Марк Твен
Глупаци в чужбина (11) (Или Ново поклонение)

Глава X

Средиземноморски залез. Оракулът изказва мнение. Франция на хоризонта. Невеж туземец в Марсилия. Загубени в големия град. Френска сцена.

Прекарахме четвърти юли в открито море на борда на „Квакер Сити“. Беше типичен във всяко отношение средиземноморски ден, безукорно красив. Безоблачно небе, свеж летен ветрец, сияйна слънчева светлина, проблясваща весело по танцуващи вълнички вместо по гребените на планини от вода, под нас море, така чудно синьо, така наситено блестящо синьо, че завладява и най-нечувствителните души с магията на очарованието си.

Дори залезите на Средиземноморието са красиви, нещо безспорно рядко по повечето части на земното кълбо. Вечерта, когато отплавахме от Гибралтар, грубите очертания на скалата плуваха в кадифена мъгла, толкова гъста, толкова мека, толкова омайно неясна и призрачна, че дори Оракула, самоувереният, вдъхновен и съкрушаващ всекиго бъбривец, презря гонга за вечеря и побърза да се преклони пред тази красота! Той каза:

— Това е внушително, нали? Тия работи ги няма по нашите места, нали? Мисля, че тия ефекти се дължат, както бихте казали, на по-голяма рифракция на динамичната конбинация на слънцето с флегматичните сили на перихелия на Юпитер. Какво ще кажете?

— О, я вървете да спите! — каза Дан и си отиде.

— О, да, много е хубаво да кажеш „вървете да спите“, повдигне ли човек въпрос, на който не можеш да отговориш. Дан няма никакви изгледи за успех в споровете с мен. И той го знае. Какво ще кажеш, Джек?

— Хайде, докторе, стига сте ми вадил душата с тези учени глупости. Нищо лошо не съм ви направил, нали? Я по-добре ме оставете на мира.

— И тоя си отиде. Всички типове са се захванали здравата със стария Оракул, но старецът май им идва малко множко. Може би поетът лауреат не е доволен от тия дедукции?

Поетът отговори с някаква недодялана рима и слезе долу.

— Изглежда, че и тоя не е подготвен. Е, от него не съм очаквал нищо. Никога не съм виждал образован поет. Сега ще слезе долу и ще измъти четири-пет ужасно сълзливи рими за тая стара скала, ще ги даде на някой консул, лоцман или негър, на който първо му се удаде да ги натрапи. Жалко, че няма кой да хване горкия стар перко и да изтръска от него поетичните глупости. Защо не вземе да вложи интелекта си в нещо, което има стойност? Гибънс, Хипократус, Саркофагус и всичките останали древни философи имат зъб на поетите…

— Докторе — казах аз, — сега ще започнете да си измисляте авторитетни източници и аз също ще ви оставя. Разговорът с вас ми е винаги приятен въпреки натруфената ви реч, стига сам да си носите отговорността за философията, която предлагате. Но когато изхвърчите нависоко и почнете да я подкрепяте с доказателства от авторитетни източници, творения на собственото ви въображение, аз губя доверие.

Това беше начинът да поласкаеш доктора. Той смяташе, че получава признание от моя страна и мен ме е страх да споря с него. Вечно преследваше пътниците с неясни твърдения, изречени на език, който никой не можеше да разбере; те изтърпяваха рафинираното мъчение минута-две и после напускаха бойното поле. Подобен триумф над половин дузина противници му беше достатъчен за един ден — от този миг нататък той патрулираше по палубите, поглеждаше всеки, минал наблизо, и лицето му просияваше ласкаво, спокойно и блажено щастливо.

Но аз се отклоних. Призори гърмът на двете ни славни оръдия възвести Четвърти юли^[1] на всички будни. Но много от нас получиха тази информация от календара в по-късен час. Всички флагове бяха вдигнати високо с изключение на шест, необходими за украсата на долните части на кораба, и скоро „Квакер Сити“ придоби празничен вид. Сутринта се състояха събрания и всевъзможни комитети се заловиха да подготвят церемониите по чествуването. Следобед пътниците се събраха в кърмовата част на палубата под навесите: флейтата, астматичният хармониум и туберкулозният кларинет осакатиха химна, хорът го подгони, а Джордж се намеси с един особено разкъсващ писък при финалната нота и го закла. Нямаше траур.

