Марк Твен
Глупаци в чужбина (35) (Или Ново поклонение)

Глава VII

Недостиг на нравственост и уиски. Бюлетин от пазара за робини. Оклеветените константинополски псета. Не ни трябват повече турски обеди. Турската баня е измама.

Много са джамиите, църквите и гробищата, но моралът и уискито са нещо рядко. Коранът не позволява на мохамеданите да пият. Естествените им инстинкти не им позволяват да бъдат морални. Казват, че султанът имал осемстотин жени. Това е почти равностойно на двуженство. Бузите ни пламват от срам, когато видим, че такова нещо е разрешено тук, в Турция. Но не му обръщаме толкова много внимание в Солт Лейк Сити.

Черкезки и грузински момичета все още се продават в Константинопол от родителите си, но това вече не се прави публично. Големите пазаря за роби, за които толкова много сме чели, където събличали младите момичета, разглеждали ги и ги обсъждали като коне на панаир, вече не съществуват. Изложбите и продажбите сега се правят при закрити врати. Точно в момента акциите са се покачили: отчасти поради голямото търсене, създадено от наскоро завърналата се от европейските дворове султанска свита; отчасти поради необикновеното изобилие на жито — собствениците не са измъчени от глад и имат възможност да изчакват по-висока цена; отчасти понеже купувачите са твърде слаби, за да устоят на пазара, докато продавачите само чакат да покачат цените. Ако американските централни вестници се издаваха тук, в Константинопол, предполагам, че следващият им борсов бюлетин щеше да изглежда така:

Бюлетин от пазара за робини

Черкезки екстра качество реколта 1850 г. — 200 лири стерлинги; 1852 г. — 250 лири стерлинги; 1854 г. — 300 лири стерлинги. Грузинки екстра качество — липсват на пазара; второ качество 1851 г. — 180 лири стерлинги. Деветнадесет влахинки средно качество по 130–150 лири стерлинги, няма търсене. Шестнадесет първокачествени са разпродадени на малки партиди — цени неизвестни.

Разпродажба на една партида черкезки, от първокачествени до добри, реколта 1852–1854 г. — от 240 до 242,5 лири стерлинги; една — 1849 г. — бракувана — се продава за 23 лири.

Няколко грузинки отлично качество, реколта 1852 г., преминаха към друг собственик. Наличните грузинки са предимно от миналогодишната реколта, която беше необичайно лоша. Новата реколта малко закъснява, но ще пристигне скоро. Що се отнася до количеството и качеството й, трябва да кажем, че сведенията са много окуражителни. В тази връзка ще заявим, че и новата реколта черкезки изглежда превъзходна. Негово величество султанът вече изпрати големи поръчки за новия си харем, който ще бъде завършен до две седмици това, естествено, укрепи пазара и предизвика покачване на цените на черкезките. Като се възползуват от изкуственото покачване на цените, много от най-ловките бизнесмени разпродават стоката, която още не е пристигнала. Има основания да се очаква, че влахинките ще монополизират пазара.

Нищо ново при нубийките. Разпродажбата върви бавно.

Евнуси — няма предлагане, но се очакват големи пратки от Египет.

Мисля, че стилът на борсовия бюлетин ще бъде горе-долу такъв. Сега цените са много високи и собствениците не отстъпват, но преди две-три години гладуващите родители довеждали тук младите си дъщери и ги продавали за двадесет-тридесет долара, когато не са могли да получат повече, за да спасят себе си и момичетата от гладна смърт. Тъжно е да се мисли за нещо толкова печално, а що се отнася до мене, то аз се радвам, че цените отново са се покачили.

