Марк Твен
Глупаци в чужбина (58) (Или Ново поклонение)

Глава XXX

Нашият дом корабът. Джек и облеклото му. Прощалният съвет на баща му. Египет. В Александрия. Гледки от величествения Кайро. Хотелът „При овчаря“. Подготвяме се да тръгнем към пирамидите.

Заслужаваше си да дадем цяло царство, за да се озовем отново в морето. Беше голямо облекчение да изоставим всички грижи, всички въпроси за това къде да отидем, колко да останем там, дали си струва да отидем или не; да не се грижим повече за състоянието на конете; да не задаваме въпроси като: „Ще стигнем ли някога до вода?“, „Ще обядваме ли някога?“, „Фъргюсън, още колко милиона мили трябва да пълзим под това ужасно слънце, преди да спрем?“ Беше голямо облекчение да отхвърлим всички тези досадни дребни грижи — те бяха като стоманени въжета и всяко поотделно ни стягаше — и да почувствуваме временно задоволство, породено от липсата на всякакви грижи и отговорности. Не поглеждахме компаса; сега не ни беше грижа накъде отива корабът, искахме само да се отдалечава от сушата колкото може по-бързо. Когато ми се случи да пътувам отново, ще искам пак да плавам с кораб, извършващ екскурзионен рейс. На чужд параход и сред непознати лица за никаква сума не можеш да си купиш съвършеното удоволствие и чувството, че си у дома си, което изпитахме, когато стъпихме на борда на нашия собствен кораб „Квакер Сити“ след уморителното поклонничество. Същото чувство изпитвахме всеки път, когато се връщахме на кораба, и не бихме го сменили за нищо.

Свалихме сините си вълнени ризи, шпорите и тежките ботуши, кръвожадните револвери и панталоните с дъно от еленова кожа, обръснахме се и отново придобихме християнски вид. Само Джек смени всичките си дрехи, без обаче да се раздели с походните панталони. Дъното им от еленова кожа все още беше цяло и когато той застанеше на бака да хвърли поглед към океана, късата му матроска куртка и дългите му слаби крака допълваха живописния му вид. В такива минути си спомнях последните напътствия на баща му. Той каза:

— Джек, моето момче, скоро ще попаднеш в отбрано общество, сред дами и джентълмени, които са изтънчени, високообразовани и с отлични маниери. Слушай разговорите им, изучавай привичките им и се учи. Бъди вежлив и любезен с всички, бъди търпелив към чуждите мнения, слабости и предразсъдъци. Ако не успееш да спечелиш приятелството на спътниците си, старай се да заслужиш уважението им. И, Джек, в никакъв случай при хубаво време не се показвай на палубата в облекло, неподходящо за гостната на майка ти!

Какво ли не бих дал бащата на този надежден младеж да се качи някога на борда и да види как синчето му се е изправило в цял ръст на бака с моряшка куртка, червен фес с пискюл, с кръпка от еленова кожа на панталоните и прочие и спокойно съзерцава океана — рядко зрелище за всяка гостна.

След приятно пътуване и хубава почивка наближихме Египет и в най-нежния от всички залези пред нас се появиха кубетата и минаретата на Александрия. Щом хвърлихме котва, ние с Джек взехме една лодка и отидохме на брега. Беше вече нощ и другите пасажери решиха да си останат у дома и да посетят древния Египет след закуска. Точно така направиха и в Константинопол. Проявяваха жив интерес към непознатите страни, но ученическото им нетърпение се беше изчерпило, освен това бяха разбрали, че е разумно да не бързат и да пътешествуват удобно — тези древни страни няма да избягат през нощта, ще бъдат там и след закуска.

