Марк Твен
Глупаци в чужбина (27) (Или Ново поклонение)

Глава XXVI

Величието на катедралата „Св. Петър“. Свещени реликви. Величествена гледка от купола. Светата инквизиция. Монашески измами. Колизеят. Древен афиш за представление в Колизея.

Кое е това, което вдъхва най-благородно възхищение? Кое е това, което изпълва с гордост гръдта на човека повече от което и да е друго преживяване? Откритието. Да знаеш, че крачиш там, където никой друг не е минавал, че виждаш неща, невидени от човешко око, че дишаш девствен въздух. Да дадеш живот на една идея, да стигнеш до велика мисъл, да откриеш интелектуален къс самородно злато точно под праха на поле, преоравано от много умове преди. Да откриеш нова планета, да изобретиш нов вид панта, да накараш светкавиците да пренасят съобщенията ти. Да бъдеш пръв — това е главното. Да направиш нещо, да кажеш нещо, да видиш нещо преди другите — това носи удоволствие, в сравнение с което останалите удоволствия са банални и обикновени, останалите радости — евтини и незначителни. Морз с първото си съобщение, донесено от неговия слуга — светкавицата; Фултън в онзи безконечен миг на напрежение, когато поставил ръка на дросела и параходът тръгнал; Дженър, когато пациентът му с кравешкия вирус в кръвта се разхождал невредим сред болни от едра шарка; Хау, когато в ума му се стрелнала мисълта, че в продължение на сто и двадесет поколения ухото е било пробивано в обратния край на иглата; безименният повелител на изкуството, който оставил длетото си през някоя стара, забравена вече епоха и тайно се наслаждавал на завършения Лаокоон; Дагер, когато заповядал на стоящото в зенита си слънце да отпечата пейзажа върху нищожната му посребрена плака и то му се подчинило; Колумб на вантите на „Пинта“, когато размахал шапката си над приказното море и се взрял в един непознат свят! Това са мъже, които наистина са живели, които в действителност са разбрали какво е удоволствие, които са събрали възторг за цял човешки живот в един-единствен миг.

Какво мога да видя в Рим, което други не са видели преди мен? Какво мога да докосна, което други не са докосвали? Какво мога да почувствувам, да чуя, да узная, което ще ме развълнува, преди да попадне при други? Какво мога да открия? Нищо. Съвсем нищо. Но само ако бях римлянин! Ако в прибавка към моите собствени леност, суеверие и невежество можех да бъда надарен с леността, суеверието и безграничното невежество на съвременния римлянин — какви зашеметяващи светове бих открил! Ах, ако само бях жител на Кампаня, ако живеех на двадесет и пет мили от Рим! Тогава щях да пътувам.

Щях да отида в Америка, да видя, да уча, да се върна в Кампаня и да застана пред сънародниците си като забележителен откривател. Щях да кажа:

„Аз видях страна, която няма църква закрилница и все пак хората живеят. Видях правителство, което никога не е било защищавано от чужди войници на цена, по-висока от тази, която се изисква за работата на самото правителство. Видях обикновени мъже и жени, които могат да четат, дори видях деца на обикновени селяни да четат книги; ако съм убеден, че ще ми повярвате, бих казал, че могат и да пишат. В градовете видях хора да пият вкусна напитка, приготвена от тебешир и вода, но нито веднъж не видях да минават кози по Бродуей, Пенсилвания авеню и Монтгомъри стрийт и не ги видях да доят кози пред вратите на къщите си. Видях истински стъклени прозорци на къщите дори и на най-простите хора. Някои от къщите не са от камък, нито пък от тухли — тържествено се заклевам, че са дървени. Къщите там се подпалват и изгарят — всъщност изгарят до основи и не оставят никаква следа. На смъртното си легло бих се заклел, че говоря истината. Като доказателство, че това не се случва рядко, твърдя, че те притежават нещо, наречено противопожарна машина: тя бълва силни струи вода и винаги е в готовност денем и нощем да се втурне към горящите къщи. Ще помислите, че една кола е достатъчна, но някои големи градове имат по сто. Те наемат на работа хора и им плащат месечни заплати само за да гасят пожари. За известна сума други хора застраховат къщата ви срещу пожар и ако къщата изгори, те ви плащат за нея. Има стотици и хиляди училища и всеки може да отиде да се учи, за да стане мъдър като свещеник. В тази необикновена страна, ако богаташ умре като грешник, той бива прокълнат. Не би могъл да купи спасение за душата си с пари за литургии. Там наистина няма голяма полза да си богат. Няма голяма полза, що се отнася до оня свят, но има голяма, много голяма полза, що се отнася до този свят, защото там, ако някой е богат, той е на голяма почит и може да стане законодател, губернатор, генерал, сенатор, независимо колко невежо магаре е — точно както в скъпата ни Италия благородниците държат всички високи постове, макар че понякога по рождение са знатни идиоти. Там, ако човек е богат, му правят скъпи подаръци, канят го на празненства, черпят го с особени напитки, но ако е беден и има дългове, искат от него да ги плати. Жените се обличат с различни рокли почти всеки ден. Роклите обикновено са хубави, но имат абсурдна кройка, кройките и модата се променят веднъж на сто години и ако желаех да ме нарекат безсъвестен лъжец, щях да кажа, че се променят дори по-често. По главите на американките не расте коса. Правят им я хитреците от магазините и я къдрят и фризират по възмутителен и безбожен начин. Някои особи носят стъклени очи, през които може би виждат по-лесно, иначе не биха ги употребявали, а в устата на други зъбите са направени от светотатствуваща човешка ръка. Мъжкото облекло е смешно и нелепо. В обикновения живот те не носят нито мушкети, нито копия, не носят пелерини със зелена подплата, нито островърхи черни филцови шапки, нито кожени гети до коленете, нито панталони до коленете, направени от козя кожа с козината отвън, нито подковани обувки, нито огромни шпори. Носят високи шапки, наречени цилиндри, палта в най-тъмен черен цвят; ризи, на които така им личи мръсотията, че трябва да се сменят всеки месец и създават много главоболия; неща, наречени панталони, които се държат от презрамки, а краката им са обути във високи обувки със смешна форма, които бързо се износват. Въпреки че бяха облечени в толкова фантастични одежди, хората се смееха на моя костюм. В тази страна книгите са нещо толкова обикновено, че наистина не представляват никаква рядкост. Същото се отнася и за вестниците. Имат голяма машина, която ги печата по хиляди на час.

Там видях обикновени мъже — мъже, които не са нито свещеници, нито принцове, — но пълни господари на земята, която обработват. Не я вземат под аренда от църквата, нито от земевладелците. Готов съм да се закълна в това. В тази страна можеш да паднеш три пъти от прозорец на третия етаж и да не смажеш нито войник, нито свещеник. Удивително е колко рядко се срещат такива хора. В градовете се падат дузина цивилни на всеки войник и също толкова на всеки свещеник или проповедник. С евреите се отнасят като с човешки същества, а не като с кучета. Те могат да работят каквото пожелаят, могат да продават съвършено нови стоки, стига да искат, могат да държат аптеки, могат да практикуват като лекари сред християни, могат дори да се ръкуват с християни, ако пожелаят, могат да общуват с тях като човешки същества с други човешки същества, не трябва да живеят затворени в един ъгъл на града, могат да се установяват в която искат част на града, говори се, че дори имат привилегията да купуват земя и къщи и да ги притежават, въпреки че аз самият се съмнявам в това, никога не им се налага да се надбягват голи с магарета по време на карнавала, за да доставят удоволствие на хората, никога войници не са ги вкарвали насила в някоя църква неделя след неделя в продължение на стотици години, за да чуят как анатемосват тях самите и религията им, днес в тази страна на евреина е позволено да гласува, да заема държавни постове, нещо повече, да се качи на улична трибуна и да каже мнението си за правителството, ако то не му се харесва! Ах, това е чудесно! Обикновените хора там знаят много, дори имат безочието да се оплакват, ако не ги управляват както трябва, да вземат властта в свои ръце и да помагат на правителството ако имаха закони като нашите, които дават един долар от всеки три, спечелени от реколтата, на правителството като данък, те биха променили този закон; вместо да плащат тридесет и три долара данък на всеки сто, те се оплакват, ако трябва да плащат седем. Чудни хора! Не разбират колко са богати. Сред тях не бродят монаси с кошници, да просят за църквата и да ги подяждат. Почти никога не се срещат пастори да скитат боси с кошници и да изкарват прехраната си с просия. В тази страна проповедниците не са като нашите монашески ордени, събиращи милостиня — те имат един-два ката дрехи и понякога се мият. В тази земя планините са много по-високи от Албанските; огромната римска Кампаня, сто мили дълга и четиридесет широка, е съвсем малка в сравнение със Съединените американски щати; Тибър, прочутата наша река, която простира могъщото си корито почти на двеста мили и която едва ли някое момче може да прехвърли с камък, не е нито толкова дълга, нито толкова широка, колкото американската река Мисисипи, нито колкото Охайо, нито дори колкото Хъдзън. В Америка хората са мъдри и знаят повече от дедите си. Те не орат с изострена пръчка, нито пък с триъгълно парче дърво, което просто чеше земята отгоре. Предполагам, че ние правим това, защото праотците ни са го правили преди три хиляди години. Но тези хора не хранят свещена почит към предците си. Те орат с рало, което представлява извито желязно острие, и то се забива в земята на цели пет инча. Но това не е всичко. Те прибират зърното си с ужасна машина, която окосява цели ниви на ден! Ако мога да се осмеля, ще ви кажа, че понякога използуват едно богохулно рало, което работи с огън и пара и разорава акър земя само за един час, но… но… виждам по погледите ви, че не вярвате на нещата, които ви разказвам. Уви, репутацията ми е опетнена и аз вече съм белязан като лъжец.“