Търговската етика е особено лоша. Това не може да се отрече. Моралът на гърци, турци и арменци се състои само в редовно ходене на църква в определения неделен ден и в нарушаване на десетте божи заповеди през цялата останала част от седмицата. Отначало им идва естествено да лъжат и мамят, а после продължават и подобряват даденото от природата, докато не стигнат до съвършенство. Препоръчвайки сина си на някой търговец като ценен продавач, бащата не казва, че той е добро, честно и почтено момче и че ходи на неделно училище, а казва: „Момчето цена няма — може да измами всеки. От Черно до Мраморно море няма по-голям лъжец от него!“ Хубава препоръка, а? Мисионерите разказват, че всеки ден могат да се чуят похвали като тази. За човек, от когото всички се възхищават, тук казват: „Ах, той е очарователен мошеник и великолепен лъжец!“

Всички лъжат и мамят — във всеки случай всички, които се занимават с търговия. Дори чужденците скоро се принизяват до местния обичай и като продават и купуват в Константинопол, бързо се научават да лъжат и мамят като гърци. Казвам „като гърци“, защото гърците се смятат за най-големите грешници. Няколко американци, които отдавна живеят в Константинопол, казват, че на повечето турци може да се има доверие. Но малцина твърдят, че гърците имат някакви забележими добродетели — във всеки случай не такива, които са изпитани с огън.

Почти съм склонен да повярвам, че знаменитите константинополски кучета са били описани погрешно — били са оклеветени. Винаги са ме карали да вярвам, че улиците така гъмжат от тях, че не може да се мине; че се движат на организирани роти, взводове и полкове и вземат каквото им хареса с решителни и яростни атаки, и че нощем заглушават всички други звуци с ужасния си вой. Но кучетата, които виждам тук, са съвсем различни.

Срещам ги навред, но не на големи глутници. Виждал съм най-много по десет-двадесет заедно. И независимо дали е ден или нощ, повечето от тях спяха. А на тези, които не спяха, също им се затваряха очите. Никога през живота си не бях виждал такива жалки, изгладнели, изпосталели псета, с толкова печални физиономии. Струваше ми се проява на черен хумор да се обвиняват зверове като тези, че отнемат плячката си със сила. Сякаш не им достига енергия или амбиция да пресекат улицата — поне аз не съм виждал някое да отива толкова далече. Те са крастави, покрити с рани и осакатени и често може да се види куче с козина опърлена на такива широки и добре очертани участъци, че наподобява карта на нашите нови територии. Тези кучета са най-нещастните живи същества, най-окаяните, най-жалките. На лицата им е застинал израз на меланхолия, на безнадеждно отчаяние. Константинополските бълхи предпочитат обезкосмените петна по кожата на някое попарено с вряла вода куче пред по-широките пасбища на здравите псета; тези открити места са точно по вкуса на бълхите. Видях едно такова куче да се опитва да захапе бълха, една муха привлече вниманието му и то замахна към нея, но бълхата отново го призова и то окончателно се разстрои. Погледна тъжно към пасбището на бълхите, а после към плешивината си. После въздъхна тежко и примирено отпусна глава на лапите си. Тази работа не беше по силите му.

Кучетата спят по улиците на целия град. Предполагам, че на всеки квартал се падат средно по осем-десет псета. Понякога те, разбира се, са петнайсет или двайсет. Не принадлежат на никого и изглежда, че не поддържат близки приятелства помежду си. Но сами са си разделили целия град на райони и куче от един район, независимо дали той е половин квартал или десет, не трябва да напусне границите му. Тежко му, ако пресече линията! Съседите за секунда ще смъкнат и остатъка от козината му. Така поне казват. Но видът на кучетата не оправдава тези думи.

Тези дни те спят по улиците. Служат ми за компас и водач. Когато видя, че кучетата си спят спокойно, заобиколени от хора, овце, гъски и всичко, което се движи, аз знам, че не се намирам на голямата улица, където е хотелът ни, а трябва да продължа нататък. На главната улица кучетата са нащрек — очевидно всеки ден са принудени да се пазят от множество файтони — и тази готовност веднага се познава по муцуните им. Тя не се среща по другите улици. Всички останали кучета спят спокойно и безгрижно. Те не биха се помръднали дори и самият султан да мине край тях.

