Марк Твен
Глупаци в чужбина (52) (Или Ново поклонение)

Глава XXIV

Детството на Спасителя. Домът на ендорската вълшебница. Наин. „Волният син на пустинята“. Древният Йезреел. Постиженията на Ииуй. Самария и прословутата й обсада.

Назарет не е изключително интересен, защото ни се струва, че е точно такъв, какъвто е бил по времето на Исус, и човек непрестанно си казва: „Пред тази врата е стоял Исус, когато е бил момче… играл е на тази улица… докосвал е тези камъни с ръка… скитал е по тези варовикови хълмове.“ Една увлекателно написана книга за детството на Исус ще представлява интерес и за млади, и за стари. Съдя по това, че Назарет събуди у нас по-силен интерес от Капернаум и Галилейско море. Като застанеш край Галилейско море, можеш да си създадеш само смътна и неясна представа за величествената личност, която крачела по гребените на вълните като по твърда земя, и щом докоснела умрелите, те ставали и проговаряли. Сега с нов интерес прочетох от записките си някои изречения от Апокрифния Нов завет, издаден през 1621 година. Ето един откъс:

Младоженката, която вълшебници лишили от глас, целунала Христос и се излекувала. Прокажено момиче се изцерило с водата, в която къпали младенеца Христос, и станало прислужница на Йосиф и Мария. Прокаженият син на един владетел се изцерил по същия начин.

Млад мъж, омагьосан и превърнат в муле, се излекувал, щом качили младенеца на гърба му, и се оженил за изцереното от проказа момиче. След това всички очевидци възхваляват бога.

Глава 16. Христос сътворява чудеса: разширява или стеснява врати, ведра за мляко, сита или кутии, направени не както трябва от Йосиф, който не бил сръчен в дърводелския занаят. Царят на Йерусалим дава на Йосиф поръчка за трон. Йосиф се труди над него две години и го прави две педи по-къс. Царят му се сърди, но Исус го успокоява — заповядва му да тегли единия край на трона, а той тегли другия и така докарва трона до необходимите размери.

Глава 19. Исус, обвинен, че хвърлил някакво момче от покрива на една къща, извършва чудо и накарва мъртвото момче да проговори и да го оправдае. Изпратен от майка си за вода, той счупва стомната, но по чудо събира водата в наметалото си и я донася в къщи.

Изпратен на училище, той отказва да каже азбуката, учителят иска да го набие, но ръката му изсъхва.

По-нататък в този стар том с отхвърлени евангелия има едно послание на свети Климент до коринтяните, което се е четяло в църквите и се е смятало за истинско преди четиринадесет-петнадесет столетия. В него може да се прочете следното описание на легендарния феникс:

1. Нека разгледаме този поразителен пример за възкресение, който се среща в страните на Изтока, което ще рече в Арабия.

2. Има една птица, която се нарича феникс. Винаги съществува само по една птица от този вид и тя живее петстотин години. А наближи ли краят й, тя си свива гнездо от тамян, смирна и други ароматни треви и когато дойде часът, влиза в него и умира.

3. Но в плътта й при разлагането се ражда някакъв червей, който се храни със соковете на мъртвата птица, поникват му пера и когато израсне напълно, той взема гнездото, в което лежат костите на родителката му и ги пренася от Арабия в Египет, в един град, наречен Хелиополис.

4. Той долита там посред бял ден, пред очите на всички хора, полага гнездото на олтара на слънцето и се връща там, откъдето е дошъл.

5. Свещениците тогава ровят из хрониките и откриват, че се е върнал точно след петстотин години.

Работата си е работа и няма нищо по-важно от точността — особено у един феникс.

Няколкото глави, отнасящи се до детството на Спасителя, съдържат много неща, които изглеждат несериозни и незаслужаващи да бъдат запазени. Но голяма част от тази книга не се отличава от Светото писание. Има едно изречение, което не е трябвало да бъде отхвърляно, защото казва пророчески думи, очевидно отнасящи се до работата на Конгреса на Съединените щати:

199. Те се държат надменно и смятат, че са далновидни мъже; и въпреки че са глупаци, искат да изглеждат като мъдреци.

