Марк Твен
Глупаци в чужбина (14) (Или Ново поклонение)

Глава XIII

Мосю Билфингър. Наново кръщаваме французина. В лапите на един парижки гид. Международното изложение. Военен парад. Наполеон и турският султан.

В десет часа на следващата сутрин бяхме вече на крака и облечени. Отидохме при хотелския commissionaire (не знам какво е commissionaire, но човекът, при когото отидохме, е точно такъв) и му казахме, че искаме гид. Той отговори, че голямото изложение е привлякло в Париж такива тълпи от американци и англичани, че е почти невъзможно да се намери добър гид, който да е без работа. Каза, че обикновено държи десетина-двадесет на разположение, но сега има само трима. Повика ги. Единият така приличаше на чистокръвен пират, че веднага го отхвърлихме. Следващият произнасяше думите с превзета точност, която действуваше на нервите. Той каза:

— Ако джентелмени иска да на мене направи гранд чест да се возползва от мои услуги, ще им покажа всичко magnifique^[1] в красив Парѝ. Аз говори англе соворшено.

Щеше да направи добре, ако беше спрял тук, защото това го знаеше наизуст и го каза без запъване. Но самодоволството му го съблазни да предприеме полет из неизследваните дебри на английския и това безразсъдно начинание го провали. За десет секунди той така се оплете в лабиринт от разкъсани и кървящи части на речта, че никаква човешка изобретателност не би могла да го измъкне с чест от него. Беше съвсем ясно, че той не можеше да говори „англе“ така „соворшено“, както твърдеше.

Третият гид ни плени. Беше облечен просто, но си личеше, че е спретнат. Носеше висок цилиндър, малко старичък, но старателно изчеткан, купени на старо ръкавици от ярешка кожа в добро състояние и бастунче от палмово дърво с извита дръжка от слонова кост във формата на женски крак. Стъпваше леко и елегантно като котка, която пресича кална улица. И, о, той беше изискан, тих, ненатрапчиво самоуверен — истинско въплъщение на почтителността! Говореше меко и предпазливо и когато се канеше да направи някое изявление единствено на своя отговорност или пък да предложи нещо, той първо го претегляше на аптекарски везни, като замислено държеше закривената част на бастунчето допряна до зъбите си. Уводното му слово беше съвършено. Всичко в него беше съвършено — и композицията, и фразеологията, и граматиката, и интонацията, и произношението му! Най-сетне той говореше малко и предпазливо. Бяхме очаровани. Повече от очаровани — бяхме извън себе си от радост. Дори не го попитахме какво заплащане ще иска. Този човек, въпреки че ни беше лакей, слуга, верен роб, все пак беше джентълмен (това се виждаше), докато от другите двама единият беше груб и несръчен, а вторият — роден пират. Попитахме нашия Петкан за името му. Той извади от портфейла си снежнобяла визитна картичка и ни я подаде с дълбок поклон.

А. Билфингър

Гид за Париж, Франция, Германия,

Испания и т.н.

— Билфингър! О, занесете ме да си умра вкъщи! — произнесе Дан настрани.

Ужасното име дразнеше и моя слух. Повечето хора могат да извинят или дори да харесат физиономия, която отначало им е направила неприятно впечатление, но, предполагам, малцина могат така лесно да се примирят с неблагозвучно име. Почти съжалих, че наехме този човек, името му беше направо непоносимо. Но това е без значение. С нетърпение очаквахме да тръгнем. Билфингър отиде до вратата да повика файтон и тогава докторът каза:

— Е, гидът е напълно в тон с бръснарницата, с билярдната маса, със стаята без светилен газ и може би и с още много красиви и романтични неща в Париж. Очаквах, че гидът ще се казва Анри дьо Монморанси, или Арман дьо ла Шартрьоз, или нещо друго, което ще прозвучи грандиозно на провинциалистите у дома, но представете си — французин на име Билфингър! О, това е абсурдно. Немислимо е. Не можем да му казваме Билфингър, гадно е. Да му дадем ново име. Как е по-добре да го наречем? Алексис дьо Коленкур?

— Алфонс Анри Гюстав дьо Отвил — предложих аз.

— Наричайте го Фъргюсън — каза Дан.

Това се казваше практичен, неромантичен, здрав разум. Без спорове зачеркнахме името на Билфингър и го нарекохме Фъргюсън.

Файтонът ни чакаше. Фъргюсън се качи при кочияша и се понесохме към закуската. Както подобава, мистър Фъргюсън стоеше край масата да превежда поръчките ни и да отговаря на въпроси. Не след дълго хитрият мошеник подхвърли, че ще отиде да закуси, след като ние свършим. Знаеше, че няма да можем да продължим без него и че няма да искаме да се мотаем наоколо и да го чакаме. Поканихме го да седне и да се храни с нас. С много поклони той помоли да бъде извинен. Каза, че не било прилично и че щял да отиде на друга маса. Властно му заповядахме да седне при нас.

