Марк Твен
Глупаци в чужбина (21) (Или Ново поклонение)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Innocents Abroad (or The New Pilgrims’ Progress), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014)

Издание:

Марк Твен. Глупаци в чужбина

Американска, първо издание

Редактор: Владимир Трендафилов

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художник: Виктор Паунов, 1986 г.

Художествен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Катя Цонева, Татяна Паскалева

Издателство Профиздат, София, 1986

 

Дадена за набор на 21.I.1986 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 35.50 Издателски коли 29.82 УИК 30,28

Издателски № 1 (101)

ЛГ VI КОД 26/95318/22612/5557–107–86

Подписана за печат м. май 1986 г.

Излязла от печат м. юни 1986 г.

ДП „В. Александров“ — Враца

Цена 3.41 лв. — мека подвързия, 3.61 лв. — твърда подвързия

История

  1. — Добавяне

Глава XX

Из селска Италия с влак. Опушени съгласно закона. Тъжният англичанин. Прочутото езеро Комо. Пейзажът му. Комо в сравнение с Тахо. Среща със спътник от кораба.
m_twain_gch_hylmove.png

Напуснахме Милано с влак. Катедралата е на шест-седем мили зад нас, а пред нас се простират огромни, призрачни, синкави, заснежени планини — това изпъква в пейзажа. В непосредствена близост до нас пейзажът се състои от ниви и селски къщи, отвън с каруци и джуджета с чудовищни глави, а вътре — с мустакати жени. Тези последните не са циркови артистки. Уви, уродите и жените с бради са нещо обикновено в Италия и не представляват интерес.

Пресякохме верига живописни хълмове, стръмни, гористи, конусообразни, с назъбени скали, стърчащи тук-там, с къщи и руини на замъци, кацнали високо горе при плуващите по небето облаци. Обядвахме в старинното градче Комо на брега на езерото, после се качихме на малко параходче и направихме следобедна екскурзия дотук — до Беладжо.

Щом слязохме на брега, група полицаи (хора, чиито триъгълни шапки и ярки униформи биха посрамили и най-хубавите военни униформи в Съединените щати) ни вкараха в малка каменна килия и ни заключиха. Всички пътници на параходчето ни правеха компания, но ние бихме предпочели те да не са вътре, тъй като нямаше нито светлина, нито прозорци, нито вентилация. В помещението беше горещо и задушно. Бяхме много натъпкани. Килията беше „черната дупка“ от Калкута в умален вид. Скоро около краката ни се надигна дим — дим, който миришеше на всичката леш по земята, на всичко гнило и разложено, което можете да си представите.

Там прекарахме пет минути, а когато излязохме, беше трудно да се каже от кого от нас се разнасяше по-гаден аромат.

Мерзавците наричат тази работа „опушване“, но терминът се оказа наистина доста мек. Опушваха ни, за да се предпазят от холера, въпреки че ние не идвахме от заразено пристанище. През цялото време холерата оставаше далече зад нас. Но те трябва по един или друг начин да се пазят от епидемии, а опушването е по-евтино от сапуна. Те или трябва да се мият, или да опушват другите. Някои представители на низшите класи по-скоро ще умрат, отколкото да се измият, но опушването на чужденци не им причинява никаква болка. Самите те нямат нужда от него. Навиците им го правят излишно. Те носят предпазното средство със себе си: потят се и пушат по цял ден. Вярвам, че съм смирен и последователен християнин. Опитвам се да върша това, което е правилно. Знам, че мой дълг е „да се моля за тези, които се отнасят зле с мене“, и затова, колкото и да ми е трудно, ще се моля за тези опушващи чужденците макаронаджии и латернаджии.

Хотелът ни, поне предната му градина, е разположен на самия бряг на езерото и привечер ние се разхождаме сред храстите и пушим, гледаме в далечината към Швейцария и Алпите и изпитваме лениво нежелание да ги погледнем по-отблизо, слизаме по стъпалата и плуваме в езерото, вземаме една хубава лодчица и навлизаме навътре сред отраженията на звездите, излягаме се на седалките и слушаме далечния смях, пеенето, тихите мелодии на флейти и китари, които се носят над водата от гондолите; завършваме вечерта с вбесяваща игра на билярд върху една от същите тези отвратителни маси. Среднощна закуска в обширната ни спалня, последна цигара на тясната и веранда с изглед към водата, градините и планините, равносметка на деня. После в леглото с дремещи умове, измъчени от лудешка панорама, в която се смесват картини от Италия, Франция, кораба, океана и дома в гротескно и объркващо безредие. След това познатите лица, градовете и люлеещите се вълни се стопяват във великото спокойствие на забравата и тишината.

После — кошмар.

Сутрин — закуска, след това — на езерото.