Ние, разбира се, често ходехме до чудовищната църква „Св. Петър“. Знаех размерите й. Знаех, че е грамадна сграда. Знаех, че е дълга почти колкото вашингтонския Капитолий — около седемстотин и тридесет фута. Знаех, че е триста шестдесет и четири фута широка значително по-широка от Капитолия. Знаех, че кръстът на върха на кубето на църквата е четиристотин тридесет и осем фута над земята и следователно е с около сто или може би сто двадесет и пет фута по-висок от купола на Капитолия. Следователно имах един критерий. Исках да си създам колкото може по-правилна представа за това как ще изглежда църквата. Бях любопитен да видя с колко ще сгреша. Сгреших значително. Църквата „Св. Петър“ никак не изглежда толкова голяма колкото Капитолия и, разбира се, не притежава и една двадесета от външната му красота.

Когато стигнахме до вратата на църквата и влязохме доста навътре, беше невъзможно да разберем, че това е една много голяма сграда. Трябваше да поровя в паметта си за още няколко сравнения. Църквата „Св. Петър“ е огромна. Височината и големината й са равни на два вашингтонски Капитолия, поставени един върху друг, но при условие, че Капитолият беше по-широк, или на два-три квартала от обикновени сгради, поставени един върху друг. Църквата „Св. Петър“ наистина е голяма, но не можеше да изглежда и не изглеждаше такава. Работата е там, че всичко в нея и около нея е толкова грамадно, че можеше да бъде сравнено само с хората, а тях не ги бях забелязал. Те бяха буболечки. Статуите на деца, държащи вази със светена вода, са огромни, ако се съди по цифрите, но същото се отнася и за всичко около тях. Мозаечните картини на купола са грамадни, направени от хиляди и хиляди стъклени кубчета, големи колкото края на малкия ми пръст, но тези картини изглеждат като направени от един къс, с ярки цветове и съвсем съразмерни с купола. Очевидно те не са подходяща мярка. Далече навътре към противоположния на входа край на църквата (мислех, че е точно на противоположния край, но после открих, че е в центъра, под купола) стоеше нещото, което наричат baldacchino — голяма бронзова рамка като тези, които крепят мрежите против комари. Тя изглеждаше просто като значително уголемено легло — нищо повече. Но аз знаех, че височината й е повече от половината височина на Ниагарския водопад. Засенчваше я купол, толкова могъщ, че я смаляваше. Чрез никакъв метод на сравнение не можах да достигна до истинските размери на четирите големи четвъртити подпори или стълбове, които стоят на еднакво разстояние един от друг и крепят покрива. Знаех, че стените на всяка от тях са широки горе-долу колкото фасадата на много голяма къща (петдесет-шестдесет фута) и че са два пъти по-високи от обикновена жилищна сграда, но все пак изглеждаха малки. Опитах всички начини, за които можах да се сетя, за да разбера колко голяма е църквата „Св. Петър“, но нищо не излезе. Мозаечният портрет на един апостол, който пише с перо, дълго шест фута, имаше вид на апостол със съвсем обикновени размери.

