Марк Твен
Глупаци в чужбина (32) (Или Ново поклонение)

Глава IV

Погребаният град Помпей, Съдът. Пустош. Следи от покойниците. Скелети запазени в пепелта. Храбрият мъченик на дълга. Нетрайната природа на славата.

Тук го произнасят „Помпей-и“. Винаги съм си представял, че в Помпей се слиза с факли по влажни тъмни стълби точно както в сребърните мини и се минава по мрачни тунели с тавани от лава и със стени като порутени затвори, издълбани в твърдата земя, които слабо напомнят къщи. Нищо подобно. Поне половината от погребания град е напълно изровена и изложена на дневна светлина; дългите редици от масивни тухлени къщи (без покриви) се издигат точно както са се издигали преди хиляда и осемстотин години, нагорещени от пламтящото слънце; подовете им са добре пометени и нито един ярък фрагмент не е изгубил блясъка си и не липсва от сложните мозайки, които ги украсяват със зверове, птици и цветя и които ние копираме в нетрайните днешни килими. Постарому Венерите, Бакхусовците и Адонисовците се любят или напиват по многоцветните фрески на салоните и спалните, тесните улици и още по-тесните тротоари са настлани с плочи от хубава твърда лава, едните с дълбоки следи от колелата на колесниците, а другите — от краката на жители на Помпей, които са минавали по тях през отдавна отминали столетия; цели са пекарните, храмовете, съдилищата, баните, театрите всичките чисти и спретнати и невнушаващи мисъл за нещо, което прилича на сребърна мина дълбоко в земните недра. Счупените колони, търкалящи се наоколо, входовете, зеещи без врати, и множеството стени с порутени върхове чудно напомнят за „изгорелия квартал“ на един от нашите градове и ако имаше овъглени греди, разбити прозорци, купища развалини и ако цялото място беше черно и опушено, приликата щеше да е пълна. Но не — слънцето свети така ярко над стария Помпей, както е светело в деня, когато Христос се е родил във Витлеем, и улиците му са сто пъти по-чисти, отколкото когато помпейците са ги виждали в годините на разцвета му. Аз знам какво говоря, нима не съм видял със собствените си очи как по големите главни улици (Търговската и Улицата на Фортуна) настилката не е поправяна поне от двеста години и как коловози, дълбоки пет-десет инча, са издълбани в дебелите плочи от колелата на колесниците на поколения измамени данъкоплатци! И нима не познавам аз по тези признаци, че инспекторите по състоянието на улиците в Помпей никога не са си гледали работата и че освен дето никога не са поправяли настилката, но не са я и почиствали? Впрочем нима не е вродено в инспекторите по състоянието на улиците да пренебрегват задълженията си, стига да им се удаде удобен случай? Бих искал да знам името на последния, който е заемал този пост в Помпей, та да го прокълна. Тази тема живо ме интересува, защото кракът ми хлътна в един от коловозите, а тъгата, която ме обзе, когато видях първия жалък скелет с пепел и лава, полепени по него, беше смекчена от мисълта, че може би този индивид е бил инспектор по състоянието на улиците.

Не. Помпей вече не е погребан град. Той е град от стотици и стотици къщи без покриви и с лабиринт от улици, където без гид човек лесно може да се изгуби и по необходимост да преспи в някой населен с призраци дворец, необитаван от живи същества още от онази ужасна ноемврийска вечер преди осемнадесет века.

Минахме през портата, която гледа към Средиземно море (наречена „Морската порта“), край ръждивата счупена статуя на Минерва, все още неуморно пазеща владенията, които е била безсилна да спаси, тръгнахме по една дълга улица и застанахме в широкия двор на Форума на правосъдието. Тук подът беше равен и чист, от двете страни се издигаше по една внушителна разрушена колонада, чиито йонийски и коринтски колони лежаха разпръснати наоколо. В далечния край бяха празните кресла на съдиите, а зад тях имаше стълба, по която слязохме в тъмницата, където през онази паметна ноемврийска нощ прахът и пепелта заварили двама оковани затворници и ги изтерзали до смърт. Как ли са дърпали безмилостните вериги, докато яростните огньове са бушували около тях!