Вчера то не ми хареса. Стори ми се, че езерото Тахо е много по-хубаво. Но сега трябва да си призная, че преценката ми е била малко погрешна, макар и не прекалено. Винаги съм мислел, че Комо е огромен леген с вода, ограден с високи планини като Тахо. Е, оградата от грамадни планини е тук, но самото езеро не е с форма на леген. То е извито като поток и широчината му е само от една четвърт до две трети от широчината на Мисисипи. От двете му страни няма нито ярд равнина — нищо освен безкрайни планински вериги, които се издигат рязко от брега и се извисяват до хиляда-две хиляди фута. Скалистите им склонове са покрити с растителност и белите петна на къщите надничат навред от пищната зеленина. Те дори са накацали по издадени и живописни скални кули, хиляда фута над главите ни.

На много мили покрай брега красиви имения, заобиколени с градини и горички, са разположени буквално във водата, понякога в кътчета, изваяни от природата в обвесените с лози пропасти и без никакъв изход или вход освен по вода. Някои имат големи, широки каменни стълбища, водещи надолу към езерото, с тежки каменни балюстради, украсени със статуи и причудливо окичени с пълзящи лози и ярки цветя, които са досущ като театрална завеса и не им липсва нищо освен дами в рокли с ниски талии и с високи токове и накичени с пера кавалери в копринени чорапогащи, слизащи надолу, за да се возят на очакващата ги великолепна гондола и да пеят серенади.

Множеството красиви къщи и градини, скупчени по бреговете на Комо и по склоновете на планините, придават на езерото голямо очарование. Те изглеждат толкова уютни и удобни и привечер, когато всичко сякаш задрямва и звънът на камбаните за вечерня се прокрадва над водата, на човек започва да му струва, че само на езерото Комо може да се намери такъв рай от спокойна тишина.

От прозореца ми тук, в Беладжо, сега се открива гледка към другата страна на езерото, която е красива като картина. Назъбена урва се издига до осемстотин фута височина; на малка тераска по средата на грамадната й стена е кацнала бяла като снежинка църквичка, привидно не по-голяма от ластовиче гнездо; стотици портокалови горички и градини, осеяни с едва зърващи се бели къщи, заровени в тях, заобикалят основата на скалата; отпред три-четири гондоли лежат бездейни във водата, а в лъснатото огледало на езерото планината, църквата, къщите, горичките и лодките така ярко и ясно се отразяват, че човек трудно може да разбере къде завършва действителността и къде започва отражението!

Чудесна е и рамката на тази картина. На миля оттук горист нос се вдава навътре в езерото и отразява двореца си в сините му дълбини; по средата лодка пори блестящата повърхност и оставя след себе си дълга диря като лъч светлина; планините отвъд са забулени в неясна виолетова мараня; далече в противоположната посока хаос от куполообразни върхове, тревисти склонове и долини препречва езерото; тук наистина разстоянието придава очарование на гледката — понеже на това широко платно слънцето, облаците и възможно най-синьото небе са смесили хиляди багри и над повърхността на езерото с часове се носят мъгляви светлини и сенки и му придават красота, която сякаш е отражение на самите небеса. Несъмнено това е най-пищната гледка, която досега сме виждали.

Миналата вечер пейзажът беше удивителен и живописен. От другата страна скалите, дърветата и снежнобелите къщи се отразяваха в езерото с чудна яснота, а далече навътре над неподвижната вода се пръскаха потоци светлина от много далечни прозорци. На нашия бряг, съвсем наблизо, големи дворци, бели от лунната светлина, блестяха сред гъстия листак, който лежеше черен и безформен в сянката на скалата над тях, а долу крайбрежната вода достоверно повтаряше всяка черта на това странно видение.

Днес се шляхме из една чудна градина, долепена до имението на някакъв херцог… но смятам да престана с описанията. Подозирам, че това е същото място, където синът на градинаря измамил Лионската красавица, но не съм сигурен. Може би някъде сте чували този откъс:

                                        … долина,

сред хълмове прикрита от света,

край езеро, обвито с лес от злато

и с шепот тих на мирти,

небесна мекота попило;

безоблачна е езерната шир

и само бледа сянка ще се стрелне…

палат от мрамор, стигнал небесата

подава лоб над хладния листак,

заключил в себе си омаен птичи хор.