Но след малко вниманието ми бе привлечено от хората. Ако застанеш на входа на „Св. Петър“ и погледнеш към хора, намиращи се в противоположния му край, на разстояние две пресечки, това им действува смаляващо. Заобиколени от грамадните картини и статуи и загубени в огромното пространство, те изглеждат много по-дребни, отколкото ако стояха на открито на две пресечки от мене. „Премерих“ на око височината на един мъж, който мина край мене, наблюдавах го как се смали до малко учениче, докато се отдалечаваше надолу по посока към baldacchino, а после го изгубих сред безмълвната тълпа от пигмейчета, които се плъзгаха около него. Наскоро бяха украсявали църквата по случай някаква голяма церемония в чест на свети Петър и сега вътре имаше работници, заети със сваляне на цветята и златната хартия от стените и стълбовете. Понеже никакви стълби не достигаха до тези големи височини, работниците се спускаха с въжета от балюстрадите и капителите на пиластрите. Горната галерия, която описва окръжност по вътрешната страна на купола, е двеста и четиридесет фута над пода на църквата — много малко камбанарии в Америка могат да се равняват с нея. Посетителите винаги се качват там да погледнат църквата отвисоко, понеже от тази точка човек получава най-добра представа за някои от височините и разстоянията. Докато стояхме долу на пода, един от работниците се спусна от тази галерия на края на дълго въже. Никога досега не съм предполагал, че човек може толкова силно да заприлича на паяк. Той едва се виждаше, а въжето му беше просто като конец. Като видях колко малко място зае той, повярвах в историята, че десет хиляди войници влезли веднъж в „Св. Петър“ да слушат литургия, след това дошъл командирът им и като не ги намерил, предположил, че още не са пристигнали. Но те били там — в един от трансептите. Веднъж почти петдесет хиляди души се събрали в „Св. Петър“ да чуят провъзгласяването на догмата за непорочното зачатие. Изчислено е, че на пода на църквата има правостоящи места за… за голям брой хора, забравил съм точната цифра. Но няма значение — и това е достатъчно точно.

В „Св. Петър“ има дванадесет малки колони, които по-рано са, били в храма на Соломон. А освен това — което беше много по-интересно за мене — тук имат и парче от кръста господен, няколко гвоздея и част от трънения венец.

Ние, разбира се, се качихме на върха на купола и влязохме в позлатената медна топка, която е над него. Там могат да се съберат десетина души — ако малко се постеснят, — та вътре беше задушно и горещо като във фурна. Някои от тези хора, които така обичат да пишат имената си на видни места, са били тук преди нас — един-два милиона, струва ми се. От купола на „Св. Петър“ могат да се видят всички забележителности на Рим, от крепостта Сан Анджело до Колизея. Могат да се различат и седемте хълма, на които е построен Рим. Може да се види Тибър и мястото на моста, защищаван от Хораций в „славните стари времена“, когато Ларс Порсена се опитал да го пресече с нашествениците си. Може да се види мястото, където Хорациите и Куриациите са водили прочутата си битка. Може да се види широката зелена Кампаня, която се простира оттук чак до планините — осеяна с арки и разрушени акведукти от стари времена, така живописни в мрачната си разруха и така изящно окичени с гирлянди от лози. Могат да се видят и Албанските планини, Апенините, Сабинските хълмове и синьото Средиземно море. Оттук се вижда панорама, която е разнообразна, обширна, красива за окото и с по-забележителна история от която и да е друга в Европа. Отдолу се простират останките от град, който някога е имал четири милиона души население, и сред скупчените му сгради се издигат руините на храмове, колони и триумфални арки, видели Цезарите и зенита на римското великолепие, а близо до тях с ненакърнена трайност стои иззиданият от тежки каменни арки водопровод, които е принадлежал на по-стар град, издигал се тук, когато Ромул и Рем още не са били родени, а Рим не е бил дори замислен. Виа Апиа още е цяла и може би изглежда почти така, както когато триумфалните процесии на императорите са минавали по нея, водейки оковани владетели от най-отдалечените краища на земята. Не можахме да видим дългите редици от бойни колесници и облечени в броня мъже, натоварени с плячката от завладяната страна, но криво-ляво си представихме това шествие. От купола на „Св. Петър“ видяхме много забележителности и накрая, почти в краката ни, сградата, където някога е била Инквизицията, спря погледите ни! Как се променят нравите с течение на времето! Преди около седемнадесет-осемнадесет века невежите римляни имали обичай да изкарват християни ей там, на арената на Колизея, и да пускат срещу тях диви зверове за забавление. Това било и за урок. Трябвало да научи хората да се отвращават и да се страхуват от новата вяра, която проповядвали последователите на Христос. Зверовете разкъсвали жертвите си на парчета и за миг ги превръщали в жалки осакатени трупове. Но когато християните дошли на власт, когато светата майка църква станала господарка на варварите, тя не им показвала по същия този начин, че грешат. Не, тя ги настанявала в тази приятна Инквизиция, насочвала вниманието им към блажения Спасител, така кротък и милостив към всички хора, и увещавала варварите да го обикнат. И правела всичко възможно, за да ги убеди да го обикнат и да го почитат: първо им изкълчвали пръстите, после защипвали плътта им с клещи, нажежени до червено, защото са по-приятни в студено време, после малко ги поодирали на живо и накрая публично ги опичали. Инквизиторите винаги успявали да убедят варварите. Правата вяра, когато се прилага правилно — както я прилагала добрата майка църквата, — е силно успокояваща. И е чудно убедителна. Има голяма разлика между това да храниш диви зверове с хора и да раздвижваш по-изтънчено чувствата им чрез Инквизицията. Едното е система, изобретена от изродени варвари, а второто — от просветени цивилизовани хора. Много жалко, че палавата Инквизиция вече не съществува.

