Марк Твен
Глупаци в чужбина (50) (Или Ново поклонение)

Глава XXII

Древни бани. Последната битка на кръстоносците. Хълмът Тавор. Какво се вижда от върха му. Спомени за една чудесна градина. Домът на пророчица Девора.

Отново се къпахме в Галилейско море, вчера по здрач и днес при изгрев-слънце. Не сме плавали по него с кораб, но три изкъпвания са равни на едно плаване, нали? Във водата се виждат много риби, но за това поклонение ние се бяхме запасили с помагала като „В шатрите на Палестина“, „Божи гроб и Библията“ и друга подобна литература, а не си бяхме взели рибарски принадлежности. В Тивериада никъде не можеше да се намери риба. Наистина видяхме двама-трима скитници да кърпят мрежите си, но те нито веднъж не се опитаха да хванат нещо с тях.

Не отидохме до древните топли бани на две мили от Тивериада. Нямах никакво желание да ходя там. Това ми се стори малко странно и аз се опитах да открия причината за неразумното си безразличие. Причината се оказа в това, че Плиний ги споменава. У мене се породи някакво неоправдано недружелюбие към Плиний и апостол Павел, защото като че ли не мога да открия едно местенце, което да е само мое. Вечно излиза, че апостол Павел е бил там или че Плиний го е „споменал“.

Рано сутринта яхнахме конете и потеглихме. И тогава едно странно привидение излезе начело на шествието ни — бих помислил, че е пират, ако бях чувал за пирати на сушата. Това беше един висок арабин, мургав като индианец и млад — около тридесетгодишен. На главата му беше стегнато навит великолепен копринен шал на жълти и червени ивици, чиито щедро украсени с пискюли краища висяха по раменете му и вятърът си играеше с тях. От врата до коленете му се спускаше на пищни гънки едно наметало на извити и вълнообразни черни и бели ивици — истинско американско знаме. Някъде високо над дясното му рамо се подаваше дълга дръжка на чибук. Напряко на гърба му беше преметната арабска пушка от времето на Саладин, която стърчеше високо над лявото рамо и имаше великолепен сребърен обков от приклада чак до края на неизмеримо дългата си цев. Около кръста му беше навит безкраен, украсен със сложни фигури, но много изцапан плат, донесен от богата Персия, а сред диплите му страховита батарея от стари, украсени с пиринч гигантски пищови и позлатените дръжки на кръвожадни ножове отразяваха слънчевата светлина. Имаше кобури за още пищови, закачени за чудната купчина от дълговлакнести кози кожи и персийски килими, която този мъж е бил научен да смята за седло, а долу, сред висящите от седлото огромни ресни, се люлееше обкован със сребро ятаган с такива ужасни размери и такъв неумолим вид, че никой не можеше да го погледне, без да потрепери — той се удряше със звън в желязно стреме, голямо като лопата, което повдигаше коленете на воина чак до брадата му. Нагизденият и натруфен принц, чиято привилегия е да язди пони и да влиза на слон в селото начело на пътуващ цирк, е жалък и гол в сравнение с този хаос от джунджурии, и щастливата суетност на единия е истинска дреболия в сравнение със спокойното величие и поразителното самодоволство на другия.

— Кой е тоя? Какво е това? — този изпълнен със страх въпрос се разнесе по цялата колона.

— Охраната ни! От Галилея до родното място на Спасителя страната гъмжи от свирепи бедуини, чиято единствена радост на този свят е да секат, мушкат, осакатяват и убиват невинни християни. Аллах да е с нас!

— Тогава наемете един полк! Нима ще ни изпратите срещу тези отчаяни орди без друг защитник, освен тази подвижна крепост?

Тълмачът се разсмя — не на шеговитото сравнение, понеже още не се е родил онзи гид, водач или тълмач, който да може макар и малко да оцени една шега, дори шегата да е толкова широка и тежка, че ако падне върху него, да го сплеска като пита, — та тълмачът се разсмя и после, несъмнено окуражен от някоя мисъл, която му мина през ума, стигна дотам, че дори ни намигна.

