Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Глупаци в чужбина
Или Ново поклонение - Оригинално заглавие
- The Innocents Abroad (or The New Pilgrims’ Progress), 1869 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лидия Александрова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пътепис
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- raglub (2014)
Издание:
Марк Твен. Глупаци в чужбина
Американска, първо издание
Редактор: Владимир Трендафилов
Редактор на издателството: Красимир Мирчев
Художник: Виктор Паунов, 1986 г.
Художествен редактор: Камен Стоянов
Технически редактор: Петко Узунов
Коректори: Катя Цонева, Татяна Паскалева
Издателство Профиздат, София, 1986
Дадена за набор на 21.I.1986 г. Формат 32/84/108
Печатни коли 35.50 Издателски коли 29.82 УИК 30,28
Издателски № 1 (101)
ЛГ VI КОД 26/95318/22612/5557–107–86
Подписана за печат м. май 1986 г.
Излязла от печат м. юни 1986 г.
ДП „В. Александров“ — Враца
Цена 3.41 лв. — мека подвързия, 3.61 лв. — твърда подвързия
История
- — Добавяне
Глава XXVII
„Заклан за удоволствие на римската тълпа“. Вбесяваща тема. Гидове магарета. Римските катакомби. Светецът, който си спукал ребрата. Чудото на кървящото сърце.
Дотук добре. Ако някой има право да се чувствува горд и доволен от себе си, това, разбира се, съм аз. Защото писах за Колизея и за гладиаторите, за мъчениците и за лъвовете и все пак нито веднъж не употребих израза „заклан за удоволствие на римската тълпа“. Аз съм единственият свободен бял на зряла възраст, който е постигнал това, откак Байрон е създал фразата.
„Заклан за удоволствие на римската тълпа“ звучи добре първите седемнадесет-осемнадесет хиляди пъти, когато го видиш напечатано, но след това започва да става досадно. Намирам го във всички книги, в които се говори за Рим, и напоследък това ми напомня за съдията Оливър. Оливър беше млад юрист, току-що завършил учението си, когато дойде чак в пустините на Невада, за да започне живота си. Там той установи, че тази земя и нашият начин на живот там в онази ранна епоха са различни от живота в Нова Англия и Париж. Но си облече вълнена фланела, запаса моряшки револвер на кръста, си, привикна към местната храна от бекон и фасул и реши в Невада да живее като невадците.
Оливър прие положението така безусловно, че макар и да му се налагаше да понася тежки изпитания, той никога не се оплакваше — по-точно оплака се само веднъж. Той, аз и още двама тръгнахме към новите сребърни мини в Хумболтовите планини — той щеше да бъде съдия на окръга Хумболт, а ние щяхме да копаем сребро. Предстоеше ни да изминем двеста мили. Беше посред зима. Купихме двуконен фургон и го натоварихме с осемдесет фунта бекон, брашно, боб, взрив, кирки и лопати, купихме две жалки мексикански кранти с настръхнала козина и с повече ъгли по телата от джамията на Омар, впрегнахме ги във фургона и потеглихме. Пътуването беше ужасно. Но Оливър не се оплакваше. Конете извлякоха фургона на две мили извън града и после капнаха. След това ние тримата бутахме фургона седем мили, а Оливър мина отпред и теглеше конете за юздите. Ние се оплаквахме, но не и Оливър. Спяхме на земята и понеже тя беше скована от лед, от нея се вледениха и гърбовете ни, вятърът шибаше лицата ни и носовете ни измръзнаха. Оливър не се оплакваше. Пет дена бутахме фургона през деня и мръзнахме през нощта и най-накрая стигнахме до най-лошата част от пътя — Четиридесетмилната пустиня, или ако нямате нищо против, Голямата американска пустиня. Този съвършено кротък човек още не се беше оплакал нито веднъж. Започнахме да я пресичаме в осем часа сутринта, пробивахме си път през бездънни пясъци, цял ден блъскахме край останките на хиляда фургона, край скелетите на десетки хиляди волове, край колела от фургони, достатъчно на брой, за да покрият паметника на Вашингтон, ако се нанижат на него, и с вериги за волове, достатъчни да опашат Лонг Айлънд; гърлата ни изгоряха от жажда, устните ни кървяха от соления прах, бяхме гладни, жадни и много, много уморени — така уморени, че когато на всеки петдесет ярда се отпускахме на земята, за да си починат конете, едва се въздържахме да не заспим. Никакви оплаквания от Оливър. Никакви и в три часа след полунощ, когато излязохме от пустинята, уморени до смърт. Две-три нощи по-късно в една тясна клисура ни събуди сняг, който падаше по лицата ни, и ужасени от близката