Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (23)

22.

Гакона, Аляска

Виелицата беше незапомнено свирепа. Вледеняващи ветрове брулеха долината на Медната река с над сто километра в час. Къртис погледна екраните на охранителните камери и потрепери неволно. Температурата бе паднала до минус петдесет градуса. Аляска беше може би най-гадното място, в което да отпразнуваш четиридесет и втория си рожден ден, каза си той мрачно, докато поредният напор на урагана връхлиташе центъра за управление на HAARP — Програмата за високочестотни активни изследвания на полярните атмосферни явления. Този наглед безобиден научен проект се извършваше и ръководеше от база в полярната пустош близо до Гакона, на 320 километра североизточно от Анкоридж. Къртис обаче знаеше достатъчно за предвидените експерименти.

Навън преспите се трупаха около сто и осемдесетте мощни антени, разположени на повече от 150 декара. Всяка беше висока повече от двайсет метра, а общо антените можеха да постигнат смайващата мощност от 3,6 милиарда вата в радиочестотите.

— Тази буря доста се развилия.

Доктор Тайлър Джаксън, старшият учен, назначен от ЦРУ в проекта, се шмугна приведен през двойната врата и избърса снега от ъгловатото си лице и пясъчнорусата брада.

Високият мъж още на младини бе свикнал да влиза прегърбен през нормалните врати, а вече беше на шейсет и четири и наближаваше времето да се пенсионира. Работеше за „Фирмата“ повече от четири десетилетия, но също като Къртис невинаги се съгласяваше с официалната политика, налагана от шпионската централа в Лангли, щат Вирджиния.

— Задава се и друга буря — промърмори Къртис. — Иранците току-що проведоха още едно пробно изстрелване на „Седжил-2“.

Само за две седмици, откакто пристигна в Гакона, между двамата се установи взаимно доверие. Не само защото Къртис също бе започнал като учен и не само защото и двамата имаха най-високия достъп до секретни материали.

— Погледни това.

Къртис пусна на един от мониторите записа от спътник. Тежащата двайсет и шест тона ракета се издигна величествено в нощното небе над Иран от изпитателния полигон в Семнан, недалеч от Техеран.

— Напредват твърде бързо — съгласи се Джаксън.

— Следващата стъпка за тях е тристепенен ракетен двигател… и тогава градове като Рим и Лондон също ще бъдат в обсега им.

Къртис кимна.

— Може и да не остава много време дотогава. Като се сетя за първата изстреляна от тях ракета — виждаше се как разни парчетии падат от нея, щом се отдели от стартовата площадка… А само година по-късно изведоха спътник в стабилна орбита.

— Как мислиш, получават ли помощ? Малко се откъснах от света тук.

— Аз знам, че им помагат. Видях сведенията от наш агент в Иран. Първо, за корпуса на ракетите са имали нужда от извънредно здрава стомана с ниско съдържание на въглерод — тя е задължително условие, за да намалят собственото тегло на ракетата. Има международни споразумения износът й да се контролира, но иранците успяха да си купят отнякъде, значи има кой да им я продаде. А сплавта на волфрам и мед, която им е нужна за направляващите лопатки в ракетния двигател с твърдо гориво, също е забранена за износ, но си набавиха някак и нея… може би от Китай.

— За какво им е сплав, съдържаща волфрам?

— Реактивната струя от този двигател съдържа алуминиев окис, който износва материалите страховито, но иранците създадоха и реактивно сопло, и направляваща лопатка, които издържат шейсетте секунди работа на първата степен на ракетата. Ако се справят с проблемите около защитата от прегряване и ако създадат ядрена бойна глава, съотношението на силите в света ще се промени рязко.

— Според тебе близо ли са до това?

Къртис кимна отново.

— Знаем, че те строят нов завод за обогатяване на уран близо до свещения град Кум, но е заровен толкова надълбоко в плътните скали на планината, че е почти невъзможно да бъде ударен, поне с конвенционални бомби. В Пентагона се опитват да създадат ново мощно оръжие за проникване през такава защита. Ще съдържа тонове експлозиви и ще го носят бомбардировачи, невидими за радарите, но може би и то няма да се справи с укрепени бункери в планинските недра.

— Това може би обяснява защо ни притискат да ускорим нашите експерименти тук, което си е същинска лудост.

— Толкова ли е опасно?

— Хипотезите ни още не са потвърдени, а това е предостатъчна причина да бъдем предпазливи.

— Опитай се да кажеш това на вицепрезидента…

— Именно. Или на безразсъдните шефове на Пентагона. Виждал ли си предложението за „Операция Ефир“?

— Без подробностите.

— Състои се от три фази. В първата импулс с мощност три милиарда вата трябва да нагрее и да вдигне равнището на йоносферата, за да видим можем ли да отклоним ракета от траекторията й. А в последната ще се мъчим да намерим начини да контролираме климатичните процеси — военните се опитват да постигнат това още от Виетнамската война. Но макар че и тези експерименти може да се окажат много опасни, най-много ме тревожи втората фаза.

Джаксън включи флаш памет в компютъра на Къртис и пусна презентация, отбелязана със „Строго секретно“.

— Във втората фаза вълни с крайно ниска честота трябва да бъдат насочени към земното ядро. Това наподобява методите на добивната индустрия, която използва сеизмична томография, за да търси залежи на петрол и природен газ.

— Да, но те използват мощност от трийсет, четирийсет вата, нали?