На кея заварихме цяла армия от египетски момчета с магарета, не по-големи от самите тях, да чакат пътници, понеже магаретата са омнибусите в Египет. Ние предпочитахме да ходим пеша, но никой не ни питаше. Момчетата се скупчиха около нас, вдигаха врява и накъдето и да се обърнехме, магаретата им се оказваха на пътя ни. И момчетата, и магаретата им бяха добродушни нехранимайковци. Яхнахме магаретата, а момчетата тичаха отзад и ги подкарваха усилено, така че те препускаха в бесен галоп — както е прието и в Дамаск. Смятам, че бих предпочел да яздя магаре пред всички останали животни на света. То върви бързо, не си придава важности, послушно е, макар и упорито. Самият дявол не може да го уплаши и е удобно — много удобно. Когато се измориш да яздиш, можеш да спуснеш крака на земята и да го оставиш да се измъкне изпод тебе в галоп.

Намерихме хотел, взехме си стаи и с радост узнахме, че Уелският принц някога е отсядал тук. Навсякъде бяха окачили надписи, които известяваха това. Оттогава тук не се бяха отбивали други принцове, докато не дойдохме ние с Джек. После излязохме да поскитаме навън и се оказа, че това е град с огромни търговски сгради и широки красиви улици, ярко осветени с газени фенери. Нощем с нещо ни напомняше Париж. Но накрая Джек намери едно ресторантче, където сервираха сладолед, и с това приключиха разследванията ни за тази вечер. Времето беше горещо, а и много дни бяха изминали, откакто Джек беше видял сладолед за последен път, така че беше безсмислено да говорим за тръгване, преди да затворят.

Сутринта заблудилите се американски племена слязоха на брега, нападнаха хотелите и завладяха всички магарета и другите средства за придвижване, които се предлагат тук. В живописна процесия те отидоха до американското консулство, до прочутите висящи градини, до Иглите на Клеопатра, до колоната на Помпей, до двореца на египетския вицекрал, до Нил, до великолепните горички от финикови палми. Един от най-закоравелите ловци на реликви си носеше чука, опита се да отчупи парче от изправената Игла на Клеопатра, но не успя; опита се да отчупи парче от съборената Игла и срещна неуспех; взе назаем от един каменоделец тежък ковашки чук и отново се сблъска с неуспеха. Той опита и колоната на Помпей и се отчая. Около гордия паметник бяха разпръснати сфинксове с величествен вид, издялани от твърд като стомана египетски гранит — пет хилядолетия не са обезобразили красивите им черти, няма и следа върху тях. Ловецът на реликви чукаше упорито и проливаше обилна пот. Със същия успех би могъл да се опита да обезобрази луната. Сфинксовете го гледаха спокойно с вечната си величествена усмивка, която сякаш казваше: „Кълви, жалка буболечко, кълви! Ние не се страхуваме от такива като теб. За двадесет дълги столетия сме видели повече тебеподобни, отколкото са песъчинките под краката ни, а нима те са оставили макар и една драскотина по нас?“

Но аз забравих яфските колонисти. В Яфа взехме на борда около четиридесет души от една много прочута община. Имаме мъже и жени, бебета, млади момчета и момичета, младоженци и други, които току-що бяха преминали най-хубавата възраст на човека. Имам предвид „яфската колония на Адамс“. Другите бяха дезертирали по-рано. В Яфа оставихме мистър Адамс, съпругата му и още петнадесет нещастници, които не само че нямаха пари, но и не знаеха към кого да се обърнат и къде да отидат. Така ни обясниха. Нашите четиридесет отначало бяха достатъчно жалки и през целия път лежаха по палубите болни от морска болест, която, както ми се струва, едва не ги съсипа. Но един-двама млади мъже се държаха на краката си и с постоянно преследване изтръгнахме от тях малко информация. Те говореха неохотно и откъслечно, понеже техният пророк ги беше измамил безсъвестно и сега се чувствуваха унизени и нещастни. При такива обстоятелства хората не обичат да говорят.