После скитахме из множество разкошни частни домове, където в старите времена, докато собствениците им са живеели там, нямаше да можем да влезем без официална покана на неразбираемия латински език и вероятно нямаше да я получим. Тези хора са строили къщите си доста еднакво. Подовете са украсени с фантастични фигури, изработени от многоцветна мраморна мозайка. На прага погледът ми се спира понякога на латинско приветствие или на нарисувано куче с надпис „Пазете се от кучето“, а понякога на изображение на мечка или фавън без никакъв надпис. После влизаш в нещо като антре, където, предполагам, е стояла закачалката за шапки; следва една стая с голям мраморен басейн по средата и с тръби за фонтан; спалните са от двете й страни: зад фонтана е приемната, после идва градинката, трапезарията и така нататък. Всички подове са мозаечни, стените са с декоративна гипсова мазилка и са украсени с фрески или барелефи; тук-там се виждаха големи и малки статуи, басейнчета с рибки и каскади от искряща вода, която извираше от тайни места в красивата колонада около двора и поддържаше цветните лехи свежи, а въздуха — прохладен. Помпейците явно са обичали удобството и разкоша. Най-изящните бронзови статуи, които видяхме в Европа, са от градовете Херкулан и Помпей, а също и най-хубавите камеи и най-фините гравюри върху скъпоценни камъни; тукашните картини, които са вече на осемнадесет-деветнадесет века, често са много по-приятни от прочутите боклуци на старите майстори, които са само отпреди три века. Изкуството е процъфтявало. От създаването на тези шедьоври през първи век та чак до единадесетото столетие изкуството сякаш изобщо не е съществувало — поне няма никакви следи от него — и беше любопитно да се види колко много (в някои отношения поне) тези древни езичници са превъзхождали идните поколения художници. Изглежда, че гордостта на света в областта на скулптурата са „Лаокоон“ и „Умиращият гладиатор“, които се намират в Рим. Те са стари като Помпей, изкопани са от земята като Помпей, но за точната им възраст или за това кой ги е направил, могат да се правят само предположения. Но похабени и напукани, без своя история, покрити с петната, оставени от безброй столетия, те все още се присмиват на всички опити да се съперничи на съвършенството им.

Чудновато и странно развлечение е да скиташ из този стар безмълвен град на мъртвите, да бродиш из съвсем пусти улици, където някога хиляди хора са купували и продавали, разхождали са се и са яздили и са карали града да ехти от шума и бъркотията на движението и забавленията. Тези хора не са били мързеливи. Ценели са времето. Има доказателства за това. На един ъгъл стоеше храм и беше по-пряко да се мине под колоните на храма, за да се излезе от една улица на друга, вместо да се заобикаля — и ето, в тежките каменни плочи на пода на сградата беше протъркана дълбока пътека от поколения пестящи времето нозе! Не са искали да заобикалят, когато е можело да се мине напряко. И ние правим така в нашите градове.

Навред се виждат неща, показващи колко стари са били тези къщи в нощта на катастрофата — неща, които връщат в наши дни отдавна умрелите им притежатели и ги изправят живи пред очите ни. Например стъпалата (блокове от лава, дебели два фута), извеждащи от училището, и същите такива стъпала, по които са се качвали на първия балкон на главния театър, са почти изтрити! Векове наред момчетата са бързали да излязат от това училище и векове наред родителите им са бързали да влязат в театъра — и бързащите крака, които от осемнайсет века са прах и пепел, са оставили този летопис, за да го четем сега ние. Представих си, че виждам дами и господа да влизат в театъра с билети за запазени места в ръка и на стената прочетох въображаем надпис, написан невъзможно неграмотно: „Никакви гратиси, изключение само за представители на пресата!“ Около входа се мотаят (представях си аз) помпейски гамени, говорят на жаргон, ругаят и зорко издебват възможност да се вмъкнат вътре. Влязох в театъра и седнах на една от дългите каменни пейки на първия балкон, погледнах към мястото на оркестъра и към разрушената сцена, огледах и множеството празни ложи наоколо и си казах: „Това представление няма да донесе печалба.“ Опитах се да си представя как оркестърът свири с пълна сила, как диригентът отмерва такта, а „притежаващият многостранен талант Еди-кой си (току-що завърнал се от много успешно турне из провинциите за прощален гастрол в Помпей — само шест представления, — след което ще замине за Херкулан)“ се носи по сцената и се раздира от бурни страсти, — но при липсата на публика нищо не можах да постигна; празните пейки безжалостно ме връщаха към скучната действителност. Казах си, че хората, които трябваше да бъдат тук, са мъртви, безмълвни и превърнати в прах от много векове и никога вече няма да ги е грижа за празни забавления и житейска суета. „Поради непредвидени обстоятелства и т.н., и т.н. тази вечер представлението няма да се състои.“ Спуснете завесата. Угасете светлините.