Когато в такова бедствено положение човек се смее, това окуражава, когато намигне, това е определено успокоително. Най-накрая той ни намекна, че един телохранител е достатъчен да ни защити, но че този е абсолютно необходим. Явно поради впечатлението, което ужасните му доспехи ще направят на бедуините. Тогава аз казах, че изобщо не ни трябва охрана. Ако един фантастично облечен скитник може да защитава осем въоръжени християни и цял куп прислужници араби от всякакви опасности, то, разбира се, този отряд ще може да се брани и сам. Но тълмачът поклати глава със съмнение. Тогава аз казах:

— Само си помислете как ще изглежда това! Помислете си как самоуверените американци ще четат, че сме се промъкнали през безлюдната пустош под закрилата на този маскиран арабин, който ще си счупи врата да бяга, ако някой истински мъж тръгне да го преследва! Недостойно е, неприлично и унизително! Защо ни казаха да си носим пистолети, щом като в крайна сметка ще ни пази този долен мошеник с наметало на звезди и райета?

Тези призиви бяха напразни, тълмачът само се усмихна и поклати глава.

Аз избързах напред, запознах се с този цар Соломон-във-всичката-му-слава и го накарах да ми покаже стародавната си пушка. Спусъкът й беше ръждясал, от край до край тя беше обкована с пръстени, пластинки и плочки от сребро, но беше отчайващо крива като билярдните щеки от четиридесет и девета година, които все още се намират по старите миньорски лагери на Калифорния. Дулото беше проядено от вековна ръжда и превърнато в недоизпипан филигран, като края на изгорял кюнец. Затворих едното си око и надникнах вътре — то беше посипано с ръжда като стар параходен котел. Взех назаем гигантските пищови и натиснах спусъците им. И те бяха ръждясали отвътре и цял век не са били зареждани. Върнах се окуражен, докладвах на гида и го помолих да освободи тази за нищо негодна крепост. Тогава всичко излезе наяве. Този човек бил на служба при шейха на Тивериада. Бил източник на доходи за правителството. За Тивериадската империя той бил това, което е митницата за Америка. Шейхът натрапвал охрана на пътешествениците и вземал от тях такса. Това е добър източник на доходи и понякога внася в националното съкровище по цели тридесет и пет-четиридесет долара на година.

Сега знаех тайната на воина, знаех какво представляват ръждясалите му дрънкулки и презирах магарешкото му самодоволство. Наклеветих го и с безразсъдна храброст кавалкадата препусна право напред към опасните уединени места на пустинята и презря неистовите му крясъци, които ни предупреждаваха за осакатяванията и смъртта, дебнещи ни на всяка крачка.

Изкачихме се на хиляда и двеста фута над езерото (трябва да спомена, че езерото е с шестстотин фута по-ниско от равнището на Средиземно море — никой пътешественик не пропуска да изтъкне този забележителен факт в писмата си) и пред нас се разкри гола и безинтересна панорама, каквато може би всяка страна може да предложи. Но тя е така гъсто населена с исторически забележителности, че ако всички страници, изписани за нея, се наредят по повърхността й ще я покрият от хоризонт до хоризонт като плочник. Сред местностите, които влизат в тази панорама, са планината Хермон, хълмовете, ограждащи Кесария Филипова, Дан, изворите на река Йордан и водата Мером, Тивериада, Галилейско море, ровът на Йосиф, Капернаум, Витсаида, местата, където се предполага, че е била произнесена проповедта от планината, където са били нахранени тълпите, където е бил хванат чудният улов на риба; стръмнината, по която свинете се хвърлили в морето; мястото, където река Йордан се влива в езерото, и мястото, където тя отново изтича от него; Сафед, „градът на хълма“, един от четирите свещени града на евреите и мястото, където те вярват, че ще се появи истинският бъдещ месия; част от бойното поле при Хатин, където рицарите кръстоносци водили последната си битка, напуснали сцената, покрити със слава, и завършили блестящата си кариера завинаги; планината Тавор, където според преданието е станало преображението господне. А долу на югоизток се откри гледка, който ми напомни за един цитат (без съмнение не съвсем точно запомнен):