— Точно така. Знаем, че при по-висока мощност можем да получим изображения на тунели и бункери. В Пентагона обаче искат да проверим възможно ли е да постигнем такава мощност в самия край на диапазона, че направо да унищожим подземните съоръжения… А ядрените инсталации на Иран май са на първо място в списъка.

Къртис подсвирна.

— Наистина ли сме готови да бомбардираме земното ядро с три милиарда вата?

— Има твърде влиятелна група във Вашингтон, която иска непременно да получи резултат. Опасявам се, че нашият директор е само марионетка и прави каквото му заповядат. Знаеш ли какво означава „колебания на Чандлър“?

Къртис кимна. През 1891 година американският астроном Сет Карло Чандлър открил, че земната ос се колебае с отклонение до петнайсет метра.

— Един от най-уважаваните индийски сеизмолози — продължи Джаксън — се позова на данни от международната служба, наблюдаваща въртенето на Земята. През трите месеца преди унищожителните земетресения и цунами през 2004 година колебанията на Чандлър са нараснали значително. Обикновено за година се случва не повече от едно земетресение над 7 степен по скалата на Рихтер, но на 23 декември 2004-та имаше мощно земетресение в подводната падина Макуори до Нова Зеландия със степен 8,1. Само три дни по-късно имаше още по-мощно земетресение, около девета степен, ако не се лъжа… и то предизвика онези цунами, които погубиха стотици хиляди хора по бреговете на Азия. Честотата на тези силни трусове нараства, а колебанията на Чандлър са предизвикани от разпределението на масата в разтопеното външно ядро на планетата, както и на земната кора и океаните.

— Тоест ако започнем да бомбардираме ядрото с милиарди ватове електромагнитна енергия…

— … можем да предизвикаме още по-големи отклонения на оста. Това си е безумие, но адмиралите и генералите не желаят да ни чуят.

— Нито пък политиците. Има ли други данни, които да свързват колебанията на оста с честотата на земетресенията?

— През 1967 година двама канадци предложиха теорията на Масинха-Смайли, която обяснява тази връзка, но повечето учени не й обърнаха внимание. Има и нещо по-лошо.

Джаксън се премести при друг компютър и на монитора се появи впечатляваща снимка, направена от орбиталния телескоп „Хъбъл“.

— Това е галактиката NGC 1300, която по вселенските мащаби не е толкова далече от нас — на около шейсет и девет милиона светлинни години от Земята. Диаметърът й е 88 000 светлинни години.

Къртис се взираше в прекрасното изображение на спиралната галактика — гигантско червено-синьо колело с два спирални ръкава в съзвездието Еридан.

— Хъм. Значи е широка осемдесет и осем хиляди светлинни години… Възголемичка е, бих казал.

Джаксън се ухили.

— Е, ако се замислиш за размерите на цялата вселена… Само в нашия Млечен път има между 200 и 400 милиарда звезди. Умножи това по около 200 милиарда галактики в известния ни космос и губиш способност да си представиш кое колко е голямо. Из този безкрай има трилиони планети и е нелепо да смятаме, че само на Земята има живот. Аз обаче избрах снимката на NGC 1300, защото е подобна на нашата и центърът й се вижда съвсем отчетливо. — Джаксън посочи екрана. — А този център е огромна черна дупка с невъобразима гравитационна и електромагнитна енергия.

— Галактиката изглежда плоска… почти като диск.

— Вярно. И двамата знаем, че с въздействието си черните дупки сплескват всичко наоколо. Нищо, дори светлината не може да им избяга, затова ги наричаме „черни“. Тъкмо това тяхно могъщество задържа звездите и планетите им в орбита около галактическото ядро. Но на всеки 26 000 години Слънчевата система пресича плоскостта на диска, оформен от черната дупка в центъра на нашата галактика. Представи си, че черната дупка е по средата на плоска чиния. В тези случаи Слънчевата система се изравнява с ръба на чинията… — Джаксън помълча, потиснат от значението на следващите думи, които се канеше да изрече. — Поредният цикъл от 26 000 години завършва през 2012 година и отново ще се озовем точно срещу черната дупка.

— И това би могло да обясни някои от екстремните климатични явления напоследък?

— Да. Намесваме се в равновесието на Земята, тъкмо когато е най-неустойчива по орбитата си. Отгоре на всичко земното магнитно поле е най-слабо за целия период, откакто се правят измервания. Полюсите се местят из арктическата и антарктическата ледена пустош с повече от трийсет километра годишно. Ако съчетаеш това с най-новите данни на НАСА за слънчевите изригвания, които са с незапомнена активност, бъдещето на нашата планета се оказва несигурно, меко казано.

— Виждал съм таблиците — съгласи се Къртис, докато обмисляше трескаво бездната, която можеха да отворят пред човечеството експериментите в Гакона.

— А енергията на слънчевите петна продължава да нараства рязко — добави Джаксън. — Според НАСА тя ще достигне своя максимум също през 2012 година на равнища, каквито не сме наблюдавали досега. Може пък индианците хопи и маите да са предусетили нещо…

— Нима мислиш, че има някакъв смисъл в тези мистични врели-некипели?

— Не е изключено. Ние се смятаме за доста напреднала цивилизация, но още през 850 година маите са предсказали, че в 11:11 часа в петък, 21 декември 2012 година нашата планета ще се изравни с плоскостта на черната дупка в Млечния път. Астрономите потвърдиха, че изчисленията на маите са били точни до секундата. Щом са можели да направят толкова точно предвиждане, и то 800 години преди Галилео да погледне през първия си телескоп, дали не е време да се опомним и да приемем много по-сериозно тяхното предупреждение?