Тръгнах си. Минавах от магазин в магазин, от склад в склад по дългата търговска улица, исках стоки от Рим и Изтока, но търговците бяха мъртви, пазарът беше безмълвен и нищо не беше останало освен счупени буркани, всичките зациментирани с пепел, а виното и олиото, които някога са ги изпълвали, бяха изчезнали заедно със собствениците им.

В една пекарна се бяха запазили мелница за стриване на зърно и пещ за печене на хляб; казват, че тук в тези пещи откривателите на Помпей намерили хубави, добре опечени хлябове, които пекарят не е имал време да извади от фурната, преди да напусне магазина си — обстоятелствата го принудили да бърза.

Една къща (единствената сграда в Помпей, в която сега не пускат жени) се състоеше от малки стаи и къси каменни легла, които времето изобщо не беше променило, а по стените имаше рисунки, които изглеждаха толкова свежи, сякаш са били нарисувани вчера, но които нито едно перо не би имало дързостта да опише. А тук-там имаше и надписи на латински — неприлични проблясъци на остроумие, надраскани от ръце, които вероятно са били вдигнати към небето за помощ в разгара на силната огнена буря още преди да изтече нощта.

На една от главните улици се намираше каменна цистерна с тръба, която я пълнела с вода, и там, където уморените и разгорещени работници от Кампаня опирали десните си ръце — когато се навеждали над тръбата, — в твърдия камък се беше образувала широка вдлъбнатина, дълбока един-два инча. Помислете си колко хиляди ръце са докосвали това място през отдавна изминалите векове, за да изтрият твърдия като желязо камък!

В Помпей е имало голяма дъска за съобщения — място, където били разлепвани обяви за гладиаторски битки, набори и други подобни — обяви не на нетрайна хартия, а на вечен камък. Една дама, явно богата и добре възпитана, обявила, че дава под наем няколко къщи с бани и всички съвременни удобства, както и неколкостотин магазина, при условие, че жилищата няма да се използуват за неморални цели. Лесно може да се установи кой е живял в много от къщите на Помпей, като се гледат окачените по вратите каменни табелки; по същия начин можете да разберете кои са тези, които лежат в гробниците. Навред наоколо има неща, разкриващи по нещо от обичаите и историята на тези забравени хора. Но какво ли ще остави един вулкан от някой американски град, ако го засипе с пепелта си? Едва ли ще остане знак или символ, който да разкаже за историята му.

В един от дългите помпейски вестибюли намерили скелет на мъж с десет къса злато в едната ръка и с голям ключ в другата. Навярно сграбчил парите си и тръгнал към вратата, но огнената буря го спряла на самия праг, той се свлякъл на пода и умрял. Още една скъпоценна минута би го спасила. Видях скелетите на мъж, жена и две девойки. Жената беше разперила широко ръце, сякаш е била ужасена до смърт, и аз си въобразих, че още мога да открия по лицето й следи от дивото отчаяние, което го е изкривило, когато преди толкова много години по тези улици от небесата завалял огнен дъжд. Момичетата и мъжът лежаха с лица захлупени върху ръцете си, като че ли са се опитвали да се предпазят от обвиващата ги пепел. В един апартамент били намерени осемнадесет скелета, всички в седнало положение, и черните петна по стените още пазят очертанията на телата им и показват позите им. Един от тях, на жена, още носеше на шийните си прешлени колие, на което беше гравирано името й — Юлия ди Диомед.