опасност да бъдем затрупани, впрегнахме конете и бутахме фургона до осем часа сутринта, когато пресякохме водораздела и разбрахме, че сме спасени. Никакви оплаквания. След петнадесет дена трудности и умора стигнахме до края на двестате мили и съдията още не се беше оплакал. Чудехме се дали изобщо нещо може да го вбеси. Построихме хумболтовска къща. Това се прави така. Изкопава се квадрат в основата на стръмния планински склон, поставят се две прави греди и се покриват с две напречни. После върху гредите се опъва голямо домоткано платно от мястото, където напречните греди допират склона на хълма, и се спуска чак до земята това са покривът и фасадата на двореца. Задната и страничните стени се образуват от пръстта, натрупана при копането. Коминът се прави лесно, като се завие нагоре един ъгъл от покрива. Една вечер Оливър седял сам в тази мрачна бърлога край огън от пелинови храсти и пишел стихове. Той много обичаше да изкопава стихове от себе си или да ги разбива с взрив, ако излизат трудно. Чул по едно време стъпки на животно близо до покрива, един-два камъка и малко пръст паднали край него. Той станал неспокоен и от време на време подвиквал: „Ей, махай се оттам!“ Лека-полека заспал там, където си седял, и съвсем скоро едно муле паднало през комина! Огънят се разхвърчал на всички посоки, а Оливър се прекатурил по гръб. След десетина вечери той си възвърнал увереността достатъчно, за да пропише отново стихове. Пак задрямал и пак едно муле паднало през комина. Този път близо половината от тази страна на къщата хлътнала вътре заедно с мулето. Докато се мъчело да се изправи, мулето угасило свещта с един ритник, натрошило повечето от кухненските мебели и вдигнало доста прах. Тези бурни пробуждания сигурно са дразнели Оливър, но той нито веднъж не се оплака. Премести се да живее в един дворец на отсрещната страна на каньона, защото беше забелязал, че мулетата не ходят там. Една вечер около осем часа се опитвал да завърши стихотворението си, когато вътре се търкулнал един камък, после едно копито се показало под брезента, а после част от крава — задната част. Той се навел назад в ужас и извикал: „У-у! У-у! Махай се оттук!“ Кравата се борела мъжки, но непрестанно губела почва, надолу се посипали пръст и прах и преди Оливър да успее да се отстрани, цялата крава се сгромолясала върху масата и направила всичко на парчета!
Тогава, ако не греша, Оливър се оплака за пръв път в живота си. Той каза:
— Тази работа започва да става еднообразна!
После си подаде оставката и напусна окръга Хумболт. „Заклан за удоволствие на римската тълпа“ по мое мнение започва да става еднообразно.
В тази връзка искам да кажа няколко думи за Микеланджело Буонароти. Преди се прекланях пред Микеланджело — пред този човек, който е бил велик в поезията, в живописта, в скулптурата, в архитектурата — велик във всичко, с което се залавял. Но аз не искам Микеланджело за закуска, за обяд, за следобедна закуска, за вечеря, нито пък между яденетата. Понякога обичам промените. В Генуа всичко е създадено по негов замисъл, в Милано всичко е създадено по негов замисъл или по замисъл на учениците му, езерото Комо е създадено по негов замисъл, в Падуа, Верона, Венеция, Болоня гидовете говореха само за Микеланджело. Във Флоренция всичко е нарисувано от него и почти всичко е създадено по негов замисъл, а това, което не е създадено по негов замисъл, той имал обичай да наблюдава, седнал на любимия си камък — и него ни показаха. В Пиза всичко е създадено по негов замисъл освен една стара наклонена кула, а и нея биха му приписали, ако не беше така ужасно невертикална. По негов замисъл са създадени кеят в Ливорно и митническите формалности в Чивита Векия. Но тук — тук е страшно. По негов замисъл е създадена катедралата „Св. Петър“, по негов замисъл е създаден и папата, по негов замисъл са създадени Пантеонът, униформата на папската гвардия, Тибър, Ватиканът, Колизеят, Капитолият, Тарпейската скала, Палацо Барберини, свети Йоан Латерански, Кампаня, Виа Апиа, седемте хълма, термите на Каракала, акведуктът на Клавдий, Клоака Максима — вечният досадник е създал Вечния град по свой замисъл и освен ако всички хора и книги не лъжат, той е нарисувал всичко в него! Оня ден Дан каза на гида:
— Стига, стига! Нито дума повече! Кажете веднъж завинаги, че Създателят е направил Италия по проект на Микеланджело!
