Марк Твен
Глупаци в чужбина (8) (Или Ново поклонение)

Глава VII

Появяват се Испания и Африка. Херкулесовите стълбове. Гибралтарската скала. „Столът на кралицата“. Частна разходка из Африка. Дебаркиране в Мароко.

Една седмица битка с бурното и безжалостно море, една седмица морска болест, празни салони и обезлюден квартердек, измокрен от водни пръски — водни пръски толкова амбициозни, че покриха дори корабните комини с дебела бяла кора от сол до самите им върхове; една седмица треперене на завет в спасителните лодки и в салона на горната палуба през деня и шумна игра на домино сред задушаващи облаци дим през нощта.

А последната от седемте нощи беше най-бурна от всички. Нямаше нито гръмотевици, нито шум освен силния трясък при накланянето на кораба, вятърът свиреше остро в корабните въжета и кипящите вълни напираха. Но корабът се издигаше нагоре, като че ли искаше да се изкачи чак до небесата, после спираше за миг, който ни се струваше цял век, и пак се гмурваше презглава, сякаш се хвърляше в пропаст. Стени от водни пръски заливаха палубите като дъжд. Черен мрак нахлуваше навсякъде. През дълги интервали го разсичаха светкавици с трептящи огнени линии, които разкриваха вълнуващи се маси води там, където преди не бе имало нищо, обсипваха неясните очертания на корабните въжета със сребрист блясък и придаваха на лицата на хората мъртвешки вид!

Страхът изкара на палубата много хора, които обикновено избягваха нощните ветрове и водните пръски. Някои мислеха, че корабът няма да издържи до сутринта и им се струваше, че ще е по-малко страшно, ако излязат навън сред дивата буря и видят заплашващата ги гибел, отколкото ако останат затворени в каютите като в гробове на мъжделивата светлина на лампите и си представят ужасите, бушуващи навън в океана. А щом излезеха навън, щом видеха как корабът се бори в железните прегръдки на океана, щом чуеха свиренето на вятъра, щом се изправеха лице в лице с шибащите ги водни пръски и хвърлеха поглед към величествената картина, която светкавиците разкриваха, те ставаха пленници на едно свирепо очарование, на което не можеха да устоят, и оставаха отвън. Беше бурна нощ и много, много дълга.

В прекрасното утро на тридесети юни, в седем часа, всички хукнаха към палубата, раздвижени от радостната новина, че се е появила суша. Изключително приятно беше да видим цялото корабно семейство отново навън, въпреки че щастието, изписано по лицата, само отчасти можеше да прикрие следите, оставени там от дългата обсада на бурите. Но помръкналите погледи отново заискриха от удоволствие, бледите бузи отново поруменяха, телата, отслабнали от морската болест, събраха нови сили от съживителното влияние на ясната свежа утрин. Нещо повече, имаше и едно друго, по-силно влияние: на изтощените изгнаници им беше съдено още веднъж ща видят благословената суша, а да я видят, беше все едно да си спомнят за родната земя, която живееше във всичките им мисли.

Преди да измине час, бяхме навлезли доста навътре в Гибралтарския проток. От дясната ни страна се виждаха високите, осеяни с жълти петна хълмове на Африка, с подножия, забулени в синя мараня, и върхове, обвити в облаци. Точно както в Светото писание, където се казва, че „облаци и мрак обвиват земята“. Тези думи, вярвам, се отнасят точно за тази част на Африка. От лявата ни страна бяха гранитните скали на стара Испания. В най-тясната си част протокът е широк само тринадесет мили.

По испанския бряг, на малки разстояния една от друга, се виждаха странни стари каменни кули. Помислихме, че са мавритански, но по-късно се осведомихме по-добре. В миналото мароканските разбойници плавали по испанското крайбрежие с лодките си и чакали удобен случай да нахлуят, да завземат някое испанско село и да отвлекат всички хубави жени, които им се мярнат. Работата била приятна, доходна и много популярна. Испанците построили тези наблюдателници по хълмовете, за да могат по-добре да си отварят очите за мароканските спекуланти.