Предпочитам да не описвам „Св. Петър“. Това вече е правено преди. Тленните останки на свети Петър почиват в гробницата под baldacchino. Застанахме на това място, изпълнени с почит. Същото направихме и в Мамертинския затвор, където Петър е бил затворен, където покръстил войниците, където според преданието направил така, че да бликне извор, за да може да се извърши кръщаването. Но тутакси се усъмнихме, когато ни показаха отпечатък от лицето на Петър върху твърдия камък на затворническата стена и казаха, че го е направил, като се блъснал в нея. Не ни достигна доверчивост и когато монахът в църквата „Св. Себастиян“ ни показа паве с две големи следи от стъпки на него и каза, че са оставени от краката на Петър. Такива неща не могат да ни впечатлят. Монахът каза, че дошли ангели, освободили Петър от затвора през нощта и той си тръгнал от Рим по Виа Апиа. Спасителят го срещнал и му казал да се върне, което той и направил. Петър оставил тези следи на камъка, на който тогава бил застанал. Не се казва обаче как изобщо се е разбрало, че това са следите на Петър, като се има предвид, че разговорът се е състоял тайно, и то през нощта. Отпечатъкът на лицето в затвора беше на човек с обикновен ръст, а следите — на великан, висок десет-дванадесет фута. Това несъответствие потвърди съмненията ни.

Естествено посетихме форума, където е бил убит Цезар, а също и Тарпейската скала. Видяхме „Умиращия гладиатор“ в Капитолия и мисля, че дори оценихме високо това чудо на изкуството, също както във Ватикана оценихме издялания от мрамор „Лаокоон“. Бяхме и в Колизея.

Всеки е виждал изображенията на Колизея. Всеки познава тази „кутия за шапки“, цялата в амбразури и прозорци, на която едната страна е отхапана. Понеже е доста изолиран, той се показва в по-благоприятна светлина от всички други древноримски паметници. Дори красивият Пантеон, над чийто езически олтар сега се издига кръстът и чиято Венера, натруфена със свещени евтини дрънкулки, неохотно изпълнява обязаностите на Дева Мария, е заобиколен с порутени къщи и внушителността му силно е пострадала. Но царят на всички европейски руини, Колизеят, запазва онази резервираност и онова царствено уединение, което е присъщо на величествата. Плевели и цветя никнат по масивните му арки и наредените в кръг седалки, а от високите му стени лози проточват ластари. Внушително безмълвие тегне над чудовищната сграда, в която тълпи от мъже и жени са имали обичай да се събират в древни времена. Пеперудите са заели местата на кралиците на модата и красотата отпреди осемнадесет века и гущери се припичат на слънце върху свещения трон на императора. Колизеят разказва за величието и упадъка на Рим по-живо от всички написани истории. Той е най-достойният все още оцелял представител и на двете. Като се движим из днешния Рим, може да ни се стори трудно да повярваме в някогашното му великолепие и в милионното му население, но с това убедително доказателство пред нас — театър със седящи места за осемдесет хиляди души и правостоящи места за още двадесет хиляди, за да побере онези от гражданите му, които искали забавления — ни се струва по-лесно да повярваме в миналото му величие. Колизеят е дълъг над шестстотин фута, широк е седемстотин и петдесет и е висок сто шестдесет и пет фута. Формата му е елипсовидна.