Така завърши първият ни урок. Ние направихме грешка.

Оттук нататък през цялото време, докато беше с нас, той вечно беше гладен и жаден. Идваше рано, стоеше до късно, не можеше да подмине нито един ресторант, спираше похотлив поглед на всеки винарски магазин. Предложения да спрем, претексти да ядем и да пием бяха винаги на устата му. Опитахме всичко, за да го натъпчем така, че да няма място за две седмици напред, но не успяхме. Той не можеше да погълне достатъчно, за да заглуши желанията на свръхчовешкия си апетит.

В него имаше и друго „несъответствие“. Винаги ни караше да купуваме разни неща. Под най-прозрачни предлози той ни примамваше в магазини за обувки, дрехи, ризи, ръкавици — навсякъде под широкия небесен свод, където допускаше, че може да ни осени желание за покупки. Всеки би се досетил, че собствениците на магазините му плащат процент върху продажбите, но не и ние с нашата блажена наивност. Заподозряхме го чак когато тази му склонност стана съвършено непоносима. Един ден Дан случайно спомена, че мисли да купи три-четири парчета коприна за подарък. Гладният поглед на Фъргюсън в миг се впи в него. След двадесет минути файтонът спря.

— Какво е това?

— Това е най-хубавият магазин за коприна в Париж, най-прочутият.

— Защо ни доведохте тук? Казахме ви да ни заведете в Лувъра.

— Стори ми се, че джентълменът каза, че иска да купи коприна.

— От вас не се иска да мислите вместо нас, Фъргюсън. Не желаем прекалено да ви преуморяваме. Сами ще понесем част от бремето на деня. Ще се стремим да мислим само за неща, които е необходимо да се направят. Карай! — рече докторът.

След петнадесет минути файтонът отново спря пред магазин за коприна. Докторът каза:

— А, това ли е Лувърът? Прекрасна, прекрасна сграда! Сега тук ли живее император Наполеон, Фъргюсън?

— Ах, докторе, вие наистина се шегувате, това не е дворецът. Оттук отиваме право в Лувъра. Но тъй като минавахме точно край този магазин, където има такава хубава коприна…

— А, разбирам, разбирам. Исках да ви кажа, че днес не желаем да купуваме никаква коприна, но с присъщата си разсеяност забравих. Исках също да ви кажа, че желаем да отидем направо в Лувъра, но и това го забравих. Сега обаче отиваме там. Извини непростимата ми небрежност, Фъргюсън. Карай!

След по-малко от половин час спряхме пред трети магазин за коприна. Ядосахме се, но докторът винаги беше спокоен и любезен. Той каза:

— Най-после! Колко внушителен е Лувърът и все пак колко малък! Колко изискан вид има! На какво очарователно място се намира! Грамадна стара сграда…

— Пардон, докторе, това не е дворецът. Това е…

— Какво е това?

— Имам идея… сега ми хрумна… коприната в този магазин…

— Фъргюсън, колко съм небрежен! Наистина възнамерявах да ви кажа, че днес не желаем да купуваме никаква коприна, а също възнамерявах да ви кажа, че копнеем веднага да отидем в Лувъра, но насладата от щастието да видя как поглъщате четири закуски тази сутрин така ме изпълни с приятни емоции, че пренебрегнах нашите най-прости потребности. Но сега ще продължим към Лувъра, Фъргюсън.

— Но, докторе (развълнувано), няма да ни отнеме и минута, не повече от минутка! Джентълменът не е длъжен да купува, ако не желае. Само да погледне коприната, само да погледне хубавата тъкан! (После умолително.) Сър, само едно-единствено моментче!

Дан каза:

— Дявол да го вземе този идиот! Не искам да гледам никакви коприни и няма да ги погледна. Карай!

А докторът каза:

— Сега не ни трябват коприни, Фъргюсън. Сърцата ни копнеят за Лувъра. Хайде да тръгваме, хайде да тръгваме.

— Но, докторе, само един момент, едно моментче. И времето няма да бъде изгубено, изобщо няма да бъде изгубено. Защото сега няма какво да се види, твърде е късно. Има десет минути до четири, а в четири Лувъра го затварят. Само едно моментче, докторе!

Подлият предател! След четири закуски и галон шампанско да ни погоди такъв номер. Този ден не видяхме неизброимите съкровища на изкуството, пазени в галериите на Лувъра. Единственото ни жалко удовлетворенийце беше мисълта, че Фъргюсън не продаде нито едно парче коприна.