От другата страна гледката беше много по-красива за уморените от еднообразното море очи и малко по малко пътниците удивително се ободриха. Но докато стояха във възхита от облачните шапки на върховете и мъгливо-мрачните одеяния на низините, една по-красива гледка изникна ненадейно пред нас и прикова всички погледи като магнит — величествен кораб с толкова много платна едно над друго, че целият представляваше нещо като грамадно издуто платно. Той се носеше по морето към нас подобно на голяма птица. Африка и Испания бяха забравени. Цялата си почит отдадохме на прекрасния непознат. Докато всички го гледаха, без да откъснат очи, той премина величествено покрай нас и развя американското знаме. По-бързо от мисълта се размахаха шапки и носни кърпи и се разнесе „ура!“. Преди той беше красив, а сега стана ослепителен. Не един пътник по нашите палуби едва тогава разбра за пръв път колко банална гледка е родният флаг у дома в сравнение с това, което представлява в чужда страна. Да го видят, беше все едно да съзрат родината и всичко, което им е скъпо в нея, да почувствуват вълнение, способно да разбушува истинска река от ленива кръв!

Наближавахме прочутите Херкулесови стълбове и вече се виждаше африканският стълб, така нареченият Маймунски хълм — величествена стара планина с било, нарязано на гранитни тераси. Другият, голямата Гибралтарска скала, тепърва щеше да се появи. Древните народи смятали, че Херкулесовите стълбове са началната точка на мореплаването и краят на света. Информацията, която им е липсвала, е била доста обемиста. Дори пророците писали книга след книга и послание след послание и нито веднъж не намекнали, че от нашата страна на океана има един голям континент, докато аз мисля все пак, че би трябвало да знаят за съществуването му.

След няколко мига една самотна скална грамада, която сякаш стоеше в средата на протока и морето като че ли я обливаше от всички страни, величествено изплува пред очите ни и не ни трябваше никакъв досаден пътешественик папагал, който да ни каже, че това е Гибралтар. Не можеше да има две скали като тази в едно и също кралство.

Струва ми се, че Гибралтарската скала е дълга около миля и половина, висока между хиляда и четиристотин и хиляда и петстотин фута и широка четвърт миля при основата си. Едната й страна и единият й край излизат от морето отвесни като стена на къща, другият край е неправилен, а отсрещната страна представлява стръмен склон, който една армия много трудно би изкачила. В подножието на склона е обграденият със стена град Гибралтар, или по-скоро градът заема част от склона. Навсякъде — по хълмовете, в пропастите, край морето, по височините — където и да погледнеш, Гибралтар е облечен в укрепления и е настръхнал от оръдия. Той представлява удивителна и живописна гледка, от която и точка да го наблюдаваш. Стои на края на равна, тясна ивица земя, избутан е навътре в морето и напомня буца кал в края на дъска. Няколко стотици ярда от тази равнинна част в основата на скалата принадлежат на англичаните, после идва „ничията земя“, която заема от ивицата част, дълга четвърт миля, широка два-три ярда, и се простира от Атлантическия океан до Средиземно море. И двете страни имат свободен достъп до нея.

„Ще пътувате ли през Испания за Париж?“ Пътниците си подмятаха този въпрос денонощно от Фаял до Гибралтар и мислех, че никоя друга фраза не би могла да ми стане толкова досадна и че никога няма така да ми омръзне да отговарям „Не знам.“

В последния момент шест-седем души проявиха достатъчно твърд характер, наумиха си да заминат и наистина заминаха, а аз веднага почувствувах облекчение: сега беше вече твърде късно и можех на спокойствие да си наумя да не заминавам. Сигурно имам огромно количество ум, защото понякога умувам по цяла седмица, докато си наумя нещо.