Всичко това е много добре, освен частта за безоблачната езерна шир. Тя наистина е по-безоблачна от много други езера, но колко мътни са водите й в сравнение с чудната прозрачност на езерото Тахо! Говоря за северния бряг на Тахо, където човек може да преброи люспите на пъстърва на дълбочина сто и осемдесет фута. Тук се опитах да пробутам това твърдение по номиналната му стойност, но безуспешно; така че съм принуден да го продам с петдесет процента отстъпка. На тази цена се намират купувачи, може би читателят ще го приеме при същите условия — деветдесет фута вместо сто и осемдесет. Но нека се помни, че това са наложени условия — разпродажба по цени, определени от шерифа. Що се отнася до мене, аз не отстъпвам ни на йота от първоначалното си твърдение, че в тези притежаващи странна увеличителна способност води човек може да преброи люспите на пъстърва (по-голяма пъстърва) на дълбочина сто и осемдесет фута, може да види всяко камъче на дъното, може дори да преброи коларски пирони, сложени в плик. Говори се за прозрачните води на Мексиканския залив при Акапулко, но от личен опит знам, че те не могат да се сравняват с тези, за които разказвам. Ловил съм пъстърва в Тахо и на измерена дълбочина осемдесет и четири фута съм виждал как рибите допират муцуни до стръвта, как хрилете им се отварят и затварят. Извън водата едва ли бих могъл да видя дори самите пъстърви на такова разстояние.

Като се върна мислено назад и си припомня това величествено море, легнало сред снежните върхове на шест хиляди фута над океана, отново се убеждавам, че Комо би изглеждало само като натруфен царедворец в присъствието на тази августейша особа.

Скръб и нещастие да сполети законодателната власт, която все още от година на година позволява на Тахо да запази неблагозвучното си прозвище! Тахо! То не намеква нито за кристални води, нито за живописни брегове, нито за величие. Да назовеш Тахо едно море в облаците, море, което има характер и го доказва ту с тържествено спокойствие, ту с диви бури; море, чието царствено уединение се пази от кордон върхове-часови, извисяващи заскрежени чела девет хиляди фута над морското равнище; море винаги внушително, винаги красиво, чието самотно величие символизира бога!

„Тахо“ означава „скакалци“. С други думи „супа от скакалци“. Името е индианско и е характерно за индианците. Казват, че е на езика на паютите, а може би и на дигерите. Уверен съм, че езерото е наименувано от дигерите — тези деградирали диваци, които пекат умрелите си роднини, после смесват човешка мас с пепел от кокали и катран, нацапотват се дебело по целите си глави, чела и уши, тръгват с мяучене по хълмовете и това наричат траур! Тъкмо тези господа са наименували езерото.

Хората казват, че Тахо значи „Сребърно езеро“, „Бистра вода“, „Падащо листо“. Глупости! То значи „Супа от скакалци“ — любимото ястие на дигерите, а също и на паютите. Не си заслужава в тези практични времена да се говори, че индианците са поетичен народ — в тях никога не е имало никаква поезия, като изключим индианците на Фенимор Купър. Ала последните са едно изчезнало племе, което никога не е съществувало. Аз познавам Благородния червенокож. Лагерувал съм с индианци, вървял съм с тях по бойната пътека, скалпирал съм ги, ял съм ги на закуска. С удоволствие бих изял цялото племе, стига да ми се удаде случай.

Но аз пак се отвлякох. Ще се върна към моето сравнение между езерата. Комо е малко по-дълбоко от Тахо, ако хората тук казват истината. Те твърдят, че тук дълбочината е хиляда и осемстотин фута, но езерото не изглежда достатъчно тъмносиньо за тази цел. Тахо е дълбоко хиляда петстотин и двадесет фута в средата според измерванията на държавната геоложка служба. Казват, че големият връх срещу Беладжо е висок пет хиляди фута, но аз съм сигурен, че три хиляди фута от тях са чиста и неподправена лъжа. Тук езерото е широко една миля и запазва горе-долу същата ширина от тази точка до северния си край, който е на шестнадесет мили оттук. От това място до южния му край — да речем петнадесет мили — то, струва ми се, никъде не е по-широко от половин миля. Покритите му със сняг планини, за които човек слуша толкова много, се виждат само от време на време, и то в далечината това са Алпите. Тахо е широко от десет до осемнадесет мили и планините му го ограждат като стена. Билата им са заснежени през цялата година. Едно нещо в него е много странно: по повърхността му никога не се образува дори и най-тънка ледена коричка, въпреки че езерата в същата планинска верига, разположени в по-ниски и по-топли места, замръзват целите през зимата.

Радостно е да срещнеш спътник от кораба в тези отдалечени места и да сравниш бележките си с неговите. Тук намерихме един от нашите — ветеран от войната, който търси безкръвни приключения и почивка от военните походи в тези слънчеви земи.[1]

m_twain_gch_quaker_city.png
Бележки

[1] Полковник Дж. Херън Фостър, редактор на едно питсбъргско списание и достоен за уважение човек. Когато тези страници се подготвяха за печат, аз с болка узнах, че той е починал наскоро след завръщането си у дома. — Б.а.