Ефремците, понеже не били повикани да вземат своя дял от богатата плячка, получена във войната срещу амонците, събрали могъща войска да се бият срещу Ефтай, съдия на Израил, който, като го уведомили за приближаването им, събрал синовете израилеви, срещнал ефремците в битка и ги обърнал в бягство. За да направи победата си по-сигурна, той поставил стражи при бродовете на река Йордан с инструкции да не пускат да преминава никой, който не може да каже: „Шиболет“. Ефремците, понеже били от друго племе, не можели да произнесат думата правилно, а казвали: „Сиболет“, което доказвало, че са врагове и им струвало живота. Така този ден при бродовете на река Йордан паднали четиридесет и две хиляди души.

Ние мирно яздехме в бавен тръс по големия път на керваните от Дамаск до Йерусалим и Египет, край Лубия и други сирийски села, всичките накацали по билата на стръмни могили и хълмове и обградени с гигантски кактуси (знак за безплодна земя), покрити с бодливи круши като свински бутове — и най-после стигнахме до бойното поле при Хатин.

То е величествено плато с неправилна форма, което изглежда нарочно създадено за бойно поле. Тук несравнимият Саладин срещнал християнското войнство преди седемстотин години и завинаги сложил край на властта му в Палестина. Между противниците дълго време имало примирие, но според пътеводителя, Рейналд от Шатийон, господар на Кирек, го нарушил, като ограбил един дамаски керван и отказал да предаде търговците и стоките им, когато Саладин ги поискал. Това нахалство на низшия военачалник дълбоко засегнало султана и той се заклел, че ще убие Рейналд със собствената си ръка, където и когато го намери. И двете армии се приготвили за бой. Под командуването на нерешителния йерусалимски крал бил цветът на християнското рицарство. Той глупаво ги принудил да направят дълъг и изтощителен преход под палещото слънце и им заповядал да построят лагер в тази открита равнина, без да имат вода или нещо за ядене. Пълчищата на мюсюлманите, яхнали великолепни коне, връхлетели иззад северния край на Генисаретското езеро, като изгаряли и разрушавали всичко по пътя си и построили лагера си срещу вражеските линии. Призори ужасната битка започнала. Заобиколени от всички страни от безбройните армии на султана, християнските рицари се биели без надежда да останат живи. Те се биели с отчаяна храброст, но безцелно. Горещината, численото превъзходство на противника и унищожителната жажда не били в тяхна полза. Към обяд най-смелите сред тях си пробили път през редиците на мюсюлманите, изкачили се на върха на едно хълмче и там, скупчени около знамето с кръста, час след час отблъсквали нападащите ескадрони на противника.

Но съдбата на християнската власт в Палестина била решена. Залезът заварил Саладин като господар на Палестина, християнското рицарство лежало на купове по бойното поле, а кралят на Йерусалим, великият магистър на ордена на тамплиерите и Рейналд от Шатийон били пленници в шатрата на султана. Саладин се отнесъл към двама от пленниците с царска любезност и заповядал да сложат пред тях храна и напитки. Когато кралят подал чаша леден шербет на Шатийон, султанът казал: „Ти му я даваш, не аз.“ Той си спомнил клетвата си и убил със собствената си ръка нещастния рицар от Шатийон.