Но виж как неприятностите се повтарят. Тъкмо се бяхме отървали от бедата с Испания и гибралтарските гидове ни докараха друга, досадно повтаряне на една легенда в която нямаше нищо кой знае колко смайващо, дори когато я чуваш за пръв път: „Онзи висок хълм ей там се нарича «Стола на кралицата». Това е така, защото една от испанските кралици поставила стола си там, когато френските и испанските войски обсаждали Гибралтар, и казала, че няма да мръдне от това място, докато английският флаг не бъде свален от крепостите. И ако все пак англичаните не били достатъчно любезни да свалят знамето за няколко часа, трябвало или да наруши клетвата си, или да умре там.“

Преминахме по тесни улици на магарета и мулета и влязохме в подземните галерии, които англичаните са пробили с взрив в скалата. Тези галерии са като големи железопътни тунели и в тях, на къси разстояния едно от друго, големи оръдия гледат намръщено към водата и града през амбразури на височина пет-шест хиляди фута над океана. Тези подземни съоръжения са дълги около миля и сигурно са стрували много пари и труд. Оръдията от галериите държат под обстрел полуострова и пристанищата на морето и на океана, но ми се струва, че от тях няма нужда, тъй като така и така по перпендикулярната скала не може да се изкачи армия. От тези високи амбразури обаче се открива великолепна гледка към морето. От мястото, където една издадена скала беше издълбана като голяма стая, мебелирана с огромно оръдие и с амбразури вместо прозорци, зърнахме наблизо някакъв хълм и един войник ни осведоми: „Онзи висок хълм ей там се нарича Стола на кралицата. Това е така, защото една от испанските кралици поставила стола си там, когато френските и испанските войски обсаждали Гибралтар, и казала, че няма да мръдне от това място, докато английският флаг не бъде свален от крепостите. И ако все пак англичаните не били достатъчно любезни да свалят знамето за няколко часа, тя трябвало или да наруши клетвата си, или да умре там.“

На най-високата точка на Гибралтар спряхме за доста дълго време — без съмнение мулетата бяха уморени. Имаха това право. Военният път беше хубав, но твърде стръмен и дълъг. Гледката от тясната тераса в скалата беше великолепна: миниатюрните лодчици играчки, погледнати през далекоглед, се превръщаха във внушителни кораби. А други плавателни съдове, за които казваха, че са на петдесет мили от нас и дори на шестдесет и бяха невидими за невъоръжено око, ясно можеха да бъдат различени през същите тези далекогледи. Долу от едната ни страна се виждаха безброй батареи, а от другата право надолу се простираше морето.

Докато си почивах много, много удобно на едно укрепление и охлаждах напечената си от слънцето глава на приятния бриз, някакъв натрапчив гид, принадлежащ към друга група, се приближи и каза:

— Сеньор, онзи висок хълм ей там се нарича Стола на кралицата…

— Сър, аз съм едно безпомощно сираче в чужда земя. Смилете се над мене. Не… хайде днес не ми натрапвайте повече тази проклета стара легенда!

Ето че употребих силни думи, след като бях обещал вече да не го правя, но предизвикателството беше по-силно, отколкото човек може да понесе. Ако вас ви бяха отегчили така, когато в нозете ви се простира внушителната панорама на Испания, Африка и синьото Средиземно море и искате да го съзерцавате, да му се наслаждавате и да се пресищате от красотата му в мълчание, сигурно щяхте да употребите и по-силни думи от моите.

Гибралтар е издържал няколко продължителни обсади, една от които траяла повече от четири години (тя била неуспешна), и англичаните го превзели само с помощта на военна хитрост. Чудно е, че някому е могло да му дойде наум такъв невъзможен план, какъвто е превземането му с щурм, и все пак са пробвали неведнъж.

Преди двеста години маврите владеели това място и една яка тяхна крепост от това време все още се чумери в средата на града с обрасли в мъх бойници и стени, покрити с много белези от куршуми, изстреляни в битки и обсади, които са вече забравени. В скалата зад нея преди известно време открили тайно скривалище, в което имало една фино изработена сабя и някаква чудновата стара броня от вид, непознат за антикварите, въпреки че се смята за римска. Римски брони и всевъзможни римски реликви били открити в една пещера близо до морето. Историята разказва, че Рим е владеел тази част от страната около началото на християнската ера и намерените неща, изглежда, го потвърждават.