Никога не съм се чувствувал така силно благодарен, облекчен, спокоен и изпълнен с блаженство както вчера, когато узнах, че Микеланджело не е жив.
Но това едва го изтръгнахме от гида. Той ни прекара през цели мили от картини и скулптури в огромните коридори на Ватикана и на още двадесет други дворци; показа ни великата картина в Сикстинската капела и достатъчно фрески, за да покрият небето с тях — почти всичките направени от Микеланджело. Затова ние си поиграхме с него на играта, с която сме победили много гидове — малоумие и идиотски въпроси. Тези същества никога нищо не подозират, те нямат представа какво е сарказъм.
Той ни показва някоя фигура и казва:
— Статуо брунзо (бронзова статуя).
Ние я поглеждаме равнодушно и докторът пита:
— От Микеланджело?
— Не. Не знае кого.
После ни показва древния римски форум. Докторът пита:
— Микеланджело?
Гидът удивено го поглежда.
— Не. Хиляда години преди той се роди.
После египетски обелиск. Пак:
— Микеланджело?
— О, mon dieu[1], джентълмени! Това две хиляди години преди роди се.
Понякога така му омръзва този непрестанен въпрос, че се страхува да ни покаже каквото и да е. Нещастникът опита всички начини, които можа да измисли, за да ни накара да разберем, че Микеланджело е отговорен за създаването само на част от света — но сякаш все още не е успял. Очите и умът, преуморени от изучаване и разглеждане на забележителности, имат нужда от разнообразие, иначе съвсем сигурно ще се видиотим. Затова този гид трябва да продължи да страда. Ако не му харесва, толкова по-зле за него. На нас ни харесва.
На това място няма да е зле да надраскам една глава за тези неизбежни досадници, европейските гидове. Не един човек е желал дълбоко в сърцето си да мине без гид, но знаейки, че не може, е поисквал да извлече малко забавление като възмездие за това, че гидът му натрапва присъствието си. Ние постигнахме тази цел и ако опитът ни може да бъде полезен на други, нека заповядат.
Гидовете знаят английски горе-долу достатъчно, за да объркат всичко така, че да не можеш нищо да разбереш. Те знаят разказа си наизуст — историята на всяка статуя, картина, катедрала или друго чудо, което ти показват. Знаят я и я разказват като папагали ако ги прекъснеш и ги отклониш от темата, трябва да се връщат и да започват отначало. През целия им живот работата им е да показват рядкости на чужденците и да слушат изблиците им на възхищение. Човешко е да се радваш, когато предизвикваш възхищение. Това е нещото, което подтиква децата да сипят „остроумия“, да вършат нелепости и да се перчат, когато има гости. Това е нещото, което кара клюкарите да излизат в дъжд и буря и първи да разказват някоя изумителна новина. Помислете си тогава в каква страст се превръща това за гида, който има привилегията да показва на чужденците чудеса, от които те изпадат в екстаз! Той просто губи способността да живее в по-спокойна атмосфера. След като открихме това, престанахме да изпадаме в екстаз, вече от нищо не се възхищавахме, винаги показвахме само безстрастни лица и глупаво равнодушие в присъствието на най-величествените чудеса, които един гид може да посочи. Бяхме намерили слабото им място. Понякога вбесявахме някои от тези хора, но не загубвахме собственото си спокойствие.