Записал съм тези откъси в непроменен вид. Навсякъде в катедралите на Франция и Италия човек открива предания за личности, които не фигурират в Библията, и за чудеса, които не се споменават по страниците й. Но всички те са взети от този апокрифен Нов завет и въпреки че са били изхвърлени от съвременната Библия, се твърди, че били общопризнати преди дванадесет-петнадесет века и че са им вярвали както и на всички останали. Човек трябва да прочете тази книга, преди да посети достопочтените катедрали с техните съкровища от забранени и забравени предания.

В Назарет ни натрапиха още един разбойник, още един непобедим телохранител арабин. Хвърлихме последен поглед към града, прилепил се като варосано гнездо на оси към склона на хълма, и в осем часа сутринта потеглихме. Слязохме от конете и ги поведохме по една планинска пътека, която, по мое мнение, беше крива като тирбушон, стръмна като долната част на дъга и която, вярвам, е най-лошият път в света с изключение на една пътека на Сандвичевите острови, за която си спомням с болка, и на още една-две планински пътеки в Сиера Невада. Често пъти на тази тясна пътечка конят трябваше да пази равновесие на неравно каменно стъпало, а после да прехвърли предните си крака надолу до следващото стъпало, което е по-ниско от първото с повече от половината от собствения ръст на коня. Носът му опираше о земята, а опашката му сочеше някъде към небето и това му придаваше такъв вид, сякаш той се опитваше да застане на главата си. Един кон не може да запази достойнството си в такова положение. Най-после завършихме спускането и тръгнахме в тръс през великата Ездрилонска равнина.

Някои от нас ще бъдат застреляни, преди да завършим поклонничеството си. Поклонниците четат „Номадски живот“ и постоянно са в състояние на донкихотовски героизъм. През цялото време ръцете им са на пистолетите и понякога, когато най-малко очакваш, ги измъкват и се прицелват в невидими бедуини или изтеглят ножовете си и смело нападат други несъществуващи бедуини. Непрестанно ме грози смъртна опасност, понеже тези пристъпи са внезапни и не мога да разбера кога трябва да се пазя. Ако случайно ме убият по време на тези романтични лудости на поклонниците, мистър Граймс ще трябва да бъде призован да отговаря като съучастник. Ако поклонниците се прицелят нарочно в някого и стрелят, всичко ще бъде наред, защото този човек няма да го заплашва никаква опасност, но аз протестирам именно срещу случайните нападения. Не искам да посещавам други места като Ездрилонската равнина, където земята е равна и може да се препуска в галоп. Това поражда всякакви мелодраматични глупости в главите на поклонниците. Съвсем внезапно, както си яздиш бавно и унесено под слънцето и мислите ти са далече оттук, ето ги, че се носят в бесен галоп, крещят и пришпорват старите, кокалести кранти с изранени гърбове, петите им летят по-високо от главите и докато се носят край тебе, ето че измъкват револверче, голямо като играчка, чува се стряскащ изстрел и едно куршумче просвирва във въздуха. Щом съм започнал това поклонничество, аз възнамерявам да го довърша, въпреки че, да си призная, само най-отчаяна храброст ме спира да не се откажа от целта си. Нямам нищо против бедуините, не се страхувам от тях, защото нито бедуините, нито обикновените араби са показали, че ни мислят злото, но от собствените си спътници изпитвам истински страх.

Като стигнахме края на равнината, ние се изкачихме по едно малко възвишение и се озовахме в Ендор, прочут с вълшебницата си. Нейните потомци още живеят там. Те са най-дивата орда от полуголи диваци, която сме видели досега. Изсипаха се от глинени пчелни кошери, от бордеи, прилични на сандъци, от зеещи пещери в скалите, от пукнатини в земята. За пет минути пълната усамотеност и тишина на това място изчезнаха и една просеща, пищяща и крещяща тълпа се боричкаше около краката на конете и ни препречваше пътя. „Бакшиш! Бакшиш! Бакшиш! Ховаджи, бакшиш!“ Това беше една втора Магдала, само че в очите на неверниците светеха свирепост и омраза. Населението на Ендор е двеста и петдесет души и повече от половината от тях живеят в пещери по скалите. Мръсотията, нищетата и диващината са специалитетът на Ендор. Няма повече да говорим за Магдала и Девурие, Ендор оглавява списъка. Той е по-лош от всяко индианско село. Хълмът е гол, скалист и отблъскващ. Не се вижда нито стръкче трева и има само едно дърво. Дървото е смокиня, която едва-едва се крепи сред скалите на входа на мрачна пещера, обитавана някога от самата вълшебница на Ендор. Преданието разказва, че в тази пещера седял цар Саул, взирал се в мрака и треперел, а земята се тресяла, гръмотевици падали сред хълмовете и от огъня и дима се надигнал духът на умрелия пророк и се изправил пред него. Саул допълзял през нощта до това място, докато войската му спяла, за да научи каква съдба го очаква в предстоящата битка. И си тръгнал оттук натъжен, за да срещне позора и смъртта си.