Пиша тази глава отчасти заради удоволствието да ругая съвършения мошеник Билфингър и отчасти за да покажа на тези, които ще я четат, как парижките гидове се отнасят с американците и що за хора са те. Не трябва да си въобразявате, че сме били по-глупави или по-лесна плячка, отколкото са обикновено нашите сънародници, понеже това не е вярно. Гидовете мамят и лъжат всеки американец, който идва в Париж за пръв път и разглежда забележителностите му сам или в компания с други също толкова неопитни туристи. Някой ден ще посетя Париж отново и тогава гидовете да внимават! Ще се изрисувам с цветовете на войната и ще си нося томахавката.

Мисля, че в Париж не си изгубихме времето напразно. Всяка вечер си лягахме съвършено изтощени. Разбира се, посетихме прочутото международно изложение. Целият свят го посети. Отидохме там на третия ден след пристигането си в Париж и стояхме почти два часа. Честно казано, видяхме от пръв поглед, че човек трябва да прекара седмици, нещо повече, дори месеци в това чудовищно заведение, за да получи ясна представа за него. Беше изключително интересно, но движещите се тълпи хора от всички националности бяха още по-интересни. Усетих, че ако трябва да остана там един месец, пак ще гледам хората, а не експонатите. Заинтересувах се от едни чудновати стари гоблени от тринадесети век, но група араби се приближиха и мургавите им лица и екзотични дрехи веднага отвлякоха вниманието ми. Разглеждах един сребърен лебед, който по красотата на движенията си и интелигентността в погледа си приличаше на жив; гледах го как плува, така спокоен и безгрижен, като че ли е роден в блато, а не в бижутериен магазин, гледах го как сграбчва една сребърна рибка под водата, как вдига глава нагоре и извършва всичките обичайни сложни движения, необходими, за да я погълне. Но в мига, когато рибата изчезна в гърлото му, се появиха няколко татуирани обитатели на тихоокеанските острови и аз не устоях на тяхната привлекателност. Малко след това открих един пистолет с барабан отпреди седемстотин години, който удивително приличаше на съвременен колт, но точно тогава чух, че френската императрица се намира в друга част на сградата, и побързах да видя как изглежда тя. Чухме военна музика, видяхме необикновено голям брой войници да бързат наоколо, всички хора се раздвижиха. Попитахме какво става и научихме, че френският император и турският султан ще направят преглед на двадесет и пет хилядна войска при Триумфалната арка. Веднага потеглихме. Имах по-силно желание да видя тези двама мъже, отколкото да разгледам двадесет изложения.

Отидохме с файтон и заехме позиция на едно открито място срещу къщата на американския посланик. Някакъв спекулант направи мост от два варела и една дъска и ние си платихме за правостоящи места върху нея. Скоро се чу военна музика, след минута един стълб прах бавно се заприближава към нас, още миг и внезапно с развети знамена и под гръм на военна музика от прахта се появиха блестящи кавалеристи в строй и тръгнаха по улицата в лек тръс. След тях излезе дълга редица оръдия, после още кавалеристи във великолепни униформи и най-накрая — техни императорски величества Наполеон III и Абдул Азис. Огромната тълпа замаха с шапки и закрещя, по прозорците и покривите на близките сгради се развихри истинска снежна буря от развети носни кърпи и виковете на тези, които ги размахваха, се смесиха с виковете на онези под тях. Зрелището беше вълнуващо.

Но двете централни фигури привлякоха цялото ми внимание. Представян ли е някога такъв контраст пред тълпа от хора? Наполеон във военна униформа, с дълго тяло и къси крака, със свирепи мустаци, стар, сбръчкан, с полузатворени очи и с такъв прикрит, коварен и интригантски поглед! Наполеон, който така любезно се покланяше на бурните аплодисменти и с котешките си очи наблюдаваше всичко и всекиго под спуснатата периферия на шапката си, искаше да открие някой признак, че тези викове не са искрени и сърдечни.

Абдул Азис, самодържец на Отоманската империя, облечен в тъмнозелени европейски дрехи почти без никаква украса или знакове за ранга му, с червен турски фес на главата, нисък, набит, мургав мъж с черна брада и черни очи, глупав и непривлекателен. Човек, чийто външен вид някак си навежда на мисълта, че ако вземе сатър в ръка и си сложи бяла престилка, никой няма да се изненада, ако го чуе да казва: „Днес говеждо за печене ли ще желаете или едно хубаво филе?“

Наполеон III — представителят на най-високата съвременна цивилизация, прогрес и изтънченост; Абдул Азис — представителят на един народ по природа и възпитание нечистоплътен, жесток, невеж, суеверен, назадничав, и на едно правителство, чиито три грации са тиранията, алчността и кръвта. Тук, в блестящия Париж, под величествената Триумфална арка, първи век се срещна с деветнадесети.