Обикновено докторът задаваше въпросите, защото той може да се сдържа да не се засмее, прилича повече на въодушевен идиот и влага повече малоумие в тона на гласа си от всеки друг човек на земята. Това му идва естествено. Гидовете в Генуа се радват, когато извоюват някоя американска група, защото американците толкова много се чудят и толкова много се вълнуват пред всяка реликва, свързана с Колумб. Нашия гид там не го свърташе на едно място, като че ли беше глътнал пружина. Беше изпълнен с оживление и нетърпение. Той каза:
— Елате с мене, джентълмени! Елате! Аз покаже вас писмо от Христофор Коломбо! Сам писал! Писал със собствената си ръка! Елате!
Заведе ни в кметството. След внушително дрънкане на ключове и отваряне на ключалки мръсният и стар документ беше разпрострян пред нас. Очите на гида искряха. Той затанцува около нас и почука с пръст по пергамента.
— Какво казал аз, джентълмени! Не е ли така? Вижте! Почерк Христофор Коломбо! Писал сам!
Ние изглеждахме равнодушни и незаинтересовани. Докторът изучи документа много внимателно през една мъчителна пауза. После промълви, без да показва никакъв интерес:
— Фъргюсън, как… как казахте, че се нарича човекът, който е написал това?
— Христофор Коломбо! Велик Христофор Коломбо!
Второ бавно изучаване на документа.
— А… той сам ли го е писал или… или как?
— Той писал сам! Христофор Коломбо! Негов почерк, писал сам!
После докторът остави документа и каза:
— Та в Америка аз съм виждал момчета само на четиринадесет години, които пишат по-добре.
— Но това велик Хрис…
— Не ме интересува кой е! Най-лошият почерк, който съм виждал. Не трябва да мислите, че може да ни се налагате само защото сме чужденци. Ние не сме глупаци, съвсем не. Ако имате някакви образци на краснопис с истински достойнства, покажете ги… ако не, да вървим нататък!
Продължихме нататък. Гидът беше доста разстроен, но направи още един рискован опит. Имаше нещо, с което мислеше, че ще ни победи. Той каза:
— Ах, джентълмени, вие ела с мене! Аз покаже прекрасен, о, великолепен бюст Христофор Коломбо! Прекрасен, величествен, великолепен!
Заведе ни пред прекрасния бюст — понеже той наистина беше прекрасен, — отскочи назад и зае победоносна поза:
— Ах, погледни, джентълмени!… Прекрасен, величествен бюст Христофор Коломбо! Прекрасен бюст, прекрасен пиедестал!
Докторът сложи монокъла си, купен за такива случаи.
— А… как казахте, че се нарича този джентълмен?
— Христофор Коломбо! Велик Христофор Коломбо!
— Христофор Коломбо… великият Христофор Коломбо. Е, какво е направил пък той?
— Открил Америка! Открил Америка, о, по дявол!
— Открил Америка? Не, това твърдение е неправдоподобно. Ние самите току-що идваме от Америка. Нищо не сме чули за това. Христофор Коломбо… приятно име… той… той умрял ли е?
— О, corpo di Bacco![2] Преди триста години!
— От какво е умрял?
— Не знам. Не мога да кажа.
— Може би от едра шарка?
— Не знам, джентълмени! Не знам от какво е умрял!
— Вероятно заушка?
— Може би… може би… не знам… мисля, че умрял от нещо.
— Живи ли са родителите му?
— Невъзможно!
— А… кое е бюстът и кое пиедесталът?
— Санта Мария! Това — бюст! Това — пиедестал!
— А, да, да. Хубава комбинация, много удачна комбинация наистина. Този… този джентълмен за пръв път ли се качва на бюст?
Чужденецът не разбира тази шега. Гидовете не могат да овладеят тънкостите на американските шеги.