В мрачните дълбини на пещерата едва блика едно изворче, а ние бяхме жадни. Жителите на Ендор не ни разрешиха да влезем вътре. Те нямат нищо против мръсотията, дрипите, паразитите, варварското невежество, диващината и полугладното съществувание, но искат да са чисти и свети пред своя бог, който и да е той, и затова треперят и побледняват само при мисълта, че християнски устни ще замърсят извора, чиято вода е предназначена за техните гърла. Нямахме желание безпричинно да нараняваме чувствата им, нито да потъпкваме предразсъдъците им, но водата ни се беше свършила още в ранните часове на деня и изгаряхме от жажда. Точно тук и при тези обстоятелства измислих един афоризъм, който вече е станал прочут. Аз казах: „Необходимостта не признава никакви закони.“ Ние влязохме в пещерата и се напихме с вода.

Най-после се изтръгнахме от шумните нещастници и докато се изнизвахме по хълмовете, те започнаха да изостават на малки групи — първо старците, после децата, след това девойките; силните мъже тичаха край нас цяла миля и си тръгнаха чак когато си бяха осигурили и последния възможен пиастър и когато разбраха, че няма да получат повече никакъв бакшиш.

След един час стигнахме до Наин, където Христос възкресил сина на вдовицата. Наин е Магдала в малък мащаб. Населението му е нищожно. На сто ярда от него се намира гробището, където щели да погребат покойника; надгробните камъни са положени на земята по обичая на сирийските евреи. Мисля, че мюсюлманите не им позволяват да ги поставят изправени. Мюсюлманските гробове обикновено са измазани грубо с хоросан, варосани са и в единия им край стърчи изправен камък — изключително примитивен опит за украса. Честа пъти в градовете не може да се намери нищо, което да прилича на гроб — високи и тесни мраморни надгробни плочи, изписани със сложни надписи, позлатени и изрисувани, отбелязват мястото, където е погребан покойникът, и всичко това е увенчано с чалма, така издялана и оформена, че да показва какъв ранг е имал мъртвецът приживе.

Показаха ни парче от древна стена и казаха, че е от единия ъгъл на портата, през която преди толкова много столетия, тъкмо когато изнасяли сина на вдовицата, Исус срещнал погребалното шествие:

И когато се приближи до градската порта, ето, изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, която беше и вдовица; и с нея имаше голямо множество от града.

И господ, като я видя, смили се над нея и рече й: „Недей плака.“

Тогава се приближи, та се допря до носилото; а носещите се спряха. И рече: „Момче, казвам ти, стани.“

И мъртвият се надигна, седна и почна да говори. И Исус го даде на майка му.

И страх обзе всички и славеха бога, казвайки: „Велик пророк се издигна между нас и бог посети своите люде.“

Малка джамия се издига на мястото, където според преданието е бил домът на вдовицата. Двама-трима стари араби седяха около вратата й. Ние влязохме вътре и поклонниците отчупиха парчета от основите, въпреки че за да го сторят трябваше да докоснат и дори да стъпят на молитвените килими. Все едно че отчупиха парчета от сърцата на тези стари араби. Да стъпим на свещените молитвени килими с обувки нещо, което никой арабин не прави — означаваше да причиним болка на хора, които с нищо не ни бяха обидили. Да предположим, че отряд въоръжени чужденци влязат в селска църква в Америка, отчупят си парчета от орнаментите по решетката на олтара и стъпчат Библията и възглавничките по амвона? Но двата случая са различни. Едното е оскверняване на храма на нашата вяра, а другото е само оскверняване на езически храм.