Изнесохме трупа с трикратно „ура!“ (шегата е случайна и аз не я поддържам). После председателствуващият, седнал като на трон върху един сандък, постлан с националното знаме, даде думата на „Четеца“, който стана и прочете същата стара Декларация за независимостта, която всички толкова често сме чували, без да обръщаме никакво внимание на казаното в нея; след това председателствуващият свирна на оратора на деня да се върне на мястото си и да произнесе същата тази стара реч за нашето национално величие, в която така фанатично вярваме и която така пламенно аплодираме. После хорът отново излезе на сцената, съпроводен от ридаещите инструменти, и нападна „Слава на тебе, Колумбия“, а когато победата се колебаеше на везните, Джордж се върна, пусна ужасния си крясък на дива гъска и хорът, разбира се, победи. Един пастор прочете молитвата и патриотичното събранийце беше разпуснато. Четвърти юли вече беше в безопасност, поне в Средиземно море.

По-късно, по време на вечеря, един от капитаните на кораба изрецитира прочувствено свое собствено, добре написано и неиздадено стихотворение, след което проляхме за тринадесетте обичайни тоста няколко кошници шампанско. Речите бяха лоши — калпави почти без изключение. Фактически само с едно изключение. Капитан Дънкан произнесе хубава реч, единствената хубава реч тази вечер. Той каза:

— Дами и господа, нека всички ние да доживеем до хубава старост, да благоденствуваме и да сме щастливи. Стюард, донеси още една кошница шампанско.

Преценихме постижението му като много сполучливо. Тези, така да се каже, празненства завършиха с още един великолепен бал на горната палуба, но ние не бяхме свикнали да танцуваме, когато корабът не се клати, и балът не излезе успешен. Но общо взето, Четвърти юли беше ведър, весел и приятен.

Привечер на следващия ден влязохме във великолепното изкуствено пристанище на величествения град Марсилия и видяхме как угасващата слънчева светлина позлатява скупчените му кули и укрепления и залива заобикалящите го левги зеленина с мек блясък, който придаваше допълнително очарование на белите вили, осеяли пейзажа наблизо и надалеч. (Авторското право запазено според закона.)

Мостче нямаше и ние не можахме да слезем от кораба на кея. Това ни раздразни. Бяхме пълни с ентусиазъм, искахме да видим Франция! Чак привечер нашата тройка се споразумя с един лодкар да ни позволи да използуваме лодката му като мост — кърмата й беше при нашия трап, а носът й опираше в кея. Влязохме в лодката и този тип я подкара на заден ход към дъното на пристанището. Казах му на френски, че искаме само да минем по седалките й и да стъпим на брега и го попитах защо ни мъкне чак там. Той каза, че не ме разбира. Повторих. Пак не ме разбра. Сякаш не знаеше френски. Докторът опита, но той и него не разбра. Помолих лодкаря да обясни поведението си, той го направи и тогава пък аз не го разбрах. Дан каза:

— О, върви към кея, стари глупако, точно там искаме да отидем!

Ние спокойно убедихме Дан, че е безсмислено да говори с този французин на английски, че е по-добре да ни остави да уредим тази работа на френски и да не дава на чужденеца да разбере колко е необразован.

— Е, давайте, давайте — каза той, — не ми обръщайте внимание. Не искам да ви преча. Само че ако продължавате да му говорите на вашия френски, той никога няма да разбере къде искаме да отидем. Аз поне така мисля.

Укорихме го строго за тази забележка и казахме, че всички невежи люде изпитват предубеждение към способностите на другите. Французинът отново проговори и докторът каза:

— Ето на̀, Дан, той казва, че ще aller към douane. Иска да каже, че отива в хотела. О, разбира се, ние всъщност не говорим френски.

Това беше страхотен удар, както би казал Джек. Той застави недоволния член на компанията да престане с критиките си. Плавахме край брега покрай острите носове на флотилия от големи параходи и накрая спряхме пред едно държавно учреждение, издигащо се на каменен кей. Тогава лесно си спомнихме, че douane е „митница“, а не „хотел“. Този факт обаче бе премълчан. С очарователна френска учтивост митничарите просто отвориха и затвориха чантите ни, отказаха да проверяват паспортите ни и ни отпратиха. Спряхме пред първото кафене, което видяхме, и влязохме. Възрастна жена ни настани на една маса и зачака поръчката. Докторът попита:

— Avez — vous du vin?^[2]

Жената изглеждаше озадачена. Докторът повтори с подчертано ясно произношение:

— Avez — vous du vin?

Жената изглеждаше още по-озадачена отпреди. Аз казах:

— Докторе, в произношението ви някъде има грешка. Нека опитам аз. Madame, avez — vous du vin? Няма полза, докторе, поемайте вие разпита.

