспал. Брат Брендън застана до неговия нар. Дишаше тежко, по бялото му лице избиваше пот. Пъхна ръка под завивката и опипа бедрото на Къртис. Миг по-късно Къртис сграбчи китката му с лявата си ръка, а с дясната огъна рязко палеца му назад. Пискливият вик на брат Брендън огласи голямата тъмна стая.

— Само да ме пипнеш пак, гадино извратена, и ще ти строша ръката! — обеща Къртис.

Монахът се изсули през вратата, без да каже и една дума.

Къртис почака около час. Щом се увери, че другите са заспали, той безшумно взе дрехите си от шкафчето до нара, облече се и излезе на пръсти.

Промъкна се в сянката на триметровата тухлена ограда около пансиона и стигна до голям стар дъб. Огледа сградите зад себе си. Никой от монасите не беше навън. Къртис метна през оградата оръфаната кожена чанта с малкото си вещи и се покатери на дървото. И алеята край оградата беше безлюдна. Увисна от стената, пусна се и тупна леко на земята. По близката улица „Томас“ нямаше много коли в късния час, но накрая шофьор на камион с бира го откара до пристанището.

Влезе в къщата след полунощ, но в спалнята на майка му още светеха лампите. Къртис изкачи тихо стъпалата. Вратата на спалнята зееше. Майка му се беше разкрачила гола на леглото, непознат мъж лъхтеше над нея.

Къртис се вмъкна безшумно в стаята си и затвори вратата с отчуждена погнуса към света, където нищо не зависеше от него.

* * *

— Аз поне имах няколко прекрасни години със семейството си — тихо каза Алета. — Какво се случи после?

— Избягах още сутринта на другия ден. Леля ми Шейли живееше с мъжа си в друг квартал. Приютиха ме, за което ще им бъда благодарен до последния си миг. Ако не бяха те, сега сигурно щях да бъда кранист на пристанището или нещо подобно.

— Успял си да завършиш университет…

Къртис кимна.

— Спечелих стипендия за колежа „Тринити“, защитих докторат в катедрата по биохимия и имунология. Поработих за голяма фармацевтична компания в Щатите, но не ми допаднаха мошеничествата в тази индустрия, затова отидох в ЦРУ. Горе-долу това е. Наздраве.

— Наздраве — отвърна Алета.

Къртис доближи илюминаторите, гледаше как вълна залива палубите и се разбива в контейнерите, преди да се стече безсилно от кораба. „Галапагос“ преодоля гребена й и се устреми към следващата.

Алета застана до него. Постояха така, зареяли поглед в бурята. Къртис плъзна длан по тънката й талия, почти очакваше Алета да отмести ръката му, но тя се сгуши до него и опря глава на рамото му. Различните аромати се сливаха чувствено в парфюма й. Къртис бе видял изящния червен флакон и си каза, че името му май подхожда особено на преживелиците им — „Трабъл“ на марката „Бушерон“.

Разклонена мълния се заби в океана само на две мили от кораба, ярко и призрачно синьо сияние освети контейнерите и му напомни в миг за мощния излъчвател в Гакона. От грохота на гръмотевицата стените на каютата потрепериха.

Къртис се обърна към Алета. Устните им се срещнаха, отначало кротко, после по-настойчиво. Слети в прегръдката, двамата се поклащаха с люшкането на кораба. Пръстите на Къртис се плъзнаха бавно по гърба на Алета и тя се притисна с цялото си тяло към него.