Ние отново се спуснахме в равнината и спряхме за минутка при един кладенец, без съмнение останал там от Аврамово време. Той се намира в пустинна местност. Ограден е със стена, висока три фута, иззидана от тежки, квадратни каменни блокове точно като по картинките в Библията. Около него имаше няколко камили: едни стояха, а други бяха легнали на колене. Имаше и група сериозни магаренца, по тях се катереха голи мургави деца, възсядаха ги, дърпаха ги за опашките. Смугли чернооки и босоноги девойки, нагиздени с дрипи и накичени с медни гривни и фалшиви обеци, крепяха стомни с вода на главите си или вадеха вода от кладенеца. Наблизо стадо овце чакаше овчарите да напълнят издълбаните камъни с вода, за да могат да пият — камъни, които също като тези, които обграждаха кладенеца, бяха огладени и дълбоко набраздени от муцуните на стотици поколения жадни животни. Живописни араби седяха по земята на групи и пушеха тържествено дългите си чибуци, други пълнеха с вода черни мехове от шилешка кожа — тези мехове, когато са напълнени докрай, та късите крачета да щръкнат несъразмерно рязко на всички страни, наподобяват подпухнали трупове на удавени шилета. Ето една великолепна ориенталска картина, която хиляди пъти съм боготворил по изящни и разкошни гравюри! Но в гравюрите няма запустение, няма мръсотия, дрипи, бълхи, грозни лица, възпалени очи, пируващи мухи, тъпо невежество в погледите, рани по гърбовете на магаретата, противно бръщолевене на непознати езици, воня от камили, намек за това, че ако поставиш под всичко два тона барут и го запалиш, ще се получи една по-ефектна и интересна картина, за която винаги ще си спомняш с удоволствие, дори да живееш хиляда години.

Изтокът изглежда най-добре на гравюра. Отсега нататък картината, изобразяваща Савската царица на посещение при Соломон, няма да може да ме измами. Аз ще си казвам: „Вие изглеждате чудесно, госпожо, но краката ви не са чисти и миришете като камила.“

Изведнъж някакъв арабин, водач на камилски керван, позна в лицето на Фъргюсън свой стар приятел и двамата се затичаха, хвърлиха се на вратовете си и се целунаха и по двете страни на мръсните брадясали лица. Това веднага ми изясни нещо, което винаги ми се е струвало само някаква пресилена ориенталска метафора. Имам предвид обстоятелството, че Христос укорил един фарисей или някакъв подобен тип и му напомнил, че от него не е получил „целувка за поздрав“. Не ми се струваше вероятно мъже да се целуват, но сега знам, че тук го правят. За това си има и сериозна причина. Този обичай е естествен и разбираем: нали хората трябва да се целуват, а едва ли някой мъж по собствена воля и съгласие би целунал една от местните жени. Човек трябва да пътешествува, за да се учи. Сега всеки ден познати фрази от Светото писание, които преди не са притежавали никаква важност за мен, придобиват смисъл.

Заобиколихме подножието на планината Малък Хермон, минахме край старата крепост на кръстоносците Ел Фуле и пристигнахме в Сонам. Това е още едно копие на Магдала — с фрески и всичко. Преданието разказва, че тук се е родил пророк Самуил и че тук сонамката построила на градската стена къщичка за пророк Елисей. Елисей я попитал какво очаква тя в замяна. Това е съвършено естествен въпрос, понеже тукашните хора още от далечни времена, та и до днес имат обичая да предлагат помощ и услуги, а после да очакват и да просят възнаграждение. Елисей ги е познавал добре. Той не можел и да си помисли, че някой ще му построи тази скромна стаичка само от приятелски чувства и без никакви егоистични подбуди. Преди ми се струваше, че Елисей е постъпил много неучтиво, като задал на жената такъв въпрос, но сега не мисля така. Жената казала, че не очаква никаква отплата. После за добрината и безкористието й той зарадвал сърцето й с новината, че ще й се роди син. Това било висока награда, защото за дъщеря тя не би му благодарила — тук дъщерите никога не са били на почит. Синът се родил, пораснал, заякнал и умрял. И тук, в Сонам, Елисей го възкресил.

Тук намерихме горичка от лимонови дръвчета прохладна, сенчеста, натежала от плод. Човек е склонен да надценява красотата, когато не се среща често, но на мене тази горичка наистина ми се стори много красива. И тя си беше красива. Не я надценявам. Винаги ще си спомням Сонам с благодарност, защото той ни предостави този сенчест подслон след дългата езда в горещия ден. Обядвахме, починахме си, пушихме лули цял час, а после се качихме на конете и продължихме нататък.