Направихме интересен живота на нашия римски гид. Вчера отново прекарахме три-четири часа във Ватикана, този чуден свят на редки предмети. За малко да проявим някакъв интерес, даже възхищение — беше много трудно да устоим. Но успяхме. Никой друг досега не го е правил в музеите на Ватикана. Гидът беше объркан и не знаеше какво да прави. Той почти се съсипа от ходене и търсене на необикновени неща, изчерпи цялата си изобретателност, но се провали. Ние нито веднъж не проявихме интерес. Беше запазил за края това, което смяташе за най-великото чудо — мумия на египтянин от царско потекло, може би най-добре запазената в света. Заведе ни там. Този път се чувствуваше така сигурен, че си възвърна малко от стария ентусиазъм:
— Вижте, джентълмени! Мумия! Мумия!
Монокълът се вдигна спокойно, бавно както винаги.
— А, Фъргюсън, как казахте, че е името на джентълмена?
— Име? Той няма име! Мумия! Игипетска мумия!
— Да, да. Тук ли е роден?
— Не. Игипетска мумия!
— А, точно така. Французин, предполагам?
— Не! Не французин, не римлянин! Роден в Игипет!
— Роден в Игипет? Никога не съм чувал за Игипет. Вероятно това е някаква задгранична местност. Мумия… мумия. Колко спокоен… колко хладнокръвен! Той, а, той мъртъв ли е?
— О, sacrebleu[3], мъртъв от три хиляди години!
Докторът се обърна към него разярен:
— Е, вие какво искате да кажете с такова поведение! Правите ни на луди, защото сме чужденци и се опитваме да научим нещо! Опитвате се да ни натрапвате гнусните си, купени на старо трупове! Гръм и мълния, имам желание да… да… ако имате някой хубав пресен труп, донесете го! Или кълна се, че ще ви разбием главата.
Направихме живота на този французин изключително интересен. Но той отчасти ни го върна, без да го съзнава. Тази сутрин дошъл в хотела да пита дали сме станали и се опитал да ни опише колкото може по-добре, така че хотелиерът да разбере за кои хора става дума. Завършил с небрежната забележка, че сме луди. Изказването му било така невинно и искрено, че в края на краищата не било много лошо за това, което се очаква от един гид.
Има една забележка (вече я споменах), която винаги вбесява гидовете. Използуваме я, когато не можем да измислим нещо друго. След като изчерпят ентусиазма си, възхвалявайки красотите на някоя древна бронзова глава или на някоя статуя със счупени крака, ние я гледаме глупаво, не казваме нито дума в продължение на пет, десет, петнадесет минути — всъщност колкото можем да издържим — и после питаме:
— Той… той умрял ли е?
Това побеждава и най-спокойните от тях. Това е нещо, което не очакват — особено новаците. Нашият римски Фъргюсън е най-търпеливият, доверчив и многострадален пациент, който сме имали. Ще ни бъде мъчно да се разделим с него. Вярваме, че и нашата компания му е била приятна, но се измъчваме от съмнения.
Ходихме в катакомбите. Все едно че слязохме в много дълбоко мазе, само че това мазе нямаше край. Тесните коридори са грубо изсечени в скалата и от двете им страни са издълбани полици, дълбоки от три до четиринадесет фута — някога във всяка от тях е лежал труп. Има имена, християнски символи и молитви или изречения, изразяващи надеждите на християните, издълбани почти на всеки саркофаг. Датите, разбира се, са още от зората на християнската ера. Тук в тези дупки под земята понякога се криели първите християни, за да се спасят от преследванията. През нощта те изпълзявали навън за храна, но през деня стояли скрити. Свещеникът ни каза, че свети Себастиан живял известно време под земята, когато го търсели. Един ден излязъл, войниците го открили и го убили със стрели. Пет-шест от първите папи — тези, които властвували преди около хиляда и шестстотин години — давали папските си приеми и се съветвали с духовенството си в земните недра. Седемнадесет години — от двеста тридесет и пета до двеста петдесет и втора от нашата ера — папите не се появявали над земята. През този период четирима били издигнати до високия пост. Горе-долу по четири години на човек. Това показва колко нездравословни са подземните гробища като места за живеене. След това един папа прекарал в катакомбите цялото време, през което заемал тази длъжност — осем години. Друг бил открит в катакомбите и убит на престола си. В онези дни не е било хубаво да бъдеш папа. Било е свързано с твърде големи неприятности. Под Рим има сто и шестдесет катакомби — лабиринти от тесни коридори, които се пресичат отново и отново, и стените на всеки коридор по цялата му дължина са покрити догоре с издълбани в тях гробове. При внимателна преценка дължината на всички катакомби, взети заедно, възлязла на деветстотин мили, а гробовете наброяват седем милиона. Ние не минахме по всички коридори на всички катакомби. Имахме силно желание да го направим, но прекалено ограниченото ни време ни принуди да се откажем от тази идея. Затова минахме опипом през мрачния лабиринт на свети Каликст под църквата „Св. Себастиан“. В много катакомби има параклиси, грубо изсечени в камъка, и тук първите християни често отслужвали литургиите си на мъжделива призрачна светлина. Представете си литургия и проповед чак долу в онези преплетени пещери под земята!
