Марк Твен
Глупаци в чужбина (7) (Или Ново поклонение)

Глава VI

Общество от изкопаеми. Странни нрави и обичаи. Йезуитско мошеничество. Фантастично поклонничество. Произходът на паважа на Рус. Разчистване на сметките с изкопаемите. Отново в морето.

Струва ми се, че Азорските острови са малко познати в Америка. От всички пътници на кораба нямаше нито един индивид, който да знае нещо за тях. Някои от компанията, доста чели за повечето други страни, нямаха никаква друга информация за Азорските острови освен това, че са група от 9–10 малки острова далече навътре в Атлантическия океан, на малко повече от половината път от Ню Йорк до Гибралтар. Това беше всичко. Тези съображения ме карат да вмъкна тук малко сухи факти.

Животът тук е типично португалски, а тава значи, че е муден, беден, безгрижен, сънлив и мързелив. Има цивилен губернатор, назначен от краля на Португалия, а и военен губернатор, който може, когато пожелае, да си присвои върховната власт и да отстрани от длъжност цивилното правителство. Населението на островите е около двеста хиляди души, почти всичките португалци. Животът тече спокойно по установеното си русло, тъй като страната е била на сто години, когато Колумб открил Америка. Основната зърнена култура е царевицата, и те я отглеждат и я мелят точно както са го правели пра-пра-прародителите им. Орат с дъска, обкована с желязо, мъже и жени теглят нищожните брани, малки вятърни мелници мелят царевицата, по десет бушела на ден. Имат си един помощник-управител, който захранва мелницата, и един главен надзирател, който стои до него и го пази да не заспи. Когато вятърът промени посоката си, впрягат няколко магарета и фактически завъртат цялата горна половина на мелницата, докато платната застанат в подходящо положение, вместо да нагласят работата така, че да местят платната, а не мелницата. Воловете вършеят житото по начина, преобладаващ по времето на Матусаил. В страната няма нито една ръчна количка, те пренасят всичко на главите си, с магарета или с плетени каручки с колела от плътни дървени дискове и с оси, въртящи се заедно с колелото. На островите няма нито един съвременен плуг, нито една вършачка. Всички опити да бъдат въведени се оказали неуспешни. Добрият португалски католик се кръсти и моли бога да го предпази от богохулното желание да знае повече, отколкото е знаел баща му. Климатът е мек, никога няма нито сняг, нито лед и аз не видях никакви комини в града. Магаретата и мъжете, жените и децата от едно семейство се хранят и спят в една и съща стая и са мръсни, пълни с паразити и истински щастливи. Хората лъжат и мамят чужденците, отчайващо невежи са и почти не зачитат мъртъвците си. Последната черта показва колко малко са по-добри от магаретата, заедно с които се хранят и спят. Единствените добре облечени португалци в страната са половин дузината заможни семейства, свещениците и войниците от малкия гарнизон. Надницата на един ратай е от двадесет до двадесет и четири цента на ден, а тази на един добър занаятчия е два пъти по-голяма. Те ги пресмятат в рейси при курс хиляда рейса за един долар и това ги прави богати и доволни. В миналото на островите отглеждали хубаво грозде, правели и изнасяли отлично вино. Но някаква болест унищожила всички лозя преди петнадесет години и оттогава не е произвеждано никакво вино. Тъй като островите са изцяло от вулканичен произход, почвата, разбира се, е много богата. Почти всеки фут земя се обработва, получават се по две-три реколти на година от всяка култура, но нищо не се изнася освен малко портокали, главно за Англия. Никой не идва тук и никой не си отива. Новините са нещо непознато във Фаял. Жаждата за тях е страст също толкова непозната. Един средно интелигентен португалец запита дали е свършила гражданската ни война, защото, каза той, чул от някого, че е свършила, или поне му се мотаеше в главата, че някой му казал нещо такова! А когато един от пътниците даде на офицер от гарнизона броеве от вестниците „Трибюн“, „Херълд“ и „Таймс“, той се учуди, че намира в тях по-пресни новини от Лисабон, в сравнение с току-що получените по извършващото ежемесечни рейсове между столицата и островите параходче. Казаха му, че новините се изпращат телеграфически. Той отговори, че май преди десетина години са се опитали да поставят кабел, но ако не се лъжел съвсем, не били успели.