В Америка ние едновременно наказваме затворниците за престъпленията им и ги използуваме. Даваме ги под наем на фермери и ги принуждаваме да печелят пари за държавата, като правят бъчви или строят пътища. Така съчетаваме бизнеса с изкуплението на греха и всичко е наред. Но в древния Рим съчетавали религиозната служба с удоволствието. Понеже било необходимо новата секта, наречена християни, да бъде унищожена, хората преценили, че е умно да направят така, че държавата да получи изгода, а публиката удоволствие. В прибавка към гладиаторските борби и други представления понякога изкарвали членове от омразната секта на арената на Колизея и пускали диви зверове да ги разкъсат. Пресметнато е, че седемдесет хиляди християни са се мъчили на това място. Това е превърнало Колизея в свята земя в очите на последователите на Спасителя. И защо не? Щом като веригата, с която е бил окован някой светия, и следите от стъпки, оставени от него върху камъка, на който случайно е застанал, са святи, разбира се, че е свято и мястото, където някой и друг човек е дал живота си за вярата.

Преди седемнадесет-осемнадесет века Колизеят е бил театърът на Рим, а Рим е бил господар на света. Тук показвали великолепни шествия в присъствието на императора, важни държавни министри, благородници и огромна публика от граждани с по-малко значение. Гладиатори се биели с гладиатори, а понякога и с военнопленници от не една далечна земя. Това наистина е бил театърът на Рим и на света и светският мъж, който не съумявал небрежно и уж случайно да пусне нещо за „личната ми ложа в Колизея“, не можел да се движи във висшите кръгове. Когато търговецът от магазина за облекло искал бакалина от ъгъла да се изяде от завист, купувал запазени места на първия ред и разгласявал новината навред. Когато неотразимият продавач от галантерийния магазин искал да разстрои и унищожи някого, според вродения си инстинкт той се наконтвал, без да се интересува от разходите, и завеждал чужда дама в Колизея, а после подсилвал обидата, като я тъпчел със сладолед в антрактите или като се приближавал до клетките и раздвижвал за нейно назидание мъчениците с бастунчето си от китова кост. Римските контета били в стихията си само когато се подпирали на някоя колона и попипвали мустачките си, без да обръщат внимание на дамите, когато гледали кървавите битки през театрални бинокли, дълги два инча; и възбуждали завистта на провинциалистите с критики, които показвали, че са били в Колизея много, много пъти и че той отдавна не е нещо ново за тях, когато най-сетне извръщали лице с прозявка и казвали: „И това ми било звезда! Държи меча като начинаещ разбойник! Може би става за провинцията, но не и за столицата!“

Радостен бил мошеникът, който без да плаща за билет, успявал да си намери място в партера за дневното съботно представление, щастливо било римското улично момче, докато ядяло фъстъци и зяпало гладиаторите от зашеметяващо високата галерия.

За мене беше запазена високата чест да открия сред боклука на разрушения Колизей единствения афиш на заведението, останал досега. От него все още ухаеше издайнически на ментови бонбони, един ъгъл явно беше сдъвкан, а на полето на отличен латински бяха написани с изящен женски почерк следните слова:

Скъпи, чакай ме на Тарпейската скала утре вечер точно в седем. Мама ще бъде на гости у приятели на Сабинските хълмове.

Клавдия

Ах, къде е днес този щастливец и къде е ръчицата, която е написала тези изискани редове? Превърнати на прах и пепел от хиляда и седемстотин години!

Ето какво беше написано на афиша:

РИМСКИ КОЛИЗЕЙ

НЕНАДМИНАТ АТРАКЦИОН

НОВИ ПРИДОБИВКИ! НОВИ ЛЪВОВЕ!

НОВИ ГЛАДИАТОРИ!

УЧАСТВУВА ПРОЧУТИЯТ

МАРК МАРЦЕЛ ВАЛЕРИАН!

Само шест спектакъла!

Дирекцията моли за разрешение да предложи на публиката забавление, което надминава всички досегашни опити на която и да е сцена! Дирекцията не е пожалила никакви средства, за да направи откриването на новия сезон достойно за щедрото внимание, с което публиката сигурно ще увенчае усилията й! Дирекцията моли за разрешение да заяви, че е успяла да осигури

СЪЗВЕЗДИЕ ОТ ТАЛАНТИ,

НЕВИЖДАНИ ДОСЕГА В РИМ!

