Марк Твен
Глупаци в чужбина (26) (Или Ново поклонение)

Глава XXV

Великолепни железници. Богатството на майката църква. Разкош и нищета. Всеобща мерзост. Добра дума за свещениците. Мрачната Чивита Векия. На път за Рим.

Има доста много неща в тази Италия, които не разбираме — и по-специално не мога да разбера как едно банкрутирало правителство може да има такива разкошни железопътни гари и такива чудесни пътни бариери. Та тези последните са здрави като желязо, прави като стрели, гладки като стъкло и бели като сняг. Когато стане толкова тъмно, че нищо да не се вижда, човек все още може да види белите пътни бариери на Франция и Италия. И те са толкова чисти, че можеш да се храниш на тях без покривка. Въпреки това не се плащат никакви такси за пътищата.

Що се отнася до железопътните линии — ние такива нямаме. Вагоните се хлъзгат така гладко, като че ли са шейни. Гарите са обширни дворци от дялан мрамор, с внушителни колонади от същия великолепен камък, които ги пресичат от край до край, и с обширни стени и тавани, богато изписани с фрески. Високите входове са украсени със статуи, а широките подове са настлани с полирани мраморни плочи.

Тези неща покоряват сърцето ми повече от стотиците италиански галерии с безценни съкровища на изкуството, защото аз мога да разбера едните, а не съм компетентен да оценя другите. В пътните бариери, железопътните линии, гарите и новите булеварди с еднотипни къщи във Флоренция и другите градове виждам гения на Луи Наполеон или по-скоро виждам имитация на делата на този държавник. Но Луи се е погрижил във Франция да има основата за тези подобрения — пари. Той винаги има необходимата сума, за да подкрепи проектите си. Те засилват Франция, а не я отслабват. Материалното й благополучие е истинско. Но тук случаят е различен. Страната е в банкрут. Няма реална основа за тези големи дела. Благополучието, което те сякаш показват, е преструвка. В хазната няма пари и затова подобно строителство отслабва държавата. Италия е постигнала заветната си мечта и е станала независима — и така е спечелила слон в политическата лотария. А няма с какво да го храни. Неопитна в управлението, тя се впуснала във всевъзможни разходи и изпразнила хазната си почти за един ден. Пропиляла милиони франкове за военен флот, от който няма нужда, и когато за пръв път пуснала играчката си в действие, тя се възнесла към небесата — казано на езика на поклонниците.

Но всяко зло за добро. Преди година, когато Италия видяла, че я заплашва пълна разруха и че банкнотите й не струват дори и хартията, на която са напечатани, нейният парламент се осмелил да направи coup de main^[1], който би ужасил и най-решителните й държавници при по-малко отчайващи обстоятелства. Те, тъй да се каже, конфискували владенията на църквата. И това в потисната от свещениците Италия! В страната, която от шестнадесет века тъне в мрака на суеверието. Рядко добър късмет било за Италия бурното време, което я накарало да избяга от този затвор.

Те не го наричат „конфискуване“ на църковното имущество. Това все пак ще звучи твърде грубо. Но всъщност си е конфискация. В Италия има хиляди църкви, всяка с несметни милиони съкровища, скрити в подземията й, и с армия свещеници, които трябва да бъдат издържани. А после идват именията на църквата — левга след левга от най-плодородните земи и най-хубавите гори на Италия. Всички те носят огромни приходи на църквата и нито едно не плаща и цент данък на държавата. В някои големи райони църквата притежава абсолютно всички имоти — земи, водни пътища, гори, мелници и фабрики. Църквата купува, продава, произвежда и понеже не плаща никакви данъци, кой може да я конкурира?

Е, правителството по същество е сложило ръка на всичко и някой ден без съмнение грубо и прозаично ще го конфискува. Нещо трябва да се направи, за да се нахрани изгладнялата хазна, и в цяла Италия няма друг източник, освен богатствата на църквата. Така правителството възнамерява да вземе за себе си голям дял от доходите на църковните имения, фабрики и други, а също и да поеме управлението на църквите и да ги ръководи по свое усмотрение и на своя отговорност. Някои от най-големите и почитани църкви ще запазят персонала си, но във всички други ще останат само шепа свещеници, за да проповядват и да се молят, някои ще бъдат пенсионирани, а останалите ще бъдат изгонени.

