Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (14)

13.

Истанбул

Слънцето се спускаше с прощално зарево, обагрило небето в пламтящо червено и оранжево. За разлика от кардинал Пачели, който в ролята си на папски нунций в Мюнхен бе обикалял навсякъде в черна лимузина с герба на Ватикана, папският пратеник в Турция и Гърция — бъдещият папа Йоан XXIII — архиепископ Анджело Ронкали реши да остави своя очукан фиат в гаража. Избра удобни всекидневни дрехи и излезе да спре такси на тясната улица в Йолджек Сокак. Много години след смъртта му, в знак на уважение, турците нарекоха тази улица „Ронкали“.

Архиепископът се напъха в раздрънканата таратайка и каза:

— До хотел „Пера Палас“, моля.

Колата включи на скорост с плашещо скрибуцане и застаряващият мъж зад волана я набута дръзко в хаоса, който обичайно цареше по улиците на Истанбул, като махаше помирително с ръка в отговор на звучните оскърбления от другите шофьори — също обичаен ритуал наред с нестройния хор от клаксони.

— Имате ли семейство? — попита учтиво Ронкали.

— О, да. — Мургавото лице се набръчка в усмивка, показала липсата на три зъба. — Имам двама сина и дъщеря. А вие?

Ронкали се засмя и завъртя глава.

— Сам съм.

От двете страни се бяха наредили нагъсто улични търговци, но шофьорът минаваше умело край тях. На проснатите платнища се виждаха риби и пилета, кожени и месингови изделия, обувки и ризи. Добраха се до „Рефик Сайдам“ и потеглиха надолу към дългата тясна ивица на Босфора. Насреща им стар дорест кон, чиито ребра се брояха, напрягаше силиците си докрай да дърпа непосилен товар нагоре по склона. Гумите на паянтовата каруца бяха съвсем гладки от износването, а чувалите с ориз, подправки и кафе стърчаха в триметрова купчина, сякаш неподвластна на земното притегляне. Старци превиваха гърбове под големи кошници с портокали или топли питки. Безкраки просяци върху дъски на колелца се промушваха между по-малки ръчни колички, от които продавачи предлагаха силно турско кафе, печени орехи или шишчета. Миризмите на подправки и печено месо изпълваха кабината на таксито.

— Благодаря ти, приятелю — каза Ронкали, когато спряха пред хотела. — Ето ти и нещо за децата — сложи още няколко банкноти на дланта на шофьора.

Поспря пред входа и се загледа в Златния рог. От другата страна на пристанището големите джамии на Истанбул протягаха минаретата си към вечерното небе като каменни пръсти. Ронкали се обърна към пищното здание в стил рококо. Младо пиколо с черен панталон и виненочервена куртка със златни еполети се усмихна до ушите и отвори пъргаво полираната до блясък врата.

Вдясно от тъмната лакирана дървена преграда на рецепцията широка мраморна стълба се виеше около стоманените колони и гъстата мрежа на асансьорната шахта. Ронкали ги подмина и навлезе в широкото фоайе с кристални полилеи, стъпките му заглъхваха във великолепния персийски килим. Тежки масички с дърворезба, огледала с позлатени рамки и изящни вази в египетски стил създаваха своеобразния стил на хотела. Но лъскавата фасада криеше свои тайни. Докато светът едва се задържаше на ръба на кръвопролитията, турското правителство беше решено да запази неутралитета на страната, но разреши на Еврейската агенция да настани своето представителство в „Пера Палас“. Световната еврейска общност бе създала агенцията след Първата световна война, за да подпомага изпаднали в беда свои сънародници.

Мордекай Хершел вече чакаше архиепископа до една от старинните масички.

— Анджело, благодаря ти, че дойде.

Той протегна ръка към Ронкали. Макар че беше прехвърлил петдесетте, Хершел си оставаше строен и жилав. Бившият деец на Хагана, военното крило на еврейската общност в Палестина, имаше на дясната си буза ясно различим белег от сблъсъците с британските колониални части. Тъкмо на него бе възложено да ръководи представителството на агенцията в Истанбул като част от отчаяните опити за спасяване на колкото може повече евреи от нацистите. Ронкали изобщо не приличаше на Хершел с мечешката си фигура, оредяващата коса и големия римски нос, но пък ги сближаваше това, че и двамата бяха проницателни и отдадени на справедливостта и човечността.

— Някакви новини от Ватикана? — попита Хершел.

— Ще дойде някой представител на папата, но може би само с цел да протакат. Опасявам се, че във Ватикана понякога се опитват да стоят встрани от проблемите на реалния свят.

Ронкали не добави колко многозначително е мълчанието на Пачели в отговор на молбата му да бъде оказана помощ на евреите.

— Разбирам — кимна Хершел. — Като заговорихме за проблемите, Анджело, едно от най-големите препятствия за нас е поддържането на връзка. Не беше лесно да намеря подходящи хора, които да говорят свободно местните езици, но вече имам по един агент в Унгария и Румъния, следващата седмица ще заминат още двама за Югославия и България. Освен това успях да внедря свои хора и в концентрационния лагер в Маутхаузен.

— Ако се нуждаеш от безопасно изпращане на съобщения, мога да разчитам на неколцина служители в наши посолства — предложи Ронкали.

— Във Ватикана няма ли да възразят?

— Само ако научат — доволно се засмя Ронкали. — Господ няма да възрази, а само неговият глас се брои…

— Благодаря ти, Анджело, наистина ще ти бъдем признателни. Хората в турските пощи са услужливи, ще продължим да се възползваме от помощта им за обичайните съобщения, но ще е добре да знаем и че имаме по-сигурна връзка за всеки случай.

Ронкали сниши глас.

— Мислех си и за децата. Ако можем да осигурим кръщелни свидетелства с необходимите печати и заверки, че са приели католическата вяра, това няма ли също да е от полза?

Стените на „Пера Палас“ не за пръв път ставаха свидетели на тайни уговорки и конспирации. Мата Хари бе пила шампанско в бар „Ориент експрес“…

— Анджело, това ще ни улесни неимоверно. Ще се опитаме да изведем повече хора оттук към Палестина, макар че двуличните британци не разрешават корабите с бежанци да акостират в пристанищата. Откарваме хората с лодки нощем до потайни места на брега.

Хершел сви вежди невесело.

— Други държави не биха ли приели бежанците?

— Опитваме да се споразумеем с правителства в Централна и Южна Америка.

— Да, това поне дава повече възможности.

— Но за някои времето вече изтича. Чувал ли си за професор Леви Вайцман?

— Изтъкнатият археолог ли?

Хершел кимна.

— Получихме сведения от наш агент в СС, че Вайцман и семейството му са в голяма опасност.