Колонията била пълно фиаско. Вече казах, че тези, които могли, постепенно избягали. Пророкът Адамс — бивш актьор и още кой знае какво, след това мормон и мисионер, но винаги авантюрист — остана в Яфа с шепа опечалени поданици. Тези четиридесет души, които отведохме с нас, с малки изключения бяха хора без никакви средства. Искаха да отидат в Египет. Не знаеха и вероятно не ги интересуваше какво ще се случи с тях тогава, готови бяха на всичко, само и само да се махнат от омразната Яфа. Нямаше на какво да се надяват, защото след множество апели към жителите на Нова Англия, отправени от непознати хора чрез вестниците в Бостън, и след създаването там на кантора за събиране на парични помощи за яфските колонисти, беше получен само един долар. Генералният консул в Египет ми показа съобщението във вестника, в което се споменаваше за това събитие, за прекратяването на начинанието и за закриването на кантората. Беше очевидно, че практичната Нова Англия не съжаляваше, че се е отървала от такива мечтатели, и съвсем не беше склонна да наеме някой, който да ги върне. Все пак в очите на нещастните поклонници да се стигне до Египет все беше нещо, въпреки че нямаше надежда някога да се придвижат по-нататък.

Ето при какви обстоятелства те слязоха от кораба ни в Александрия. Един от нашите пътници, мистър Мозес С. Бийч от нюйоркския вестник „Сън“, запита генералния консул колко ще струва връщането на тези хора в щата Мейн през Ливърпул и той каза, че хиляда и петстотин златни долара ще са достатъчни. Мистър Бийч написа чек за сумата и така настъпи краят на страданията на яфските колонисти.^[1]

Александрия прекалено много прилича на европейски град, за да бъде новост за нас, и скоро ни омръзна. Седнахме във влака и пристигнахме в древния град Кайро, който е ориенталски град в най-чист вид. Тук няма нищо, което да поправи грешката ви, ако си въобразите, че се намирате в сърцето на Арабия. Величествени едногърби и двугърби камили, мургави египтяни, турци и черни етиопци с чалми, пояси, поразяващи с богато разнообразие от ориенталски костюми във всички ослепителни цветове и оттенъци, се тълпят навред из тесните улички и подобните на пчелни пити базари. Спряхме в хотела „При овчаря“, който е най-лошият в света, с изключение на този, в който спах веднъж в едно градче в Щатите. Сега с удоволствие чета тези записки в бележника си и знам, че мога да понеса „При овчаря“, защото съм бил в съвсем същия хотел в Америка и съм останал жив.

Отседнах в Бентън Хаус. Някога беше добър хотел, но това не, значи нищо — всъщност някога и аз бях добро момче. Явно напоследък и двамата сме се развалили. „Бентън“ вече не е добър хотел.

Липсват му твърде много неща, за да е добър хотел. В преизподнята е пълно с по-хубави от него.

Пристигнах там късно вечерта и казах на администратора, че ще ми трябва силна светлина, понеже искам да почета час-два. Когато заедно с портиера стигнахме до стая № 15 (минахме през полутъмно фоайе, постлано с вехт, избелял килим, протрит на много места и закърпен с парчета стара мушама — фоайе, подът, на което поддаваше под краката ни и зловещо изскърцваше при всяка стъпка), той запали осветлението — два инча жълта, жална, охтичава, лоена свещ, която гореше със син пламък, изпращя, обезкуражи се и угасна. Портиерът отново я запали и аз попитах дали това е осветлението, което е изпратил администраторът. Той каза:

— О, не, има още — и извади още едно двуинчово парче лоена свещ.

— Запалете и двете — казах му аз, — втора свещ ще ми трябва, за да видя първата.

Той го направи, но резултатът беше по-печален и от самата тъмнина. Но той беше весел и услужлив мошеник. Каза, че ще отиде някъде и ще открадне лампа. Аз подкрепих и насърчих престъпния му план. Десет минути по-късно чух как съдържателят му викна във фоайето:

— Къде отиваш с тази лампа?