Но може би най-поетичното нещо, което Помпей е дал на съвременните изследователи, е внушителната фигура на римски воин в пълно снаряжение, който, верен на дълга си, верен на гордото име на римски воин и изпълнен със суровата смелост, която е донесла славата на това име, стоял на пост край градската врата, без да трепне, докато адът около него не изгорил неустрашимия дух.

Винаги, когато четем за Помпей, си спомняме и този войник; винаги, когато пишем за Помпей, го правим с естественото желание да му отдадем заслуженото. Нека си спомним, че той е бил войник — не полицай — и да го възхвалим. Останал е, защото е бил войник и воинската доблест му е забранявала да побегне. Ако е бил полицай, също е щял да остане, защото не би имало кой да го събуди.

В Помпей няма и половин дузина стълби, няма и никакви други доказателства, че къщите са били на повече от един етаж. Хората не живеели по облаците като днешните венецианци, генуезци и неаполитанци.

Излязохме от този тайнствен древен град — град, който загинал с всичките си древни и чудновати нрави и обичаи в незапомнените времена, когато апостолите проповядвали новата по онова старо време вяра — и тъкмо тръгнахме замечтани сред дърветата, които покриват много акри от все още погребаните му улици и площади, когато едно остро изсвирване и вик: „Всички да се качват — последен влак за Неапол!“ ме разбудиха и ми напомниха, че принадлежа към деветнадесетото столетие и че не съм мумия на осемнадесет века, покрита с прах и пепел. Преходът беше изключително рязък. Мисълта, че някакъв си там влак стига до древния мъртъв Помпей, свири непочтително и зове пътниците си по най-безцеремонен и делови начин, беше толкова странна, колкото можете да си представите — и толкова непоетична и неприятна, колкото и странна.

Сравнете този весел слънчев ден с ужасите, които Плиний Млади видял тук на девети ноември 79 година от нашата ера, когато с неподражаема смелост се опитвал да изведе майка си на безопасно място, докато тя го умолявала с цялата си майчина жертвоготовност да я остави да загине и да спаси себе си.

„По това време мракът така се беше сгъстил, че човек можеше да помисли, че е излязъл навън в черна и безлунна нощ или че се намира в стая, където всички светлини са били угасени. Отвсякъде се чуваше плач на жени, ридания на деца и викове на мъже. Един викаше баща си, друг — сина си, а трети — жена си, и само по гласовете можеха да се познаят. Мнозина в отчаянието си молеха смъртта да дойде и да сложи край на мъките им.

Някои умоляваха боговете да им помогнат, други вярваха, че тази нощ е последната, вечната нощ, която ще погълне вселената!

Дори и на мене ми се струваше така и се утешавах за приближаващата се смърт с мисълта: «Виж! Светът загива!»“

* * *

След като пребродихме величествените руини на Рим, Байя и Помпей и след като разгледахме дългите редици от очукани и безименни мраморни императорски глави, наредени по коридорите на Ватикана, едно нещо ме порази с възможно най-голяма сила: ефимерността и нетрайността на славата. В древността хората живеели дълго и прекарвали живота си в трескава борба, бъхтели се като роби, независимо дали били оратори, генерали или литератори, а после се разделяли с живота щастливи, че притежават трайна слава и безсмъртно име. Добре, но отлитат двадесет столетийца и какво остава от тези неща? Налудничав надпис на каменен блок, над който си блъскат главите опърпани археолози, объркват се и нищо не могат да разберат, освен едно голо име (което четат грешно), лишено от история, от предания, от поезия, която би му придала поне моментен интерес. Какво ли ще остане от славното име на генерал Грант след четиридесет века? В енциклопедията от 5868 година сигурно ще пише:

Юрая С. (или 3.) Граунт — известен древен поет от ацтекските провинции на Съединените щати на Британска Америка. Някои автори твърдят, че е творил около 742 година от н.е., но ученият А-а Фу-фу заявява, че е бил съвременник на английския поет Шевспирт и че разцветът на творчеството му е бил около 1328 година от н.е. — няколко века след Троянската война, а не преди нея. Написал е „Приспи ме, мамо“.

Тази мисъл ме натъжи. Отивам да спя.