Тази вечер представлението ще започне с

ГРАНДИОЗНА БИТКА С МЕЧОВЕ

между двама млади и обещаващи аматьори и прочутия партиански гладиатор пленник, току-що изпратен от лагера на Вер…

Следва грандиозна, нравоучителна

БИТКА С БОЙНИ СЕКИРИ!

между знаменития Валериан (с една ръка завързана отзад) и двама гиганти диваци от Британия.

След което прочутият Валериан (ако остане жив) ще се бие с меч

С ЛЯВАТА РЪКА!

срещу шест второкурсници и един първокурсник от гладиаторския колеж!

Следва дълга серия от блестящи схватки, в които ще участвуват най-добрите таланти на империята

След което известното дете чудо

МЛАДИЯТ АХИЛ

ще се бори с четири тигърчета, въоръжено само с малко копие!

Представлението ще завърши с високонравствено и елегантно

МАСОВО КЛАНЕ!

в което тринадесет африкански лъва и двадесет и двама пленници варвари ще се бият, докато всичките не се унищожат!

КАСАТА Е ОТВОРЕНА

Първи балкон — един долар. За деца и слуги — половин цена.

Експедитивен отряд полицаи ще бъде в готовност, за да пази реда и да не позволява на животните да прескачат парапетите и да безпокоят публиката.

Вратите се отварят в седем часа. Представлението започва в осем.

НИКАКВИ ГРАТИСИ!

(Печатница „Диодор Йов“)

Беше колкото необикновено, толкова и приятно, че имах щастието да намеря сред боклука на арената един изцапан и осакатен брой на римския ежедневник „Бойна секира“, съдържащ рецензия точно за това представление. Вестникът идва с много векове закъснение и не може да бъде източник на новини, та затова аз го публикувам тук просто за да покажа колко малко са се променили стилът и езикът на театралната критика през вековете, изминали откакто раздавачите са доставили този брой, още миришещ на печатарско мастило, на римските си клиенти.

ОТКРИВАНЕ НА СЕЗОНА В КОЛИЗЕЯ. — Въпреки неблагоприятните метеорологични условия значителен брой зрители от висшето общество на града се събраха миналата вечер, за да станат свидетели на столичния дебют на младия трагедиен актьор, който напоследък спечели такова високо уважение в амфитеатрите на провинциите. Присъствуваха шестдесет хиляди души и е справедливо да се предположи, че ако улиците не бяха почти непроходими, театърът щеше да е пълен. Негово августейшо величество император Аврелий заемаше императорската ложа и всички погледи бяха обърнати към него. Много знатни благородници и генерали на империята удостоиха събитието с присъствието си, а сред тях изпъкваше младият патриций, лейтенантът, чийто лавров венец, спечелен в редовете на Гръмотевичния легион, все така се зеленее на челото му. Възгласът, с който той бе посрещнат, се чу отвъд Тибър!

Скорошният ремонт и украсата допринасят за красотата и комфорта на Колизея. Голямо подобрение са новите възглавници, поставени върху твърдите мраморни седалки, с които отдавна бяхме свикнали. Сегашната дирекция заслужава похвалата на публиката. Тя е възстановила в Колизея старата позлата, разкошната тапицерия и великолепието, с което, според отколешните редовни посетители на Колизея, Рим се е гордеел преди петдесет години.

Началната сцена миналата вечер — битката с мечове между двама млади аматьори и известния партиански гладиатор, наскоро взет в плен — беше много хубава. По-възрастният от двамата млади джентълмени боравеше с оръжието си с елегантност, която показваше, че той притежава изключителен талант. Лъжливата му атака, последвана веднага от точно нанесен удар, който свали шлема на партианеца, се посрещна с бурни ръкопляскания. Не беше съвсем изкусен при неочакваните удари, но многобройните му почитатели със задоволство видяха, че с времето практиката ще отстрани този дефект. Убиха го все пак. Сестрите му, които присъствуваха тук, изразиха силно съжаление. Майка му напусна Колизея. Другият младеж продължи състезанието с такава енергия, че предизвика изблици от ентусиазирани аплодисменти. Когато най-сетне и той падна мъртъв, старата му майка се спусна с писък, с разрошена коса и обляно в сълзи лице и припадна точно когато ръцете й се протягаха да сграбчат парапета на арената. Полицията бързо я изнесе. При тези обстоятелства поведението на жената е оправдано, но ние смятаме, че такива сцени са несъвместими с приличието, задължително по време на представленията, и са крайно непристойни в присъствието на императора. Партианският пленник се би храбро и умело и в това няма нищо чудно, понеже се сражаваше за живота и свободата си. Жена му и децата му бяха там, за да подкрепят ръката му и да му напомнят за родния дом, който той няма да види отново, ако бъде победен. Когато падна вторият му противник, жена му притисна децата до гърдите си и се разплака от радост. Но това беше само временно щастие. Пленникът се олюля към нея и тя видя, че свободата, която е спечелил, идва твърде късно. Беше ранен смъртоносно. Така първото действие завърши по напълно задоволителен начин. Директорът на театъра беше извикан пред завесата и отговори на оказаната му чест с благодарствена реч, наситена с хумор и остроумие, като завърши с думите, че се надява скромните му усилия да достави весело и поучително развлечение на публиката все така да се посрещат с одобрение от римската общественост.