— Madame, avez — vous du vin?… ou fromage… pain^[3], мариновани свински крачета… beurre… des oeufs… boeuf^[4], хрян, хрян, кисело зеле, шопар или качамак — каквото и да е, каквото и да е, за бога, което да залъже един християнски стомах!

Тя каза:

— Господи боже, защо по-рано не заговорихте на английски? И дума не разбирам от проклетия ви френски!

Унизителните подигравки на недоволния член на компанията провалиха вечерята, ние хапнахме надве-натри и си тръгнахме възможно най-бързо. Ето ни в прекрасна Франция, в голяма старинна каменна къща, заобиколени от всевъзможни неразбираеми френски надписи, а по нас се заглеждат чудновато облечени брадати французи. Всичко бавно и сигурно ни натрапваше желаното усещане, че най-сетне несъмнено сме в прекрасна Франция и поглъщаме духа й до пълна забрава; започваме да усещаме чудната й романтика в цялата й омайна възхитителност. И представете си мършавата баба, която в такъв момент ни се натрапва с отвратителния си английски, за да направи на пух и прах прекрасното видение! Беше вбесяващо.

Тръгнахме да търсим центъра на града, като от време на време питахме за посоката. Нито веднъж не успяхме да накараме някой да разбере какво точно искаме, нито пък да схванем точно какво ни отговарят, затова пък минувачите винаги посочваха с ръка — абсолютно винаги, а ние кимахме учтиво и казвахме „Merci, Monsieur“^[5] това във всеки случай беше съкрушителен триумф над недоволния член на компанията. Тези победи го правеха неспокоен и той често питаше:

— Какво каза този пират?

— Е, каза ни в каква посока да вървим, за да намерим голямото казино.

— Да, но какво точно каза?

— О, няма значение какво е казал, ние го разбрахме. Тези хора са образовани, не са като онзи глупав лодкар.

— Е, бих искал да са достатъчно образовани да покажат на човек път, който води за някъде, понеже вече цял час се въртим в кръг. За седми път минавам край тази аптека.

Отвърнахме, че това е долна, непочтена лъжа (но знаехме, че не е). Все пак беше ясно, че не върви да минем още веднъж край аптеката. Можехме да продължим да питаме, но трябваше да следваме посоки, указани с пръст, ако искахме да сложим край на съмненията на недоволния член на компанията.

Дълго крачехме по гладки, асфалтирани улици, заградени от двете страни с огромни нови доходни сгради — цяла миля от еднакви къщи и еднакви квартали, облени в ярка светлина, и накрая стигнахме до главната улица. Наляво и надясно блестяха крещящи цветове и ослепителни съзвездия от газени фенери, пъстро облечени жени и мъже се тълпяха по тротоарите — бързина, живот, активност, бодрост, разговори и смях навсякъде! Намерихме Grand Hotel du Louvre et de la Paix^[6] и написахме кои сме, къде сме родени, с какво се занимаваме, последното си местожителство, дали сме женени или ергени, дали това ни харесва, на колко години сме, закъде пътуваме, кога очакваме да пристигнем там и още много други сведения с подобна важност — всичко това се правеше за собственика и за тайната полиция. Наехме гид и веднага се заловихме с разглеждане на забележителностите. Първата ни нощ на френска земя беше много разнообразна. Не мога да си спомня и половината от местата, които посетихме, нито пък какво сме видели. Не бяхме в настроение да разглеждаме внимателно каквото и да е, искахме само да хвърлим по един поглед и да тръгваме, да се движим и да се движим! Духът на страната ни беше обхванал. Най-после в един късен час седнахме в голямото казино и поръчахме шампанско в изобилие. Лесно е да се правиш на надут аристократ, когато ти излиза евтино! В тази ослепителна зала имаше, предполагам, около петстотин души, въпреки че стените бяха, така да се каже, облицовани с огледала и човек не можеше да определи дали посетителите не са сто хиляди. Млади наконтени франтове и млади елегантни жени, също и джентълмени и дами на почтена възраст, седяха на двойки или на група около безброй мраморни маси, вечеряха с изискани ястия, пиеха вино и водеха шумни разговори, които замайваха главите ни. В по-далечния край на залата имаше сцена и голям оркестър, а от време на време разни актьори и актриси в нелепи комедийни костюми излизаха и пееха най-смешни песни, съдейки по комичните им жестове, но публиката просто преустановяваше бърборенето си, втренчваше се скептично в тях и нито веднъж не се усмихна, нито веднъж не изръкопляска. А винаги съм мислил, че французите са готови да се смеят на всичко.