В общества като това тук йезуитското шарлатанство процъфтява. Посетихме една почти двестагодишна йезуитска катедрала и намерихме в нея парче от кръста, на който е бил разпънат Спасителя. То беше полирано, твърдо и отлично запазено, като че ли страшната трагедия на Голгота се е случила вчера, а не преди осемнадесет века. Но тези доверчиви хора вярват в това парче дърво без колебание.

В един параклис на катедралата има олтар, обкован с чисто сребро — така поне казват, а и аз самият мисля, че в него има към двеста фунта сребро на тон (да се изразя с езика на миньорите от сребърните мини) — и отпред винаги гори малка лампа. Една благочестива дама покойница оставила пари и сключила договор да се извършват неограничен брой литургии за упокой на душата й, а освен това наредила тази лампа да бъде запалена денонощно. Разбира се, тя направила това, преди да умре. Лампата е много малка, много мъжделива и мисля, че на дамата не би й навредило, ако съвсем угасне.

Големият олтар на катедралата, а и трите-четирите по-малки, са истинска камара от позлатени дрънкулки и евтина украса. Има и рояк ръждиви, прашни и очукани апостоли, застанали около ажурната решетка на олтара, някой с по един крак, други с едно извадено око, но със смел поглед в другото, трети без два-три пръста, а четвърти с някакъв остатък, недостатъчно голям, за да служи за нос — всичките осакатени и паднали духом, подходящи повече за болница, отколкото за катедрала.

Стените на олтара са целите от порцелан и са изрисувани с фигури в почти естествена големина, много изящно изработени и облечени в чудновати костюми отпреди двеста години. Рисунката представляваше историята на нещо или някого, но никой от нас не беше достатъчно учен, за да прочете надписа й. Старият свещеник, който почиваше наблизо под една надгробна плоча с дата 1686 година, сигурно щеше да ни каже, ако можеше да стане, но не стана.

Както си вървяхме из града, срещнахме взвод магаренца, оседлани и готови за яздене. Седлата бяха, меко казано, особени. Състояха се от нещо като магаре за рязане на дърва с малък дюшек върху него и цялата тази мебелировка покриваше магарето почти наполовина. Липсваха стремена, но от тези опори наистина нямаше нужда (да използуваш такова седло е почти все едно да яздиш маса). Седлото осигурява стабилна опора чак до коленете. Шайка окъсани португалски мулетари се скупчиха около нас и ни запредлагаха животните си за по половин долар на час, още едно мошеничество спрямо чужденеца, тъй като пазарната цена е шестнадесет цента. Половин дузина от нас яхнаха тромавите създания и се подложиха на унижението да станат за посмешище по главните улици на един град с десет хиляди жители. Тръгнахме. Не яздехме нито в тръс, нито в галоп, нито в лек галоп, а препускахме панически по всички възможни начини, които човек може да си представи. Не бяха необходими никакви шпори. Към всяко магаре имаше по един мулетар, а освен това и дузина доброволци и те млатеха магаретата с остените си, бодяха ги с остри пръти, крещяха нещо, което звучеше като „Секи-я!“, и вдигаха такава врява и гюрултия, че беше по-лошо от истинска лудница. Всички тези мошеници вървяха пеша, но въпреки това никога не изоставаха. Те могат да надбягат магарето и да издържат повече от него. Общо взето, бяхме весела и живописна процесия и привличахме тълпи от публика по балконите, където и да минехме.

Блюхер изобщо не можеше да се справи с магарето си. Животното препускаше на зигзаг по улицата и другите се блъскаха в него, то отъркваше Блюхер в минаващите каруци и в ъглите на къщите. Улицата беше оградена с високи каменни стени и магарето го блъскаше в тях първо от едната и после от другата страна, но нито веднъж не тръгна по средата. Най-после стигна до родната си къща и се втурна в гостната, като събори Блюхер на входа. След като отново яхна магарето, Блюхер каза на мулетаря:

— Е, стига ми толкова, отсега нататък вървете бавно.