В катакомбите са погребани света Цецилия, света Агнес и някои други от най-прочутите светци. В катакомбите на свети Каликст света Бригита оставала цели часове в свято съзерцание, а свети Карло Боромео имал обичай да прекарва там цели нощи в молитва. Там се случило и едно чудо:
„Тук сърцето на свети Филипо Нери така пламнало от божествена любов, че спукало ребрата му.“
Намерих това тържествено изявление в книга, издадена в Ню Йорк през 1858 година и написана от Преподобния Уилям Х. Нелигън, доктор по право, магистър на изкуствата от колежа Тринити в Дъблин, член на археологическото дружество на Великобритания. Затова му повярвах. Иначе не бих могъл. При други обстоятелства бих полюбопитствувал да разбера какво е обядвал Филипо.
Този автор понякога предизвиква доверчивостта ми. Той разказва за някой си свети Йосиф Каласанктий, чиято къща в Рим посетил. Посетил само къщата свещеникът бил мъртъв от двеста години. Той казва, че Дева Мария се явила на този светец. След това продължава:
„Езикът и сърцето му, които почти век след смъртта му били намерени цели — когато тялото било изровено преди канонизирането му — все още се пазят в стъклена кутия и след два века сърцето още е цяло. Когато френските войски влезли в Рим и Пий VII бил отведен в плен, от него закапала кръв.“
Никак не бих се изненадал, ако прочетях това в книга, написана от някой монах в далечното Средновековие. Такъв разказ би прозвучал естествено и уместно. Но когато подобно нещо сериозно се твърди в средата на деветнадесети век от човек със завършено образование, доктор по право, магистър на изкуствата и величие в археологията, то звучи съвсем странно. Все пак с удоволствие бих сменил неверието си с вярата на Нелигън, дори ако той постави най-тежки и неизгодни условия.
Простотата на този стар джентълмен, който не задава въпроси и не поставя нищо под съмнение, носи рядко срещана свежест в тези прозаични времена на влакове и телеграфи. Чуйте го какво казва за църквата „Арачели“:
„На тавана на църквата, точно над главния олтар, са издълбани думите: «Regina Coeli, laetare! Alleluia»[4]. През шести век Рим бил наказан със страшна епидемия, Григорий Велики настоявал народът да се покае и направили голяма процесия. Тя щяла да мине от църквата «Арачели» до катедралата «Св. Петър». Когато минавала край мавзолея на Адриан, сега крепостта Сан Анджело, се чуло пеене на небесни гласове (било сутринта на Великден): «Regina Coeli, laetare! Alleluia! Quia quem meruisti portare, alleluia! Resurrexit sicut dixit, alleluia»[5]. Папата, който носел в ръцете си образа на Дева Мария (сега този образ е над главния олтар и се говори, че е рисуван от свети Лука), отговорил заедно със смаяните хора: «Ora pro nobis Deum, alleluia»[6]. По същото време мнозина видели как един ангел прибира меч в ножница и епидемията спряла още същия ден. Има четири обстоятелства, които потвърждават[7] това чудо: ежегодната процесия, която се провежда в западната църква на деня на свети Марко; статуята на архангел Михаил, поставена в мавзолея на Адриан, който оттогава се нарича Замъка на Светия Ангел; антифонът Regina Coeli, които се пее в католическата църква на Великден, и надписът в църквата «Арачели»“.