Моля, погледнете някои от италианските църкви и разкоша им и ще видите дали това, което върши правителството, е справедливо или не. Днес във Венеция, град със сто хиляди жители, има хиляда и двеста свещеници. Бог знае колко са били те, преди парламентът да намали броя им. Да вземем например църквата на йезуитите. При стария режим били необходими шестдесет свещеници, за да я управляват — днес правителството прави това с пет, а другите са освободени от длъжност. Мизерия и бедност изобилствуват навред около тази църква. При вратата десетина шапки и бонета се свалиха пред нас, също толкова глави смирено се поклониха и също толкова ръце се протегнаха, молещи за милостиня, молещи на чужд език, който не разбирахме, но молещи нямо, с тъжни очи, с хлътнали бузи и окъсани дрехи, които не се нуждаеха от превод. После влязохме през големите врати и сякаш богатствата на целия свят изникнаха пред нас! Огромни колони, издялани от цели мраморни блокове и инкрустирани от горе до долу със стотици сложни фигури, направени от скъп серпентин, амвони от същите скъпи материали, откъдето висяха набрани драперии, покрити с рисунки, като камъкът наподобяваше фина тъкан; главният олтар блестеше с полирания си обков, с балюстрадите си от източен ахат, яспис, серпентин и други скъпоценни камъни, на които ние дори имената рядко чуваме; плочи от лазулит бяха поставени навред с безразсъдно разточителство, сякаш църквата е притежавала цяла каменоломна от него. Сред цялото това великолепие чистото злато и сребро по олтара изглеждаха евтини и банални. Дори подовете и таваните струваха цяло царско състояние.

Е, какъв е смисълът да се оставят подобни богатства да лежат бездейно, когато половината от населението на тази държава едва ли знае как ще свърже двата края утре? И разумно ли е да се позволява стотици и стотици милиони франка да бъдат замразени в безполезни дрънкулки из църквите на цяла Италия, а хората, смазани до смърт от данъците, да поддържат едно загиващо правителство.

Доколкото виждам, Италия цели хиляда и петстотин години е насочвала всичките си сили, всичките си финанси и цялата си индустрия към построяването на внушително количество чудесни църковни сгради и е изморила от глад половината си граждани, за да осъществи това. Днес тя е един огромен музей на великолепието и нищетата. Всички църкви от един обикновен американски град, взети заедно, едва ли биха могли да купят украсените със скъпоценни камъни дрънкулки на една от стоте й катедрали. А срещу всеки американски просяк Италия може да извади сто със съответните дрипи и паразити. Тя е най-жалката и най-царствената страна на света.

Погледнете величествената флорентинска катедрала — грамадна сграда, която цели петстотин години е изсмуквала кесиите на гражданите си и още не е завършена. Като всички други хора и аз паднах на земята и се преклоних пред нея, но когато мръсните просяци се скупчиха около мене, контрастът беше прекалено поразителен, прекалено красноречив и аз си рекох: „О, синове на класическа Италия, нима духът на предприемчивостта, на самоувереността, на благородната амбиция е напълно мъртъв във вас? Проклета да е безполезната ви леност — защо не ограбите църквата си?“

Триста щастливи, спокойни свещеници работят в тази катедрала.

А сега, както съм ядосан, мога да продължа да ругая всеки за каквото се сетя. Във Флоренция има величествен мавзолей, който бил построен, за да погребат в него нашия бог и спасител и семейство Медичи. Звучи богохулно, но е истина: тук постоянно богохулничат. Проклетите покойни Медичи, които жестоко тиранизирали Флоренция и повече от двеста години били неин бич, са осолени и поставени в скъпи гробници, а сред тях е трябвало да бъде издигнат гробът господен. Експедицията, изпратена до Йерусалим, за да го завладее, била сполетяна от беда и не могла да извърши грабежа, затова сега сградата на мавзолея е празна. Казват, че целият мавзолей бил предназначен за гроба господен и се е превърнал в семейна гробница чак след провала на йерусалимската експедиция — но, извинете, аз не съм толкова прост. Някои от тези Медичи сигурно и така са щели да се вмъкнат вътре. Те не са имали наглостта да извършат само това, което не си струвало труда. Та те поръчали да изрисуват техните дребни, забравени подвизи по суша и море на грандиозни фрески (както правели и някогашните дожи на Венеция) — със Спасителя и дева Мария, които им хвърлят букети от облаците, и със самия господ бог, който им ръкопляска от небесния си трон! И кой е нарисувал тези неща? Та това са Тициан, Тинторето, Паоло Веронезе, Рафаело — не други, а кумирите на света, старите майстори.

