Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (40)

39.

Централа на ЦРУ

Лангли, Вирджиния

Елън Родригес приглади настрани тъмните кичури, закрили нейното загоряло луничаво лице, и прие обаждането по една от защитените линии в оперативната зала. Брандън Грей, младият и амбициозен резидент в Берлин, не беше в добро настроение.

— Полицията във Франкуфрт току-що даде пресконференция. Ей сега ще ви изпратя записа. Нашият човек във влака от Виена е бил убит.

— От Тутанкамон ли?…

— Уайли ще иска да научи подробностите.

След половин час Уайли и Лари Дейвис влязоха заедно.

— Пуснете видеото! — нареди веднага заместник-директорът.

Родригес кимна на дежурния агент и на екрана се появи записа от онлайн изданието на „Ди Велт“. Този път водеща новина беше намирането на труп на гарата във Франкфурт. Показваха пресконференцията на Франц Райнхард, старшия полицейски комисар на Франкфурт. Родригес пак започна да превежда.

— „… на вашия въпрос мога да отговоря, че не сме сигурни в кой момент от движението на влака е извършено убийството.“

— „Не можете ли да определите поне някакъв интервал, в който се е случило?“

Въпросът бе зададен от млада блондинка, която се промъкна отпред в гъмжилото от журналисти.

Райнхард завъртя глава невъзмутимо. След почти четири десетилетия в полицията на провинция Хесен, и то повечето време като детектив, не би позволил да го подразни неопитна репортерка.

— „Влакът е тръгнал от Виена в 10 часа и 40 минути. Пристигнал е във Франкфурт в 17 часа и 36 минути, тоест почти седем часа по-късно. На практика убийството може да е било извършено по всяко време през тези седем часа.“

— „Ами данните от аутопсията?“ — настоя младата жена. — „Състоянието на тялото, вкочанясването, температурата… няма ли да определите по тях по-точно момента?“

— „Предварителният оглед показа, че жертвата е застреляна с два куршума в сърцето, и то отблизо. Очаквам резултатите от аутопсията по-късно днес, но ви съветвам да не разчитате прекалено на тях. Моментът на настъпването на смъртта не може да бъде определен съвсем точно.“ — Райнхард се вторачи с откровена насмешка в журналистката. — „Първо, температурата на трупа, която споменахте, насочва съвсем приблизително към момента на смъртта. В идеални условия трупът изстива с един градус на всеки час, но процесът може да се забави и до шест часа за един градус. Вкочанясването на трупа също продължава в много широк диапазон — от петнайсет минути до петнайсет часа.“

Някои от по-възрастните журналисти също се усмихваха неприкрито.

— „Идентифицирахте ли жертвата?“

— „Намерихме паспорт и опитваме да се свържем с близки на покойника. Дотогава е неуместно да коментирам въпроса.“

— „Чухме, че тоалетната на вагона е била заключена отвън. Как си обяснявате това?“ — обади се друг репортер.

— „Ще търсим обяснение. Засега не знаем мотива на престъплението. Няма следи от борба. Ще се стремим да разпитаме всеки, който е пътувал с този влак. Умоляваме онези, които са видели или чули нещо подозрително, да се свържат с нас веднага.“

Райнхард влезе в полицейския комисариат и записът свърши. Включиха видеовръзката с новото и неугледно американско посолство в Берлин, струвало на данъкоплатците 130 милиона долара. От съображения за сигурност германските власти бяха преселили обитателите на цяла улица още по време на строежа. Вестник „Зюддойче Цайтунг“ бе нарекъл посолството „Форт Нокс до Бранденбургската врата“.

— Имаме ли нещо по-конкретно от залъгалките на онова ченге? — обърна се Уайли към старшия агент в Берлин.

— За последен път говорихме с нашия човек трийсет минути преди пристигането на влака във Вюрцбург. Изглежда, че Тутанкамон е взел мобилния му телефон, с което е допуснал първата си груба грешка. Проследяваме го — сега знаем, че Тутанкамон, може би заедно с Нефертити, е слязъл на гарата в Гьотинген. Още са в очертанията на града. Възложих на двама души да ги издирят.

Елън Родригес слушаше с интерес разговора. Тя се бе срещала с Брандън Грей само веднъж на съвещание. Стигнаха до ожесточен спор за мястото на жените в Управлението. Не само Родригес, а и още мнозина от опитните служители на ЦРУ се учудиха, когато Уайли назначи Грей на един от най-важните постове в Европа. Нахаканият кариерист Грей се отличаваше с наглостта на Уайли и често бъркаше, но никога не се усъмняваше в себе си.

Тя поклати глава. О’Конър не би допуснал толкова елементарна грешка.

— Стига телефонът още да е у Тутанкамон — позволи си да вметне Родригес.

— Какво намекваш?