На една тясна уличка (всичките улички са тесни) видях три кучета да спят свити на кълбо на един-два фута едно от друго. Спокойно си лежаха и така препречваха улицата точно от канавка до канавка. Приближи се стадо от сто овце. Нетърпеливи да продължат пътя си, те стъпиха направо върху кучетата, като ариергардът натискаше предните. Кучетата погледнаха нагоре мързеливо, потрепнаха, когато нетърпеливите крака на овцете докоснаха изранените им гърбове, въздъхнаха и отново си легнаха спокойно. По-ясно това не може да се опише. И така някои от овцете ги прескачаха, а други се бутаха между тях, като понякога ги настъпваха по краката с острите си копита, и когато цялото стадо премина, кучетата само покихаха в облака прах, но не се помръднаха от местата си. Преди си мислех, че съм мързелив, но сега се чувствувам като парен локомотив в сравнение с константинополските кучета. Е, това не е ли необикновена гледка за град с един милион жители?

Тези кучета са боклукчиите на града. Това е официалната им служба и тя не е лека. Но то е и закрилата им. Ако не почистваха донякъде ужасните константинополски улици, едва ли биха ги търпели дълго. Те ядат всичко, което им попадне — кори на пъпеш, развалено грозде, всякакви мръсотии и боклуци, дори и мъртвите си роднини и приятели — и все пак винаги са слаби, гладни и отчаяни. На хората не им се иска да ги убиват и не ги убиват. Казват, че турците изпитват вродено отвращение към убиването на безсловесни твари. Но вършат нещо по-лошо. Те бесят, ритат, замерват с камъни и попарват с вряла вода тези нещастни създания, а щом ги измъчат до смърт, ги оставят да живеят и да страдат.

Някога един султан предложил да се избият всички кучета и наистина се заловил за работа, но населението надало такъв ужасен вой, че клането било прекратено. След известно време той предложил да ги премести всичките на един остров в Мраморно море. Нямало възражения и един пълен с псета параход отплавал. Но когато се разчуло, че по един или друг начин кучетата не са пристигнали на острова, а нощем са паднали зад борда и са загинали, се надигнал нов вой и планът за заточението бил изоставен.

И така псетата необезпокоявани владеят улиците на Константинопол. Не казвам, че не вият нощем, нито че не нападат хора без червен фес на главата. Само казвам, че би било подло от моя страна да ги обвинявам в тези непристойни прояви, като не съм ги видял със собствените си очи и чул със собствените си уши.

Малко съм изненадан, че виждам турци и гърци вестникари точно тук, в загадъчната земя, където някога са живели великаните и джиновете от „Хиляда и една нощ“, където крилати коне и дракони с глави на хидри пазели омагьосани замъци, където принцове и принцеси летели във въздуха на килимчета, подчиняващи се на вълшебни талисмани, където градове с къщи от скъпоценни камъни изниквали за една нощ изпод ръката на вълшебника и където оживени пазари изведнъж замирали омагьосани и всеки гражданин оставал безмълвен и неподвижен точно така, както си е бил — легнал, седнал или прав, с вдигнато оръжие или с вдигнат крак — и чакал да изминат сто години!

Любопитно е да видиш как вестникарчетата продават стоката си в тази страна на приказките. Честно казано, това е нещо ново тук. Вестникопродавството се е родило в Константинопол преди около година и е рожба на Пруско-австрийската война.

Тук се издава един вестник на английски език „Левант Херълд“, няколко на френски и доста голям брой на гръцки. Те излизат, спират ги, борят се и отново ги спират. Султанското правителство не обича вестниците. То не разбира журналистиката. Пословицата казва: „Неизвестното винаги плаши.“ За султанския двор вестникът е загадъчна и мошеническа институция. Тъй като знае какво е чума — тя понякога посещава града и населението му оредява с по две хиляди души на ден, — правителството смята вестниците също за чума, но в по-лека форма. Когато вестникът кривне от правия път, го забраняват — скачат отгоре му без предупреждение и го задушават. Когато вестникът дълго време не се отклонява от правия път, те стават още по-подозрителни и пак го спират, защото мислят, че мъти някакви дяволски работи. Представете си великия везир на официален съвет с големците на империята как с мъка чете омразния вестник и накрая оповестява мъдрото си решение: „Това нещо е опасно, прекалено тъмно и подозрително безобидно — да се забрани! Да се предупреди издателят, че не можем да търпим такова вестниче! Редакторът да се изпрати в затвора!“