Андреа дел Сарто прославял царствените си покровители в картини, които трябвало да ги спасят завинаги от заслужена забрава, а те го оставили да гладува. Пада му се. Рафаело изобразил такива адски злодейки като Катерина и Мария Медичи, седнали на небето в интимен разговор с дева Мария и ангелите (да не говорим за по-висшестоящи особи), и все пак приятелите ми ме ругаят, че имам известно предубеждение към старите майстори, че понякога не успявам да видя красотата в произведенията им. От време на време не мога да не я видя, но пак продължавам да протестирам против раболепието, което карало тези майстори да проституират с великолепните си таланти, за да ласкаят такива чудовища, каквито са били френските, венецианските и флорентинските князе отпреди двеста-триста години.

Казаха ми, че старите майстори трябвало да вършат тези срамни неща, за да си изкарват хляба, понеже принцовете и владетелите били единствените покровители на изкуството. Ако някой високонадарен човек можел да хвърли гордостта и мъжеството си в калта заради хляба, вместо да гладува и да запази благородството си неопетнено, извинението се приема. То би извинило и кражбите на Вашингтоновците и Уелингтъновците, а също и нецеломъдрените жени.

Но някак си мавзолеят на Медичите не може да излезе от мислите ми. Голям е като църква, мозайките му са достатъчно разкошни за царски дворец, големият му купол е покрит с великолепни фрески, стените му са направени от какво мислите? Мрамор? Гипс? Дърво? Хартия? Не. От червен порфир, серпентин, яспис, източен ахат, алабастър, седеф, халцедон, червен корал, лазулит! Всичките грамадни стени са направени изцяло от тези скъпоценни камъни, вплетени в сложни шарки и фигури и така полирани, че блестят като големи огледала и отразяват великолепните картини по купола над тях. А пред статуята на един от покойните Медичи лежи корона, която пламти от диаманти и смарагди, почти достатъчни, за да се купи цял линеен кораб. Това са нещата, на които правителството е хвърлило око. И ще бъде щастие за Италия, когато те се стопят в държавната хазна. А сега… Но приближава се нов просяк. Ще ида да го унищожа, после ще се върна и ще напиша още една глава с ругатни.

Изядох самотното сираче, прогоних приятелите му и най-после се успокоих и потънах в размишления сега съм в по-добро настроение. След като така свободно се изказах за свещениците и църквите, чувствувам, че справедливостта изисква, ако знам нещо хубаво за някои от тях, да го кажа. Чул съм много неща, които говорят в полза на духовенството, но най-забележителното, за което се сещам, е предаността, която един от прехранващите се с просия монашески ордени показал, когато миналата година завърлувала холерата. Става дума за монасите доминиканци — мъже, които в този горещ климат носят груби дебели кафяви раса и качулки и ходят боси. Мисля, че те живеят изцяло от милостини. Те, без съмнение, силно обичат вярата си, щом толкова страдат за нея. Когато холерата върлувала в Неапол, когато всеки ден умирали стотици и стотици хора, когато всяка загриженост за общественото благополучие била забравена заради егоистични лични интереси и единствената цел на всеки гражданин била да се грижи за себе си, тези мъже се обединили и обикаляли навред, за да се грижат за болните и да погребват мъртвите. Благородните им усилия стрували живота на много от тях. Те се жертвували с бодър дух и това е напълно вероятно. Вярата, измервана с математическа точност, и педантичните тънкости на религиозните доктрини са абсолютно необходими за спасението на някои видове души, но, разбира се, че милосърдието, чистотата на помислите и безкористността, които са в сърцата на хора като тези, ще спасят душите им, въпреки че не са от истинската вяра — тя е нашата.

Един от тези тлъсти, боси мошеници дойде с нас до Чивита Векия на малкото френско параходче. В каютата бяхме само половин дузина пътници. Той пътуваше в трета класа. Този кръвожаден син на инквизицията беше душата на кораба! Той и диригентът на оркестъра от един френски военен кораб свириха на пиано и пяха оперни арии, пяха заедно дуети, стъкмяваха театрални костюми и ни представяха чудновати фарсове и пантомими. Много добре се разбирахме с този монах и бяхме извънредно разговорчиви, въпреки че той не проумяваше това, за което говорехме, а сам, разбира се, не произнесе нито дума, за чието значение можехме да се досетим.