И на екрана пролича колко се вбеси Грей.

— Искам да кажа, че взехме телефона на Содано от някакъв шлеп. Предполагаме, че Тутанкамон го е подхвърлил там, за да ни насочи по лъжлива следа. За какво му е телефонът на вашия човек — за да ви улесни ли?

— Например, за да прегледа съобщенията и номерата, с които е разговарял! — троснато се намеси Уайли.

— Именно, сър — мазно каза Грей. — Родригес, телефонът да не е слязъл на гарата в Гьотинген със собствените си крачета, а?

Тя стисна устни, раздвоена между верността си към Управлението и искреното си уважение към О’Конър.

— Сър — каза Грей на Уайли, — не е ли време да включим германската и австрийската полиция в издирването? Без тяхната помощ е много трудно да проследим къде двата обекта са показвали паспортите си.

— Не! — отсече Уайли. — Така ще провалим цялата операция. Ще проследите паспортите по неофициални канали. — Той се озърна неприязнено към Родригес. — Какво имаме за Нефертити?

— Преди малко получихме разпечатките за разговорите й през последната година. Още ги преглеждаме — отговори тя безизразно. — През последните две седмици е говорила рядко по мобилния си телефон — с туристическата агенция в Гватемала, чиито услуги ползва, с Археологическия музей пак там, както и с музея „Попол Вух“. Единственото обаждане, което може би е интересно за нас — последното от този телефон — добави тя натъртено, — е преди три дни от Виена до Международната служба за издирване в Бад Аролсен, град в северна Германия. Съмнявам се, че Тутанкамон и Нефертити са в Гьотинген. По-вероятно е да се намират в Бад Аролсен.

— Съсредоточете усилията си в Гьотинген — заповяда Уайли на Грей, — и дайте на вашите хора разрешение да действат незабавно, ако открият обектите. Нека някой да се заеме и с Бад Аролсен за всеки случай. Където и да ги намерим — ликвидираме ги!

С лекотата на навика от почти десетте години като шофьор на големи камиони за събиране на отпадъци Бернхард Бекер насочи вилката на хидравличния повдигач в прорезите на големия контейнер зад синеплекса. С едно натискане на бутон тежкият контейнер се издигна като перце във въздуха. Масивният камион мерцедес се разклати на ресорите си, когато съдържанието на контейнера се изсипа шумно и пресата започна да мачка и уплътнява боклука. Но попадналият в камиона още в началото на тази обиколка мобилен телефон „Нокия“ оставаше невредим, увит дебело в хартиени кърпи. И още излъчваше сигнал. Бекер пусна контейнера плавно на асфалта, прибра вилката и включи на първа скорост.

— Кристиян, този беше последният за днес — ухили се и подкара по „Годхардщрасе“ западно от средновековния център на Гьотинген. — Вече предвкусвам бирата!

— Бернхард, днес ще е само по една — отвърна Кристиян Дитер, седнал до него в кабината. — Утре Софи навършва пет години и ако не сглобя детския батут, който й купихме, ще загазя.

— Такива сте женените мъже. Някой ден ще ти дойде умът в главата. — Бекер зави по пълната с автомобили „Индустрищрасе“ и увеличи скоростта. — Какво става, за бога!…

Натисна педала на спирачките докрай и мощният клаксон на камиона изрева оглушително.

Сивото „Ауди“, което ги задмина, незнайно защо им се изпречи и спря. Отвътре изскочиха двама мъже с черни маски на лицата и картечни пистолети. Втурнаха се към камиона.

— Бернхард, имат оръжие! — кресна Дитер.

Бекер подкара назад, но онези тичаха с все сила и доближаваха.

— Спри! — извика единият маскиран.

Бекер пак натисна спирачките, превключи на първа скорост и подкара към мъжете.

— Наведи се! — викна на Дитер, но беше късно.

Единият от младите бандити, които ЦРУ нае да убият О’Конър и Вайцман, се паникьоса и изпразни целия пълнител по кабината. Откосът уби мигновено двамата в камиона. Бекер се свлече върху волана и тежкото возило зави рязко към тротоара и се заби в малка сладкарница. Десетината клиенти, седнали отвън, сред тях две майки с бебешки колички, нямаха никакъв шанс да оцелеят.

Бандитите хукнаха обратно към сивото „Ауди“ и потеглиха със скърцане на прегрети гуми. Полицейска кола в синьо и сребристо, минаваща по отсрещното платно, зави почти на място и ги подгони с вой на сирена и проблясващи лампи.

В сладкарницата избухна газова бутилка и пожарът се разгоря бързо. Изтърбушеното помещение бълваше гъст черен дим. Все още живите хора вътре пищяха. Някои изтичаха навън с пламнали дрехи, други можеха само да пълзят мъчително, докато още сирени започваха да вият в далечината.