Вестникарският занаят в Константинопол има своите неудобства. За няколко дни бяха спрени един след друг два гръцки и един френски вестник. Не е разрешено да се пише за победите на критяните. От време на време великият везир изпраща съобщение до всички редакции, че критското въстание е напълно потушено, и въпреки че знае истинското положение на нещата, редакторът е принуден да отпечата съобщението. „Левант Херълд“ твърде много обича да възхвалява американците, за да се ползува със симпатиите на султана, на когото не е по вкуса нашето съчувствие към критяните, и следователно този вестник трябва да бъде особено предпазлив, ако иска да избегне неприятностите. Веднъж редакторът, забравяйки официалното съобщение, че критяните са смазани, напечатал писмо от американския консул в Крит със съвсем различно съдържание и бил глобен двеста и петдесет долара. Наскоро той напечатал друго писмо от същия източник и за положените усилия бил изпратен за три месеца в затвора. Аз сигурно бих могъл да стана помощник-редактор на „Левант Херълд“, но предпочитам да мина и без това.

Да забраниш вестник, означава почти да разориш издателя. А в Неапол, по мое мнение, спекулират с подобни нещастия. Там всеки ден се забраняват вестници, но още на следващия ден те излизат под ново име. През десетте дни, които прекарахме там, един вестник беше два пъти убит и възкресен. Там вестникарчетата са хитри, каквито са и по целия свят. Те се възползуват от човешките слабости. Когато разберат, че има вероятност да не продадат стоката си, те се приближават към някой гражданин с тайнствен вид и казват тихо: „Последен брой, сър, двойна цена, вестникът току-що е бил забранен!“ Човекът, разбира се, купува вестника, но не намира нищо интересно. Казват — аз не гарантирам за това, но така казват, — че понякога редакторите отпечатват вестника в огромен тираж с някоя яростно противодържавна статия в него, бързо го раздават на вестникарчетата, а самите те изчезват, докато се охлади гневът на правителството. Това носи добри приходи. Конфискацията не нанася големи щети. За шрифта и пресите не си заслужава да се тревожат.

В Неапол има само един английски вестник. Неговите абонати са само седемдесет. Издателят му забогатява много бавно, наистина много бавно.

До края на живота си няма да ми се прииска да обядвам в Турция. Малкото ресторантче близо до пазара беше изцяло отворено откъм улицата, кухнята и масите за клиентите бяха в едно и също помещение. Готвачът беше мърляв, такава беше и непостланата с покривка маса. Той наниза малко наденица на една тел и я сложи на жарта да се пече. Когато месото беше готово, той го сложи настрана, но тогава едно печално псе влезе вътре и го захапа. То първо го помириса и сигурно позна останките на някой свой приятел. Готвачът изтръгна наденицата от песа и я постави пред нас. Джек каза: „Аз съм пас“ — той понякога играе на карти — и ние на свой ред казахме пас. После готвачът опече широка, плоска житна питка, намаза я добре с наденицата и тръгна към нас. Питката падна в мръсотията, той я вдигна, изтри я в шалварите си и я сложи на масата ни. Джек каза: „Аз съм пас.“ Ние всички бяхме пас. Готвачът счупи няколко яйца в един тиган и замислено започна да вади парченца месо от зъбите си с една вилица. После използува вилицата да разбърка яйцата и ни ги поднесе. Джек каза: „Пак съм пас.“ Всички последваха примера му. Не знаехме какво да правим, затова си поръчахме нова порция наденица. Готвачът извади телта, отдели съответното количество наденица, плю си на ръцете и се залови за работа. Този път всички отведнъж казахме пас. Платихме и си тръгнахме. Това е всичко, което научих за турския обяд. Той, несъмнено, е хубав, но си има своите недостатъци.