Но човекът не знаеше английски и не го разбра, затова просто извика „Секи-я!“ и магарето веднага препусна отново. То взе рязко един завой и Блюхер се преметна през главата му. И да си кажем истината, всички мулета се блъснаха в тези двамата и цялата кавалкада се натрупа накуп. Никой не пострада. Да паднеш от едно от тези магарета не е много по-опасно, отколкото ако се търкулнеш от някой диван. След катастрофата всички магарета застанаха мирно и зачакаха шумните мулетари да поправят и нагласят изпочупените им седла. Блюхер беше доста сърдит и искаше да изругае, но щом си отвореше устата, животното му правеше същото и изстрелваше серия от магарешки ревове, които заглушаваха всички други звуци.

Приятно е да препускаш около ветровитите хълмове и през красивите клисури. В това има нещо рядко, нещо ново: да яздиш магаре е свежо, неизпитано, въодушевяващо усещане и струва колкото сто от изтърканите и банални удоволствия, които познаваме от дома.

Улиците са чудесни и в това няма нищо странно. Ето един остров, на който живеят само шепа хора — двадесет и пет хиляди — и все пак такива хубави алеи няма в Съединените щати извън Сентрал парк. Където и да отидеш, в която и да е посока, ще видиш или гладка равна улица, току-що посипана с пясък от черна изстинала лава и ограничена с малки канавки, изкусно настлани с гладки морски камъчета, или изцяло павирани улици като Бродуей. В Ню Йорк много се говори за тежкия паваж на Рус и го наричат ново откритие, а тук в това отдалечено островче в океана го използуват от двеста години! Всяка улица в Орта е хубаво настлана с тежки плочи и е чиста и равна като под на стая, а не обезобразена от дупки като Бродуей. И всяка улица е оградена с високи солидни стени от изстинала лава, които ще издържат хиляда години в тази страна, където мразът е нещо непознато. Стените са много дебели, често са измазани с хоросан и варосани, а отгоре са покрити със стърчащи плочи от дялан камък. Дърветата от градините над тях увесват надолу гъвкавите си клонки и ярката им зеленина красиво изпъква на фона на варосаните или черномагмени стени. Понякога дърветата и лозите се протягат през тесните улици и така закриват слънцето, че сякаш яздиш в тунел. Паважът, улиците и мостовете са работа на правителството.

Мостовете са с един свод, една-единствена арка от дялан камък без никаква опора, и отгоре са павирани с плочи от изстинала лава и са украсени с морско камъчета. Навсякъде стени, стени, стени и всичките са красиви, направени с вкус и вечни. И навсякъде тези чудни паважи, изкусно изработени, гладки и неразрушими! И ако някога видите, че по пътищата, улиците и по фасадите на къщите в някой град няма нито следа от каквато и да е нечистотия — това е Орта, това е Фаял.

Най-после след екскурзия от десет мили се върнахме и неукротимите мулетари препускаха по петите ни през главната улица, бодяха с остени магаретата, крещяха вечното „Секи-я!“ и пееха песента „Тялото на Джон Браун“ на убийствен английски.

Когато слязохме от магаретата и работата опря до уреждане на сметките, виковете, нападките, ругатните и кавгите на мулетарите с нас и между самите тях едва не ни оглушиха. Един искаше долар на час за това, че е използувано магарето му, друг претендираше за половин долар, задето изобщо го подкарвал, трети искаше четвърт долар за това, че е помагал в тази работа, а около четиринадесет гида ни представиха сметки за това, че са ни развеждали из града и околностите му. И всеки един от тези скитници беше по-гласовит, по-яростен и ръкомахаше по-неистово от съседа си. Платихме за по един водач и за по един мулетар на всяко магаре.

Планините на някои от островите са много високи. Минахме покрай остров Пико, величествена зелена пирамида, която с един непрекъснат подем се вдигаше от краката ни до височина седем хиляди шестстотин и тринадесет фута, върхът й пробождаше белите облаци и се издигаше над тях като остров, плуващ в мъглата!

Разбира се, от Азорските острови взехме много пресни портокали, лимони, смокини, кайсии и други. Но ще се въздържа от по-нататъшни обяснения. Не съм тук, за да пиша реклами…

Ние сме на път за Гибралтар и ще стигнем там за пет-шест дена.