След това се появи звездата, посрещната с бурни ръкопляскания и с едновременното размахване на шестдесет хиляди носни кърпички. Марк Марцел Валериан (актьорски псевдоним истинското му име е Смит) е екземпляр с великолепна физика и рядко способен актьор. Той чудесно владее бойната секира. Веселостта и игривостта му са неотразими в комичните роли, но те отстъпват на възвишената му игра в печалното царство на трагедията. Когато секирата му описваше огнени кръгове около главите на обърканите варвари в такт с подскачащото му тяло и лудуващите му крака, публиката избухна в неудържим смях. Но когато тъпата страна на меча му разчупи черепа на един от варварите и почти в същия миг острието съсече тялото на друг на две, воят на ентусиазирано възхищение, който разтърси сградата, беше признанието на критичната публика, че той е майстор в най-прекрасните жанрове на професията си. Единственият му евентуален недостатък (а ние съжаляваме дори за намека, че има такъв) е, че поглеждаше към публиката по средата на най-вълнуващите моменти на номера, като че ли търсеше възхищение. Това, че спира да се бие, за да се поклони, когато му хвърлят букети, също е проява на лош вкус. В голямото сражение, когато се биеше с лявата ръка, той сякаш през половината от времето гледаше към публиката, вместо да сече противниците си. А след като уби всичките второкурсници и вече си играеше с първокурсника, той се наведе, сграбчи един хвърлен към него букет и го предложи на противника си тъкмо когато последният стоварваше върху него удар, който обещаваше да бъде смъртната му присъда. Такова лекомислие несъмнено е съвсем подходящо за провинциите, но е неуместно за достойнството на столицата. Вярваме, че нашият млад приятел ще приеме тези забележки, без да се обиди, тъй като ние ги отправяме единствено за да се поучи от тях. Всички, които ни познават, знаят, че въпреки справедливата строгост, която понякога проявяваме към тигрите и мъчениците, ние никога не обиждаме гладиаторите преднамерено.

Детето чудо правеше чудеса. То надви четирите си тигърчета с лекота и без други наранявания освен загубата на част от скалпа си. Масовото клане беше изиграно с достоверно съблюдаване на подробностите, което прави чест на покойните участници в него.

Общо взето вчерашното представление прави чест не само на дирекцията, но и на града, който насърчава и подкрепя такива полезни и поучителни развлечения. Ние просто подсказваме, че вулгарният обичай на момчетата от галерията да замерят тигрите с фъстъци и книжни топчета, да викат „Ей!“ и да изразяват одобрение или недоволство с изрази като „Браво, лъве!“, „Давай, гладиаторче!“, „Живо!“, „У-у-у“, „Разкарай се!“ и прочие са крайно осъдителни в присъствието на императора и полицията трябва да ги прекрати. Няколко пъти миналата вечер, докато сценичните работници излизаха на сцената да извлекат телата, младите грубияни от галерията крещяха: „Чистачи!“, „Я какво палтенце!“ и „Размърдай си пергелите!“, а използуваха и много други неподобаващи забележки. Тези неща са твърде неприятни за публиката.

За днес следобед е обещано дневно представление за деца, на което няколко мъченици ще бъдат изядени от тигри. Редовните представления ще продължат всяка вечер до второ разпореждане. Всяка вечер съществени промени в програмата. Бенефис на Валериан на 29-и, вторник, ако остане жив.

Навремето аз самият съм бил театрален критик и често с изненада откривах, че знам за Хамлет повече от Форест; и сега с удоволствие забелязвам, че моите събратя от древността са знаели по-добре от гладиаторите как трябва да се води битка с мечове.