Когато си помисля как съм бил измамен от книгите за пътешествия из Ориента, направо ми се иска да закуся с някой пътешественик. С години си мечтаех за чудесата на турската баня, с години си обещавах, че ще изпитам това удоволствие. Много пъти съм си представял, че лежа в мраморен басейн, че вдишвам носещия се из въздуха аромат на източни благовония, а банда голи диваци, които изплуват смътно и застрашително като демони от парата, ме дърпат, теглят, мокрят и търкат, след тези пък странни и сложни процедури си отпочивам малко на диван, достоен за крал, после идва нова, още по-страшна процедура и най-накрая, обвит в меки тъкани, ме отвеждат в царски покои и ме полагат на легло от пух, където евнуси с великолепни одежди ми веят с ветрила, докато аз дремя и мечтая или със задоволство се вглеждам в разкошните завеси, меките килими, пищните мебели и картини, пия хубаво кафе, пуша упойващо наргиле и сетне, приспан от чувствените аромати, разнасящи се от невидими кадилници, от лекия персийски тютюн в наргилето и от музиката на фонтаните, напомняща ромона на летен дъжд, потъвам в дълбок сън.

Ето я моята представа за турска баня точно каквато съм си я създал от разпалващите въображението книги за пътешествия. Но се оказа, че всичко това е жалка, долна измама. Тя толкова си прилича с действителността, колкото нюйоркските бордеи си приличат с райските градини. Посрещнаха ме в голям двор, настлан с мраморни плочи; той беше заобиколен от широки балкони един над друг, застлани с мръсни рогозки, оградени с небоядисани парапети и обзаведени с грамадни разнебитени столове, върху които имаше мръсни стари дюшеци, запазили следи от телата на девет поколения клиенти. Сградата беше грамадна, гола и мрачна, дворът й приличаше на хамбар, а балконите — на конюшни за хора. В мършавите като скелети полуголи негодници, които обслужваха заведението, нямаше никаква поезия, никаква романтика или източно великолепие. От тях не се разнасяха омайни аромати — точно обратното. Гладните им очи и измършавелите им тела непрестанно внушават една очебийна и сурова истина — че се нуждаят от солидно ядене.

Влязох в една от килиите и се съблякох. Един нечистоплътен и изгладнял скелет уви около слабините си нещо като ярка покривка за маса и метна на рамото ми бял парцал. Ако там имаше корито, би било естествено да се заема с пране. После по една стълба ме изведоха в мокрия и хлъзгав двор и първото нещо, което привлече вниманието ми, бяха собствените ми пети. Падането ми не предизвика никакви коментарии. Всички без съмнение го очакваха. То влизаше в списъка на уталожващите, чувствените удоволствия, присъщи на този дом на източния разкош. Мен, разбира се, това ме уталожи, макар че приложението му не беше уместно. Сега пък ми дадоха чифт дървени налъми — миниатюрни пейки с кожени каишки отгоре, за да придържат краката ми (което щяха с успех да направят, ако носех петдесети номер). Когато си вдигах краката, тези артикули се люлееха непохватно на каишките, когато ги отпуснех на пода, хлътваха в опасни и неочаквани места, а понякога се извиваха настрани и ми изкълчваха глезените. Но всичко това все пак беше ориенталски разкош и аз правех каквото мога, за да му се наслаждавам.

Заведоха ме в друга част на хамбара и ме положиха на някакъв спарен сламеник, който не беше нито от златоткано платно, нито от персийски шалове — това беше просто непретенциозната постилка, която съм виждал в негърските квартали на Арканзас. В този тъмен мраморен затвор нямаше нищо друго освен още пет такива ковчега. Обстановката беше много мрачна. Очаквах, че всички приятни арабски благовония ще омаят сетивата ми, но тъкмо това не се случи. Някакъв таласъм с бакърен цвят на кожата и увит в парцал ми донесе стъклена гарафа с вода, в чието гърло беше втъкната запалена лула с извита тръбичка, дълга един ярд, и с месингов мундщук.