Докато яздехме в тръс по Израилската равнина, срещнахме половин дузина бедуини, подобни на индианци дигери — носеха много дълги копия, подскачаха наоколо на стари кранти и пронизваха въображаеми врагове; те крещяха, дрипите им се развяваха на вятъра и напълно приличаха на безнадеждно луди. Най-после ето ги „дивите волни синове на пустинята, препускащи из равнината като вятър на красивите си арабски кобили“, за които бяхме чели толкова много и така жадувахме да видим! Ето ги „живописните одежди“! Това беше „великолепното зрелище“! Дрипави скитници… евтино самохвалство… „арабски кобили“ с гръбнаци и вратове като на ихтиозавър, музеен експонат, гърбави и ръбати като едногърба камила! Ако погледнеш истински син на пустинята, той завинаги ще загуби романтичния си ореол в очите ти; ако видиш коня му, ще закопнееш да му свалиш хамута от милосърдие и да го оставиш да се разпадне на съставните си части.

Скоро стигнахме до руините на един стар град, разположен на хълм — това беше древният Изреел.

Изреел е бил столица на Ахав, цар на Самария (тя била огромно царство за времето си — само два пъти по-малка от Роуд Айлънд). Близо до него живеел човек на име Навутей, който имал лозе. Царят му го поискал, а когато онзи не пожелал да го даде, предложил да го купи. Навутей отказал и да го продаде. В онези времена се смятало за престъпление да се разделиш на каквато и да е цена със земята, получена по наследство, и дори ако човек наистина се разделял с нея, то тя се връщала обратно на него или на наследниците му през следващата юбилейна година. И така това разглезено дете, царят, отишъл, легнал в леглото си с лице към стената и силно затъжил. Царицата, която се ползувала с лоша слава в онези времена и чието име е станало нарицателно, като до ден-днешен служи за упрек към лошите жени, влязла при него, попитала го защо тъжи и той й разказал всичко. Йезавел му казала, че лозето ще бъде негово. Тя отишла, написала писма от името на Ахав до старейшините и благородниците и им заповядала да обявят пост, да поставят Навутей на видно място пред людете и да подкупят двама свидетели, които да се закълнат, че е богохулствувал. Те изпълнили заповедта й, хората убили осъдения с камъни край градската стена и той умрял. Тогава Йезавел отишла при царя, разказала му всичко и му казала: „Ето Навутей вече го няма, стани и присвои лозето.“ И така Ахав отишъл да си присвои лозето. Но пророк Илия дошъл при него и му предсказал съдбата му и съдбата на Йезавел: той казал, че на мястото, където кучетата са близали кръвта на Навутей, кучета ще ближат и неговата кръв, а също казал, че кучета ще изядат Йезавел край стената на Изреел. След време царят бил убит в една битка и когато измили колелетата на колесницата му в Самарийския водоем, кучета лизали кръвта му. След години Ииуй, цар на Израил, нападнал Изреел по заповед на един от пророците и раздал правосъдие по тогавашния обичай: избил много царе и поданиците им, а когато дошъл тук, видял Йезавел с начернени клепачи и нагиздена, как гледа от един прозорец и заповядал да му я хвърлят долу. Един слуга изпълнил заповедта му и конят на Ииуй я стъпкал с копитата си. После Ииуй влязъл вътре и седнал да обядва, но не след дълго казал: „Идете сега и вижте оная, проклетата, и погребете я, защото е царска дъщеря.“ Обаче милосърдието го споходило твърде късно, защото пророчеството вече се било изпълнило — кучетата я били изяли и те „намерили от нея само черепа, нозете и дланите на ръцете й“.

Покойният цар Ахав оставил семейството си без защита и Ииуй избил седемдесет от осиротелите му синове. После избил всичките роднини, учители, слуги и приятели на семейството, а след това си починал от подвизите си, докато не стигнал до Самария, където срещнал четиридесет и двама души и ги попитал кои са. Те казали, че са братя на юдейския цар, и той ги избил. Когато пристигнал в Самария, заявил, че ще покаже ревността си към бога. И така той събрал всички свещеници и люде, които почитали Ваал, като се престорил, че ще приеме тази вяра и ще направи голямо жертвоприношение, а когато всички били затворени в едно място, където не можели да се защищават, заповядал да ги избият до един. После Ииуй, добрият мисионер, още веднъж си починал от подвизите си.