В пещерата са намерени и човешки кости, покрити с много дебела и твърда като камъка кора, и някои учени мъже са се осмелили да кажат, че тези хора не само са живели преди потопа, а дори десет хиляди години преди него. Може и да е вярно, изглежда достатъчно разумно, но щом като покойните вече не са в състояние да гласуват, въпросът не може да представлява голям интерес за обществото. В тази пещера също така са намерени скелети и вкаменелости на животни, срещащи се навсякъде из Африка, но никой не помни някога да са живели в която и да е част на Испания освен на самотната гибралтарска скала! Така се е появила теорията, че протокът между Гибралтар и Африка едно време бил суша, а ниската ничия земя, свързваща като шия Гибралтар и испанските хълмове, е била океан, и че, разбира се, тези африкански животни, които дошли на Гибралтар (на лов за скали може би — тук те са в изобилие), са били отрязани от Африка по времето на големия катаклизъм. Африканските хълмове от другата страна на протока са пълни с маймуни. И на гибралтарската скала винаги е имало маймуни, има ги и сега, но никъде другаде в Испания ги няма! Това е много интересна тема.

В Гибралтар има английски гарнизон от шест-седем хиляди войници и следователно изобилствуват яркочервените и червено-сините униформи, снежнобелите непарадни униформи, а така също и странната униформа на облечените с полички шотландци. Срещат се и испански момичета от Сан Роке с нежни очи; забулени красиви мавърки (предполагам, че са красиви) от Тарифа; търговци маври от Фес с тюрбани, пояси и шалвари; босоноги, окъсани скитници мохамедани от Тетуан и Танжер, облечени с дълги роби, някои кафяви, други жълти, а трети черни като катран, и евреи откъде ли не — в сукнени дрехи, с малки шапчици на темето и с чехли, точно както по картинките и в театъра и без съмнение точно каквито са били преди три хиляди години. Лесно може да се разбере, че нашето племе (видът на нашите поклонници някак си внушава този израз, защото те крачат в разпръснат строй из чужди места със самодоволния и независим вид на индианци), съставено от представители на петнадесет-шестнадесет щата, намираше достатъчно неща, по които да се заглежда в тази сменяща се панорама на модата.

Споменах нашите поклонници и това ми напомни, че между нас има един-двама, които понякога стават досадни. Но в този списък не слагам Оракула. Сега ще ви обясня, че Оракула е един безобиден стар тъпак, който яде за четирима, изглежда по-мъдър от цялата Френска академия, никога не употребява едносрични думи, когато може да се сети за по-дълги, и никога не се случва, дори случайно, да знае значението на нито една от своите думи, нито пък ги слага на подходящото място. Все пак той спокойно се осмелява да изказва мнение по най-неясни въпроси и го подкрепя самодоволно с цитати от несъществуващи автори; най-накрая, когато го хванеш натясно, ловко заема противоположното гледище, твърди, че през цялото време го е поддържал, нахвърля се върху тебе със собствените ти аргументи, само че съвсем оплита дългите им думи, и те обстрелва с тях в лицето, сякаш самият той ги е измислил. Прочита някоя глава от пътеводителите, обърква фактите в лошата си памет, а после отива и натрапва цялата тази каша на някого като мъдрост, гнила в мозъка му с години и събирана в компанията на мастити автори, които са вече покойници и книгите им са изчерпани. Тази сутрин на закуска посочи нещо през прозореца и каза:

— Виждате ли оня хълм ей там на африканския бряг? Струва ми се, че това е един от Херкулесовите стълбове, а ето го и неговия съсед.

— „Съсед“ е добре казано, но двата хълма не са от една и съща страна на протока. (Разбрах, че го е заблудило едно небрежно написано изречение в пътеводителя.)

— Е, това не е нито моя, нито твоя работа! Някои автори твърдят едното, а други обратното. Старият Гибънс не казва нищо за това, просто изклинчва. Гибънс винаги прави така, когато нещо му се запъне, но какво казва Роламптон? Е, той казва, че са от една и съща страна на протока, Тринкулиан също, и Собатер, и Сиракус, и Лангомарганбъл…

— О, стига, стига. Щом сте се захванали да измисляте автори и доказателства, нямам какво повече да кажа. Нека са от една и съща страна.