Ето го прочутото наргиле на Изтока — това, което турският султан пуши по картинките. Разкошът сякаш вече пристигаше. Дръпнах си един път от него и това се оказа достатъчно. Дим нахлу в стомаха, в дробовете и дори в най-затънтените части на тялото ми. Изкашлях се гръмовно, като че ли изригна Везувий. През следващите пет минути от всяка моя пора излизаше дим, като от дървена къща, която гори отвътре. Не искам повече да виждам наргиле. Димът имаше отвратителен вкус, вкусът, оставен в месинговия мундщук от устата на хиляди неверници, беше още по-отвратителен. Започнах да се обезкуражавам. Отсега нататък, когато видя на пакет тютюн от Кънектикът турския султан да пуши наргиле с престорено блаженство, ще знам какъв безсрамен шмекер е той.

Този затвор беше пълен с горещ въздух. Когато се загрях достатъчно, за да се приготвя за още по-висока температура, ме заведоха в мраморна стая, стая, влажна, хлъзгава и пълна с пара, и ме положиха на издигнатата платформа в центъра. Беше много топло. След малко моят теляк ме настани край една фурна с гореща вода, накваси ме добре, пъхна ръката си в груба ръкавица и започна да ме дере с нея от главата до петите. Замирисах неприятно. Колкото повече ме дереше той, толкова по-лошо миришех. Това ме разтревожи. Казах му:

— Усещам, че си отивам. Ясно е, че трябва да бъда погребан без ненужно протакане. Може би ще е по-добре веднага да потърсите приятелите ми, защото времето е топло и няма дълго да се запазя.

Той продължи да търка и не ми обърна никакво внимание. Скоро забелязах, че започвам да се смалявам. Той натискаше здраво с ръкавицата, а изпод нея се търкаляха малки цилиндърчета като макарони. Това не можеше да е мръсотия, понеже беше прекалено бяло. Той дълго ме смаляваше по този начин. Накрая аз рекох:

— Това е трудна работа. Ще ви отнеме часове, за да ме окастрите до желаните от вас размери. Идете да вземете ренде. Аз ще почакам.

Той изобщо не ми обърна внимание.

След малко донесе леген, сапун и нещо, което приличаше на конска опашка. Направи огромно количество пяна, обля ме с нея от главата до петите, без да ме предупреди да си затворя очите, и после започна злобно да ме чисти с конската опашка. После ме остави там във вид на белоснежна статуя от сапунена пяна и си отиде. Като се изморих от чакане, тръгнах да го търся. Намерих го в съседната стая, заспал подпрян на стената. Събудих го. Той не се смути. Върна ме обратно, удави ме в гореща вода, после обви главата ми в тюрбан, овърза ме със сухи покривки за маса, заведе ме до някакъв решетест кокошарник в една от галериите и посочи с пръст едно от арканзаските легла. Качих се на него и пак зачаках неуверено арабските благовония. Те не се появиха.

В голия и лишен от всякаква украса кокошарник нямаше и следа от източния разкош, за който толкова много се пише. Той приличаше най-много на провинциална болница. Мършавият ми теляк донесе наргиле, но аз веднага му казах да го изнесе. Тогава той ми поднесе световноизвестното турско кафе, което много поколения поети са възпявали така възторжено, и аз го сграбчих като последна надежда, останала ми от моите стари мечти за източен разкош. Но това беше нова измама. От всички нехристиянски напитки, които съм опитвал, турското кафе е най-лошата. Чашата е малка, омърляна е с утайка, кафето е черно, гъсто, с противен мирис и кошмарен вкус. На дъното на чашата има кален нанос, дълбок половин инч. Като пиеш кафето, той ти засяда в гърлото, гъделичка те и след това цял час се дереш от кашлица.

Тук свършва моето преживяване в прочутата турска баня и тук свършва моята мечта за блаженството, на което се наслаждава всеки смъртен, минал през нея. Това е злостна заблуда. Този, който я хареса, е способен да хареса всичко отвратително, а този, който може да й придаде поетично очарование, е в състояние да направи същото с всичко друго на света, което е досадно, окаяно, мрачно и отвратително.