Трудно ни беше да повярваме, че тази безмълвна равнина някога е ехтяла от военна музика и е треперела под стъпките на въоръжени мъже. Трудно е да населиш това безлюдно място с втурващи се колони от конници и да го събудиш от унеса с виковете на победители, с писъците на ранени и с проблясването на знамена и стомана над надигащите се вълни на битката. Сега тук е такава пустош, която дори въображението не може да разкраси с великолепието на живота и движението.

Стигнахме живи и здрави до Тавор и то със значителна преднина пред накиченото с железа плашило — нашия телохранител. По целия път не срещнахме нито един човек, да не говорим за разбойнически банди от бедуини. Тавор стои изолиран и самотен — гигантски страж над Ездрилонската равнина. Издига се на около хиляда и четиристотин фута над заобикалящата го равнина, като зелен горист конус, симетричен и красив, вижда се отдалече и е изключително приятен за погледа, преситен от отблъскващото еднообразие на пустинна Сирия. По стръмна пътека през прохладни горски поляни, обрасли с тръни и дъбове, се изкачихме до върха му. Гледката, която се откри оттук, беше почти прекрасна. Отдолу беше обширната Ездрилонска равнина, нашарена с квадратчетата на нивите като шахматна дъска и привидно също толкова гладка и равна; осеяна е по краищата с бели селца близо едно до друго и е изпъстрена наблизо и надалеч с извитите линии на пътища и пътеки. Когато е облечена в свежа пролетна зеленина, тя сигурно представлява очарователна гледка дори сама по себе си. Край южната й граница се издига Малкият Хермон, над чийто връх може да се зърне Гелвуй. Вижда се и Наин, прочут с това, че тук е бил възкресен синът на вдовицата, както и Ендор, също толкова прочут с вълшебницата си. На изток се простира долината на река Йордан, а отвъд нея се издигат Галеадските планини. На запад е връх Кармел, Хермон на север, платото Васан и свещеният град Сафед, белеещ се на един издаден хребет в Ливанските планини, едно стоманеносиньо ъгълче от Галилейско море, седловината на хълма Хатин — легендарният „Връх на блажените“ и ням свидетел на последната битка на кръстоносното войнство за светия кръст: всичко това допълва картината.