Тази Чивита Векия е най-съвършеното гнездо на мръсотията, паразитите и невежеството, което досега сме видели, освен онова проклето място в Африка, наречено Танжер, което е точно като нея. Тук хората живеят в улички, широки два ярда и миришещи особено, но не приятно. Добре е, че уличките не са по-широки, защото сега задържат толкова воня, колкото човек може да понесе, и, разбира се, ако са по-широки, ще задържат повече и тогава хората ще измрат. Тези улички са с каменна настилка и са постлани с килим от умрели котки, изгнили дрипи, разложени листа от зеленчуци и останки от стари обувки, всичките накиснати в помия; хората седят наоколо на столчета и се наслаждават на гледката. Те са, общо взето, лениви и имат малко развлечения. Работят по два-три часа без прекъсване, но не упорито — а после преустановяват работата и ловят мухи. За това не се изисква някакъв талант, защото само трябва да ги сграбчват — ако не хванат тази, която в момента преследват, ще уловят друга. Все им е едно. Не са пристрастни. Удовлетворява ги всяка хваната муха.

Имат и други видове насекоми, но това не ги прави надменни. Те са много тихи, непретенциозни хора. Притежават повече такива живинки от другите градове, но не се хвалят.

Тези хора са много нечистоплътни — в лице, тяло и дрехи. Видят ли някой облечен в чиста риза, това възбужда пренебрежението им. Половината ден жените перат дрехи в уличните чешми, но дрехите вероятно са чужди. Или може би имат един комплект за носене и един за пране, защото никога не обличат нещо, което е било прано някога. Щом свършат с прането, сядат на уличката и галят животните си. Галят по една котка, а другите чешат гърбовете си в касите на вратите и са щастливи.

Целият този район влиза в папските владения. Тук, изглежда, няма училище, а билярдът е само един. Част от мъжете отиват в армията, други стават духовници, трети — обущари.

Тук съществува паспортна система, но такава има и в Турция. Това показва, че папските владения не са по-напреднали от Турция. Този факт сам по себе си е достатъчен, да накара езиците на злобните клеветници да замлъкнат. Във Флоренция трябваше да ми сложат в паспорта виза за Рим, а после не ми дадоха да сляза на брега, докато един полицай не я провери на кея и не ми изпрати разрешително. Дори не се осмелиха да ми разрешат да пипна паспорта си цели дванадесет часа, толкова страшен им изглеждах. Прецениха, че ще е най-добре да ме оставят да ми мине яда. Вероятно мислеха, че искам да превзема града. Малко ме познаваха. Той не ми трябваше. На гарата провериха багажа ми. Взеха един от най-хубавите ми анекдоти, прочетоха го два пъти внимателно, а после го прочетоха отзад напред. Но той се оказа твърде сложен за тях. Подаваха си го от човек на човек и всеки поразмишлява известно време над него, но не успяха да го разберат.

Това не беше някакъв обикновен анекдот. Най-после един офицер ветеран го прочете бавно на срички, поклати три-четири пъти глава и каза, че според него е противодържавен. Веднага казах, че ще им разясня този документ и те се скупчиха около мен. И така аз обяснявах, обяснявах, обяснявах, те си вземаха бележки за всичко, което казвах, но колкото повече обяснявах, толкова повече не разбираха нищо и когато накрая се отказаха, дори аз самият не можех да го разбера. Казаха, че го смятат за бунтарски документ, насочен срещу правителството. Тържествено заявих, че това не е вярно, но те поклатиха глави и не се убедиха. После се съвещаваха известно време и накрая го конфискуваха. Стана ми много мъчно, понеже дълго време бях работил над този анекдот и доста се гордеех с него, а сега предполагам, че вече няма да го видя. Предполагам, че ще бъде препратен в Рим и ще бъде прибран в папския архив. И завинаги ще бъде смятан за тайнствена адска машина, която е щяла да избухне като мина и да разпръсне на всички страни добрия папа, ако не са се намесили чудните сили на провидението. Освен това предполагам, че през цялото време, докато съм в Рим, полицията ще върви по дирите ми от едно място на друго, защото ще мисли, че съм опасен тип.

В Чивита Векия е страшно горещо. Улиците са много тесни, а къщите са много масивни и високи, като защита срещу горещината. Това е първият италиански град от тези, които съм видял, изглежда, без светец покровител. Предполагам, че никой светия освен онзи, който се възнесъл в огнената колесница, не ще може да понесе местния климат.

Тук няма нищо за гледане. Нямат дори и катедрала с единадесет тона сребърни архиепископи в задните стаи и не ти показват покрити с плесен сгради отпреди седем хиляди години, нито стари опушени паравани за камина, които са шедьоври на Рубенс или Симпсън, на Тициан или Фъргюсън, или на някоя подобна особа; нямат и парчета от светци в бутилки, нито парчета от кръста господен. Отиваме в Рим. Тук няма нищо за гледане.