Наполеон III, император на Франция! Заобиколен от хиляди приветствуващи го хора, от великолепна армия, от разкоша на столицата си и придружен от крале и принцове стоеше човекът, който беше подиграван, руган и наричан „незаконороден“ и който все пак през цялото време мечтаеше за корона и империя; човекът, който беше прогонен в изгнание, но отнесе със себе си и мечтите си; човекът, който общуваше с простолюдието в Америка и участвуваше в състезания по бягане за пари, но във въображението си все още седеше на трон; човекът, който отиде при умиращата си майка, пренебрегвайки всякакви опасности, и жалеше, че тя не може да доживее да го види как ще смени плебейските си дрехи с императорски одежди; човекът, който честно стоеше на пост и патрулираше по трудния си участък като обикновен полицай в Лондон, но в същото време мечтаеше за нощта, когато ще крачи из дългите коридори на Тюйлери; човекът, които претърпя позорно фиаско в Страсбург, видя нещастния си проскубан орел, забравил урока, отново да отказва да кацне на рамото му, произнесе внимателно подготвеното си надуто и красноречиво слово пред равнодушни слушатели; беше затворник, прицел на дребнави шегобийци, предмет на безжалостен присмех за целия свят и все пак продължаваше да мечтае за коронации и великолепни шествия както преди; човекът, който лежа забравен в тъмниците на Хам и пак интригантствуваше, кроеше планове и потъваше в размисъл за бъдещата си слава и власт; и ето — най-после е президент на Франция! Държавен преврат — и заобиколен от ликуващи армии, приветствуван с оръдеен гръм, той се изкачва на трона и размахва пред изумения свят скиптъра на една могъща империя! Кой говори за измислените чудеса? Кой разказва за чудесата от романсите? Кой дърдори за нищожните подвизи на Аладин и арабските влъхви?

Абдул Азис, турски султан, владетел на Отоманската империя! Наследник на трона по рождение, слаб, глупав, невеж почти колкото най-презрения си роб, глава на огромна империя, а марионетка в ръцете на първия си министър и послушно дете на тиранична майка; човек, който седи на трон и само с едно махване на пръст привежда в движение флоти и армии, който държи в ръцете си властта над живота и смъртта на милиони, а спи, спи, яде, яде, безделничи в компанията на осемстотинте си наложници, а когато се пресити от ядене, спане и безделничене, когато стане, вземе юздите на управлението и заплаши, че ще стане истински султан, предпазливият Фуад паша го омайва и го отклонява от целта му с хубав план за нов дворец или нов кораб — съблазнява го с нова играчка, както би направил с някое капризно дете; човек, който вижда как безжалостни бирници ограбват и потискат народа му, но не казва нито дума, за да го спаси; човек, който вярва в джуджета, духове и налудничави басни от „Хиляда и една нощ“, но храни малко почит към могъщите съвременни вълшебници и става нервен в присъствието на мистериозните им железници, параходи и телеграфи; човек, който би искал да види как в Египет загива всичко, създадено от великия Мохамед Али, и би предпочел да го забрави, вместо да му подражава; човек, който установява, че великата му империя е петно за света — деградирал, беден, жалък, опозорен конгломерат от невежество, престъпност и жестокост, а като пропилее отредените дни на нищожния си животец, ще отиде в гроба при червеите и ще остави всичко, както си е било! За десет години Наполеон е довел Франция до такъв икономически разцвет, че той едва ли може да се изчисли с цифри. Той е построил отново Париж и частично е преустроил всички градове в държавата. Той определя за разрушаване цяла улица наведнъж, изчислява щетите, плаща ги и великолепно я преустройва. После предприемачи изкупуват земята и я продават, но правителството дава право на предишния собственик да избира пръв на определена цена, преди да бъдат допуснати до търга предприемачите. Но най-важното е, че той е взел в ръцете си цялата власт на френската империя и я е направил сравнително свободна страна — за тези, които не правят опити прекалено много да се бъркат в държавните работи. Никоя страна не предлага такава сигурност за живота и собствеността на гражданите си както Франция и човек има всичката свобода, която желае, но не е слободия. Не ти е разрешено да пречиш на никого, нито да му причиняваш неприятности.

Що се отнася до султана, можеш да сложиш капан където и да е и за една нощ ще хванеш поне десет по-способни мъже.

Оркестрите засвириха и блестящият авантюрист Наполеон III, геният на енергичността, упоритостта и предприемчивостта, и слабият Абдул Азис, геният на невежеството, фанатизма и лентяйството, се подготвиха за „Напред, ходо-о-м марш!“.

Видяхме великолепния преглед на войските, видяхме стария войник от Кримската война Канробер, маршал на Франция с побелели мустаци, видяхме… е, видяхме всичко и се прибрахме доволни.