Да погледнеш този пейзаж през живописната рамка на нащърбена и разрушена каменна прозоречна арка от времето на Христос, като по този начин скриеш от погледа си всичко непривлекателно, означава да си доставиш удоволствие, заради което си заслужава да се изкачиш по планината. Човек трябва да се качи на върха й, за да види най-добре някой красив залез, и смело да постави гледката в здрава рамка, която му е подръка, за да изпъкне красотата й. Тази истина се научава, за да не се забрави никога в тази вълшебна страна чудната градина на граф Палавичини близо до Генуа. С часове скиташ сред хълмове и гористи клисури, така изкусно направени, че сякаш ги е създала природата, а не човек; следваш криволичещи пътеки и внезапно попадаш на скачащи водопади и грубо сковани мостчета; откриваш горски езера там, където не ги очакваш; бродиш из разрушени средновековни замъци в миниатюр, които изглеждат на почтена възраст, а са построени преди двадесет години; размишляваш над порутени древни гробници, чиито мраморни колони нарочно са обезобразени и счупени от съвременния скулптор, който ги е направил; случайно се натъкваш на дворци играчки, изработени от скъпи и редки материали, и на селска хижа, чиито вехти мебели изобщо не си личи, че са такива по поръчка; носиш се в кръг из една гора на омагьосан дървен кон, задвижван от невидима сила; вървиш по римски пътища и минаваш под величествени триумфални арки; отдъхваш си в причудливи беседки, където невидими духове те обливат със струи вода от всички възможни посоки и където дори цветята, които докоснеш, те обсипват с дъжд; плаваш с лодка по подземно езеро сред пещери и арки с великолепна украса от гроздове сталактити и излизаш на дневна светлина в друго езеро, обградено с наклонени тревисти брегове и изпъстрено с патрициански гондоли, закотвени в сянката на миниатюрен мраморен храм, който се издига от бистрата вода и отразява белите си статуи, пищните си капители и колони с канелюри в спокойните й дълбини. Така се носиш от едно чудо към друго, като през цялото време си мислиш, че това, което си видял последно, е най-голямото. И наистина най-голямото чудо е запазено за края, но го виждаш чак когато стъпиш на брега, минеш през множество редки цветя, събрани тук от всички краища на земята и застанеш пред вратата на още един мним храм. Точно тук художникът е достигнал върха на своя гений и широко е разтворил вратите на вълшебната страна. Поглеждаш през съвсем обикновено жълто стъкло и първото нещо, което виждаш на десет крачки пред тебе, е море от трепкащи листа, сред които има неравна пролука като вход, водещ нанякъде — нещо съвсем обикновено в природата, което не може да събуди подозрение, че е плод на хитроумен човешки замисъл, — и в тази пролука тук-там стърчат широки листа от тропически растения и блестящи цветя. Изведнъж през светлия, ясно очертан вход зърваш най-нежната, най-меката, най-великолепната гледка, която е украсявала някога съня на умиращ светец, откакто Йоан видял новия Йерусалим да проблясва над облаците в небесата. Морска шир, осеяна с килнати от вятъра платна; остър, издаден напред нос и висок фар над него; отзад тревист склон; отвъд ширта част от „града на дворците“ с парковете, хълмовете и величествените си сгради; зад тях огромна планина с могъщ силует, остро изрязан на фона на океана и небето, а над всичко това скитащи ивици и парцали от облаци, плуващи по златно небе. Океанът е от злато, градът е от злато, ливадата, планината, небето — всичко е златно, разкошно, меко и нежно като райско видение. Никой художник не може да пренесе на платно тази омайна хубост и все пак без жълтото стъкло и хитроумно измислената дреболия — рамката, която отпраща всичко това във вълшебната далнина и изрязва всичко непривлекателно — човек не би могъл да изпадне във възторг от тази картина. Такъв е животът и змията изкусителка е оставила следата си върху всички нас.

Сега няма какво друго да правя, освен да се върна към хълма Тавор, въпреки че темата е доволно скучна и не мога да се придържам към нея, без да се отклонявам към картини, които ми е по-приятно да си спомням. Мисля, че във всеки случай ще пропусна този обект. В Тавор няма нищо интересно (освен ако не се съгласим, че тук е мястото на преображението господне) — само древни руини, натрупани там от всички епохи, като се почне от времето на храбрия Гедеон и другарите му, процъфтявали тук преди тридесет столетия, до кръстоносните походи от вчерашния ден на световната история. Тук има гръцки манастир, в който правят хубаво кафе, но там няма нито треска от кръста господен, нито една кост от светец, която да привлече празните мисли на миряните и да ги насочи в по-сериозна посока. Една църква без реликви не е нищо за мене.

Ездрилонската равнина — „бойното поле на народите“ — сама навява мисли за Исус Навин и Венадад, Саул и Гедеон, Тамерлан, Танкред, Ричард Лъвското сърце и Саладин, за войнствените персийски царе, за героите на Египет и Наполеон — понеже те всички са се сражавали тук. Ако магията на лунната светлина може да извика от гробовете им безбройните пълчища от всички времена и народи, които са воювали тук на това огромно бойно поле, ако ги облече в причудливите им национални носии и цялото това войнство се понесе надолу по равнината, осеяно с великолепни пера, знамена и блестящи копия, бих могъл да стоя тук цял век и да гледам призрачното шествие. Но магията на лунната светлина е суета и измама и този, който повярва в нея, ще изпита тъга и разочарование.

Долу в подножието на Тавор и точно на края на стъпаловидната Ездрилонска равнина се намира незначителното селце Девурие, където е живяла Девора, пророчицата на Израил. То е съвсем като Магдала.