Оракула не ни пречи. Дори ни се нрави. Той лесно се понася, но на борда освен него си имаме един поет и един добродушен идиот, които наистина тормозят групата. Единият раздава екземпляри от стиховете си на консули, капитани, хотелиери, араби, холандци и фактически на всеки, който се поддаде на това съвсем добронамерено ужасно натрапничество. Поезията му е напълно поносима на борда на кораба, въпреки че когато написа „Ода за океана по време на буря“ за половин час, а в следващия половин час сътвори „Обръщение към петела в корабния кокошарник“, сметнахме, че преходът е доста рязък; но след като изпрати фактура в стихове на губернатора на Фаял и друга на главнокомандуващия и висшите сановници в Гибралтар, придружени с комплиментите на корабния поет лауреат, това не го направи популярен сред пътниците.

Другата личност, за която споменах, е млада и зелена и не е нито умна, нито учена, нито мъдра. Някой ден обаче ще стане — ако си спомни отговорите на всичките си въпроси. Той е известен на кораба като „Въпросителния знак“, а от постоянна употреба това име се съкрати на „Въпросителния“. Той се прояви вече на два пъти. Във Фаял му посочиха един хълм и му казаха, че е висок осемстотин фута и дълъг единадесет хиляди фута, че под него от край до край минава тунел, дълъг две хиляди и висок хиляда фута. И той повярва. Повтаряше го на всеки, обсъждаше го и го четеше от записките си. Най-накрая си взе бележка от намека, направен от един разсъдлив стар поклонник:

— Е, да, наистина си е доста забележителен… общо взето изключителен тунел… излиза около двеста фута над хълма и от всеки край стърчи с по около деветстотин!

Тук, в Гибралтар той хващаше натясно образованите британски офицери и ги дразнеше с хвалбите си за Америка и чудесата, които тя може да извърши. Каза на един от тях, че два от военните ни кораби могат да дойдат и да потопят Гибралтар в Средиземно море!

Понастоящем шестима души сме на частна екскурзия, планирана от нас самите. Ние сме доста повече от половината пътници на борда на едно параходче, поело на път за древния град на маврите Танжер, на континента Африка. Няма ни най-малко съмнение, че се забавляваме. Не може да бъде другояче, когато човек се носи по искрящото море и диша мекия въздух на тази слънчева земя. Тук грижите не могат да ни налегнат. Ние сме извън властта им.

Безстрашно минахме даже край начумерената твърдина Малабат (крепост на султана на Мароко), без за миг да трепнем от страх. Целият гарнизон беше вдигнат в бойна готовност и доби заплашителен вид, но въпреки всичко ние не се уплашихме. Под погледите ни той маршируваше нагоре-надолу из укреплението, но дори това не ни накара да трепнем.

Смятам, че ние наистина не знаем какво е страх. Попитах как се казва крепостният гарнизон на Малабат и ми отговориха, че името му е „Мехмед Али Бен Санком“. Казах, че ще е добра идея да извикат още няколко гарнизона за подкрепление, но ми отговориха отрицателно: той нямал друга работа, освен да държи крепостта, а с това се справял вече от две години. Доказателствата бяха неопровержими. Солидната репутация е голяма работа.

От време на време споменът за снощната покупка на ръкавици в Гибралтар нахълтва неканен в мислите ми. Двамата с Дан, корабния лекар, бяхме отишли на големия площад, слушахме изпълненията на добрите военни оркестри, съзерцавахме красотата и тоалетите на англичанки и испанки и в девет часа бяхме на път за театъра, където срещнахме генерала, съдията, капитана, полковника и пълномощника на Съединените американски щати в Европа, Азия и Америка, които бяха ходили до клуба да зарегистрират титлите си и да поопустошат кухнята му. Те ни посъветваха да се отбием в едно магазинче близо до Съдебната палата и да си купим ръкавици от ярешка кожа. Казаха, че са елегантни и на съвсем умерена цена. На нас ни се стори, че ще е много изискано да отидем на театър с ръкавици от ярешка кожа и последвахме съвета им. В магазина хубава млада дама ми предложи чифт сини ръкавици. Не исках сини, но тя каза, че стоят много добре на ръка като моята. Забележката й ме разнежи. Крадешком погледнах ръката си и наистина ми се стори доста угледна. Пробвах ръкавицата на лявата и леко се изчервих. Очевидно номерът беше твърде малък за мене. Но се почувствувах благодарен, когато тя каза:

— О, съвсем ви е по мярка! (Въпреки че знаех, че не е вярно.)