— Петнайсети я иска, сър.

— Петнайсети! Та той има две свещи. Да не би да иска да прави илюминации? Или пък иска да организира факелно шествие? Какво прави той все пак?

— Не харесва свещите и казва, че иска лампа.

— Защо? Никога не съм чувал подобно нещо! За какво, по дяволите, му е тази лампа?

— Казва, че иска да почете.

— Иска да почете, така ли! Не му стигат хиляда свещи и иска лампа! Чудя се за какво, по дяволите, му е тази лампа? Занеси му още една свещ и ако…

— Но той иска лампа. Ще запаля проклетия ви хотел, казва, ако не ми дадете лампа! (Не бях казвал нищо подобно.)

— Веднага искам да го видя. Е, занеси му я, въпреки че нищо не разбирам, и виж, ако можеш да разбереш, какво, по дяволите, ще прави с тази лампа.

И той си тръгна, като ръмжеше под нос и продължаваше да се чуди на необяснимото поведение на номер петнайсети. Лампата беше добра, но откри пред погледа ми някои неприятни неща: легло в края на една пустинна стая — легло с хълмове и долини, в което, преди да се излегнете удобно, трябва да се нагодите по следата, оставена върху дюшека от този, който е спал там последен; килим, който е видял и по-добри времена; печален умивалник в един далечен ъгъл и в него отчаяна кана, скърбяща по отчупения си нос; огледало, пукнато през средата, което отрязва главата ви при брадата и ви нара да приличате на някакво недодялано чудовище; тапети, увиснали на ленти по стените.

Аз въздъхнах и казах:

— Това е очарователно. А сега не мислите ли, че бихте могли да ми донесете нещо за четене?

— О, разбира се, старият има купища книги — каза портиерът и изчезна, преди да успея да му кажа каква литература предпочитам.

И все пак лицето му изразяваше пълна увереност в способността му да изпълни поръчението достойно. Но старият го спипа:

— Какво правиш с тази купчина книги?

— Петнайсети ги иска, сър.

— Петнайсети ли? После ще поиска грейка, а после и бавачка! Занесете му всичко — и бармана, и багажния фургон, и камериерка! Да пукна, ако съм виждал подобно нещо. За какво каза, че му трябват тези книги?

— Сигурно иска да ги чете. Едва ли ги иска за ядене.

— Иска да чете? По това време? Откачен тип! Е, дай му ги.

— Той казва, че непременно ги иска. Казва, че ще обърне всичко наопаки — и книги, и всичко. Не знам какво ще направи, ако не му ги занеса, защото е пиян, луд и отчаян и нищо не може да го успокои освен проклетите книги. (Не бях отправял никакви заплахи и не се намирах в състоянието, което ми приписа портиерът.)

— Е, върви, но аз съм тук и когато се опита да буйства, ще го изхвърля през прозореца.

И после старият джентълмен си тръгна, ръмжейки както преди.

Този портиер беше гений. Той сложи наръч книги на леглото и каза „лена нощ“ така уверено, сякаш знаеше отлично, че тези книги са ми точно по вкуса. И не се излъга. Изборът му обхващаше всички видове литература. Тук бяха: „Великото съвършенство“ от преподобния доктор Къмингс — теология; „Поправеният законник ба щата Мисури“ — право; „Справочник на ветеринарния лекар“ — медицина; „Морски труженици“ от Виктор Юго — романс в проза; Произведенията на Уилям Шекспир — поезия. Вечно ще се възхищавам от такта и интелигентността на този надарен портиер.

Но ми се струва, че всички магарета в християнския свят и повечето египетски момчета са пред вратата и се чува някакъв шум — да не употребявам по-силни думи. Скоро тръгваме към прочутите египетски пирамиди и сега се извършва преглед на магаретата, които ще участвуват в пътешествието. Ще ида да си избера едно, преди да са се свършили най-добрите животни.