Ние се върнахме в долината и отидохме до извора Айн Илуд. Обикновено го наричат Изреелският извор. Той представлява едно езеро с площ сто квадратни фута и дълбоко четири фута, в което струи вода изпод един надвиснал скален ръб. Местността е пустинна. Тук в древността Гедеон разположил стана си; зад Сонам се разположили „мадиамците, амаликитяните и всичките източни жители“, които били „по множество като скакалците; и камилите им по множество бяха безбройни, като пясъка край морето“. Което значи, че са били сто тридесет и пет хиляди души и са имали съответствуващи на броя им транспортни средства.

Гедеон само с триста души ги изненадал през нощта, а после стоял настрана и наблюдавал как се колели едни други, докато сто и двадесет хиляди не легнали мъртви на бойното поле.

На свечеряване се разположихме на лагер в Йенин, а в един часа станахме и тръгнахме отново. На разсъмване минахме край мястото, където според най-достоверното предание се намира ровът, в които Йосиф бил хвърлен от братята си, а около обяд, след като прехвърлихме един след друг няколко планински върха, обрасли с горички от смокинови и маслинени дървета, откъдето на около четиридесет мили пред нас се виждаше Средиземно море, минахме и край много библейски градове, чиито жители гледаха свирепо нашето християнско шествие и като че ли бяха склонни да хвърлят камъни по нас. Накрая стигнахме до необичайно терасовидните и грозни хълмове, по които веднага разбрахме, че най-после сме излезли от Галилея и сме влезли в Самария.

Изкачихме се на един висок хълм, за да видим град Самария, откъдето може би е жената, която разговаряла с Христос при кладенеца на Яков и откъдето, без съмнение, е и прочутият добър самарянин. Говори се, че тук Ирод Велики построил великолепен град и множество груби варовикови колони, двадесет фута високи и два фута дебели, почти лишени от изящество на формата и орнаментите, са сочени от мнозина автори като доказателство за това. Но в древна Гърция не биха ги сметнали за красиви.

Обитателите на това селище са особено зли и преди един-два дни замеряха с камъни двама от нашите поклонници, които си навлякоха тази беда, като извадиха револверите си, въпреки че не смятаха да ги използуват — нещо, което се смята за неразумно в Далечния Запад и, разбира се, че навсякъде хората ще се отнесат към това по същия начин. В новите територии, ако човек вземе в ръката си оръжие, той знае, че трябва да го използува; при това трябва да го използува на мига, иначе ще го застрелят на място. Но нашите поклонници бяха чели Граймс.

В Самария нямаше какво да правим, освен да си купим цели шепи римски монети по един франк дузината, да разгледаме порутената църква на кръстоносците и гробницата, в която някога е почивало тялото на Йоан Кръстител. Тази реликва отдавна е била отнесена в Генуа.

Някога, по времето на пророк Елисей, Самария издържала гибелната обсада на сирийския цар. Хранителните продукти станали толкова скъпи, че „една магарешка глава се продаваше по осемдесет сребърника и четвърт кав; гълъбов тор — за пет сребърника“.

Известна е една случка от онова време, способна да даде отлична представа за нещастието, което царяло зад тези рушащи се стени. Един ден, както царят се разхождал по бойниците, „една жена извика към него и каза: «Помогни, господарю мой, царю!» И царят й рече: «Що има?» А тя отговори: «Тая жена ми рече, дай твоя син да го изядем днес, а утре ще изядем моя син. И тъй сварихме моя син, та го изядохме; на другия ден й рекох, дай твоя син да го изядем, а тя скри сина си.»“

Пророк Елисей предсказал, че след двадесет и четири часа хранителните продукти ще се продават на безценица и наистина станало така. По неизвестна причина сирийската армия вдигнала лагера си и избягала, отвън доставили храна, свършило се с глада и множество безсъвестни спекуланти на гълъбов тор и магарешко месо се разорили.

С радост напуснахме това горещо и прашно село и забързахме нататък. В два часа спряхме да обядваме и да си починем в древния Сихем между историческите планини Гаризин и Гевал, от чиито върхове в древността провъзгласявали законите, проклятията и благословиите пред стълпилите се долу юдеи.