Прилежно дръпнах ръкавицата, но работата не вървеше. Тя каза:

— О! Виждам, че вие сте свикнал да носите ръкавици от ярешка кожа, но някои джентълмени са толкова несръчни, когато ги слагат.

Това беше последният комплимент, който съм очаквал. Знам само как се слагат ръкавици от еленова кожа. Направих още едно усилие, скъсах ръкавицата от основата до палеца в посока към дланта и се опитах да скрия дупката. Тя продължаваше да сипе комплименти и аз продължавах да упорствам да ги заслужа или да умра.

— О, вие имате опит! (Гърбът на ръкавицата се съдра.) По мярка са ви, ръката ви е много малка, ако се скъсат, не трябва да ги плащате. (Ръкавицата се разпра през средата.) Винаги познавам кога един джентълмен умее да си слага ръкавици. В това има красота, която се добива само с дълга практика. (Цялата обшивка „падна зад борда“, както казват моряците, кожата се разпра при кокалчетата на пръстите и не остана нищо освен една жалка развалина.)

Бях прекалено поласкан, за да хвърля стоката в лицето на този ангел и да направя сцена. Бях пламнал, ядосан, объркан и все пак щастлив, но ненавиждах другите момчета за това, че проявяват такъв силен интерес към процедурата. Искаше ми се да са в Йерихон. Почувствувах се извънредно подъл, когато казах весело:

— Тази ми харесва. Точно ми приляга. Обичам ръкавиците да са ми по мярка. Не, не се притеснявайте, госпожо, не се притеснявайте. Ще си сложа другата на улицата. Тук е топло.

Наистина беше топло — най-топлото място, в което съм, влизал. Платих и докато излизах с прелестен поклон, ми се стори, че в очите на хубавицата долавям лек ироничен блясък. А когато се обърнах от улицата и видях, че тя си се смее сама за нещо, си казах с унищожителен сарказъм: „О, разбира се, вие знаете как се слагат ръкавици от ярешка кожа, нали? Самодоволно магаре, готово да си изгуби ума заради всяка фуста, която си даде труда да го поласкае!“

Мълчанието на момчетата ме раздразни. Накрая Дан каза умислено:

— Някои джентълмени изобщо не знаят как се слагат ръкавици от ярешка кожа. Но други знаят.

А докторът каза (предполагам на вятъра):

— Но винаги е лесно да познаеш кога един джентълмен е свикнал да си слага ръкавици от ярешка кожа.

След пауза Дан изрецитира:

— О, да, в това има красота, която се добива с дълга, много дълга практика.

— Да, наистина, забелязал съм, че когато джентълменът дърпа ръкавицата от ярешка кожа така, като че ли измъква котка за опашката от дупка, той при всички случаи разбира от слагане на ръкавици, той има оп…

— Момчета, май стига толкова, а! Смятате се за много хитри, предполагам, но аз не мисля така. А ако идете и разкажете на някой от ония стари клюкари на кораба за това, никога няма да ви простя. Това е всичко.

Едва тогава ме оставиха на мира, поне за момента. Винаги се оставяме на мира навреме, та обидата да не развали шегата. Но и те си бяха купили ръкавици също като мене. Тази сутрин заедно изхвърлихме покупките. Бяха груби, слаби, изпъстрени с големи жълти петна като лунички и нито можеха да се носят, нито да се покажат. Без да усетим, бяхме забавлявали един ангел, но не го бяхме измамили. Той беше свършил тази работа вместо нас.

Танжер! Тайфа яки, мургави маври гази в морето, за да ни пренесе на гръб от малките лодки до брега.